Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (19)

Глава 17
От кого чакаш?

 

С настъпването на новата година дворът на Сети се върна от Аварис и макар че денят трябваше да е тържественият Празник на Уаг, Изет бе подготвила весело празненство, с което да приветства завръщането му. Цяла Тива дойде да види как царската флотилия влиза в езерото на „Малката“. На мачтите висяха сини и златни знамена. Когато Сети и Туя стъпиха на кея, изреваха тръби. Дворът пред двореца бе изпълнен с пиещи придворни, а вратите бяха украсени със златен плат и пищен син лен.

— Принцесата сигурно си мисли, че подготвя женитба, не Празника на Уаг — изръмжа Мерит от мястото си на кея. — Ами ако отново избухне война? — продължи гневно тя. — Откъде ще вземем дебени, за да платим на армията, ако сме похарчили всичко за акробати, вино и музиканти?

Тя се извърна към мен.

— Какво казва фараонът за това?

Погледнах към Рамзес, който приветстваше баща си на кея. И двамата носеха короната nemes в синьо и златно, но на този свят не можеше да има двама мъже, по-различни един от друг. Единият беше млад и загорял от времето, прекарано на юг, а другият — стар, слаб и уморен. Но нито единият, нито другият сякаш имаше нещо против, че сериозният Празник на Уаг се е превърнал във весело тържество.

— Рамзес я глези — отговорих. — Иска да е щастлива.

— Малката Нефертари! — провикна се фараон Сети, прекоси кея и придворните се разделиха, за да му направят път. Царицата демонстративно остана с Изет. Но когато Аджо ме зърна, челюстите му се отдръпнаха в застрашително ръмжене. — О, млъквай! — нареди фараон Сети и когато стигна до мен, гордо ме прегърна. — Дори с дете на път, пак си тънка като тръстика! И така, кажи ми, кога очакваме малкия принц?

— Остават само два месеца.

Той хвърли поглед зад нас, към Изет и Хенутауи, които ни наблюдаваха.

— А другият? — попита шепнешком той.

— Скоро след това.

— Значи трябва да родиш син.

— Да. Всяка нощ се моля на Бес, а дойката ми Мерит приготви специално приношение за моите akhu.

— А народът?

— Опитвам се.

— Защото от север винаги дебне опасност. Ако Рамзес поведе армията срещу цар Муватали, не може да остави на трона му да седи глупава царица. В Залата за аудиенции му трябва партньор, на когото да може да вярва. И това, че хората ще приемат…

— Тогава Пасер ще трябва да държи под око Залата за аудиенции. Ако Рамзес тръгне на война, искам да отида с него. Искам да му бъда партньор където и да се намира, дори това да е в битка.

Фараон Сети се загледа в мен и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

— Довечера, когато посетиш своите akhu — каза тихо той, — благодари им, задето са те довели при моя син.

Вечерта влязох в погребалния храм на Хоремхеб в Джамет и коленичих пред изображението на майка си. Запалих шишарка от kyphi, която Мерит бе купила на пазара на висока цена, и пушекът образува покров пред лицето на майка ми. Прокарах пръст по белега, който Хенутауи бе оставила на бузата й.

— Mawat — казах сериозно. Вече чувствах, че очите ми парят. — Не знаеш колко болна бях последния месец. Мерит ми дава джоджен, но той никога не помага. Според нея това е признак, че нося син, но ако се окаже, че не е? Ако никога не спре да ми е лошо?

Ръката ми се задържа върху бузата й и аз се запитах каква ли е била наистина кожата й. Била ли е толкова мека, колкото си я представях?

— Ако беше тук, щеше да знаеш какво да направиш — прошепнах аз.

Изображението й потрепна на светлината на лампата. Чух шумолене на сандали и се стегнах.

— Тя ти липсва — обади се тихо един глас.

Кимнах и Уосерит застана до рамото ми.

— Когато боговете се завърнат, тя ще възкръсне и двете ще вървите ръка за ръка из Египет.

Погледнах към Уосерит и си напомних за истината, която тя не бе изрекла. Ако не станех велика съпруга, майка ми никога нямаше да се завърне в Египет. Като велика съпруга потеклото ми щеше да бъде изписано във всеки храм от Мемфис до Тива и боговете щяха да помнят моите akhu до края на вечността. Но без тази титла предците ми щяха да си останат заличени от историята. Трябваше да стана царица не само заради себе си. Трябваше да стана заради майка си. И заради нейната майка. А сега и заради детето си. Погледнах надолу към корема си.

— Ами ако не е момче?

— Всяка вечер правя приношение на Хатор от твое име.

„Ами ако и на Изет й се роди син?“ Без короната моето дете щеше да стане втори принц, отпратен в Мемфис да стане жрец, така, както бяха прогонили Ехнатон като дете.

Изправих се, погледнах към обезобразеното лице на майка си и усетих как в душата ми се надига огромна ярост.

— Цял Египет знае, че тя никога не е почитала Атон. Ехнатон е бил царят еретик. Ехнатон е искал да заличи боговете на Египет, а не майка ми. Защо тогава не са се задоволили да унищожат само него?

— Защото хората са податливи на убеждение — въздъхна Уосерит. — И Хоремхеб ги убеди, че цялото ти семейство е покварено.

— Но се е оженил за майка ми!

— Защото знаеше, че тя никога не е почитала Атон. Царска кръв или не, никога нямаше да се ожени за нея, ако мислеше, че е. И макар че тя не искаше този брак, той я спаси от участта на леля ти. Участта да бъде напълно заличена от Египет, да изличат името й от всички монументи в Тива, сякаш никога не е живяла. Поне можеш да идваш да я виждаш тук.

— На това единствено изображение? — попитах. — Единственото?

Загледах се в шишарката с тамян, която догоря и се превърна в пепел.

— Тя ми липсва.

Очите ми се наляха със сълзи, а въглените се превърнаха в червено петно пред очите ми.

— Знам — каза тихо Уосерит. — Всички чакаме някой да се върне.

Сериозният й тон ме накара да вдигна глава. На светлината на лампата очите й изглеждаха почти прозрачни, а дългата й синя роба — почти черна.

— Ти кого чакаш?

— И аз загубих майка си. И баща си, който беше много добър с мен. Бях благословена те ме видяха как пораснах. И двамата знаеха, че ще стана велика жрица на Хатор.

Примигнах, за да прогоня сълзите си, и почувствах как решимостта ми се засилва.

— Ще накарам майка си да се гордее с мен. Ще следвам Рамзес във всяка битка. Никой никога няма да каже, че приличам на царицата еретичка и се интересувам само от двореца и златото си. И ще стана велика съпруга, Уосерит. Независимо дали това дете е дъщеря или син, ще стана велика съпруга.

* * *

Един месец след Празника на Уаг фараон Сети и царица Туя се върнаха в Аварис. Макар че им устроиха пищно изпращане в Голямата зала, аз бях прекалено болна, за да присъствам. Струваше ми се, че коремът е прекалено голям за тялото ми и ми се струваше опасно да измина дори пътя от леглото си до стаята за преобличане.

На единайсетия ден от хояк се събудих, обляна в пот. Макар че беше още сутрин, косата ми беше мокра и полепнала по врата. Веднага щом зърна лицето ми, Рамзес скочи от леглото и се втурна да търси Мерит.

Тя дотича в стаята и отметна завивките. Леглото под мен беше мокро.

— Започва, господарке! Вече раждаш!

Погледнах към Рамзес. Мерит забързано излезе в коридора и високите й инструкции разбудиха целия дворец. Изпратиха хора до Аварис, за да съобщят на фараон Сети, че внучето му е на път, и половин дузина прислужници се втурнаха да ме отведат до родилния павилион.

— Трябва ли ти нещо? — попита настоятелно Рамзес. — Как се чувстваш?

— Добре — отговорих от носилката си, но това беше лъжа. Страхът в устата ми имаше вкус на желязо. До утре сутринта можех да съм умряла при раждането, също като майка си. Можеше никога да не чуя плача на бебето си, нито пък да видя лицето на Рамзес, когато вземе на ръце първото ни дете. И се боях какво може да се случи, ако оцелея, а детето не е син.

Носачите се втурнаха по коридорите, а Мерит отвори вратата на родилния павилион. Зърнах сините плочки на пода, преди дузина ръце да ме положат на леглото. Богът джудже Бес ме погледна с гримаса от стената. На дървения стълб на леглото висяха сребърни амулети, които щяха да улеснят раждането. От перваза на един прозорец милостиво ме гледаше статуя на Хатор, но когато акушерките внесоха родилния стол, ме обзе нарастващ ужас. Погледнах към високата кожена облегалка, а после и към дупката по средата на седалката, през която детето щеше да падне в ръцете на очакваща дойка. Резбованите дървени стени бяха изрисувани със сцени с всички богини — закрилници, но аз така и не се бях сетила да попитам дали ще използвам същия стол, който не бе успял да предпази майка ми. Погледнах към другия край на стаята и видях, че Рамзес го няма.

— Къде е Рамзес? — попитах уплашено. — Къде отиде?

— Шшшт — избърса потта от лицето ми Мерит. — Той чака вън — не му е позволено да влиза в павилиона, преди да родиш. Тези жени ще бдят над теб, господарке.

Погледнах към акушерките. Гърдите им бяха украсени с къна, а ръцете — измити в свещено масло. Но колко много всъщност знаеха за раждането? Майка ми също бе помагала при дузини раждания, а бе умряла при моето.

— Успокой се — каза утешително Мерит. — Бебето ще се роди по-лесно, ако си спокойна.

Болките ми продължиха цял ден. Следобед въоръжени стражи пуснаха Уосерит в родилния павилион. Тя веднага нареди да свалят тръстиковите рогозки и да доведат ветрилоносци.

— Това е египетска принцеса! — изръмжа тя. — Някой да донесе мокър плат за челото й и да й намери shedeh.

Чирачката на акушерката се втурна навън и когато вратата се отвори, зърнах лицето на Рамзес в коридора. Той сякаш се бе поболял от тревога. Усетих стягане в корема и извиках. Видях го как се втурна към вратата, преди Мерит да му препречи пътя.

— Твое величество, това е родилен павилион! — възкликна тя.

Рамзес се втурна покрай нея и акушерките ахнаха пред такова нарушение на традицията. Но Уосерит кимна тържествено и Рамзес дръпна едно столче и седна до мен. Взе ръката ми и не трепна при цвета на лицето ми.

— Нефер, днес ще се справиш добре. Боговете бдят над нас.

Усетих напрежение в гърба и дъхът ми излезе на тласъци.

— Боли — казах му.

Той стисна ръката му.

— Какво ти дадоха?

— Kheper-wer, вода от рожков и мед.

— За ускоряване на раждането — обясни Уосерит.

— А за болката?

Усмихнах се мрачно.

— Сложиха шафран и пиво на корема ми.

Сместа блестеше на слабата светлина в помещението. Носех само проста пола, нямах грим, нито дори огърлица, но Рамзес не отклони погледа си. Вместо това стисна ръката ми по-силно.

— Ако болката стане прекалено силна, просто ме погледни — накара ме да обещая той. — Стисни ръката ми.

Силна болка разтърси тялото ми и аз извих гръб. Акушерките се втурнаха към леглото и едната извика:

— Излиза!

Наместиха ме на родилния стол и ужасът ми стана толкова силен, че едва успях да го сдържа. Детето щеше да падне през дупката в чакащите ръце на Мерит. Ако беше син, жриците щяха да направят за мен същото, което бяха направили за Изет — щяха да ударят камбаните си три пъти из цяла Тива, за да съобщят на народа, че съм дала наследник на Рамзес. Ако беше момиче, щяха да ги ударят само два пъти.

Сложиха под стола купа с вода, от която се вдигаше пара, за да улеснят раждането. Мерит клекна, а Уосерит и Рамзес застанаха до мен. Стиснах ръката на Рамзес. Никога преди не бях обичала толкова силно неговата необмисленост. Това, че никой фараон преди не бе присъствал на раждането на децата си, нямаше значение. Ако с мен се случеше нещо, той искаше неговото лице да е последното, което ще видя, и знаеше, че и аз бих желала това. Погледнахме се в очите, докато акушерките повтаряха:

— Напъвай, господарке! Напъвай!

Започнах да се напъвам върху стола. Усетих как твърдото дърво се забива в гърба ми. А после тялото ми потръпна и една от жените извика:

— Излиза!

Мерит разтвори ръце и аз почувствах как тялото ми се освобождава от бремето си. Детето се появи в поток от кръв. Мерит го вдигна във въздуха, за да огледа ръцете и краката му, а Рамзес извика:

— Син! Принц на Египет!

Но аз изпитвах такава болка, че не можех да се насладя на триумфа си. Стиснах страничните облегалки и изпитах непоносимо напрежение между краката. Уосерит посочи под мен и нададе остър вик. Взе сина ми от ръцете на Мерит, а дойката ми протегна ръце. Появи се още една глава, а после и тяло. Някой в родилната стая си пое въздух, а после тишината се разцепи от острия пронизителен вик на второ живо дете.

— Синове близнаци! — провикна се Мерит и цялата стая възликува. Сигурна съм, че придворните пред вратите чуха виковете на акушерките, докато те благодаряха на Хатор и Бес за принцовете близнаци.

— Синове! — повтаряха те. — Двама синове!

Съобщението бе предадено през прозорците на павилиона. Чух как някаква жена извика:

— Принцеса Нефертари е обичана от боговете!

Погледнах към синовете си в ръцете на дойките им. Макар че главичките им все още бяха покрити с кръв, бяха красиви. Усещах коленете си омекнали, между бедрата ми пулсираше болка, но бях жива. Бях оцеляла след раждането не на един, а на двама синове и сега бях майка. Исках да взема своите принцове в ръцете си, да ги погаля по главичките, да видя какъв цвят са очите им, да опозная меките контури на телцата им. Исках да ги притисна до гърдите си и никога да не ги пусна да отидат там, където може да ги сполети беда. В жилите на тези деца течеше кръвта на всичките ми_ akhu, _както и на тези на Рамзес.

Помогнаха ми да мина през задната врата и да вляза в баните. Мерит ме изми и парфюмира с жасмин, като си тананикаше въодушевен химн към Хатор. После ме поведе към дълга каменна пейка, на която превърза утробата ми с лен. Стиснах здраво очи от болка и Мерит каза тихо:

— Тези няколко дни са много важни, господарке. Трябва да си съвсем суха и да си почиваш.

Много жени преживяваха раждането, но след няколко дни умираха от болест. А синовете ми трябваше да бъдат здраво увити. Дори ръчичките им не биваше да се движат, да не би случайно да посегнат и да призоват сянката на Анубис.

Седнах. Мерит среса косата ми, а една прислужничка ми донесе чай. После се върнах в родилния павилион. Чувах как жриците в двора бият камбаните си по шест пъти и си представих объркването на хората. Три пъти за син, два за дъщеря. Когато научеха какво означава шест…

Рамзес седна на едно кожено столче до мен и отново взе ръката ми.

— Как се чувстваш?

Усмихнах се и за първи път погледнах с очите на майка образите на деца, изрисувани по широките стени на павилиона. Стаята беше голяма, с дълги прозорци, обърнати към изгряващото слънце, и меки ленени завеси, които се полюшваха леко с всеки полъх на вятъра. Беше построено така, че всяка току-що родила майка да се чувства уютно, защото във всички сцени имаше усмихнати жени, чиито деца играеха, работеха или спяха. Взех ръката на Рамзес в своята и я стиснах нежно.

— Добре съм.

Очите му се наляха със сълзи, той стана от столчето и се приближи до леглото ми.

— Уплаших се за теб, Нефер. Когато видях всичката тази кръв, се уплаших какво съм ти причинил.

— Рамзес — казах тихо, — ти ме дари със син. С двама синове.

Погледнах към децата си, които сучеха на гръдта на кърмачките си. Бяха ги окъпали в лавандулова вода и намазали главичките им с масло. Бях сигурна, че без маслото косата им ще е червеникавозлатиста като на баща им, и изпитах непреодолима нужда да ги взема на ръце и да надникна в очите им.

— Точно както предсказа Яхмос — прошепна Рамзес.

Погледнах го удивена.

— Какво имаш предвид?

— Днес сутринта дойде в Залата за аудиенции. След като Пасер му рече, че хабиру ще останат в армията, той ти пожела късмет при раждането на двамата ни синове.

Седнах по-изправена в леглото си.

— Каза двама синове?

— Каза „близнаци“.

— Но откъде може да е знаел?

— Може би е предположил. Или си е помислил…

— За Нефертити?

В радостта си не бях помислила за това, но сега можех да видя как хората биха могли да възприемат синовете ми като връзка с царицата еретичка, която също бе родила близнаци. Всеки благослов ли бе орисан да бъде видян като проклятие? Стиснах корема си и болката между краката ми ненадейно се усили.

— Какво има? — притесни се Рамзес. — Трябва ли ти нещо?

Потръпнах и Мерит се втурна към мен.

— Ще донеса на господарката си малко джинджифил и чай. Това ще облекчи болката в утробата й, Твое величество.

Облегнах се на възглавниците си. Очите на Рамзес бяха потъмнели и изпълнени с тревога.

— Ще се оправя — уверих го. — Но не мога да понеса мисълта…

— Тогава не мисли за това. Ти си майката на първите принцове на Египет, Нефер. — Той нежно целуна ръката ми. — И така, как ще ги наречем?

Погледнах към децата ни, увити в най-фин лен. Гърдичките им се надигаха и спускаха леко, удовлетворено.

— Искам първо да ги подържа.

Мерит прекъсна храненето им, за да ми ги донесе, и Уосерит и Рамзес се отдръпнаха, докато тя полагаше моите синове в ръцете ми. Телцата им се наместиха удобно до моето и аз подуших меките им бузки и пухкавите главици. Вярно беше. И двете ми деца имаха тънки кичурчета червеникавокестенява коса и очи с цвят на тюркоаз. След четиринайсет дни щяха да ги занесат в храма на Амон и да ги представят на боговете. Но преди това трябваше да оповестя имената им.

Огледах личицата им. И двамата имаха деликатни черти и толкова малки ръчички, че едва можеха да се обвият около някоя речна тръстика. Малки дарове от Амон, неоспорим дар от боговете.

— Първородният ни син ще се казва Амонхер — съобщих аз и акушерките, които почистваха стаята, зашепнаха щастливо помежду си, защото „Амонхер“ означаваше „Амон е с него“. — А вторият…

Погледнах към братчето на Амонхер. Погледът му беше жив и любопитен като Ре.

— А вторият ни син ще бъде Прехир.

— Ре бди над него — повтори Рамзес, а жените в стаята въздъхнаха. — Уосерит, кажи на жриците да направят специално приношение. После съобщи на хората, че Нефертари е здрава и силна както винаги. Довечера ще има пиршество в Голямата зала.

Мерит върна синовете ми на двете млади кърмачки, които седяха в единствената уединена стая на павилиона. Макар че павилионът беше широк, вратата на стаята бе оставена отворена, за да виждам как синовете ми почиват в ръцете на младите жени. Прекарах по-голямата част от следобеда в сън, а когато слънцето надвисна по-ниско над хоризонта, Уосерит се поклони учтиво и си тръгна. При излизането й чух въодушевеното бъбрене в залата, докато придворните надничаха вътре, за да зърнат принцовете. После в павилиона влезе Хенутауи. На челото си носеше диадемата seshed и златната качулка на кобрата блестеше в тъмната й коса, сякаш готова да нападне. Зад нея вървеше Изет с разширени от страх очи. Не беше влизала в родилния павилион от смъртта на собствения си син насам и знаех, че е дошла по настояване на Хенутауи.

— Всички чухме прекрасните новини — оповести величествено Хенутауи. — Не едно дете, а близнаци, също като Нефертити.

Погледна към мен. Очите й бяха студени и корави като гранит.

— Поздравления, Нефертари. Макар да е трудно да си представиш как момиче, дребно като теб, е могло да роди две деца наведнъж.

Болката между краката ми нарасна, а Хенутауи погледна изпод миглите си към Рамзес.

— Сигурен ли си, че са нейни? — попита закачливо тя.

— Разбира се — отвърна остро Рамзес.

Хенутауи се засмя на упрека му, сякаш не бе имала нищо лошо предвид.

— И така, как ги е нарекла нашата малка принцеса? — попита тя.

— Амонхер и Прехир — отговорих. Забелязах, че Рамзес наблюдава леля си със странно изражение.

— Изет мисли за Рамесу за сина си. Рамесу Велики, също като баща си.

— А ако е момиче? — попитах от леглото си.

Изет положи ръка на големия си корем.

— Защо да е момиче? — прошепна тя. — Досега Рамзес е дарявал съпругите си само със синове.

— Точно така — съгласи се ведро Хенутауи и прокара ръка през ръката на Рамзес. Преди да успея да възразя, тя го поведе настрана от мен, към стаята на кърмачките. Мерит бързо взе купчина чаршафи и започна да ги сгъва близо до Хенутауи.

Изет обаче остана до леглото ми и погледна с копнеж към другия край на стаята, където бяха новородените ми синове, сгушени в гръдта на кърмачките си.

— Хенутауи не трябваше да те води тук — казах й тихо. — Нея изобщо не я е грижа за теб.

— Тогава кого го е грижа? — изсъска тя. Ръката й бе обвита около корема. Знаех, че го прави, за да го предпази от злите очи. — Да не мислиш, че Рамзес го е грижа? — попита гневно тя.

Стъписах се.

— Разбира се.

Тя се усмихна горчиво.

— Така, както го е грижа за теб?

— Не дължиш нищо на Хенутауи. Никаква отплата…

— Ти какво знаеш за отплатата? Родена принцеса, на която никога не й се е налагало да плаща за нищо!

Рамзес излезе от стаята, следван от Хенутауи. Изражението му бе напрегнато, като кожа, опъната прекалено силно над тъпана.

— Да подготвим ли пиршество за довечера? — попита с готовност Изет и подаде ръка на Рамзес, но той обърна напрегнатото си лице към мен и попита:

— Нефертари, ти какво предпочиташ?

Усмивката застина на лицето на Изет.

— Бих желала да повикаме Пенре, за да му съобщя какво да нарисува на Стената на прокламациите — отговорих аз. — Искам Амон да узнае, че са се родили двама принцове на Египет.

— А пиршеството? — повтори Изет. — Да подготвим ли пиршество за довечера?

Но Рамзес се отправи обратно към стаята на кърмачките.

— Защо двете с Хенутауи не го подготвите? — попита той.

Изет примигна, за да прогони сълзите си, но не му отказа.

— Разбира се.

Тя хвана Хенутауи за ръката. Докато излизаха от павилиона, двете се разминаха с Уосерит, която се връщаше.

— Такъв щастлив ден — каза бодро Уосерит. — Не мислите ли?

Нито Хенутауи, нито Изет отговориха. Уосерит се приближи към леглото ми и аз погледнах към Рамзес, който тихо тананикаше на синовете си. Беше свалил короната nemes, така че червеникавокестенявата му коса се къдреше около врата, и малките принцове бяха същински копия на баща си.

— Хенутауи говори с него — прошепнах аз. — Сама. Но Мерит може да е дочула нещо.

Уосерит стана и се запъти към Мерит. Видях как двете разговарят в алкова до прозореца.

Уосерит се върна при мен с мрачно изражение.

— Някой е разпространил в Тива слуха, че синовете ти не са твои, че ги е родила някаква прислужничка в двореца.

— Някой ли? — изсъсках и едва не се задавих от ярост. — Някой? Кой би могъл да е той освен Хенутауи и Рахотеп? Амит ще изяде душите им! — зарекох се. — Никога няма да преминат в отвъдния живот! Когато дойде времето да претеглят сърцата им срещу истината, везните ще се наклонят до земята и Амит ще ги разкъса!

Уосерит сложи ръка върху моята. Аз отказах да се успокоя, но понижих гласа си.

— И така, какво означава това? — настоях да разбера. — След четиринайсет дни, когато положим синовете ми пред олтара на Амон, ще ме обявят ли за велика съпруга?

— Всички министри ще кажат на Рамзес да изчака и да види в какво ще повярват хората.

— Искаш да кажеш, да изчака да види дали Изет ще роди син.

Едва сдържах яростта си. В другия край на широкия родилен павилион Рамзес все още тананикаше тихо на принцовете. Затворих очи.

— А Пасер?

— Разбира се, че Пасер ще се застъпи за теб! Освен това Рамзес присъства лично на раждането. Когато хората видят двама червенокоси принцове със същите наситени очи и трапчинки като фараона, на кого мислиш, че ще повярват? — попита Уосерит. — Но не трябва да оставяме нищо на случайността — поправи се бързо тя. — Името на Хенутауи е уважавано в Тива. Хората не знаят каква е тя в действителност.

— Усойница — отсякох аз.

Рамзес ни се усмихна от ъгъла на павилиона, където наблюдаваше синовете ни, и Уосерит бързо добави:

— Изет още не знае, че именно Хенутауи е прогонила Ашай. Моментът настъпи — заяви твърдо тя. — Достатъчно дълго пазих тайната на сестра си.

— Ами Рахотеп? — попитах и си представих противната усмивка, с която великият жрец е разпространявал лъжата на Хенутауи сред народа.

— Първо убий пепелянката. Змиите може и да са защитени от отровата на други змии, но днес ти се превърна в нещо по-могъщо от змия.

Проследих погледа й до изображението на царица, изрисувано над вратата. Златните крила на лешоядовата й корона се спускаха над косата й. Като велика съпруга аз щях да нося подобно украшение, защото лешоядът е най-могъщият символ в Египет, по-мощен дори от кобрата, защото полетът му го издига по-близо до боговете.

— Порадвай се на тези няколко дни, Нефертари. Утре ще има пиршество за раждането — каза Уосерит. — Но когато настъпи моментът…

„Когато настъпи моментът — помислих си, — пепелянката ще види на какво е способен лешоядът.“