Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (16)

Глава 14
Друг живот в замяна

Макар че в продължение на две нощи Рамзес не дойде при мен, в мрака на стаята ми си проправи път нова светлина. На втория ден от пахонс тялото ми потвърди това, което Мерит подозираше от един месец. Съобщих го шепнешком на Уосерит и Пасер и когато Мерит чу, изкрещя от радост толкова силно, че Тефер уплашено избяга от леглото.

— Дете? — възкликна тя. — Трябва да съобщиш на фараон Рамзес! Когато разбере…

— Ще се сети за принц Акори и ще се запита дали Изет не е била права.

Мерит се отдръпна назад.

— Никога не бива да повтаряш тези думи!

— Изет ме обвини, че съм откраднала ка на детето й, а сега самата аз очаквам дете.

— Рамзес никога не би могъл да си помисли подобно нещо! Принцесата е суеверна глупачка. Трябва да му кажеш.

— Ако дойде.

— Ще дойде, господарке. Дай му време.

Но минаха няколко дни и когато стана ясно, че Рамзес няма да дойде и през петата нощ, се разридах във възглавницата си, излях всичките си скърби в плата, докато Мерит ме галеше по косата. Не беше просто заради самотата. Беше заради тъгата, надвиснала като покров над двореца. Виждах Рамзес всяка сутрин в Залата за аудиенции, но той никога не се смееше и дори когато министрите съобщиха, че селяните ползват с успех изобретението му, лицето му си остана мрачно. В Голямата зала придворните ме наблюдаваха с подозрение и дори Уосерит не казваше почти нищо. Умолявах я да ми позволи да кажа на Рамзес за детето, но тя ме накара да се закълна да не му разкривам нищо, докато сам не дойде при мен.

Затова зачаках и на седмия ден от пахонс Рамзес дойде но изгрев-слънце. Приближи се до самия ръб на леглото ми и когато се надигнах и го прегърнах, по бузите му потекоха сълзи. Сякаш цялата му радост и несдържан оптимизъм се бяха изцедили.

— Жреците ми казват, че такава е волята на боговете — прошепна той, — но как е възможно тяхната воля да бъде Анубис да открадне дете на фараона, първородния му син?

Той положи короната nemes в скута си, а аз го погалих по косата.

— Не мога да се преструвам, че разбирам — казах му. — Но може би когато боговете са видели ужасната ти загуба, са решили да ти дадат в замяна друг живот.

Взех ръката му, положих я на корема си и дъхът му секна.

— Дете?

Усмихнах се предпазливо.

— Да.

Рамзес стана и едва не смаза ръцете ми в своите.

— Амон не ни е изоставил! — провикна се той. — Дете, Нефер! Още едно дете!

Дръпна ме да стана, а после ме погледна изпитателно.

— Знаеш, че онази нощ на балкона…

— Няма значение — казах бързо.

— Но аз никога не съм вярвал…

Поставих пръст на устните му.

— Знам, че не си — излъгах. — Това са селски суеверия.

— Да. Тя е потомка на суеверни хора. И сега, когато Акори го няма, стана съвсем неразумна. И неутешима — призна гой. — Обещах й да построя погребален храм в Тива за принца — за всички нас, — но това не й стига. Дори цветята пред портите не означават нищо за нея.

— Какви… какви цветя?

Рамзес отклони погледа си. Но когато отметнах дългите ленени завеси на балкона и видях даровете, които жените бяха оставили за Изет, притиснах ръка към устата си. В тежките бронзови решетки се преплитаха цветя. Докъдето поглед стига, се простираха цветя — лилии, символ на прераждането.

— Толкова много я обичат — прошепнах. Надявах се Рамзес да не види колко много ме наранява това.

— И теб ще обикнат — зарече се той. — Сега ти ще станеш майка на най-голямото дете на фараона.

Рамзес закрачи към вратата, която водеше към стаята на Мерит, повика я и й нареди да съобщи на целия дворец, че на път е второ дете.

Днес в Залата за аудиенции нямаше да има никакви молители. От голяма маса пред подиума министрите проследиха с поглед как двамата с Рамзес влизаме заедно и само Пасер изглеждаше доволен да ме види. Сега всички знаеха, че очаквам дете. Видях Изет на трона й и си помислих: „Хенутауи я е инструктирала да дойде днес“. Лицето й изглеждаше бледо и хлътнало. Докато се изкачвахме по стъпалата, очите й нито за миг не се откъснаха от някакво невидимо петно на пода.

— Изет — каза Рамзес и внимателно взе ръцете й в своите. — Защо си дошла? Почина ли си?

— Как да си почина — попита тя, — когато някой е откраднал жизнената сила на нашия принц? Акушерките казват, че когато се е родил, бил здрав и плачел силно.

Рамзес хвърли поглед към мен.

— Павилионът разполагаше с всички защити. Таурет и Бес…

— Могат ли Таурет и Бес да отклонят злите очи? — провикна се тя, така че дори старците на другия край на Залата за аудиенции вдигнаха глави от дъските си за сенет. — Могат ли да попречат на едно проклятие да открадне ка на един принц? Има само една жена, която би искала да погуби детето ни!

Рахотеп скочи от масата на министрите и се втурна към нас.

— Принцеса Изет не е добре — каза бързо той. — Нека я отведа в стаята й.

— Съвсем добре съм! — изкрещя Изет. — Добре съм!

Но предната част на роклята й, където Акори сега би трябвало да суче, беше мокра, а очите й се стрелкаха диво из залата.

Рамзес положи нетрепваща длан върху ръката й.

— Изет, иди си почини. Пенре ще дойде с проекти за храма. Веднага щом приключим, ще дойда при теб.

Но гърдите й се надигаха и спускаха тежко и тя не помръдна.

— Макар че сега е времето ти с Нефертари? — попита тя.

В гласа на Рамзес долових колебание, но той отговори:

— Да.

Изет премести поглед към моя и в очите й видях страх. „Тя наистина вярва, че съм откраднала ка на детето й. Мисли, че съм убийца.“

Тя се успокои, мина грациозно през стаята и когато стигна до вратите, един придворен измърмори:

— Това е едва първото й дете. Със сигурност ще дойдат други.

Когато вратите се затвориха, министрите ме загледаха, а придворните зашепнаха.

Опитах се гласът ми да не затрепери.

— Да повикаме ли Пенре?

Зачакахме да го доведат. Никой не наруши мълчанието, докато глашатаят не оповести:

— Архитектът Пенре, син на Ирсу и Пазител на великите дела на царя.

Пенре влезе в стаята. На грейналото му лице бе изписана триумфална усмивка. Само за един месец неговият проект, основан на изображението в гробницата на Мерира, се бе разпространил в двете посоки на течението на Нил. В края на шему щеше да дойде време за първата истинска жътва от четири години и хората щяха да могат да поднесат приношения от жито в завършения храм в Луксор. Сега Пенре щеше да се заеме с издигането на най-големия погребален храм в Египет. След него вървяха двама писари, които носеха на голяма дъска помежду си тежък модел от глина. Ленен плат скриваше от погледа ни подробностите по проекта. Пенре разпери ръце в знак на покорство.

— Твое величество — оповести той. — Рамезеумът.

Той отметна лененото покривало и редица министри зашепнаха одобрително.

— Това ще бъде най-големият погребален храм в Тива — обясни Пенре, — построен до храма на Сети, Повторния завоевател.

Той започна да разяснява сложните детайли.

— Две редици пилони, големи и дебели като пилоните в Луксор, ще водят към двор.

По плочките заскърцаха столове, докато дворът се притискаше напред, за да види по-добре.

— Зад втория двор в зала с покрив и четирийсет и осем колони ще се намира светилището.

От масата на министрите отново се разнесе удивен шепот.

— А вътре…

Пенре свали покрива и показа на двора синьото небе с разпръснати по него златни звезди, което бе нарисувал.

— Вътре — три стаи, които ще стоят милион години като светилище на Рамзес Велики и неговото царуване.

За миг всички в Залата за аудиенции останаха стъписани. Никой не смееше да даде прозвище на фараона — той винаги си го избираше сам. Дворът погледна към Рамзес, за да види реакцията му.

— Рамзес Велики — повтори той — и неговият милионгодишен Рамезеум.

Пенре изпъна рамене с абсолютна увереност.

— А на север от залата с четирийсет и осемте колони — храм за най-красивите принцеси в Египет.

Видях статуи на самата себе си и Изет, еднакви по височина и ширина. Трябваше да се почувствам поласкана, но бях разтревожена. Погребалният храм бе начинание, което щеше да отнеме години и да погълне голяма част от златото в съкровищницата.

Вечерта, преди да отиде в стаята на Изет, Рамзес дойде в моята и аз го попитах:

— Откъде ще вземем дебените, за да построим всичко това?

— Баща ми получава данъци от повече от дузина народи. Виждал съм отчетите от съкровищницата. Има достатъчно за три Рамезеума — отговори той. — С това ще ни запомнят нашите потомци.

Погледна към корема ми и ме привлече към себе си.

— Нашите малки царе — добави с обич той.