Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (15)

Глава 13
Претегляйте поотделно всяко сърце

— Господарке! — провикна се Мерит. — Господарке, времето дойде!

Погледнах към Уосерит. Пасер отвори вратата на стаята си и аз видях, че лицето на Мерит е зачервено.

— Министре. Господарке — поздрави ги кратко тя и влезе вътре. — Принцеса Изет започна да ражда!

Бързо станах, но Уосерит протегна ръка.

— Върви! Облечи се внимателно! Нали искаш Рамзес да види, че докато Изет се поти като крава, ти си млада и свежа.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Винаги съществуваше възможност Изет да не преживее раждането. Но знаех, че не бива да позволявам Таурет да чуе подобни мисли. Богинята щеше да ме накаже за подобна жестокост и злоба.

— Никой не може да предскаже кога ще дойде Анубис. Дори за Изет. Но ако остане жива — добави твърдо Уосерит, — не очаквай Рамзес да идва нощем при теб, както правеше през тези месеци. Той ще спази традицията и ще прекара десет дни с нея.

— С ревящо бебе?

— Разбира се, че не — отговори Мерит. — Бебето ще спи с дойката си.

Върнах се в стаята си, облякох най-хубавата си рокля и си сложих най-изящната перука. Но когато Мерит започна да гримира лицето ми, в дворовете на „Малката“ зазвъняха камбани.

— Три пъти, ако е син — прошепна Мерит.

Затаихме дъх и зачакахме. Камбаните отброиха три удара, а после настъпи пауза — жриците изчакваха, преди да ги ударят още три пъти. Скочих от столчето си и хукнах.

— Плащът ти! — извика Мерит след мен. — Студено е!

Аз обаче не усещах ранната утринна мъгла. Как бащинството щеше да промени Рамзес? Щеше ли да започне да идва при мен по-рядко и да остава повече в стаята на Изет? Втурнах се по излъсканите коридори към родилния павилион, построен от дядо ми. Но се спрях, когато видях тълпата от придворни, скупчени пред тежките дървени врати. Вътре не пускаха никого.

Хенутауи ме видя и се усмихна.

— Принцеса Нефертари.

Тя плъзна бърз преценяващ поглед по изящните мъниста на роклята ми.

— Сестра ми те е превърнала в малка царица и мислеше да те постави до царя като велика съпруга. Но сега това няма да се случи.

Погледнах я в очите.

— Откъде знаеш? Никой наистина не вярва, че ти си гласът на Изида.

Тялото й се напрегна. Но после тя видя, че към нас идва Уосерит, и прошепна триумфално:

— Знам го, защото Изет току-що роди на Рамзес син. Здрав принц на Египет. Ако сега не я направи царица, Рамзес ще е абсолютен глупак.

— О, Хенутауи! — поздрави я Уосерит. — Сигурно много си се зарадвала да чуеш, че Изет е родила момче на Рамзес. Все пак това дете можеше да бъде син на Ашай, ако не беше ти.

Алените устни на Хенутауи се превърнаха в мрачна тънка черта и аз осъзнах защо Уосерит не бе споменала името на Ашай, откакто Изет го бе изрекла в пристъп на гняв. Чакала е, събирала е информация. Сега се обърна към мен. Очите й блестяха.

— Разбираш ли, Нефертари, преди да се омъжи за Рамзес, Изет била влюбена в един млад хабиру на име Ашай. За жалост той бил прост художник и когато бабата на Изет ги хванала в стаята й, заплашила да я лиши от наследство. Изет обаче не се трогнала. Била влюбена и когато моята мила сестричка чула за това, видяла възможност: красиво момиче от харема, на същата възраст като Рамзес, замесено в тайна любовна история. Толкова лесно за манипулиране! Като познавам сестра си, тя навярно е изпратила някой друг да стресне Ашай и да го откъсне от Изет.

— Спри да позориш Хатор с лъжите си! — изръмжа гневно Хенутауи.

— Може да е бил някой прислужник или пък може би някой по-важен, като великия жрец на Амон. Представи си само — продължи Уосерит с най-съзаклятническия си глас. — Ти си млад художник хабиру и великият жрец се появява в леопардовата си роба и ти съобщава, че жената, която обичаш, е отредена за принца. Всеки мъж би бил достатъчно разумен да я остави на мира. Затова Ашай напуснал Изет заради момиче хабиру и пътят за изтласкването на Изет към подиума бил разчистен. Единственото, което сестра ми поискала в замяна, било покровителство за храма си. Разбира се, Изет все още вярва, че Ашай просто е загубил интерес към нея. Представи си как ще се почувства, ако разбере какво е сторила сестра ми!

Не знаех откъде Уосерит се е снабдила с тази информация, но тя я бе положила в краката ми като приношение.

— Нефертари ще е глупачка, ако си отвори устата. Ако изрече подобна безсмислица пред Рамзес — заплаши ни Хенутауи, — ще настроя всички жреци в Тива срещу нея.

Уосерит вдигна рамене.

— Те вече са срещу нея. Мислиш, че не знаем, че ако имаше възможност да унищожиш Нефертари, вече щеше да си го направила?

Вратата към родилния павилион се отвори със замах.

Рамзес излезе отвътре, преливащ от радост, и аз усетих остро пробождане на разочарование, задето тази, която го бе направила толкова щастлив, беше Изет. Той ме видя и Уосерит прошепна:

— Усмихни се!

— Нефертари! — изкрещя Рамзес от другата страна на двора и аз себично се запитах дали Изет може да го чуе от павилиона как вика името ми. Той крачеше към нас, без да обръща внимание на поклоните на придворните. — Чу ли? — попита радостно той?

— Да — отговорих и се усмихнах, макар да съм сигурна, че усмивката ми приличаше повече на гримасата на Бес. — Син.

— И Изет е здрава! Вече поиска да занесат в павилиона арфа! Чувала ли си някога за толкова бързо възстановяване?

— Не. — Преглътнах болката си и добавих: — Боговете навярно бдят над „Малката“.

Точно това искаше да чуе Рамзес. Полъх на вятъра отмести сините и златни крила на короната nemes зад раменете му и дори в сивото утро той изглеждаше изпълнен с триумф. Никога не го бях виждала толкова горд и отново си пожелах аз да бях причината за това чувство.

— Трябва да подготвим пиршество — рече той. — Кажи на министрите, че цяла Тива трябва да празнува. Всички работници ще имат почивен ден.

* * *

Тръстиковите рогозки в стаята на Пасер бяха свалени. Навън жриците продължаваха да бият камбаните си.

— Как са го нарекли? — попита мрачно Уосерит.

— Акори — отговори Пасер. — Но само защото е син, това не означава, че ще стане наследник на трона. Той е просто принц.

— Най-големият принц — напомних му аз — и ако Рамзес не избере…

— И никога ли не е споменавал, че ще те направи велика съпруга?

Поклатих тъжно глава в отговор на въпроса му.

— Не.

— Дори нощем, когато идва в спалнята ти? — настоя Уосерит.

— Никога.

— Какво чака? — попита тя.

— Може би чака да види дали Нефертари може да му даде наследник.

Всички погледнахме надолу към корема ми. Макар че неотдавна зърната на гърдите ми бяха потъмнели и Мерит смяташе, че това може да е признак на зачеване, изглеждах същата, както предишния месец.

Някой почука силно по вратата и звукът отекна в цялата стая на Пасер. Сърцето ми заби силно.

— Дойката ми — прошепнах аз. — Обеща да дойде, ако се случи нещо.

Станах от столчето и се втурнах към вратата. Отвън Мерит кършеше ръце.

— Нещо става в родилния павилион.

Уосерит бързо се надигна.

— Откъде знаеш?

— Трима лекари влязоха вътре и досега не са излезли. Искате ли да отида и да занеса на принцесата чисти чаршафи?

— Имаш предвид, да шпионираш? — възкликнах аз.

— Разбира се, господарке! Не знаем какво става вътре. Ами ако го изкушава да я направи велика съпруга?

„В такъв случай ще искаме да разберем преди всички други“ — помислих си аз, но се спрях.

— Но ако в сърцето си Рамзес не желае да ме направи царица…

— Забрави тези глупости! — сряза ме Уосерит. — Всички тук знаем, че в сърцето си го желае. Но Изет ще се опита да изкуши разума му. Целият двор ще се струпа там и ще му казва, че вече е на осемнайсет и трябва да избере велика съпруга. Тръгвай! — нареди нетърпеливо тя. — Иди и разбери какво става.

После се обърна към мен:

— Трябва да си отидеш в стаята. В случай че Рамзес те потърси. Ако нещо е станало с Изет, нали ще искаш той да поплаче на твоето рамо и на никое друго?

Седнах в стаята си и зачаках новини от родилния павилион. Когато следобедът мина без вест от никого, махнах на една прислужничка, която минаваше по коридора. Тефер изви тяло и се притисна до крака ми, и той любопитен да разбере какво става.

— Знаеш ли какво се случва в родилния павилион?

Момичето свали тръстиковия си кош, за да ми се поклони, но аз махнах с ръка и го спрях.

— Просто ми кажи какво знаеш.

— Принцеса Изет току-що роди син!

— Това го знам! Но защо камбаните спряха да бият?

Девойката ме погледна с широки, неразбиращи очи.

— Може би жриците са се уморили?

Въздъхнах раздразнено и се запътих към Голямата зала, където дворът вече празнуваше. В един ъгъл Хенутауи се смееше с великия жрец на Амон. Дрънченето на гривните й, начинът, по който поставяше деликатната си ръка на коляното му — сякаш виждах лебед, който се опитва да се съвкупи с хиена. Но нямаше следа от Уосерит и Пасер, Мерит също не се виждаше никаква. Бяха поднесли блюда от патешко в печен лук и бяха отворили цели бъчви от най-доброто вино в кухните. Но прислужниците се споглеждаха нервно. Приближих се до готвача, който ме видя и отчаяно се опита да си намери работа. Но аз улових погледа му, преди да успее да награби едни празни купи от масата.

— Какво става? — попитах аз. — Защо не се подготвяте за довечера?

На тежкото му чело изби пот.

— Правим големи приготовления, господарке. Има мед и вино…

— Не е необходимо да се преструваш пред мен — рекох му. — Какво си чул?

Готвачът прочисти гърло и остави купите обратно на масата. Размени поглед с двамата си помощници, които бързо изчезнаха. Понижавайки глас от страх, че клюката може да стигне до ушите на Хенутауи, той продължи:

— Принцът, господарке. Сред слугите се говори, че пиршеството за раждането му може да не се състои тази вечер.

Направих крачка напред.

— Защо?

— Защото малкият принц не е толкова здрав, колкото си мислех. Говори се, че може да…

Той млъкна, защото се боеше да не призове Анубис на място, където току-що се бе появил нов живот.

— Благодаря — казах му и се върнах в стаята си да чакам.

Коленичих на тръстиковата си рогозка, запалих шишарка тамян под нозете на Мут. Представих си каква ли болка бих изпитала, ако загубя детето си, и се помолих за ка на момченцето, което можеше никога да не усети бащината си прегръдка.

— Той е толкова малък — изрекох умолително към Таурет. — А Рамзес току-що стана баща. Знам, че никога не си чувала името на Акори, но той е дете на съпруга ми и не е живял достатъчно дълго, за да засегне когото и да било през живота си.

Вратата на стаята ми се отвори. Влезе Мерит, следвана от Уосерит.

— Вече чух — рекох тъжно и се изправих. — Един готвач в Голямата зала ми каза.

Уосерит подуши въздуха и ме изгледа със странно изражение.

— И се молеше за сина на принцесата? — попита тя и поклати глава. — Тогава си спести тамяна — каза просто тя. — Принцът вече издъхна.

— А жената, за която се молеше — добави Мерит — те обвини, че си откраднала ка на детето й и си го убила.

— Какво? На кого го е казала? — извиках аз. — Кога?

— На всички в родилния павилион — отговори Уосерит.

Помислих, че ще припадна. Мерит се втурна да ми донесе столче, а Уосерит каза нещо как до свечеряване всички в Тива ще са чули за обвинението на Изет.

— А Рамзес? — попитах аз и дълбоко си поех въздух. — Какво казва Рамзес?

— Сигурна съм, че не й вярва — зарече се Мерит. — Кой би й повярвал?

— Други скърбящи майки! Египтяни, които вече мислят, че племенницата на Еретичката притежава власт да убеждава и да прави магии, също като леля си.

Погледнах към Уосерит.

— Аз дори не съм виждала принца! Не е възможно да вярва, че съм откраднала ка на детето й!

— Тя е суеверната внучка на селянка, която Хоремхеб е взел от речния бряг. Разбира се, че вярва.

— Как ще убедя хората, че не съм го сторила? — прошепнах аз.

— Няма — поклати глава Уосерит. — Хората ще повярват в това, в което искат да вярват. Но ако носиш в утробата си принц, няма да има значение какво казват. Не се отделяй от Рамзес.

Вдигнах ръка към лицето си.

— О, Рамзес… той загуби първото си дете!

— Което ще разчисти пътя за твоето дете — отсече без заобикалки Уосерит.

Погледнах я с ужас.

* * *

Знаех, че тази нощ Рамзес няма да дойде при мен. Нямаше да е правилно да се измъкне и да влезе в стаята ми, докато Изет все още лежи в родилния павилион без дете. Когато вестта за смъртта на принца се разпространи в „Малката“, тържествата бързо бяха отменени и всички се втурнаха да отдадат почит в храма на Амон. Този път не запалих шишарка тамян. Вместо това застанах на балкона си, вдишах студения въздух и оставих вятъра да задърпа плаща ми. Дори Мерит не посмя да ме повика вътре.

„Защо? — помислих си. — Какво съм сторила, та да те разгневя, Амон? Моите akhu бяха тези, които се отвърнаха от теб. Не аз!“

Вятърът стана по-свиреп. Изневиделица, като звезди, грейнали в нощното небе, по пътя към портите на двореца заблещука опашка от светлини. Отначало бяха съвсем мънички, като игли в далечината, но когато се приближиха, разпознах повтарящ се вик, който не можех да сбъркам с нищо друго, и разбрах какво означава тази пламтяща река.

— Мерит! — изкрещях.

Тя излезе тичешком на балкона и аз уплашено посочих с ръка в мрака.

Пред портите на двореца трепкаха хиляди факли, а викът „Еретичка“ стана толкова силен, че заглуши вятъра. В стаята ми връхлетяха двама воини, следвани от Рамзес. Лицето му беше бледо като лятна луна. Един от стражите пристъпи напред.

— Господарке, трябва веднага да те отведем на сигурно място! Пред портите има цели тълпи, които крещят срещу теб.

Той отправи крадешком нервен поглед към Рамзес.

— Някои вярват, че принцеса Нефертари има нещо общо…

— Със смъртта на принца ли? — попитах с ужас.

Рамзес ме погледна несигурно.

— Сигурен съм, че нямаш, Нефер. Ти изобщо не беше виждала принца.

— Дори да го бях виждала — извиках аз, — наистина ли вярваш…

— Но той беше такова здраво дете! — в очите на Рамзес блестяха сълзи.

Бавно се отдръпнах от него.

— Нали не мислиш, че бих могла…

— Н-не! — заекна Рамзес. — Не. Разбира се, че не!

— Тогава защо дойде?

— Защото пред портите има хиляди хора, а тази вечер на пост има само сто стражи. Изпратих Аша да повика армията.

Обърнах се към двамата воини, които го бяха придружили — посивели ветерани, които навярно бяха виждали битки от Асирия до Кадеш. Но в очите им се четеше страх. Тази вечер гражданите на Тива се бяха разгневили дотолкова, че да се качат на лодките си и да прекосят реката.

— Ако си пробият път през портите — обясни по-високият воин, — не можем да гарантираме сигурността ти, Твое височество. Можем да те отведем в съкровищницата. В целия дворец няма по-укрепена сграда от нея.

Погледнах от балкона. Викът „Еретичка“ кънтеше също толкова силно, колкото преди. Чувах как бронзовите порти се разклащат, разтърсвани от яростни юмруци, а дворцовите стражи предупреждават хората да се отдръпнат.

— Не — заявих решително. — Ще се изправя срещу тях. Няма друг начин да им попреча да вярват в невъзможното, освен да застана срещу тях.

— Те ще те убият, Твое височество! — възкликна единият воин.

Но Рамзес ме погледна с безразсъдно възхищение.

— И аз ще дойда.

— Господарке, не! — изрече умолително Мерит. — Не го прави!

Но ние се втурнахме през залите, докато тя продължаваше да хленчи зад нас. Обърнах се и й казах да чака в стаята ми. Очите й се бяха разширили от страх. Знаех, че постъпваме неразумно. Това беше точно една от онези глупости, от които фараон Сети ме бе предупредил да се пазя.

Забързахме по коридорите, докато от двете ни страни придворните се заключваха в стаите си от страх пред това, което предстоеше. Освен ако армията не дойдеше бързо, хилядите хора от простолюдието можеха да разбият портите и да разграбят двореца. Когато стигнахме до двора, двамата воини, които ни придружаваха, отстъпиха уплашено назад с поглед, прикован бдително върху портите, които трепереха под юмруците на разярената тълпа. От крепостния вал стрелците наблюдаваха гневните граждани с готови лъкове. Рамзес стискаше ръката ми толкова силно, колкото смееше, без да я смачка. Ударите на сърцето ми кънтяха в ушите ми по-силно дори от виковете на тълпата. Приближихме се към стъпалата, които водеха до стените на двореца, и гласът на Рамзес разсече хаоса.

— Дръпнете се! — изрева той на хората си, които бяха задръстили стълбите към валовете. — Дръпнете се!

Стражите разпознаха короната nemes и се отстраниха.

Докато се изкачвахме по стъпалата, мъжете ни следяха с невярващи погледи. Когато стигнахме най-горе на стените, за миг си помислих, че планините са се подпалили. Под нас в студената нощ на фармути горяха хиляди факли. Когато хората, които се намираха най-близо до нас, разпознаха над главите си фараонска корона, виковете ненадейно станаха колебливи и сякаш приглушени от присъствието му.

Останах удивена от смелостта му, когато вдигна ръце и се обърна към разгневената тълпа.

— Дошли сте тук, за да искате кръвта на еретичката — провикна се той над бурята от гласове. — Но аз дойдох, за да ви кажа, че няма никаква еретичка!

Сред тълпата се разнесоха гневни възклицания, яростни гласове се надигнаха в буен протест.

— Аз съм бащата на принца, който умря. Никой не иска повече от мен да има наследник. Затова, след като дойдох при вас, за да ви кажа, че в смъртта му нямаше никаква магия, не трябва ли да ми повярвате?

Сред тълпата премина несигурен шепот и Рамзес продължи:

— Това е жената, която наричате еретичка. Принцеса Нефертари! Прилича ли ви на жена, която се занимава с магии? Прилича ли ви на еретичка?

— Прилича на Нефертити! — изкрещя един старец и хората зад него вдигнаха одобрително факлите си. Изведнъж всички се люшнаха към портите.

Рамзес взе ръката ми в своята и остана непоколебимо на мястото си. Викът „Еретичка!“ отново набра сила и гласът на Рамзес стана по-яростен, за да го чуят над него.

— И кой от вас тук мисли, че неговият фараон би взел за съпруга еретичка? — попита той. — Кой от вас тук вярва, че синът на Повторния завоевател би рискувал да си навлече гнева на боговете?

Това беше умен ход, защото никой нямаше да обвини самия фараон, че нарочно е разгневил Амон. Яростният вик отново замря и Рамзес се обърна към мен.

— Истина е! — изкрещях аз. — Аз съм племенница на еретичка. Но щом вие не сте отговорни за престъпленията на дядовците си, защо аз да бъда? Кой сред тази тълпа е избрал сам своите akhu. Ако това бе възможно, нямаше ли всички да се родим в семейството на фараона?

Сред тълпата се разнесе изненадан шепот. Ръката на Рамзес вече не стискаше моята толкова силно.

— Претегляйте поотделно всяко сърце — изкрещях аз, — защото колко от нас ще преминат в отвъдния живот, ако Озирис претегляше сърцата ни заедно с тези на нашите akhu!

Рамзес ме погледна стъписан. Зад портите се възцари тишина. Сякаш никой не помръдваше, сякаш никой не дишаше.

— Върнете се по домовете си! — провикна се той. — Оставете двореца „Малката“ да скърби на спокойствие.

Той остана неподвижен и се загледа как човешкото море под краката му започва да се отдръпва.

Тълпата бавно се разпръсна. Някои от жените все още крещяха „Еретичка“, а неколцина се зарекоха да се върнат, но непосредствената опасност бе отминала. След няколко минути мълчание Рамзес се обърна и ме хвана за ръката. Когато влязохме в двореца, се облегна на стената и затвори очи.

— Съжалявам, че се усъмних в теб — прошепна той.

— Благодаря ти — отговорих му. Но дълбоко в себе си знаех истината. „Един ден тя ще го убеди, че наистина съм еретичка, и каквото и да направя, няма да успея да променя това негово убеждение.“