Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (13)

Глава 11
Залата за аудиенции

Това, което трябваше да бъде триумфалното заминаване на фараона от Тива, се превърна в тихо сбогуване край езерото. Питах се дали дворът е толкова разгневен на Сети, колкото на мен. Той бе позволил женитбата ми с Рамзес да се състои и знаеше, че ако в Тива избухне епидемия или още по-голяма суша, вината навярно ще падне върху мен. Преглъщайки сълзите си, Туя прегърна единствения си син. Изражението на Рамзес беше сериозно. Никой не знаеше какво може да се случи, след като корабите на Сети отплават, и над виковете на чайките го чух как напомня на Рамзес:

— Половината от войската ми остава тук. Ако се заговори за бунт…

— Няма да има бунт.

Това обаче не задоволи Сети.

— Накарай хората си да държат града под око. Четирима министри остават с теб. Прати някой от тях да повърви по улиците и да чуе какво говорят хората. Сега това е твоята столица.

Зад него белият дворец „Малката“ блестеше като перла на фона на притъмняващото небе.

— Нейната слава ще бъде отражение на царуването ти. Трябва да започнеш да възстановяваш храма в Луксор. Нека хората видят, че за теб няма нищо по-важно от това, да отдадеш почит на боговете.

После Сети ме повика с украсения си със скъпоценен камък пръст.

— Малката Нефертари.

Прегърнах го с всички сили.

— Искам да внимаваш на източния бряг — предупреди ме той. — Прояви търпение към хората.

— Ще проявя — обещах му.

После Сети ме хвана за ръката и ме отведе настрана. Бях сигурна, че ще спомене нещо за случилото се на улиците предишния ден. Но вместо това той продължи със затворнически шепот:

— Освен това искам да се грижиш за сина ми. Рамзес е прибързан и има нужда от човек със здрав разум…

Изчервих се.

— Мисля, че трябва да говориш с Аша…

— Аша ще предпазва сина ми от неприятности на бойното поле. Притесняват ме неприятностите в двора. Не всички живеят според правилата на Ма’ат и подозирам, че зад тези твои хубави зелени очи ти добре го знаеш.

Сети отстъпи назад. Посегнах да прегърна Туя за сбогом и тогава Аджо се опита да се откъсне от каишката си и щракна със зъби във въздуха.

— Стига толкова! — укори ме Туя и ми отправи продължителен поглед изпод широката си нубийска перука. — Той никога не лае никого другиго.

Тръбите изреваха и въздухът се изпълни с дрънчене на систруми. Сети и Туя се качиха на борда и скоро ни помахаха от кърмата на кораба си. Двамата с Рамзес им помахахме в отговор и тогава до нас се появи Изет и попита:

— Какво е усещането да си фараон на цяла Тива?

Рамзес погледна към нея, сякаш питаше как може да задава подобен въпрос.

— Самотно — отговори той.

До Залата за аудиенции оставаше един час и когато дворът се върна в двореца, Рамзес взе ръката ми в своята и всички разбраха къде смята да прекара това време. Все пак бяхме женени само от един ден.

По времето, когато Мерит почука на вратата и ни каза, че молителите са дошли, Рамзес вече не се чувстваше толкова самотен. Улових го за ръката и двамата влязохме заедно в Залата за аудиенции, където глашатаят помпозно обяви пристигането ни. Вътре се бе събрал целият двор. Придворни играеха на ашици до топлите мангали, а край подиума се бяха настанили музиканти, които свиреха на двойните си флейти и лири. В дъното на стаята се смееха жени, няколко възрастни дами от благородно потекло, увити в топли кожи, играеха сенет. Обстановката изглеждаше по-подходяща за пиршество в Голямата зала, отколкото за решаване на държавни въпроси и аз останах стъписана.

— Винаги ли е толкова весело?

Рамзес се засмя на учудването ми.

— Докато не започне работата.

— И къде отиват тогава всички тези хора?

— О, повечето ще останат. Но музикантите ще си тръгнат, а придворните ще млъкнат.

По средата на Залата за аудиенции министрите вече се бяха настанили на масите си. При преминаването ни станаха и аз кимнах кратко на Пасер.

— Твое величество — измърмориха те. — Принцеса Нефертари.

Зърнах окървавеното око на Рахотеп и си помислих: „Той ще ми изпрати всички трудни молители. Ще се опита да ме постави в неудобно положение.“

На подиума Изет вече бе заела трона си. Носеше широко колие, което не бях виждала никога преди, и бе оставила предната част на тежкия си плащ отворена, за да напомни на двора за издутия си корем. „Вече минаха пет месеца, остават само четири — помислих си аз. — Ако роди син, преди да е оповестено коя е великата съпруга, нейното дете ще бъде наследник на египетския трон, докато Рамзес не реши другояче.“

Знаех, че всички ме гледат, и бях внимателна, докато се изкачвах по стъпалата. Троновете бяха поставени толкова близо един до друг, че ако пожелаеше, Рамзес можеше да разпери ръце и да докосне двете си жени едновременно. В цялата история на Египет в залата никога не бяха поставяли два трона за две съперничещи си принцеси.

— Готови ли сте? — обърна се Рамзес към двете ни и аз кимнах. Той удари с жезъла си по подиума и нареди: — Доведете молителите!

Придворните се впуснаха в действие. Широките врати към двора на „Малката“ бяха отворени, а първите молители — въведени. Трима мъже се приближиха към масата на министрите. Всички носеха свитъци, които подадоха на министрите. Наблюдавах как Пасер, Рахотеп и Анемро четат молбите, а после изваждат тръстиковите си пера и написват име в най-долната част на всяка една. След това тримата мъже се приближиха към подиума и най-възрастният ми подаде с поклон своята молба.

— За принцеса Нефертари — каза той.

На свитъка бе нарисуван печатът на семейството ми, но не от ръката на Пасер. Старецът ме наблюдаваше с очевидно недоверие.

— Помолих да ме приеме принцеса Изет, но великият жрец ме изпрати при теб. Специално поисках…

— Каквото и да си поискал специално — прекъснах го рязко, — аз съм тази, която ще прочете молбата ти.

Уосерит ме бе предупредила, че ако позволя дори само на един молител да се държи с мен така, сякаш съм по-незначителна от Изет, след като излезе от двореца, той ще разкаже за плашливостта ми на всички, които си чакат реда. Погледнах към развития списък. Човекът бе дошъл да помоли за достъп в храма на Амон в Карнак. Вътре не допускаха хора от простолюдието, но той искаше специално разрешение за среща с великия жрец.

— Защо? — попитах го тихо.

— Дъщеря ми е болна, а приношенията, които направих в нашите светилища, не стигнаха.

Старецът присви очи. Проследи с поглед как вземам перото от малката масичка отстрани и написвам нещо най-долу на свитъка му.

— Можеш да влезеш в храма — казах аз.

Старецът отстъпи назад, сякаш искаше да ме види по-добре.

— Вече бях роден по времето на Амарна — рече той. — Видях как Еретикът троши статуите на Амон и убива жреците му.

Свих юмрук около молбата му.

— И какво общо има това с мен?

Мъжът хвърли бърз поглед към лицето ми.

— Приличаш на леля си.

Потиснах силното си желание да го попитам по какъв начин. Дали по носа, по устните, по високите скули, по телосложението? Но знаех какво се опитва да намекне, затова му бутнах свитъка обратно и казах предупредително:

— Тръгвай. Тръгвай, преди да съм си променила решението!

Вместо да обърне внимание на своя молител, Рамзес хвърли поглед към мен и очите му бяха изпълнени със съжаление, а не с възхищение. Огънят в стомаха ми се разрасна.

— Следващият!

„Каквото и да се случи, не спирай да се усмихваш“, беше ме предупредила Уосерит. Към мен се приближи един селски стопанин и аз се усмихнах красиво.

— Каква е молбата ти?

Той протегна свитъка си. Прочетох го, а после погледнах надолу към молителя. Полата му беше гладко изгладена за случая и носеше сандали от кожа, а не от папирус.

— Ти си от Тива и искаш да получиш достъп до кладенеца на съседа си? А защо твоят съсед трябва да ти позволи такъв достъп?

— Защото неговите крави пасат в моите ниви! В земята ми няма вода и искам нещо в замяна.

— Е, добре, ако той не ти даде вода, ти спри да даваш храна на кравите му.

— Моят син ще ги остави да умрат от глад! Само за да ме ядоса!

Облегнах се назад на трона си.

— Твоят съсед ти е син?

— Когато се ожени, му дадох едно парче от земята си, а сега той заради жена си не ми дава да черпя вода от своя кладенец!

— Какво не й е наред на жена му?

— Тя е срещу мен! — извика той. — Казах на сина си, че не искам за дъщеря блудница като нея, а той все пак се ожени за нея. И сега това момиче иска да ме съсипе! — продължи гневно селянинът.

Министрите бяха спрели работата си и ни наблюдаваха, но аз устоях на изкушението да проверя кой бе изпратил човека при мен.

— И какво е направила снаха ти, за да мислиш, че е невярна съпруга?

— Преспала е с половин Тива. Тя го знае, Ма’ат също го знае! Наследниците на сина ми може да са деца на кого ли не, а сега тя дори не иска да ми даде достъп до моята собствена земя!

— Ти даде ли на сина си документ за земята?

— Дадох му думата си.

— Но не и документ за собственост?

Той очевидно не разбираше за какво говоря.

— Не е достатъчно да дадеш думата си — обясних аз. — Трябва да бъде оформено в писмен вид.

Молителят се усмихна широко.

— Не съм отстъпвал нищо в писмен вид.

— Тогава кладенецът е твой и можеш да го използваш — заявих решително — и тя ще трябва да приеме това дотогава, докато или ти не подпишеш документ за собственост, или синът ти не си намери своя земя.

На лицето на стареца се изписа безмерно смайване. Аз взех перото си и написах присъдата най-долу на папируса му. Когато му го връчих, той ме погледна предпазливо.

— Ти… ти не си такава, каквато казват.

„Всеки ден ще е така — помислих си аз. — Всяка сутрин до края на живота ми ще се държат с мен като с племенницата на Еретичката. Ако не променя мнението им за мен, никога няма да мога да се спася от това.“

Гръбнакът ми се скова. Към мен се приближи трети молител. Протегна свитъка си и аз бързо прочетох съдържанието му.

— Разкажи ми цялата история — подканих, но младият мъж поклати глава.

— Помолих да видя фараон, който говори моя език, но министър Пасер ме прати при теб — рече той със силен акцент.

— И какво ми има на мен? — попитах аз на хурийски.

Чужденецът отстъпи назад.

— Говориш хурийски — прошепна той.

— Е, добре, за какво си дошъл? — попитах аз.

За всеки молител, който ме наблюдаваше с недоверие, имаше друг от Вавилон, Асирия или Нубия, чийто език аз говорех. Преди края на сутринта вече виждах заинтригуваните погледи, които ми отправяха придворните. Поизправих се на трона си. Дори без подписа в края на всеки свитък можех да се досетя откъде е дошла всяка една молба. Чужденците от царства, чиито езици владеех, идваха от Пасер. Най-сърдитите и най-войнствено настроените бяха изпращани от Рахотеп.

Когато в далечината отекна ревът на тръба, в стаята настъпи внезапно раздвижване. Донесоха маса, сложиха я под подиума и прислужниците започнаха да слагат столове с големи странични облегалки и меки възглавници.

Обърнах се към Рамзес.

— За какво се подготвят?

— Не е ли ясно? Свършихме с молителите — отговори Изет.

Без да й обръща внимание, Рамзес каза тихо:

— По обяд приключваме и се заемаме с частни въпроси.

Изведоха останалите молители и от една малка врата отстрани в помещението влязоха група жени. Макар че и Уосерит, и Хенутауи бяха сред тях, двете нито веднъж не се погледнаха. „Като коне с наочници“ — помислих си аз. Когато жените се настаниха на масата, Рамзес удари с жезъла си по подиума.

— Готови сме да се заемем с делата на двора — оповести той. — Доведете архитекта Пенре.

Отвориха широко вратите на Залата за аудиенции и Пенре влезе при нас. Беше висок, силен мъж със стегната челюст и прав нос, който би изглеждал прекалено голям на лицето на който и да било друг мъж. Дългата му пола беше украсена с жълти ширити, а златният нагръдник беше дар от фараон Сети. Стори ми се, че прилича повече на воин, отколкото на архитект.

— Ваши величества.

Той се поклони стегнато и без да губи време, разви свитъка си.

— Ти поиска от мен начинание, което не е постигнал нито един архитект досега. Двор в храма в Луксор с обелиски, които да са толкова високи, че да могат да ги докоснат самите богове. Затова начертах на Твое величество една идея за това, което може да се построи.

Подаде на Рамзес един свитък и извади още два от торбата, която висеше на хълбока му. Тях връчи на мен и Изет.

Развих папируса и видях, че промените в Луксор, предложени от Пенре, бяха великолепни. От розови пясъци се издигаха варовикови колони, украсени с релефи и йероглифи.

— Какво е това? — попита Изет с високомерен тон и погледна към Рамзес. — Мислех, че първото ти действие ще бъде да разшириш и разкрасиш двореца.

Рамзес поклати глава и платът на nemes се отърка в широките му рамене.

— Нали чу какво пожела баща ми? Да направим допълнения в храма в Луксор.

— Но ние живеем в двореца, не в храма — изхленчи Изет. — И няма ли да построим родилен павилион за наследника си?

Рамзес въздъхна.

— Вече има готов павилион. Народът трябва да види, че първият проект на фараона е за Амон, а не за самите нас.

— Всички знаем какво се случи, когато един друг фараон започна да строи само за себе си — напомни Рахотеп.

Изет погледна към подножието на подиума, където седеше Хенутауи.

— Тогава може би трябва да обновим храма на Изида?

Рамзес не разбираше защо е толкова настойчива.

— Дядо ми вече обнови храма на Изида!

— Оттогава минаха много години. А и след това обновиха храма на Хатор. Не искаме ли хората да видят, че фараонът цени Изида също толкова, колкото и Хатор?

Рахотеп кимна и аз почувствах, че в погледа, който отправи към Изет, се чете някакво неизречено послание.

Но нейната настоятелност като че ли само озадачи Рамзес.

— Времето и златото не са безкрайни — отвърна кратко той. — Ако можех, щях да обновя всеки храм оттук до Мемфис, но Амон трябва да е на първо място.

Изет разбра, че е загубила.

— Значи, храмът в Луксор — каза тя. — И си мисля…

Докосна Рамзес по рамото и движението на пръстите й изглеждаше чувствено.

— Ако успеем да довършим храма до тот, баща ти ще може да го види, когато пристигне за следващия Празник на Уаг.

Точно това искаше да чуе Рамзес. Той изпъна гръб.

— Има ли някакви промени, които трябва да направим според вас?

Обръщаше се и към двете ни. Изет бързо отговори:

— Аз не бих променила нищо.

— Аз бих.

Дворът се обърна към мен, изпълнен с очакване. Проектът на Пенре беше майсторски. В неговата идея два огромни гранитни обелиска охраняваха портите и пронизваха самото небе — зрелищно доказателство за величието на властването на Рамзес. Но никъде нищо не напомняше на хората за делата на Рамзес. Как след сто години хората щяха да знаят какво е постигнал, ако нямаше къде да го запише? Времето можеше да разруши дървените порти на двореца, но каменните храмове на Амон щяха да останат вечни.

— Мисля, че трябва да има пилон — казах аз. — Пред храма в Карнак има Стена за прокламации. — На тази стена се извайват и заличават изображения с всеки нов триумф. — Защо не и пред Луксор?

Рамзес погледна към Пенре.

— Можеш ли да издигнеш пилон?

— Да, Твое величество. И ще можеш да го използваш и като Стена за прокламации.

Рамзес ми хвърли одобрителен поглед, но Изет нямаше да допусне да я засенча.

— Тогава какво ще кажеш за зала? — предложи тя. — Зала с колони пред храма?

— Какво ще е предназначението й? — попитах аз.

— Не й трябва предназначение! Трябва да има зала, нали, Рамзес?

Рамзес погледна от едната към другата, а после надолу към Пенре.

— Можеш ли да построиш зала? — попита уморено той.

— Разбира се. Каквото пожелае Твое величество.

* * *

Тази вечер, само един ден след сватбата ни, Рамзес започна десетте си нощи с Изет. И макар да разбирах, че всеки цар в историята на Египет бе разделял нощите си поравно между своите най-важни съпруги, седнах пред бронзовото си огледало и се запитах дали не ме е напуснал, защото обича повече нея.

— Глупости! — отговори Мерит с абсолютна убеденост. — Самата ти ми разказа какво прави тя в Залата за аудиенции. Само хленчи.

— Но не и в леглото — отговорих аз и си я представих гола пред Рамзес, как втрива в гърдите си лотосово масло. — Обзалагам се, че Хенутауи я е научила на всичките си хитрини. Тя е красива, Мерит. Всички го виждат.

Торбичката под брадичката на дойката ми се втвърди.

— И колко дълго може да доставя удоволствие красотата? Един час? Два часа? Спри да се оплакваш, иначе ще станеш същата като нея.

— Но ако не мога да хленча пред теб, тогава пред кого?

Мерит погледна към другия край на стаята, към дървения naos на майка ми, с високата му статуя на богинята котка Мут.

— Кажи на нея. Може би тя ще те изслуша.

Скръстих ръце на гърдите си. Макар че предпочитах да остана в стаята си за преобличане и да се оплаквам на Мерит, бях обещала на Уосерит, че вечер, която Рамзес прекарва далеч от мен, ще се срещам с Пасер. Затова тръгнах по слабо осветените коридори край двора на царското семейство и когато личният прислужник на Пасер отвори вратата му, видях, че някогашният ми учител седи с Уосерит до мангала си. Двамата веднага се разделиха, но сцената, която прекъснах, бе толкова интимна, че отстъпих назад. Дългата коса на Пасер бе освободена от обичайната му плитка и на светлината на огъня блестеше като гарваново крило. „Красив е“ — осъзнах аз. Незабавно си помислих същото и за Уосерит, чието лице изглеждаше изненадващо подмладено. Тя беше само на двайсет и пет, но тежестта на живота в двора бе издълбала между веждите й тънки бръчици.

— Принцеса Нефертари — каза Пасер и стана да ме посрещне. Стаята му беше голяма, изрисувана с фрески и украсена със скъпи рогозки от Митани. Над леглото имаше резба от Асирия, сфинксове, чиито бради на стегнати къдрици издаваха произхода им. А от входа към стаята му за преобличане ме гледаха брадатите лица на изваяни от дърво вавилонски богове. „Дали е бил във всички тези земи?“ — запитах се аз.

Беше студено и Уосерит носеше най-дебелото си наметало.

— Днес се справи добре — каза тя, докато аз сядах на един свободен стол. — Особено с влизането си. В цялата зала нямаше нито един човек, който да не разбере, че си принцеса по кръв и възпитание.

— И издаваше мъдри присъди — добави Пасер.

— Значи трябва да ти благодаря, задето ми изпрати всичките си най-прости случаи.

Пасер вдигна вежди.

— На Изет нямаше да й е лесно с тези чуждестранни молители. След като дворът забележи дарбата ти за езици, може би ще започнем да изпращаме на нея тези молители.

Той се усмихна на Уосерит.

— Ако Рахотеп си мисли, че е единственият, който може да играе тази игра, много скоро ще разбере, че греши.

— С какви впечатления остана в Залата за аудиенции? — попита Уосерит.

Преместих поглед от единия към другия и се запитах какво ли иска да чуе тя.

— Беше пълна с интересни хора — отговорих внимателно.

— Отегчително ли ти се стори? — попита Пасер.

— С всички тези молители? — възкликнах аз. — Не.

Пасер хвърли поглед към Уосерит.

— Тя не е като Изет — промълви с благодарност той. После се обърна към мен: — Когато хората видят колко голяма полза има от теб, приливът на любов към Изет може да се промени.

— Особено ако очакваш дете — добави Уосерит.

И двете погледнахме надолу към туниката ми с обсипан с кехлибар колан, подчертаващ тънкия ми кръст. И Уосерит, и Пасер знаеха историята на майка ми. Сега това бе легенда в двора — как царят еретик я отровил и тя загубила първото си дете. Тя била висока, с широк таз, създадена за раждане, но минали години, преди Таурет да благослови утробата й с моя брат. Тя обаче искала още деца. Можех само да си представя как се е почувствала, когато третото й дете се родило бездиханно. А накрая, когато очаквала мен, избухнал пожарът в царския двор. Потръпвах при мисълта, че нежното й сърце е трябвало да понесе вестта, че всички, които била обичала — майка й и баща й, синът й и съпругът й, две от дъщерите на Нефертити — са си отишли. Имаше ли нещо чудно, че след моето раждане не й била останала сила за живот?

— Не всички жени приличат на майките си. — Уосерит бе прочела мислите ми. — Твоята леля роди на фараона шест здрави момичета.

— Тогава на какво да се надявам, да приличам повече на царицата еретичка ли? — прошепнах.

— В това отношение, да.

За миг останах безмълвна. После попитах:

— А ако никога не зачена?

— Защо си мислиш такива неща? — попита Уосерит и стрелна с поглед Пасер, който каза предупредително:

— Нефертари, задължението на всяка една велика съпруга е да дари фараона със син.

— Моята леля така и не е дарила съпруга си със син!

— Но му даде деца — заяви категорично Уосерит. — Шест принцеси, които можеха да се омъжат за всеки принц на света. Рамзес се ожени за теб заради децата, които ще му родиш.

— Той се ожени за мен по любов!

— И за да му дадеш синове — каза Пасер. — Не се заблуждавай.

Станах от стола си.

— И той би предпочел да има син вместо съпруга? — попитах.

В стаята се възцари тишина. Прашенето на огъня в мангала изглеждаше неестествено високо. Пасер въздъхна тежко, а Уосерит докосна ръката ми.

— Никой мъж не мисли за раждането като избор между децата и съпругата си. Всеки съпруг се надява да има и двете.

Уосерит стана от стола си и обви ръце около мен.

— Ти не си орисана да умреш при раждане, Нефертари.

— Откъде знаеш? — попитах и се отдръпнах, за да я погледна в очите.

— Инстинктът ми го подсказва — отговори тя и вдигна рамене. — Писано ти е да царуваш много дълго. Ако дадеш принц на Рамзес. И ако той те направи велика съпруга.

— А той няма да ме направи велика съпруга без син.

Уосерит поклати глава.

— Не може.

Когато се върнах в стаята си, излязох на балкона и се загледах как луната изплува иззад тънки ивици облачета. Въпреки студения вятър във въздуха не се долавяше онзи мирис на прах, който предшества дъжда. Нищо не подсказваше за спасение от сушата и растящия глад. Вече имаше съобщения за мъже, които крадат приношенията от храна от надгробните храмове, за да нахранят семействата си. А когато група такива крадци бе изправена пред старейшините, те им бяха простили, защото вярваха, че е по-добре да се нахранят живите, отколкото мъртвите. Но колко време щеше да мине, преди боговете да се разгневят или гладът да настигне дори богатите и хората да се вдигнат на бунт? Тогава какво значение щеше да има дали очаквам дете? Можех да съм майка на седем синове, но народът пак щеше да ме обвинява.

— Днешният ден беше много дълъг за теб, господарке. Трябва да хапнеш нещо — укори ме Мерит. Набитото й тяло се очертаваше в рамката на вратата. Тя вдигна опечения костур, за да го видя. Влязох вътре, Мерит ми подаде купичката и затръшна зад гърба ни дървените врати. — Сама в тъмното, на вятъра! — навъси се тя. — Имаш ли ум?

— Толкова е красиво! — възразих аз. — Навярно точно така се е почувствал Амон, когато е изплувал от тъмните води в началото на времето, когато всичко е било възможно.

— Амон да се разболее, и това ли е било възможно? Защото точно това ще се случи с теб, господарке. Седни до огъня.

Подчиних се. Мерит извади одеяло от дървената ракла и го метна върху раменете ми.

— Знаеш ли, че в двореца вече се разнасят приказки?

Свалих купичката.

— Какви приказки?

— Първо трябва да хапнеш!

Тя скръсти ръце на гърдите си и когато изядох малко от костура, за да я удовлетворя, тя се усмихна.

— Точно такива, каквито искаш ти — разкри ми тя. — За Залата за аудиенции. Днес, изглежда, си се справила много добре. Всички в двореца се учудват, че едно толкова младо момиче може да владее толкова много езици и да отсъжда така справедливо. Чух го в баните, както и в кухните.

Оставих купичката с риба.

— Но това са само прислужници.

Мерит ми отправи продължителен поглед.

— И на какви клюки мислиш, че вярват хората? На клюки от устата на готвачите или на придворните?

— Мислиш ли, че е възможно да накарам хората да си променят мнението?

— Може да стане по-лесно — каза тихо тя, — ако Нил прелее над бреговете си.

Отидох до олтара на майка си и се взрях в лицето на богинята котка. На светлината на огъня беше невъзможно да се забележи, че някога е била счупена.

— Мут бди над теб — прошепна Мерит. — Но не може да направи нищо, ако тялото ти не е силно!

Тя отново бутна към мен полуизядения костур.

— Яж!

Погледнах над рамото й и ахнах от изненада.

— Какво правиш тук?

На прага стоеше Рамзес. Когато го зърна, Мерит си пое въздух толкова рязко, че пеликанската й торбичка изчезна.

— Твое величество!

Тя се втурна към другия край на стаята, за да му дръпне стол. Погледнах към него, в късата му пола и домашни сандали, и повторих въпроса си.

— Какво правиш тук?

— Реших да дойда — каза той и добави смутено: — Ако нямаш нищо против? Изет ще спи, а аз искам да бъда с теб.

Видях, че Мерит е стъписана, но веднага се извини и излезе. Седнах срещу Рамзес от другата страна на мангала.

— Днес влезе за първи път в Залата за аудиенции, а цяла Тива вече говори за теб. Ти си много способна, Нефер. И си помислих, че може би… разбира се, не си длъжна… но се надявах, че можеш да хвърлиш поглед на докладите от египетските шпиони.

Прикрих разочарованието си. „Затова ли дойде при мен?“

— Не вярваш на превода на министрите, така ли? — попитах тихо.

Рамзес се размърда на стола си, очевидно се чувстваше неловко.

— Подкупът е голямо изкушение. Как мога да знам дали информацията, която ми представят министрите, е точна? Или че в тези доклади няма други неща — неща, които пропускат или скриват? Дворът ми е пълен с шпиони.

— Сред министрите ти? Този, който лъже фараона, застрашава своята ка — заявих твърдо.

— Човек не може да види своята ка. Но сандък, пълен с вавилонско злато — това може да види. Спокойно мога да работя цял ден и пак да нямам време да прочета всичко, което ми изпращат. Трябва да вярвам в министрите си и в техните писари. Но най-важните съобщения, от Хати и Кадеш — бих искал ти да ги прочетеш.

Пред мен се разкриваше една възможност — шанс да стана по-полезна от Изет.

— Разбира се — съгласих се и се усмихнах. — Ако искаш, можеш да ми ги носиш всяка вечер.