Невил Годард
Извън този свят (1)

Първа глава
Мислене в четвърто измерение

„Казах ви това сега, преди да се е сбъднало, та когато се сбъдне, да повярвате.“ [Йоан 14:29]^[1]

Много хора, включително и аз, са наблюдавали събития преди те да се случат, т.е. преди да се случат в този триизмерен свят. Тъй като човек може да наблюдава дадено събитие, преди то да се случи в трите измерения на пространството, животът на Земята трябва да протича по план и този план трябва да съществува другаде в друго измерение и бавно да се движи в нашето пространство.

Ако събитията, които се случват, не са били в този свят, когато са били наблюдавани, тогава, за да бъде напълно логично, те трябва да са били извън този свят.

И всичко, което може да се види, преди да се случи тук, трябва да е „предопределено“ от гледна точка на човека, който е буден в един триизмерен свят.

Така възниква въпросът: В състояние ли сме да променим бъдещето си?

С написването на тези страници, искам да посоча възможностите, присъщи на човека; да покажа, че човек може да промени бъдещето си; но променено по този начин, то отново образува детерминистична^[2] последователност, започваща от точката на намеса — бъдеще, което ще бъде съвместимо с промяната.

Най-забележителната характеристика на бъдещето на човека е неговата гъвкавост. То се определя по-скоро от неговите нагласи, отколкото от действията му.

Крайъгълният камък, на който се основават всички неща, е представата на човека за самия себе си. Човекът действа така, както действа и има преживяванията, които има, защото представата му за самия него е такава, каквато е, и няма друга причина. Ако имаше друга представа за себе си, щеше да действа по различен начин. Промяната на представата за себе си автоматично променя бъдещето му, а промяната на който и да е период от бъдещата поредица от преживявания, реципрочно променя представата му за себе си.

Предположенията на човека, които той смята за незначителни, водят до значителни последици; затова човек трябва да преразгледа оценката си за дадено предположение и да признае неговата съзидателна сила.

Всички промени се случват в съзнанието. Бъдещето, макар и предварително подготвено във всеки детайл, има няколко изхода.

Във всеки един момент от живота си имаме възможност да решаваме кое от няколкото бъдеща да изберем.

Има два действителни възгледа за света, притежавани от всеки — естествен фокус и духовен фокус. Древните учители наричали единия „плътски ум“, другия — „ум на Христос“.

Можем да ги разграничим като обикновено будно съзнание, управлявано от сетивата, и контролирано въображение, управлявано от желанието.

Ние разпознаваме тези два различни центъра на мисълта в изявлението: „Но плътският човек не възприема онова, което е от Божия Дух. За него тези неща са безумие и той не може да ги проумее, понеже те се разбират духовно.“ [1 Коринтяни 2:14]

Естественият възглед ограничава реалността до момента, наречен „сега“; за него миналото и бъдещето са чисто въображаеми.

От друга страна, духовният възглед вижда съдържанието на времето. Той разглежда събитията като отделни и обособени като обекти в пространството. За духовния възглед миналото и бъдещето са едно цяло. Това, което е умствено и субективно за естествения човек, е конкретно и обективно за духовния човек.

Навикът да виждаме само това, което сетивата ни позволяват, ни прави напълно слепи за това, което иначе бихме могли да видим.

За да усъвършенстваме способността си да виждаме невидимото, често трябва съзнателно да отделяме съзнанието си от онова, което сетивата регистрират и да съсредоточаваме вниманието си върху невидимото състояние, като мислено го усещаме и чувстваме, докато то придобие цялата яснота на реалността.

Усърдната, концентрирана мисъл, насочена в определена посока, изключва другите усещания и ги кара да изчезнат. Трябва само да се съсредоточим върху желаното състояние, за да го видим.

Навикът да оттегляме вниманието си от областта на усещанията и да го концентрираме върху невидимото развива духовния ни мироглед и ни позволява да проникнем отвъд света на сетивата и да видим невидимото.

„А невидимото у Него — вечната Му сила и божествената същност, се виждат още от създаването на света, като се съзерцават творенията Му.“ [Римляни 1:20]

Това виждане е напълно независимо от естествените способности. Отворете го и го ускорете! Без него тези напътствия са безполезни, защото „духовните неща се разпознават духовно“.

Малко практика ще ни убеди, че като контролираме въображението си можем да променим бъдещето си в хармония с желанията си. Желанието е движещата сила на действието. Не бихме могли да помръднем и един пръст, ако нямаме желание да го помръднем. Без значение какво правим, ние следваме желанието, което в конкретния момент доминира в съзнанието ни. Когато се отказваме от даден навик, желанието ни да го премахнем е по-голямо от желанието ни да го продължим

Желанията, които ни подтикват към действие, са тези, които задържат вниманието ни. Желанието обаче е осъзнаване на нещо, което ни липсва или от което се нуждаем, за да направим живота си по-приятен.

Желанията винаги са свързани с някаква лична изгода, като колкото по-голяма е очакваната печалба, толкова по-силно е желанието. Не съществува абсолютно безкористно желание. Там, където няма какво да се спечели, няма желание, а следователно и действие.

Духовният човек говори на естествения човек с езика на желанието.

Ключът към напредъка в живота и към сбъдването на мечтите се крие в готовността да се подчиним на гласа на духовния човек.

Безпрекословното подчинение на гласа му е незабавно приемане на изпълненото желание. Да желаеш дадено състояние означава да го имаш. Както е казал Паскал: „Не бихте ме търсили, ако вече не сте ме намерили.“ Като приема усещането за изпълнено желание, а след това живее и действа според това убеждение, човек променя бъдещето в хармония с предположението си.

Предположенията събуждат това, което утвърждават.

Веднага щом човек добие усещането за изпълнено желание, неговият четириизмерен Аз намира начини за постигане на тази цел, открива методи за нейното осъществяване.

Не знам по-ясно определение за средствата, чрез които осъществяваме желанията си, от това да изпитаме във въображението си това, което бихме изпитали реално, когато постигнем целта си.

Това преживяване на целта определя средствата.

С по-голямата си перспектива четириизмерният Аз конструира средствата, необходими за осъществяването на поставената цел. За недисциплинирания ум е трудно да допусне състояние, което сетивата не възприемат.

Ето една техника, която улеснява срещата със събитията, преди да са се случили, и „зове към съществуване несъществуващото“. [Римляни 4:17]

Хората имат навика да пренебрегват значението на простите неща, но тази проста формула за промяна на бъдещето беше открита след години на търсене и експериментиране.

Първата стъпка към промяната на бъдещето е желанието, т. е. определете целта си — осъзнайте точно какво искате.

Второ: очертайте резултата, който смятате, че ще постигнете след изпълнението на желанието си — събитие, което предполага изпълнение на желанието ви; нещо, което ще има преобладаващо самостоятелно действие.

Трето: отпуснете се в съноподобно състояние, легнали или седнали на стол, и си представете, че ви се спи; след това със затворени очи и внимание, насочено към действието, което възнамерявате да извършите във въображението, мислено се вживейте в него, като през цялото време си представяте, че всъщност извършвате действието тук и сега. Винаги трябва да участвате във въображаемото действие, а не просто да стоите отстрани и да гледате; трябва да усещате, че действително извършвате действието, така че въображаемото усещане да е реално за вас.

Важно е винаги да помните, че въображаемото действие трябва да е такова, че да следва изпълнението на вашето желание; и също така трябва да се вживявате в действието, докато то придобие цялата яркост и отчетливост на реалността.

Например да предположим, че искате повишение в службата. Поздравлението е събитие, което следва, след като желанието ви се сбъдне. След като сте избрали поздравлението като събитие, което ще преживеете във въображението си, отпуснете се в съноподобно състояние — но такова, в което все още сте в състояние да контролирате посоката на мислите си; състояние, в което сте съсредоточени, без да полагате усилия. Сега си представете, че пред вас стои приятел. Поставете въображаемата си ръка в неговата. Първо почувствайте, че тя е твърда и реална, а след това проведете въображаем разговор, свързан със събитието. Не си представяйте как отдалечено в пространството и времето ви поздравяват за успеха. Вместо това направете така, че „другаде“ да е „тук“, а бъдещето да е „сега“. Бъдещото събитие е „сега“ в реалността на един неизмеримо по-голям свят; и колкото и да е странно, „сега“ в този неизмеримо по-голям свят е равнозначно на „тук“ в обикновеното триизмерно пространство на ежедневието.

Разликата между това да чувствате, че действате „тук и сега“ и това да си се представяте в действие така, сякаш сте на екран, е разликата между успеха и провала.

Разликата може да се усети, ако си представите, че се изкачвате по стълба. След това със затворени очи си представете, че стълбата е точно пред вас и почувствайте, че действително се изкачвате по нея.

Желанието, физическата съноподобна неподвижност и въображаемите действия, в които Аз-ът присъства тук и сега, са не само важни фактори за промяна на бъдещето, но и основни условия за съзнателно проектиране на духовния Аз. Ако в неподвижно състояние ни завладее идеята да направим нещо и си представим, че го правим тук и сега и продължим въображаемото действие с чувство чак до заспиването, вероятно ще се събудим от физическото тяло и ще се окажем в един неизмеримо по-голям свят, чиито измерения са в по-голям фокус и действително ще правим това, което сме искали и сме си представяли, че правим в реалността.

Независимо дали се събуждаме „там“ или не, ние всъщност извършваме действието в четириизмерния свят и ще го повторим в бъдеще тук, в триизмерния.

Опитът ме е научил да ограничавам въображаемото действие, да сгъстявам идеята, която трябва да бъде обект на медитацията ми, в едно-единствено действие и да го пресъздавам отново и отново, докато придобие усещането за реалност. В противен случай вниманието ми ще се отклони по асоциативна пътека и по този начин ще му бъдат представени множество свързани образи. За няколко секунди те ще ме отведат на стотици километри от целта в пространството и на години във времето.

Ако решим да се изкачим по определено стълбище, защото това е вероятното събитие, което ще последва осъществяването на желанието ни, тогава трябва да ограничим действието до изкачването на това конкретно стълбище. Ако вниманието ни се отклони, трябва да го върнем към задачата му да изкачи това стълбище и да продължим да го правим, докато въображаемото действие придобие твърдостта и отчетливостта на реалност. Представата трябва да се поддържа без никакво умствено усилие от наша страна. Трябва с минимални усилия да проникнем в съзнанието с усещането за изпълнено желание.

Сънливостта улеснява промяната, тъй като благоприятства вниманието без усилие, но не трябва да се стига до стадий на сън, при който вече няма да сме в състояние да контролираме вниманието си, а по-скоро до умерена степен на сънливост, при която все още сме в състояние да насочваме мислите си.

Най-ефективният начин за осъществяване на желание е да изпитаме усещането за изпълнено желание и след това, в състояние на релаксация и сънливост, да повтаряме отново и отново като приспивна песен някоя кратка фраза, свързана с изпълнението на желанието като например „Благодаря!“, сякаш се обръщаме към висша сила за това, че е направила това за нас.

Ако обаче се стремим към съзнателна проекция в един по-голям свят, тогава трябва да продължим действието чак до заспиването.

С цялата яснота на реалността изживейте във въображението си това, което бихте изпитали реално, когато постигнете целта си; и с времето събитието ще се случи реално така, както сте го изживели във въображението си.

Подхранвайте ума с предположения — т. е. твърдения, които се смятат за верни, защото предположенията, макар и нереални за сетивата, ако се поддържат, докато придобият усещането за реалност, ще се превърнат във факти. За едно предположение са добри всички средства, които подпомагат неговото осъществяване. То влияе върху поведението на всичко, като вдъхновява всички действия и думи, които са насочени към неговото изпълнение.

За да разберем как човек формира бъдещето си в хармония с предположението си, трябва да знаем какво разбираме под „свят с по-голямо измерение“, тъй като, за да променим бъдещето си, отиваме именно в света с по-голямо измерение. Наблюдението на дадено събитие, преди то да настъпи, предполага, че събитието е предварително определено от гледна точка на човека в триизмерния свят. Следователно, за да променим условията тук, в трите измерения на пространството, трябва първо да ги променим в четириизмерното пространство.

Човек не знае какво точно се има предвид под измерение на света и несъмнено би отрекъл съществуването на по-голям в измерението си Аз. Той е добре запознат с трите измерения — дължина, ширина и височина, и смята, че ако има четвърто измерение, то би трябвало да е също толкова очевидно за него, колкото и измеренията дължина, ширина и височина.

Измерението не е линия; то е всеки начин, по който едно нещо може да бъде измерено и който е напълно различен от всички останали начини.

Тоест, за да измерим едно твърдо тяло в четвърто измерение, трябва да го измерваме във всяка посока, освен в дължината, ширината и височината му.

Има ли друг начин за измерване на обект, различен от този, измерващ на дължина, ширина и височина?

Времето определено е четвърти начин за измерване на даден обект. То измерва живота ни, без да използва трите измерения дължина, ширина и височина.

Няма такова нещо като мигновен обект. Появата и изчезването му са измерими — те продължават определен период от време, можем да измерим продължителността на живота му, без да използваме дължина, ширина и височина.

Времето определено е четвъртият начин за измерване на обект.

Колкото повече измерения има един обект, толкова по-съществен и реален става той. Една права линия, която лежи изцяло в едно измерение, придобива форма, маса и съдържание чрез добавяне на измерения. Какво ново качество би придало времето, четвъртото измерение, на дадено нещо, което би го направило толкова превъзхождащо твърдите тела, колкото твърдите тела са превъзхождащи повърхностите, а повърхностите — линиите?

Времето е средство за промяна на опита, защото всички промени изискват време. Новото качество е променливост.

Забележете, че ако разполовим едно твърдо тяло, сечението му ще бъде повърхнина; разполовявайки повърхнина, получаваме линия; а като пресечем линия, получаваме точка. Това означава, че точката е само напречно сечение на линия, която на свой ред е само напречно сечение на повърхнина, която на свой ред е само напречно сечение на твърдо тяло, което на свой ред, ако се сведе до логическо заключение, е само напречно сечение на четириизмерен обект.

Не можем да избегнем извода, че всички триизмерни обекти са само напречни сечения на четириизмерни обекти. Това означава например, че когато се срещам с теб, се срещам с напречен разрез на четириизмерния ти Аз — четириизмерен Аз, който не се вижда.

За да видя четириизмерното Аз, трябва да видя всяко напречно сечение или момент от живота ви от раждането до смъртта и да ги видя като съжителстващи.

Фокусът ми трябва да обхване цялата гама от сетивни впечатления, които сте имали и които може да имате на земята.

Трябва да ги виждам не в реда, в който са били преживени, а като едно цяло. Тъй като промяната е характеристиката на четвъртото измерение, аз трябва да ги виждам в състояние на движение като живо, оживено цяло.

Ако всичко това е ясно запечатано в съзнанието ни, какво означава то за нас в този триизмерен свят? Означава, че ако можем да се движим по дължината на времето, можем да видим бъдещето и да го променим, както пожелаем.

Този свят, който смятаме за толкова реален, е сянка, от която можем да излезем и отвъд която можем да преминем по всяко време.

Той е абстракция от по-фундаментален и по-голям по размер свят, който пък е абстракция от още по-фундаментален и по-голям по размер свят, и така до безкрайност.

Абсолютът е недостижим с каквито и да е средства или анализи, независимо колко измерения добавяме към света.

Човек може да докаже съществуването на един по-голям в измеренията си свят, като просто съсредоточи вниманието си върху едно невидимо състояние и си представи, че го вижда и усеща. Ако остане концентриран в това състояние, сегашната му среда ще изчезне и той ще се събуди в един измеримо по-голям свят, където обектът на неговото съзерцание ще се вижда като конкретна обективна реалност.

Интуитивно усещам, че ако човек абстрахира мислите си от този по-мащабен свят и се оттегли още по-навътре в съзнанието си, той отново ще предизвика екстернализация^[3] на времето. Той би открил, че всеки път, когато се оттегли във вътрешния си ум и предизвика екстернализация на времето, пространството става все по-голямо. И следователно би стигнал до заключението, че както времето, така и пространството са серийни и че драмата на живота е само изкачване на един многоизмерен времеви блок.

Един ден учените ще обяснят защо има серийна вселена. Но на практика е по-важно как използваме тази серийна вселена, за да променим бъдещето. За целта трябва да се погрижим само за два свята от безкрайната поредица — светът, който познаваме чрез сетивата си, и светът, който възприемаме независимо от тях