Джоджо Мойс
Повелителката на конете (8)

Седма глава

Всяка внезапна команда би объркала един темпераментен кон точно както и човек се обърква от внезапен звук или гледка, или друго усещане.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Октомври

Отново го бяха преместили и Сара изгуби двайсет минути, докато го намери. Пак беше в отделението за прекаралите сърдечен удар, където си беше лежал до миналата седмица, преди пневмонията да го прати в интензивното.

— Надявахме се вече да е доста по-добре — каза сестрата, докато я водеше към отделеното със завеси легло, — но с тази дисфагия — проблемите с преглъщането. Горкото момче доста се мъчи.

— Не е момче — рязко се обади Сара. — На седемдесет и четири е.

Сестрата забави крачка за миг, сякаш се канеше да каже нещо, но после просто продължи по-бързо, така че на Сара й се наложи да подтичва, за да не изостава. Спря до синя завеса на цветя и я дръпна, за да влезе момичето.

Сара придърпа един стол до леглото. Горната част бе вдигната, така че дядо й беше полуседнал. Заболя я сърцето при вида на посребрената му брада, отпусната върху гърдите му. Никога не го бе виждала небръснат и знаеше, че този занемарен външен вид би го накарал да се срамува.

Тихичко отвори шкафчето до леглото му, за да види дали вещите му са били преместени обратно в отделението заедно с него. Често се налагаше да гони сестрите, за да разбере къде са ги оставили. Откакто беше в болницата, му бяха изчезнали две пижами, както и новият сапун, който му бе донесла заедно с пликче самобръсначки. Огледа рафтчето и с облекчение забеляза торбичката с тоалетните му принадлежности, малка кърпа и снимката на двамата с баба й. Извади я и я сложи отгоре на шкафчето. Ако я нагласеше внимателно, щеше да може да я гледа през целия ден.

Погледна си часовника, като се мъчеше да пресметне колко време й остава. Семейство Хюит много държаха на точното спазване на дневния режим. Искаха да се прибира точно в четири часа, макар да им бе казала къде ходи. Вече наближаваше два и бе почти невъзможно да стигне до „Спеърпени“ навреме, за да изведе Бу.

Докосна дланта на дядо си. Кожата му, суха и изтъняла, преобърна нещо вътре в нея. Четирите седмици в болницата сякаш бяха изсмукали живеца от него, бяха изцедили силите му. Трудно бе да си представи човек, че само преди няколко седмици е яздил буен кон. Смяната на ролите им я объркваше, караше я да се чувства без опора, сякаш нищо вече нямаше смисъл в този свят.

— Папа?

Той отвори очи и се вгледа невиждащо в одеялото. Сара се зачуди дали не се опитва да си спомни къде е. После той бавно вдигна глава.

— Папа?

Лицето му остана безизразно. Тя погледна към многото различни хапчета на количката до него. Няколко седмици щяха да му дават антибиотици, бяха й казали сестрите, за всеки случай. Тя се наведе и му сложи очилата.

— Донесох ти малко мляко.

Откакто бяха махнали тръбичката от гърлото му, тя се опитваше винаги да му носи нещо, което може лесно да преглътне. Знаеше, че той мрази болничната храна.

Погледът му омекна и тя осъзна, че вече знае коя е. Сложи ръка върху неговата.

— Млякото е с вкус на вишни. Любимото ти. — Ръката му потръпна под нейната. — Исках да ти кажа, че Бу вече започва да си слага зимна козина, но е много добре. Вчера много пъти минавахме от ходом в лек галоп и той нито веднъж не се разгорещи. Малко увеличих дневната му дажба, понеже нощите са по-хладни. Давам му и допълнително шепа сладко цвекло — добре ли е?

Съвсем леко кимване, но и това бе достатъчно. Сега нещата си бяха на мястото: тя търсеше неговото одобрение.

— Ще ида при него, когато си тръгна оттук. Мислех да го заведа на разходка към поляните. Не можем да идем в парка, защото е събота следобед. Има твърде много хора.

Това беше лъжа, но напоследък Сара редактираше всичко, което казваше. Беше важно да си мисли за хубави неща, докато е тук и няма какво друго да прави.

— А новото семейство, при което ме настаниха, са много приятни хора. Има много храна, но не е толкова вкусна като нашата. Когато се върнеш, ще приготвя чудна рибена чорба с много чесън, както я харесваш.

Пръстите му потръпнаха под ръката й. Това беше по-силно засегната му ръка, която с мъка повдигаше. Сара продължи да говори, сякаш бърборенето за обикновени неща би могло да върне поне отчасти нормалността в живота им.

— Искаш ли да пийнеш? — попита тя накрая. Вдигна пластмасовата чаша с водата му. Леко навеждане на главата. Тя я поднесе до устните му и внимателно повдигна брадичката му с другата си ръка, за да потече водата в устата му. Вече бе изгубила свенливостта си да върши подобни неща за него. Беше разбрала, че ако тя не ги направи, има голяма вероятност никой да не го направи.

— Време — каза той.

Тя го погледна.

— Хляб. Шапка — ядосано затвори очи.

— Да повикам ли сестрата?

Намръщване.

— Чакай да те повдигна още малко. — Пресегна се зад гърба му и намести възглавниците, така че да не е присвит толкова. Уверено нагласи леглото, после пооправи яката на пижамата му, за да изглежда малко по-спретнат. — По-добре ли е?

Той кимна. Изглеждаше смазан.

— Добре. Не се разстройвай, Папа. Лекарят каза, че ще се върне. Каза, че може да е последното нещо, което ще си върнеш. Нали помниш? А и нали не беше много добре, сигурна съм, че многото лекарства също ти пречат. Сигурно са ти размътили главата.

В очите му прочете неодобрение. Той не обичаше да се отнасят със снизхождение към него. А после, докато го наблюдаваше, видя как погледът му се плъзга към масата, към чантата й.

— Млякото. Искаш ли от млякото?

Той въздъхна и по лицето му се изписа облекчение.

— Шапка — повтори той.

— Добре — съгласи се Сара. — Шапка.

Извади лъжичка от чантата си и се зае да маха капачето на кофичката с кисело мляко.

 

 

Дори и след година време, беше трудно да се прецени какво наистина бе провокирало края на брака им. Може би не беше възможно да се намери истината в подобни ситуации; вероятно винаги имаше две версии на двамата замесени. Като съдебната истина — нямаше абсолютни постулати, а само гледни точки, които зависеха от това кой може да ги представи по-убедително. Само че някак си всичко бе свършило преди още да могат да изложат гледните си точки.

В началото, след като Мак си бе тръгнал, Наташа си казваше, че така е по-добре. Характерите им бяха тотално различни. Беше изтощена от това да е непрекъснато ядосана за нещо, беше се превърнала в човек, когото сама не харесваше, а и беше ясно, че през последната година никой от двамата не е щастлив. Вероятно, ако бяха прекарвали повече време заедно, щяха да го осъзнаят по-рано. Много пъти си го повтаряше.

Но не можеше да седи сама в лондонската къща. Тя все пак беше „Къщата, която Мак построи“, както я наричаше на шега той, и сякаш бе оставил отпечатък във всеки сантиметър наоколо. Във всяка стая чуваше ехото от онова, което бе изгубила: стълбището, което бе направил отново, рафтовете, които се бе наложило да постави два пъти, празнините, където преди бяха книгите, дисковете, дрехите му. Повечето неща, които бе взел със себе си, трябваше да остави на съхранение и дори това я притесняваше: вещите, които бяха харесвали и избирали заедно, сега стояха в някакъв безличен склад, защото той предпочиташе да са там, вместо нещо негово да продължи да е част от живота й.

— Ще взема останалото след седмица-две — каза той, докато тя стоеше като закована в коридора. Помнеше колко студени бяха каменните плочи под краката й. Кимна, сякаш се съгласяваше, че това е разумно решение. А после, когато вратата се затвори зад гърба му, тя бавно се свлече по стената, докато се озова на пода. Седя така неизвестно колко, изпаднала в ступор от значимостта на станалото.

Седмици след това, дълго преди семейството и приятелите й да научат, че с брака й е свършено, през уикендите и рано сутрин или късно вечер, във времето, когато не беше възможно да се затрупа с работа в офиса, тя се качваше на колата и потегляше. Шофираше из града, пресичаше мостове, минаваше по естакади, по тъмни междуградски главни пътища, спираше само колкото да зареди с гориво. Караше и слушаше по радиото шоупрограми, чиито участници в ефир би трябвало да я накарат да осъзнае, че животът й не е съвсем лош, но не се получаваше. Слушаше политическите и документалните предавания, драматизациите и сълзливите мелодрами. Но не и музика — това бе душевният еквивалент на минаването през минирано поле. Тъкмо когато си мислиш, че вече си добре, и чуваш любима песен, която те разтърсва без предупреждение. Танцувахме на тази песен, правихме си барбекю, докато слушахме тази. Тогава сменяше станцията с разплакани очи. По-добре да слуша новините, да се диви на заглавията или да се чуди на възмутителните коментари.

Мозъкът й, функциониращ с половин капацитет, беше зает едновременно с шофирането и слушането, докато една неделна сутрин не се озова в Кент. Усети неочаквано свиване в стомаха и осъзна с леко учудване, че не е яла от близо осемнайсет часа. Видя малка закусвалня, от онези с показно традиционни витрини, които привличаха туристите, желаещи да опитат истинска английска храна. След като изяде половин кифличка с масло, все пак седмици наред едва успяваше да се насили да хапне нещо, тя плати и тръгна да се поразходи във влажното есенно утро по тихите улички на селцето, наслаждавайки се на леката миризма на пушек и гниещи листа, на острия и горчив вкус на трънките в зеления плет. За нейна изненада се почувства малко по-добре.

Когато стигна до малката къщичка с табелка за отдаване под наем, на средата на пътя, който явно водеше само до близката ферма, тя изобщо не се огледа. Позвъни на номера на агента по недвижими имоти и остави съобщение, че би искала да я наеме, ако още е свободна. Парите не купуват щастие, мислеше си тя после, но определено могат да осигурят по-приятно място, където да си нещастен.

Оттогава Конър идваше с нея през повечето уикенди, когато децата не бяха с него. Не беше сръчен като Мак, но нямаше нищо против да й прави компания. Лежеше на дивана и четеше вестници, запалваше огъня в камината просто заради естетическата наслада от гледката, помагаше й да сготви нещо набързо. Повечето пъти, ако времето беше хубаво, седеше навън и пиеше бира, докато тя подкастряше растенията и привеждаше в ред градината. Не разбираше много от цветя, но в плевенето и ровичкането из двора откри удоволствие, което бе много различно от хилядите градски неволи, които изпълваха работата й.

Беше наела къщата преди близо година и усилията, които бе вложила в градината, се отплатиха богато през лятото: многогодишните растения бяха израснали буйно, след като не ги душаха плевели, от обогатената с тор почва бяха разцъфтели рози, ябълковите дървета бяха дали плод. Жената от фермата в края на пътя — която се оказа конеферма всъщност — й бе оставила пред портата няколко торби с оборски тор.

— Не, нищо не искам — беше заявила категорично тя. Беше леко безцеремонна. — Зарината съм. Колкото повече сложиш на розите, толкова по-добре за тях.

Къщата в Кент й донесе известно равновесие и усещане за покой. В нея нямаше лични спомени, а и мястото се нуждаеше от непрестанни грижи. През уикендите, когато не успяваше да иде там, се чувстваше неспокойна в дома си.

А сега имаше и нова причина да избягва Лондон.

Близо година бе изминала, преди Мак да дойде да събере останалите си вещи.

 

 

— Е… какво ще правят момчетата този уикенд?

— Не съм сигурен. Май ще ги води при майка си.

— Не си сигурен? Колко нетипично за теб.

— Ами да. Тя беше толкова вкисната, когато ги оставих, че не ми се говореше. — Конър се намръщи, докато обясняваше.

Наташа винаги се смайваше колко ясно си личаха омразата и негодуванието му, когато заговореше за бившата си жена.

— Но нали каза, че са харесали пързалянето на лед? — напомни му тя.

Бяха в спортната кола на Конър — неговата реакция на кризата на средната възраст. Той погледна в огледалото за обратно виждане, смени лентата, после отговори с по-ведър тон:

— Много им хареса. Аз бях като спънат, но двамата само след двайсет минути на леда вече се въртяха и се пързаляха назад. Имаш ли вода? Господи, направо умирам от жажда.

Тя бръкна в чантата си, извади малка бутилка и махна капачката, преди да му я подаде. Той я вдигна към устните си и отпи.

— Заведе ли ги в онзи ресторант, за който ти казах? Където има фокусник?

— Да — отвърна той. — Много им хареса. Извинявай, канех се да ти кажа.

— Мислиш ли, че ще искат пак да го посетят?

— Защо не? — Отново отпи голяма глътка. — Може да ги заведа другата неделя. Почти сигурен съм, че тогава ще са при мен.

Наташа се загледа в него, после взе бутилката от протегнатата му ръка. Рядко оставаше в апартамента на Конър — никога не бе виждала толкова безлично жилище. Освен двете снимки на синовете му, малко играчки и завивки в ярки цветове във втората спалня, нищо там не намекваше, че се намираш в дом, а не в хотелски апартамент. Конър живееше като монах. Имаше пералня, но дрехите му винаги се носеха на химическо и се връщаха готови за обличане, защото мразеше да има проснати дрехи наоколо. Не готвеше — защо да го прави, изтъкваше той, след като ресторантите се справяха толкова по-добре от него? Кухнята си стоеше блеснала и недокосната, макар два пъти в седмицата да я почистваха съвсем излишно.

Наташа подозираше, че вътрешно той дълбоко се противи на този нов живот, че отказът му да пусне корени в лъскавия апартамент означава, че не възнамерява да остане там дълго. Бе малко по-освободен в малката къщичка в Кент: когато запалваше огъня, приготвяше барбекюто или подреждаше някоя етажерка, тя сякаш виждаше частица от онзи привързан към съпругата си мъж, който може би някога е бил.

— Знаеш ли… не бива да ти казвам нищо, но ако делото на Пърси мине добре, Ричард може да иска да си поговори с теб.

— За какво?

— О, стига. Не си толкова наивна. — Лека усмивка играеше по устните му.

— Ще ми предложи партньорско място?

— Няма защо да се изненадваш толкова. Напоследък привлече доста работа в кантората, а делото на Пърси ще вдигне репутацията ни. Знам, че Ричард се притесняваше, че се занимаваш толкова много със семейно право, но той самият е изненадан колко бързо се отплаща това. Какво имаш планирано за тази седмица?

Наташа се опита да се овладее, след като мислите й бяха хукнали в неочаквана посока.

— Нова среща с Харингтън по делото Пърси. Отвличане на дете. О, също и оспорване на възрастта в случай на търсене на убежище. Пак идва от Рави. — Спомни си, че не си е проверила телефона сутринта, и посегна към чантата си. — Детето е дошло без документи, казва, че е на петнайсет, а местните власти твърдят, че не е.

Член седемнайсети от Закона за децата и семействата задължаваше местните власти да платят за грижите за него. Ако обаче докажеха, че младежът е по-голям, тогава щеше да бъде прехвърлен към Националния център за подкрепа на бежанците. Всичко бе въпрос на спестяване на разходи.

— Ще ги обориш ли?

— Няма да е лесно. Наше задължение е да докажем, че е дете. Надеждата ми е чисто процедурна — не са му предоставили доклада на надзорника по делото, след като е бил повдигнат въпросът за възрастта му. Ще ги притисна с това.

Документацията по случая на това дете беше тотално объркана и подобни случаи ставаха все по-тежки за оборване: политическият натиск отгоре означаваше, че повечето биваха обявени за възрастни или биваха изпратени обратно.

— Звучиш несигурна. За възрастта му.

— Не знам какво да мисля. Имам предвид, момчето дори не се бръсне още, но може и да лъже. Напоследък всички казват, че са на петнайсет.

— Много цинично и съвсем не в твой стил.

— Ами вярно е. Или наоколо е пълно с деца с наболи бради.

Усети погледа му вперен в нея.

— Нали не си споменавала нищо за онова иранско момче? — Тя само го погледна. — Онова, за което приказваше толкова — многострадалния пътник — което не било дошло оттам, откъдето било казало, че е дошло. Или не отишло където се очаквало.

— Али Ахмади? Не.

— Дори и пред социалната работничка ли?

Тя скръсти ръце.

— И какво да кажа? Нямаше смисъл.

— Хубаво. Би могла доста да си навредиш така. Не е твоя работа да съдиш хората. Работата ти е да осигуриш най-добрата защита, предвид информацията, която ти е била дадена. — Погледна я, вероятно притеснен, да не би да е прозвучал твърде покровителствено. — Просто си мисля, че твърде много се беше разстроила заради него. Какво толкова, ако момчето не би могло да измине толкова път, колкото е казало. Не се е опитвало да измами лично теб.

— Знам. — Но го бе приела съвсем лично — мразеше да я лъжат. Именно затова се бе чувствала толкова виновна пред Мак дълго време.

— Нямало е как да знаеш какво ще направи.

— Знам — повтори тя. — Прав си. Но… това променя начина, по който гледам на всички останали. Чета досиетата и търся несъответствия.

— Но работата ти не е работа на съдебен следовател.

— Може и да е така, но това не променя факта, че сега онова дете ще бъде изправено пред Кралския съд. И отчасти вината е моя.

Конър поклати глава.

— Твърде сурова си към себе си. Не вземаш под внимание човешката природа. Господи, ако аз се взирах твърде внимателно в историите на хората, които представлявам, изобщо нямаше да ми останат никакви клиенти.

Наташа само махна капачката на бутилката с водата и отпи глътка.

— През повечето време успявам да убедя сама себе си. Върша добро. Мисля, че съм избрала по-добрата част от правото. Не казвам, че твоята не е страхотна, но ти никога не си искал същите неща от професията, които аз искам.

— Пари.

— Да. — Тя се засмя. — Но това с Ахмади… ами предполагам, че наистина ме направи цинична, а аз никога не съм искала да бъда такава.

Конър се ухили.

— Стегни се, момиче. Ако не си искала да станеш циник, трябваше да се хванеш на работа в някой хоспис, а не в адвокатска кантора.

 

 

Конър не беше от мъжете, които настояват за цялото ти внимание; дори напротив, винаги се бе старал да покаже ясно, че не е способен да й засвидетелства дълбока привързаност. Не я залъгваше: идваше на среща, когато кажеше, че ще дойде, звънеше й, когато бе обещал да го направи, но също така се ограждаше с невидими стени. Не показваше нито желание, нито нужда от нея. Беше мил, без да намеква, че това означава нещо друго. Затова Наташа не очакваше, че новата ситуация в дома й би била проблем за него. Докато не му каза при разтоварването на багажа.

— Бил е в къщата цяла седмица? — Конър остави куфара си.

— От вторник насам.

— И не си ми казала?

— Почти не сме се виждали тази седмица. Беше трудно. Няма как да изтичам от съдебната зала и на минаване край теб да прошепна: „Здрасти, скъпи, бившият ми се върна вкъщи“.

— Можеше да ми се обадиш.

— Да. Но не исках. Както казах, беше неловко.

— Предполагам. — Взе куфара си и една торба с покупки и влезе в къщата, леко настръхнал.

— Но не е точно така, нали? — подхвърли тя, доловила тона му.

— Не знам, Наташа. Какво е? — Гласът му бе изключително спокоен.

Тя го последва в кухнята. Беше оставила цветя на мивката предната седмица, които сега бяха повехнали и кафявите им листенца се бяха подвили около ръба на вазата.

— Няма къде да отседне, а все пак притежава половината къща.

Конър се извърна с лице към нея.

— Дори и да съм на смъртно легло, без пукната пара и с парализиран мозък, пак няма да се приближа до бившата ми и нейната къща.

— Е, ние не сме минали през всичко, през което вие сте минали.

— Имаш предвид, че не сте разведени. Пропускам ли нещо?

— Знаеш, че ще го направим, Конър. Просто още е рано.

— Рано? Или не съвсем сигурно?

Беше се заел да разопакова покупките с излишно старание. Дори и с гръб към нея, Наташа можеше да усети, че е стиснал челюсти.

— Сериозно ли?

— Току-що ми заяви, че не съвсем бившият ти мъж се е върнал при теб. Как да не съм сериозен?

Наташа мина гневно край него.

— Господи, Конър! Сякаш си нямам достатъчно грижи в живота. Ти си последният човек, който очаквам да се държи обсебващо.

— Какво означава това?

— Не искаш да идем заедно на ваканция, а сега ми държиш сметка как си разделяме активите с бившия ми мъж?

— Не е същото.

— Така ли? Дори не искаш да ме запознаеш с децата си.

Той вдигна ръце.

— Знаех си. Знаех, че ще ги забъркаш и тях.

— Е, щом толкова искаш да задълбаем нещата, да го направим. Как мислиш, че се чувствам, след като се преструваш, че изобщо не съществувам? Даже на кафе не можем да излезем, ако те са с теб.

— Още са в шок. Животът им беше преобърнат наопаки. Двамата с майка им почти не си говорим. Няма да е удачно да ги запозная с мама номер две, нали така?

— Защо да съм „мама номер две“? Не може ли просто да съм ти приятелка?

— Да не мислиш, че децата са глупави? Много бързо ще разберат какво става.

Тя вече се развика:

— И какво от това? Ако сме заедно, все някога ще бъда част от живота им. Или аз съм тази, която пропуска нещо?

— Няма такова нещо. Да, с теб сме заедно. Но защо да бързаме, по дяволите? — После тонът му омекна. — Ти не разбираш какви са децата, Наташа. Не можеш, докато нямаш свои. Те… те трябва да са на първо място. Толкова са уязвими. Натъжени са от всичко. Трябва да ги защитавам.

Тя го изгледа гневно.

— Но аз не бих могла да го разбера, така ли, Конър? След като съм бездетна и всичко останало…

— О, стига, Наташа, не го приемай така…

— Върви по дяволите — просъска тя. Изтича нагоре, като прескачаше по две стъпала, и се затвори в банята.

 

 

Ноздрите на коня бяха като малки чинийки, толкова разширени, че можеше да види розовата плът под черното кадифе. Очите му бяха подбелени, а ушите непрекъснато помръдваха напред-назад, проверявайки какво става отзад, докато тънките му крака подскачаха в неспокоен ритъм. Малтиеца Сал слезе от двуколката, отиде до главата на коня и прокара ръка по шията му, която бе мокра от пот.

— Как мислиш, Висенте? Ще ми докара ли добра печалба? — Зае се да разпряга двуколката и махна на племенника си да направи същото от другата страна.

— Ще ти струва доста. Има нещо странно в походката му. Не ми харесват краката му.

— Този кон е спечелил четиринайсет от петнайсет старта. Добър си е. Усещам го. Ралф? Ще измиеш ли краката на моя кон?

Ралф скочи да поеме коня, който, вече освободен от бремето на малката двуколка, се завъртя с балетни подскоци из двора, така че се наложи да сграбчи юздите му.

Сара се мушна между тях и затвори портите зад гърба си.

Каубоя Джон явно не беше тук, а тя винаги се чувстваше леко неудобно в присъствието на приятелите на Малтиеца Сам.

Той винаги беше заобиколен от мъже. Явно имаше и госпожа Сал, както и повечето му приятели си имаха жени, но Каубоя Джон беше казвал, че доколкото му е известно, тя изобщо не излизала от къщи. „Мисля, че я държи затворена у дома поне двайсет години. Бива я само за готвене, чистене и… — наложи се да си намести шапката, преди да продължи — … все едно какво.“

Сара усещаше погледите им върху себе си, докато отиваше към отделението на Бу, но за късмет те бързо се разсеяха от нескопосните усилия на Ралф да се справи с миенето на краката на изнервения кон.

На Сара й беше мъчно за всички тези коне, които караха да се състезават в тръс и раван. Появяваха се в двора със стройните си крака и големи кафяви очи, после ги тъпчеха до пръсване, караха ги да се състезават непрекъснато, докато краката им почнеха да се подгъват или Сал изгубеше интерес, след което просто изчезваха. Папа не одобряваше това, че ги караха да тичат нагоре-надолу по пътищата, нито жестоките наказания, които налагаха на онези, които показваха страх или неподчинение. Нерядко имаше мълчалива размяна на гневни погледи, когато Сал си изтървеше нервите и започнеше да удря някой кон. Но никой не смееше да му каже нищо. Просто беше такъв човек.

Бу изцвили тихичко, когато тя влезе в конюшнята, а главата му вече се показваше над преградата, търсеше си почерпката. Сара му даде ментов бонбон и гушна врата му, вдъхвайки сладкото му ухание, докато той буташе с нос джобовете й в търсене на още бонбони, а после се зае да смени водата и да почисти сламата в отделението му.

Въпреки помощта на Каубоя Джон й ставаше все по-трудно да се грижи за Бу. Семейство Хюит, в чиято безупречно спретната къща никога не бе имало дори и златна рибка, страшно се ядосваха, че тя явно не може да се прибира, когато я очакват. Не можеше да им обясни (след като бързо бе изчерпала извиненията със закъснели автобуси, задържане след часовете в училище и спешно наложило се посещение в болницата при дядо й и вече знаеше, че не й вярват) и щеше да се наложи да издържи поредната дразнеща тирада за това колко е важно те винаги да знаят къде е и за опасностите на това да изчезва за часове наред. Понякога — ако подозираше, че наистина следят кога се прибира — пропускаше часовете. В училището явно още не бяха забелязали честите й отсъствия, но знаеше, че скоро и това ще стане. Какъв друг избор имаше? Понякога само така можеше да стигне до конюшнята, за да нахрани Бу.

Изведе го от отделението му и го поведе на дълга юзда, за да го разтъпче по „Спеърпени“, като гледаше да стоят близо до бордюра заради минаващите коли и му говореше тихичко, когато енергията, която бе насъбрал, го караше да подскочи леко встрани или да спре рязко пред пътен знак. Това бе напълно разбираемо: Бу беше кон, който обича да работи, който се нуждае не само от физическо раздвижване, но и от умствено предизвикателство. „Твърде много мозък има тоя кон“, мърмореше Каубоя Джон, след като Бу за пореден път бе отворил горното резе на отделението си. „Твърде умен е за теб“, отвръщаше Папа. „Че колко мозък му трябва за цирка?“

Сара стоеше в края на уличката, стихнала в здрача, и се опитваше да забрави колко крехък изглеждаше дядо й, когато го бе видяла по-рано през деня. Какво ли бе чувството да изгубиш стоманената си вътрешна опора и да бъдеш превърнат в нещо толкова немощно и зависимо от другите? Когато го видеше така, й бе трудно да повярва, че ще се върне в стария им апартамент, към предишния им живот. Но трябваше да вярва, че ще стане.

Още веднъж минаха с коня по улицата и тя му се извини, че няма много време, сякаш можеше да я разбере. Той отметна глава, наостри уши и започна леко да повдига крака в мълчалива молба да тръгнат по-бързо, да стигнат по-далеч. Когато отново бяха пред портите, той отпусна глава, сякаш бе разочарован, и Сара изпита силно чувство за вина. Малтиеца Сал и приятелите му бяха в далечния край на двора, пушеха и се надприказваха един друг. Когато отвори вратата, забеляза Ралф да се мотае край тях. Малтиеца Сал беше негов идол и щом му подхвърлеше някоя цигара, Ралф направо се изчервяваше от удоволствие.

Още щом отключи отделението, където складираше храната, сърцето й се сви. Имаше само четири наръча сено — по-малко от една бала. Толкова бе заета тази седмица, че бе забравила да помоли Каубоя Джон за още. Неговият склад беше заключен.

Бръкна в джобовете си, търсейки някакви монети, с които би могла да купи малко сено от Ралф. Четиридесет и шест пенса и билет за автобуса.

Чу шум зад гърба си. Сал отваряше неговия склад. Подсвиркваше си. През вратичката се виждаха подредените една върху друга бали, торбите със скъпо зърно. Сара никога не бе виждала толкова много качествена храна за коне на едно място. Продължаваше да гледа удивено, когато той рязко се обърна, и тя се изчерви, задето я бяха хванали да зяпа така.

Той надникна над рамото й към нейния склад.

— Май нямаш много, а?

Отначало не му отговори. Зае се да отваря мрежата за сено.

Той цъкна с език.

— Явно килерът е празен.

— Няма проблем — отвърна тя.

Малтиеца Сал затвори вратата на неговия склад и пристъпи към нея. Ризата му бе безупречно чиста, сякаш изобщо не се бе доближавал до кон, а златният му зъб проблесна, когато отвори отново уста.

— Имаш ли достатъчно сено?

Тя срещна погледа му, после извърна очи.

— Джон каза… щеше да ми даде малко назаем.

— Джон има да свърши нещо. Ще се върне утре. Значи, имаш проблем.

— Имам си достатъчно. — Сара се наведе и събра в ръце четирите наръча. Изправи се и понечи да мине край него, но той препречваше пътя й. Не беше го блокирал напълно, но все пак се налагаше да го помоли да мръдне.

— Имаш хубав кон.

— Знам.

— Не бива да храниш такъв кон с огризки от земята.

— Само до утре.

Той извади цигарата от устата си и дръпна стръкче от сеното в ръцете й, след което го допря до горящата цигара и се загледа как се превръща в черна пепел.

— Става само за горене. Нищо друго. Дядо ти още ли е болен?

Тя кимна. Над главите им мина влак, но тя не откъсна очи от неговите.

— Не искам да храниш коня си с този боклук. Остави го. — Отново пъхна цигарата в устата си, отиде до склада си и извади оттам бала сено. Още бе леко зелено и ухаеше свежо, като поляна. Сал носеше балата без усилие, като леко я полюляваше на връзките, след което я остави в ъгъла на нейния склад. Сара стоеше притисната към стената, а той отиде и донесе втора. После грабна голяма торба скъпо зърно и с усилие я метна в склада й.

— Така — отбеляза той, — това ще ти стигне за известно време.

— Не мога — прошепна тя. — Нямам пари.

Той сякаш я пронизваше с погледа си.

— Ще ми платиш, като имаш, нали така? След като ще ставам собственик на това място, не искам да гледам как един хубав кон се поболява заради лоша храна. — Той ритна с пета падналите на земята наръчи сено. — Метни това в мангала.

— Но…

— Нали вземаш назаем от Джон? — Гледаше право в нея. Тя кимна неохотно. — Значи, ще приемеш от мен. Сега трябва да вървя.

Той излезе в двора с леко наперена походка.

Сара го видя как отива при приятелите си, после се наведе да вдъхне уханието на новите бали. Сеното бе по-високо качество от това, с което бяха свикнали. Подозираше, че ако Папа беше тук, нямаше да й позволи да приеме храната. Но в това бе целият проблем.

Погледна си часовника и потръпна. Имаше четиринайсет минути да се върне в дома на Хюит. Трябваха й петдесет и пет минути и два различни автобуса, за да стигне дотам. Сряза въжето на балата и грабна голям наръч, преди да изтича към отделението, където я чакаше конят й.

 

 

Тишината в една лондонска къща беше странно мъчителна, отбеляза Наташа, когато затвори вратата след себе си и тихият й вик отекна глухо. Незнайно как тишината на лондонската улица, която беше пропита и в стихналия коридор, я накара да се почувства още по-самотна, отколкото къщата й в провинцията. Или пък беше заради вероятността някой друг да се окаже вътре тези дни.

Прекрачи калъфите на фотоапаратите, които сякаш бяха навсякъде напоследък, и влезе във всекидневната. Леко въздъхна при вида на разните светкавици и прожектори, които бяха струпани в ъгъла, и провери телефонния секретар, но немигащата червена лампичка й подсказа, че няма съобщения.

Подуши за следи от вино или цигарен дим, някакъв сигнал, че той може да си е поканил гости, но нямаше нищо. Възглавничките на дивана бяха омачкани, което говореше за вечер пред телевизора, и тя ги взе една по една, за да ги бухне отново и да ги подреди спретнато, а после леко се ядоса на себе си, че го е направила.

Върна се в коридора, взе си чантата и се качи горе, а звукът от стъпките й, отекващи по стъпалата, я накара да се почувства неловко, сякаш бе натрапник в собствения си дом.

Двамата с Конър бяха успели да се сдобрят и си прекараха добре уикенда въпреки трудното начало, но тя усещаше, че и двамата бяха леко стреснати от жестокостта на спора им, от внезапната проява на чувства, които и двамата се опитваха да отрекат. Вътрешно бе доволна, че за него има значение дали Мак е в къщата, но едновременно с това негодуваше. Конър искаше от нея да се съобразява с него, но без да й предложи по-голямо място в своя живот.

— Ще се запознаеш с децата, скъпа — каза той, когато я остави пред дома й. — Обещавам ти. Просто ми дай малко време, става ли?

Не беше поискал да влезе.

Сега остави чантата си на леглото и я отвори. Щеше да пусне пералнята, после да изглади работните си ризи пред телевизора. После щеше да седне пред бюрото си и да подготви документацията за явяването си в съда на следващата сутрин, за да е сигурна, че има всичко необходимо. Това бе обичайната за нея неделна вечер, която й бе до болка позната.

Наташа остана неподвижна няколко минути, сякаш парализирана от тази нова атмосфера в къщата. Въпреки че го нямаше, Мак сякаш бе навсякъде в дома й, сякаш отново го бе направил свой. „Трябва да провериш дали не взема книги, снимки и не ги прибира някъде — беше й казал Конър. — Да му дадеш достъп до всичко, е равносилно на това да му напишеш празен чек при развода.“ Но тя не се притесняваше, че може да изгуби разни вещи, дори и да успееше да си представи, че Мак е способен да ги вземе. По скоро самото му присъствие, атмосферата около него, я притесняваше.

Осъзна, че още му е ядосана — за това, че не беше до нея, когато се нуждаеше от него, и за това, че се бе върнал да преобърне живота й, когато го бе започнала отначало. Типично за Мак — да се появи с гръм и трясък, без мисъл за последствията. Обвиняваше него за уикенда, макар че, ако разсъждаваше рационално, знаеше, че вината не е негова. Обвиняваше го за това, че е била принудена да напусне дома си. А той самият изглеждаше абсолютно незасегнат от всичко това: появи се, както винаги, с предразполагащата си усмивка и очарователните маниери, сякаш нищо не можеше да го нарани. Сякаш бракът им бе съвсем малко смущение в емоционалния му радар.

Преди да се усети какво прави, Наташа прекоси коридора към спалнята за гости. Отново повика, после предпазливо побутна вратата, забеляза неоправеното легло на Мак, купчината мръсни дрехи в ъгъла до коша за пране, леката миризма на марихуана.

Явно не беше се променил чак толкова. Постоя малко на прага, после тихичко пристъпи вътре и отиде до банята. Самобръсначката му стоеше в една чаша заедно с четката за зъби и пастата. Килимчето пред мивката бе изкривено настрани на пода и тя едва се овладя да не го подравни. Но бъркотията бе странно успокояваща: беше като ехо на мъжа, когото тя познаваше. Хаотичен. Съвсем не идеален. Затова се развеждаме, напомни си тя, и изпита лека симпатия към него заради това успокоение.

Тъкмо се канеше да се обърне и да излезе, когато забеляза бурканчето върху стъклената поставка в ъгъла на банята, опаковано в скъпа кутийка на кремави и златни райета: дамски овлажняващ крем. До него имаше пакетче с кърпички за сваляне на грим.

Нещо вътре в нея се стегна и замръзна. А после, след като примигна няколко пъти, без да се притеснява колко шум вдига, Наташа се обърна и бързо излезе от стаята за гости.