Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (39) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Железните острови

Били ли са Първите хора наистина първи?

Повечето книжовници смятат така. Вярват, че преди идването им Вестерос е принадлежал на великаните, на горските чеда и на дивите зверове. Ала на Железните острови жреците на Удавения бог разказват друго. Според вярванията си, железнородените са раса, отделна от останалите човеци. „Не сме дошли на тези свещени острови от земите на безбожниците оттатък морето — казал веднъж жрецът Саурон Соления език. — Дошли сме от дълбините на това море, от чертозите на Удавения бог, който ни е създал по свое подобие и ни е дал господство над всички световни води.“

Дори сред железнородените някои се съмняват в това и признават родството си с Първите хора — макар че те, за разлика от андалите, никога не са били мореплаватели. И все пак не можем да приемем сериозно твърденията на жреците, които искат да повярваме, че железнородените се родеят повече с рибите и русалките, отколкото с хората.

Ала както и да са се появили, не може да се отрече, че обичаите, вярванията и начинът, по който управляват земите си, се различават много от приетите в останалите части на Седемте кралства.

В своята „История на железнородените“ архимайстер Херег твърди, че всички разлики се коренят в религията. Тези студени, влажни и брулени от ветровете острови никога не са имали много гори, не и такива, в които биха могли да растат язови дървета. Великаните не са си създавали домове тук, нито пък горски чеда са бродили из малкото им гори. Старите богове, почитани от тези по-древни раси, също никога не са били тачени. И макар в крайна сметка андалите да стигнали до островите, вярванията им така и не успели да пуснат корен. Друг бог изпреварил Седемте — Удавения бог, създател на морската шир и отец на железнородените.

Удавения бог няма храмове, нито свети писания, нито идоли по свой образ и подобие, но жреци има в изобилие. Още преди съществуването на летописи тези странстващи свещеници кръстосват Железните острови и проповядват словото му, отричайки останалите богове, заклеймявайки всичките им следовници. Облечени в дрипи, занемарени, често боси, жреците на Удавения бог нямат постоянен дом, а се скитат навсякъде из островите, макар и рядко да се отдалечават от морето. Повечето не могат да четат и пишат — учението им се предава устно, а младите жреци научават молитвите и ритуалите си от по-старите. Където и да ги отведат странстванията им, лордове и селяци са длъжни да им осигурят храна и подслон в името на Удавения бог. Някои жреци ядат само риба. Други не се къпят, освен в морето. Хората от чужди земи често ги смятат за луди и те наистина приличат на такива, но несъмнено притежават голяма власт.

Макар повечето железнородени да изпитват единствено презрение към Седемте от Юга или старите богове от Севера, те все пак признават второ божество. В теологията им Удавения бог има противоположност — Бурния бог, зло божество, което живее в небесата и мрази всички човешки чеда и техните творения. Той изпраща от небето жестоки ветрове, шибащи порои, гръмотевици и мълнии, които са израз на безкрайния му гняв.

Архимайстер Херег също предлага любопитната теория, че предците на железнородените са дошли от някаква непозната земя на запад от Морето на залеза, привеждайки като аргумент легендата за Престола от Морски камък. Тронът на Грейджой, изсечен във формата на кракен от лъскав черен камък, бил открит от Първите хора, когато най-напред стъпили на Стар Уик. Херег смятал, че престолът е оставен от първите обитатели на островите и едва по-късно майстерите и септоните започнали да твърдят, че те всъщност са наследници на Първите хора. Но това са само предположения и в крайна сметка Херег ги отхвърлил. Същото трябва да сторим и ние.

Някои смятат, че Железните острови са именувани на рудата, която се намира в изобилие там, но железнородените твърдят, че е заради самата им природа, защото те са суров народ, непреклонен като бога им. Според картографите, в основната група има трийсет и един острова недалече от Залива на железния мъж, западно от Орлов нос. Още тринайсет са скупчени край Самотната светлина, сред огромната шир на Морето на залеза. Основните острови са седем: Стар Уик, Голям Уик, Пайк, Харлоу, Солтклиф, Блактайд и Оркмонт.

Харлоу е най-гъсто населеният от островите, Голям Уик — най-големият и богат на залежи, а Стар Уик най-светият. Там кралете на солта и скалите се събирали в Палата на Сивия крал, за да избират кой да властва. Суровият планински Оркмонт бил седалище на Железните крале от дома Грейайрън векове наред. Пайк може да се похвали с Лордспорт, най-големия град на островите, който е и престол на Грейджой, владетели на островите от Завоеванието насам. Блактайд и Солтклиф не са дотам забележителни. На по-малките островчета се намират крепостите на по-дребните лордове, издигащи се над миниатюрни рибарски селца. Други острови пък се използват за паша на стадата, а някои са съвсем необитавани.

Вторична група острови се намира на осемдесет дни плаване на северозапад по Морето на залеза. Там тюлени и морски лъвове оформят колониите си по издадени в морето скали, твърде малки, за да поберат дори едно семейство. На най-голямата скала се издига крепостта на Фарвайнд, именувана Самотната светлина заради огъня, който гори на върха й ден и нощ.

Чудати са разказите за Фарвайнд и хората, над които те властват. Някои твърдят, че си лягат с тюлени и раждат деца получовеци, а други — че са превръщенци и могат да приемат облика на морски лъвове, моржове и дори петнисти китове, вълците на западните морета.

Подобни странни истории обаче са обясними за краищата на света, а Самотната светлина се издига в най-западното кътче на познатия ни свят. Мнозина дръзки мореплаватели са преминавали отвъд светлината на фара, търсейки легендарния рай зад хоризонта, но онези, които се завръщали (мнозина не успявали) разказват само за безбрежна сива морска пустош.

Богатствата на Железните острови се намират под хълмовете на Голям Уик, Харлоу и Оркмонт, където има изобилни залежи на олово, калай и желязо. Тези руди са и основният износ на островите. Сред железнородените майсторите на ковачеството са мнозина, както би могло да се очаква. Ковачниците на Лордспорт произвеждат несравними по качество мечове, брадви, брони от метални брънки и метални плочи.

Почвата на Железните острови е бедна и камениста, подходяща повече за отглеждане на кози, отколкото на зърно. Железнородените несъмнено биха гладували всяка зима, ако не беше щедрият улов от морето и рибарите, които го осигуряват.

Във водите на Залива на железния мъж живеят огромни пасажи треска, черна треска, въдичар, морска лисица, бодлоперка, сардини и скумрия. Раци и омари се намират по бреговете на всички острови, а западно от Голям Уик из Морето на залеза кръстосват риба меч, тюлени и китове. Архимайстер Хейк, роден и израснал на Харлоу, пресмята, че седем от всеки десет семейства на Железните острови са рибари. Колкото и бедни и незначителни да са на сушата тия люде, в морето те сами са си господари. „Мъж, който притежава лодка, никога не е роб — пише Хейк, — защото всеки капитан е крал на кораба си.“ Техният улов изхранва островите.

Ала още повече от рибарите си железнородените тачат грабителите. „Морски вълци“ ги наричали в отминали дни народите от Западните и Речните земи, и с право. Подобно на вълци, те често ловували на глутници и прекосявали бурното море с бързите си кораби, за да връхлетят върху мирните селца и градчета навсякъде по бреговете на Морето на залеза. Нападали, грабели, похищавали. Безстрашни мореплаватели и воини, те се появявали от сутрешните мъгли, извършвали кървавите си дела и се връщали в морето още преди пладне, а корабите им били натоварени с плячка, пълни с виещи от страх деца и уплашени жени.

Архимайстер Херег твърди, че по този кървав път в началото ги тласнала нуждата от дърво. В зората на дните по Голям Уик, Харлоу и Оркмонт растели гъсти гори, но нуждата на корабостроителите била толкова ненаситна, че тези гори изчезнали една след друга. И така, железнородените нямали друг избор, освен да се обърнат към необятните лесове на зелените земи, на самия Вестерос.

Каквото не достигало на островите, грабителите намерили в зелените земи. С почти нищо не търгували — откупували всичко с кръв, с острието на меча или брадвата. Когато грабителите се връщали на островите с плячката си, казвали, че са платили „желязната цена“, а тези, които не тръгвали с тях, плащали „златната цена“ или не получавали нищо. И така, както разказва Херег, грабителите и делата им били прославяни над всички други и от певци, и от простолюдието, и от жреците.

Много легенди са достигнали до нас през хилядолетията за солените крале и грабителите, които били господари на Морето на залеза, мъже несравнимо жестоки, необуздани и безстрашни. Чували сме за Торгон Ужасяващия, Йорл Кита, Дагон Друм Некроманта, Хротгар от Пайк, който призовавал кракени с тръбата си, за Опърпания Ралф от Стар Уик.

Като най-страшен се славел Бейлон Чернокожия, който се сражавал с брадва в лявата си ръка и чук в дясната. Говори се, че никое ръкотворно оръжие не можело да го уязви. Мечовете отскачали, без да оставят следа, а брадвите се разбивали в кожата му.

Дали подобни люде наистина са живели? Трудно е да се каже, защото според легендите те населявали тези земи преди хиляди години, още преди железнородените да се научат да пишат. А и в наши дни писмеността си остава рядкост на Железните острови. На овладелите това умение често се присмиват заради предполагаемата им слабост или се страхуват от тях, защото ги смятат за чародеи. Тъй че много от онова, което знаем за тези полубогове от Епохата на зората, идва от народите, които те са плячкосали, и е написано на Стария език, с руните на Първите хора.

Земите, където железнородените извършвали набезите си в онези дни, били покрити с гъсти гори, но рядко населени. И тогава, както и сега грабителите неохотно се отдалечавали от солени води, които им давали сила, но владеели Морето на залеза от Мечи остров и Замръзналия бряг чак до Арбор. Малките рибарски лодки и търговски корабчета на Първите хора, които рядко се отдалечавали от брега, не можели да се мерят с бързите кораби на железнородените, с огромните им платна и многото им гребла. А когато едните и другите се срещали в битка на брега, могъщи крале и славни воини падали пред грабителите като пшеница под сърпа. Поради многото жертви от зелените земи, се говорело, че железнородените са демони от някой ад в дълбините, защитени от тъмни магии и въоръжени с нечисти, зловещи оръжия, които пиели душите на покосените.

Когато есента отминавала и наближавала зимата, корабите на железнородените идвали за храна. Така Железните острови имали прехрана дори посред зима, а често хората, които засадили посевите, грижили се за тях и ги пожънали, гладували.

„Ние не сеем“, хвалели се Грейджой, чиито владетели започнали да се наричат „лордовете-жътвари“ на Пайк.

Грабителите се връщали на островите с нещо повече от злато и зърно — водели и пленници, които от този момент се превръщали в техни роби. Сред железнородените единствено грабителството и риболовът се считали за достойни занимания на свободните хора. Вечно превитият гръб на полския работник бил само за робите. Същото важало и за мините. Мнозина от робите, на които била отредена работа на полето, се смятали за късметлии, пише Херег, тъй като повечето от тях живеели дълго, дори им се разрешавало да се женят и да имат деца. Това не можело да се каже за осъдените на работа в мините — онези тъмни, смъртоносни рудници под хълмовете, където господарите били жестоки, въздухът — застоял, а животът кратък.

Робството била обичайна практика сред Първите хора през дългото им господство над Вестерос — допълнително доказателство, че железнородените водят началото си от тях.

Освен това робството на Железните острови не бива да се сравнява с това в Свободните градове и други земи на изток от Вестерос. За разлика от робите там, тези на Железните острови си запазват някои важни права. Робът на железнородените принадлежи на онзи, който го е заловил, трябва да работи за него и му дължи подчинението си, но все още е човек, а не собственост. Не може да бъде купен или продаден. Може да притежава имущество, да се жени по своя воля, да има деца. Децата на робите на изток са родени роби, но тези на Железните острови са свободни. Те се считат за железнородени, дори и двамата им родители да са били роби. Подобни деца не могат да бъдат отнети от семейството си, докато не навършат седем години, когато повечето стават чираци или се присъединяват към екипажа на някой кораб.

Повечето пленени мъже прекарвали остатъка от живота си в тежък труд по полята и мините. Някои, синове на лордове, рицари и богати търговци, били откупувани от бащите си. Роби, които можели да четат, пишат и смятат, служели на господарите си като управители, учители и книжници. Каменоделците, обущарите, бъчварите, майсторите на свещи, дърводелците и други занаятчии били още по-ценни.

Най-ценната плячка били младите жени. По-възрастни жени понякога също били отвличани от капитани, които се нуждаели от чистачки, готвачки, шивачки, тъкачки и акушерки. Ала хубавки девойки и момичета, близо до първото си прокървяване, били вземани от грабителите при всеки набег. Повечето прекарвали остатъка от живота си като прислужници, блудници или черноработнички из крепостите или съпруги на други роби. Ала най-хубавите и най-силните сред тях ставали солени жени на похитителите си.

Не само боговете, но и брачните обреди на железнородените се различават от тези във Вестерос. Там, където в Седемте кралства се осланят на Вярата, мъжът се жени за една жена, а девойката се омъжва за един съпруг. На Железните острови всеки мъж има само една „скална жена“ (освен ако тя не почине, тогава той може да си вземе втора), но колкото поиска „солени жени“. Скалната жена трябва да бъде свободнородена жена от Железните острови. Мястото й е редом до мъжа й на трапезата и в постелята, а нейните деца са по-важни от всички останали. Солените жени са почти винаги жени и момичета, заловени в набези. Броят солени жени, които един железнороден може да издържа говори за властта, богатството и мъжеството му.

Ала не бива да се счита, че солените жени на железнородените не са нищо повече от наложници, блудници и робини в постелята. Солените бракове, подобно на скалните, се извършвали от жреци на Удавения бог (макар и далеч не толкова тържествени, колкото церемониите, в които един мъж се свързвал със скалната си жена), а децата от подобни съюзи се смятали за законни. „Солените синове“ дори можели да наследят баща си, ако той няма синове от скалната си жена.

След Завоеванието солените бракове на Железните острови намалели значително, тъй като Егон Дракона обявил краденето на жени за незаконно във всичките Седем кралства (говори се, че това станало след увещанията на кралица Ренис). Завоевателя също така забранил на грабителите да плячкосват владенията му. Тези забрани обаче не били налагани достатъчно сурово от наследниците му и днес мнозина железнородени все още жадуват да се върнат към така наречения Стар закон.

Короната от плавеи

Според легендите, в Епохата на героите над железнородените властвал могъщ монарх, познат просто като Сивия крал. Сивия крал владеел и самото море и се оженил за русалка, за да могат синовете и дъщерите му да живеят и над вълните, и под тях.

Косата, брадата и очите му били сиви като зимно море — оттам идвало и името му. Короната му била направена от плавеи, за да могат всички коленичили пред него да знаят, че властта му идва от морето и от Удавения бог.

Делата, приписвани на Сивия крал от жреци и певци от Железните острови, са много и все чудотворни. Сивия крал дал огъня на земята, като се надсмивал над Бурния бог, докато той не запратил мълния и не подпалил едно дърво. Сивия крал също така научил човечеството да плете мрежи, да тъче платна и издялал първия кораб от коравия белезникав дънер на Иг, дърво-демон, което се хранело с човешка плът.

Най-великият подвиг на Сивия крал обаче бил сразяването на Нага, най-огромния сред морските дракони, чудовище тъй колосално, че според легендите се хранело с левиатани и гигантски кракени и потапяло цели острови в яростта си. Сивия крал издигнал огромна зала на пирове около костите на дракона, използвайки ребрата ми за подпорни и покривни греди. След това властвал над Железните острови хиляда години, докато самата му кожа не посивявала като косата и брадата му. Едва тогава свалил короната от плавеи и влязъл в морето, слизайки към чертозите на Удавения бог, за да заеме полагащото му се място отдясно на трона.

Сивия крал господствал над всички Железни острови, но оставил зад себе си сто синове, които започнали да се препират кой да го наследи. Брат убивал брата в буря от родоубийства, докато не останали само шестнайсет от тях. Последните оцелели си поделили островите. Всички големи родове на железнородените твърдят, че произхождат от Сивия крал и синовете му, освен Гудбрадър от Стар Уик и Голям Уик, за които се говори, че са потомци на по-големия брат на Сивия крал.

Такива са легендите и разказите на жреците на Удавения бог.

Историята разказва друго. Най-старите оцелели хроники в Цитаделата разкриват, че всеки от Железните острови е бил някога отделно царство с не един, а двама владетели: скален крал и солен крал. Първият управлявал самия остров, въздавал справедливост, пишел закони и уреждал спорове. Вторият командвал корабите, когато и накъдето се наложело да отплават.

Запазените летописи сочат, че скалните крале почти винаги са били по-възрастни от солените — в някои случаи двамата били баща и син. Това довело мнозина до заключението, че солените крале не били нищо повече от престолонаследници. Ала имало и случаи, когато скалният и соленият крал били от различни домове, понякога дори съперници, за които се знаело, че са кръвни врагове.

Другаде във Вестерос незначителни крале получавали корони от злато по силата на произхода си, ала короната от плавеи на железнородените не се печелела толкова лесно. Само тук в цял Вестерос хората определяли кой да е крал, събирайки се на върховни съвети, известни като „кралски събори“, където избирали и скалните, и солените си крале. След смъртта на някой от тях жреците на Удавения бог свиквали кралски събор, за да посочат наследника му. Всеки мъж, който притежавал и плавал начело на лодка имал право на глас в тези буйни събрания, които продължавали с дни, а понякога и много повече. Железнородените разказват и за случаи, когато жреците събирали „капитаните и кралете“, за да премахнат някой недостоен владетел.

Властта на тези пророци на Удавения бог не бива да се подценява. Само те можели да свикват кралски събори и горко на онзи, бил той лорд или крал, който дръзнел да им се опълчи. Най-великият от жреците бил Гейлон Белия жезъл, наречен така заради резбования си жезъл, с който поразявал безбожниците. (В някои разкази жезълът е направен от язово дърво, а в други — от кости на Нага.)

Вкаменените кости на някакъв морски исполин наистина се издигат на Хълма на Нага на Стар Уик, но е спорно дали са костите на морски дракон. Огромни са, но далеч не достатъчно, за да са принадлежали на дракон, способен да се храни с левиатани и гигантски кракени. Всъщност някои поставят под въпрос самото съществуване на морски дракони. Ако подобни чудовища наистина съществуват, навярно обитават най-дълбоките, най-тъмни кътчета на Морето на залеза. Никой в познатия свят не ги е виждал от хиляди години.

Именно Гейлон повелил железнородените да не воюват с други железнородени, забранил им да крадат жени едни от други и да грабят взаимно бреговете си. Той обединил Железните острови в единно кралство, като свикал капитаните и кралете на Стар Уик, за да изберат Върховен крал, който да царува над всички останали солени и скални крале. Избрали Урас Грейайрън Железния крак, соления крал на Оркмонт и най-свиреп грабител на времето си. Самият Гейлон сложил на главата му короната от плавеи, а Урас Железния крак станал първият Върховен крал на всички железнородени след Сивия крал.

Много години по-късно, когато Урас загинал от раните си по време на един набег, най-големият му син грабнал короната и се обявил за крал Ерих Първи. Макар и полусляп и отслабнал заради напредналата си възраст, Гейлон се надигнал яростно при тези новини и заявил, че само кралският събор може да излъчи крал. „Капитаните и кралете“ се събрали отново на Стар Уик и Ерих Грозния бил свален от престола и осъден на смърт. Той избягнал тази съдба само като строшил короната на баща си и я запокитил в морето, засвидетелствайки с това преклонението си пред Удавения бог.

На негово място съборът излъчил Регнар Друм, Хранещия гарвани, скалния крал на Стар Уик.

Според традицията, всяка корона от плавеи се счупвала и се връщала в морето след смъртта на онзи, който я е носил. Наследникът му си слагал нова корона, направена от плавеи, изхвърлени по бреговете на родния му остров. И тъй, всяка корона от плавеи била различна от предишните. Някои били малки и обикновени, други огромни, величествени и трудни за носене.

Последвалите векове били златни за Железните острови и мрачни за онези от Първите хора, които живеели край морето. Някога грабителите търсели храна за тежките зими, дървесина, за да строят корабите си, солени жени, които да им раждат синове, и богатствата, липсващи на Железните острови, но винаги се връщали у дома с плячката си. Под властта на новите плавейни крале тази практика отстъпила на нещо много по-трудно и опасно — завоевания, колонизация и царуване на континента.

„История на железнородените“ на архимайстер Херег изрежда 111 мъже, носили корона от плавеи като Върховни крале на Железните острови. Списъкът несъмнено е непълен и гъмжи от противоречия, ала никой не може да отрече, че плавейните крале достигнали върха на своята мощ при Кхоред Хоър Първи (отбелязан в някои летописи като Грейайрън, а в други като Блактайд). Той записал името си с кръв в историята на Вестерос като Кхоред Жестокия. Крал Кхоред властвал над железнородените над седем десетилетия и доживял до деветдесет години. По онова време Първите хора от Зелените земи почти били изоставили бреговете на Морето на залеза заради ужаса си от грабителите. А тези, които останали зад здравите си стени, били най-вече лордове, които плащали налог на железнородените.

Самият Кхоред изрекъл прочутото самохвалство, че повелята му се простирала „навсякъде, където хората могат да усетят мириса на солената вода и да чуват прибоя“. Като млад нападнал и плячкосал Староград, връщайки се с хиляди жени и момичета, оковани във вериги. На трийсет победил в сражение лордовете на Тризъбеца и принудил речния крал Бернар Втори да подвие коляно и да му даде тримата си малки синове като заложници. Три години по-късно убил момчетата със собствените си ръце и извадил сърцата им, когато ежегодният налог на баща им се забавил. Когато скърбящият баща започнал война, за да си отмъсти, крал Кхоред и железнородените му унищожили воинството на Бернар и удавили самия крал като приношение към Удавения бог. Така сложили край на дома Джъстман и хвърлили Речните земи в кървава анархия.

След Кхоред обаче управлението на Железните острови започнало бавно да запада. Вина за това имали наследниците му, но и живеещите в зелените земи ставали по-силни. Първите хора вече строели истински кораби и опасвали градовете си с каменни стени вместо с дървени ограждения и обсипани с шипове ровове.

Най-напред спрели да плащат налозите си Гардинър и Хайтауър. Когато крал Теон Трети Грейджой отплавал на война срещу тях, той бил победен и сразен лично от лорд Лаймънд Хайтауър, Морския лъв, който възстановил робството в Староград само за да впрегне пленените железнородени в подсилването на градските стени.

Растящата мощ на Западните земи представлявала още по-сериозна опасност за господството на плавейните крале. Най-напред те изгубили Светъл остров, когато местните жители се надигнали под водачеството на Гилбърт Фарман, за да прокудят железнородените си господари. Поколение по-късно Ланистър превзели градеца Кейс, когато Херок Син на блудница надул огромния си обкован със злато рог и градските блудници отворили една странична порта на хората му. Три поредни железнородени крале опитали да си възвърнат изгубеното, но се провалили, а двама от тях загинали от меча на Херок.

Най-тежкото оскърбление за железнородените било нанесено от Геролд Ланистър, Крал на Скалата. Геролд Велики, както го помнят в Запада, отплавал със собствената си флотилия към Железните острови и след дръзновен набег взел сто железнородени в плен. След това ги затворил в Скалата на Кастърли и бесел по един всеки път, когато бреговете му били нападани.

В последвалия век неколцина по-слаби крале изгубили Арбор, Мечи остров, Пръста на Флинт и повечето железни територии по бреговете на Морето на залеза. Останали едва шепа от старите им владения.

Но нека не се заблуждаваме, че железнородените не са имали своите победи. Бейлон Грейджой Пети, наричан Леден вятър, унищожил слабите флотилии на краля на Севера. Когато бил още млад, Ерих Пети Харлоу върнал Светъл остров на кралството само за да го изгуби отново на старини. Синът му Харон пък сразил Гарет Мрачния от Планински рай под стените на Староград. Половин век по-късно Джорон Блактайд Първи заловил Джайлс Гардинър Втори, когато флотилиите им се сблъскали при Мъгливите острови. След като го изтезавал до смърт, Джорон наредил да накълцат трупа му, за да закача „парченце крал“ за стръв на рибарските си куки. По-късно в царуването си Джорон помел Арбор с огън и меч и предполагаемо отвлякъл всяка жена на острова под трийсетгодишна възраст. Заслужил си прякора Ужасът на девиците, с който го помни историята.

Ала всички тези победи се оказали преходни, какъвто бил и животът на извоювалите ги крале. С изминаващите векове кралствата от зелените земи ставали все по-силни, а Железните острови отслабвали. Късно в Епохата на героите друга криза омаломощила и разединила железнородените още повече.

След смъртта на крал Урагон Трети Грейайрън (Урагон Плешивия) по-младите му синове набързо свикали кралски събор, докато най-големият им брат Торгон плавал по Мандър, мислейки, че ще изберат един от тях да носи короната от плавеи. За техен ужас капитаните и кралете се спрели на Уратон Гудбрадър от Голям Уик. Първата повеля на новия крал била да бъдат избити синовете на стария. За тази и други жестокости в двете му години на трона Уратон Четвърти Гудбрадър останал в историята като Лошия брат.

Когато Торгон Грейайрън се върнал на Железните острови, той обявил кралския събор за невалиден, защото нямал възможност да предяви претенциите си към трона. Жреците го подкрепили, понеже и те се били уморили от надменността и неблагочестивостта на Лошия брат. И простолюдие, и лордове откликнали на призива им и се сбрали под знамената на Торгон. Собствените капитани на Уратон го предали и убили. Торгон Закъснелия станал крал и управлявал четирийсет години, макар никога да не бил избран в кралски събор. Доказал се като силен владетел, справедлив, мъдър и далновиден… но не можел да стори почти нищо, за да спре упадъка на Железните острови, и именно през неговото царуване по-голямата част от Орлов нос била завладяна от Малистър от Морски страж.

Торгон вече нанесъл един удар на кралския събор в младостта си, като свалил избрания от тях крал. На старини нанесъл втори удар, като призовал сина си Урагон да му помага в управлението. В съд и съвет, във война и мир, синът останал до баща си почти пет години и когато Торгон накрая умрял, изглеждало естествено синът му да го наследи като Урагон Грейайрън Четвърти. Не бил свикан кралски събор, а този път и нямало някой като Гейлон Белия жезъл, който да надигне глас срещу унаследяването.

Последният, фатален удар срещу властта на капитаните и кралете дошъл, когато самият Урагон Четвърти умрял след дълго, ала и с нищо незапомнящо се царуване. Желанието му било властта да премине у праплеменника му Урон Грейайрън, солен крал на Оркмонт, известен като Урон Червеноръки. Жреците на Удавения бог били решени да не позволят за трети път да им бъде отнета възможността да издигат крале, затова била разпратена вест, че капитаните и кралете трябва да се явят на Стар Уик за кралски събор.

Дошли стотици, сред тях солените и скалните крале на седемте големи острова и дори на Самотната светлина. Ала едва се били събрали, когато Урон Червеноръки изпратил войниците си сред тях и ребрата на Нага били обагрени с кръв. В онзи ден загинали тринайсет крале и петдесет жреци и пророци. Това бил краят на кралските събори и Червеноръки управлявал двайсет и две години, а след него и синовете му. Странстващите свети хора никога повече не издигали и сваляли крале както преди.

Железните крале

Грейайрън били сред най-старите и прославени родове на Железните острови. Според историята на Херег, в дългата епоха на кралските събори капитаните и кралете поверили корони от плавеи на не по-малко от трийсет и осем крале от Грейайрън. Родът имал два пъти повече крале от тези, на който да било друг род.

Тази епоха свършила с Урон Червеноръки и касапницата на Стар Уик. Оттогава короната на Железните острови била от черно желязо и преминавала от баща на първороден син. Грейайрън премахнали всички други крале на островите. Нямало повече нито солени, нито скални крале. Изчезнала и титлата на Върховния крал. Урон Червеноръки и наследниците му се наричали просто крале на Железните острови. Владетелите на Голям Уик, Стар Уик, Пайк, Харлоу и останалите по-малки острови били принизени до лордове, а няколко древни рода били унищожени докрай, когато отказали да преклонят глави.

Ала правото на Грейайрън над желязната корона не останало неоспорвано. Клането на Стар Уик сложило край не само на кралските събори, но и на забраната на Гейлон Белия жезъл железнородените да не воюват помежду си. През последвалите векове Урон Червеноръки и наследниците му трябвало да се справят с половин дузина големи въстания и поне два големи бунта на робите. Кралете и лордовете на континента пък не пропуснали да се възползват от разединението сред железнородените. Малко по малко си върнали всички изгубени земи. Най-красноречиво било настъплението на крал Гарт Седми, Златната ръка, Крал на Предела, който изтласкал железните мъже от Мъгливите острови, прекръстил ги на Островите на щитовете и ги заселил с най-свирепите си воини и умели моряци, за да пазят устието на река Мандър.

Пристигането на андалите в Седемте кралства само ускорило незавидната участ на Железните острови. За разлика от Първите хора андалите били безстрашни мореплаватели, а корабите им били бързи и издръжливи поне колкото тези на железнородените. Когато андалите се стекли по Речните земи, Западните земи и Предела, по бреговете започнали да никнат нови селца, а покрай всяко заливче и пристан се издигнали укрепени поселища и здрави замъци от камък и дърво. И големи лордове, и малки крале се заели да строят бойни кораби, за да защитават бреговете и търговията си.

Не след дълго андалите завладели и Железните острови, точно както сторили и с цял Вестерос под Шийката. Непрестанни вълни от андалски бойни дружини връхлитали островите, нерядко в съглашение с тази или онази фракция от самите железнородени. Андалите се смесили чрез бракове с някои от дребните родове от островите, други докарали до кървав край с меч и брадва.

Сред унищожените бил и домът Грейайрън. Последният Железен крал Рогнар Втори бил свален, когато Оркууд, Друм, Хоър и Грейджой се съюзили срещу него, подпомагани от цяло воинство андалски пирати, наемници и бойни главатари.

После победителите не могли да се разберат помежду си кой да наследи Рогнар, затова решили да уредят въпроса, като играят танца на пръстите. Играта била популярна сред железнородените: играчите хвърляли метателна брадва един към друг и се опитвали да я хванат във въздуха. Победил Харас Хоър, на цената на два пръста. Той управлявал Железните острови трийсет години като Харас Чукана.

Мнозина вярват, че историята за спечелената от Харас игра е просто приумица на някой певец. Архимайстер Херег предлага версията, че Харас бил избран, тъй като се оженил за андалска девица и си спечелил подкрепата на баща й и други влиятелни андалски лордове.

Черната кръв

Архимайстер Хейк пише, че кралете от дома Хоър били „с черни коси, черни очи и черни сърца“. Враговете им твърдели, че и кръвта им била черна, помътняла от „андалска поквара“. Мнозина от ранните крале Хоър се женели за девици от тази раса. Истинските железнородени имат солена вода във вените си, проповядвали жреците на Удавения бог, а чернокръвните Хоър са мними крале, безбожни узурпатори, които трябва да бъдат свалени.

През вековете мнозина опитали точно това, както подробно описва Херег. Никой не успял. Каквото им липсвало в доблест, Хоър компенсирали с лукавство и жестокост. Малцина от поданиците им ги обичали, ала мнозина с право се бояли от гнева им. Самите им имена ни говорят за нрава им, дори след изминалите стотици години. Улфгар Вдовичия вой, Хорган Свещеноубиеца, Фергон Свирепия, Отгар Бездушния, Отгар Демонолюбеца, Крагхорн Червената усмивка. Жреците на Удавения бог ги заклеймили всичките.

Дали кралете от дома Хоър са били тъй безбожни, както ги описват тези свети мъже? Хейк вярва, че са били, но архимайстер Херег вижда нещата много по-различно, като предполага, че същинското престъпление на кралете с „черната кръв“ не било нито това, че са неблагочестиви, нито че се кланят на демони, а толерантността им. Именно по бреме на Хоър вярата на андалите за пръв път дошла на Железните острови.

Подтикнати от андалските си кралици, тези крале предоставили на септите и септоните закрилата си и позволили на септоните да се движат свободно из островите и да проповядват в името на Седемте. Първата септа на Железните острови била построена на Голям Уик по времето на Улфгар Вдовичия вой. Когато правнукът му Хорган позволил да построят втора на Стар Уик, където някога се свиквали кралските събори, хората от целия остров се вдигнали на кървав бунт, подтиквани от жреците. Септата била опожарена, септонът — разкъсан с голи ръце, а вярващите повлечени към морето, та да се удавят и да се върнат към истинската си религия. Според Хегер, именно в отговор на това Хорган Хоър започнал да преследва жреците.

Кралете от Хоър също така не одобрявали грабителството. Когато то намаляло, търговията се увеличила. Под хълмовете на Голям Уик, Оркмонт, Харлоу и Пайк все още имало цяло състояние от желязна руда, както и олово и калай. Нуждата на железнородените от дървесина била все така голяма, ала вече нямали силите, за да си я вземат откъдето и както пожелаят. Вместо това търгували за нея с желязо.

А когато идвала зимата и задухвали ледените ветрове, желязната руда била разменната монета на Хоър, срещу която получавали пшеница, ръж и ряпа за храна на простолюдието (и говеждо и свинско за собствените си трапези). „Да платиш желязната цена“ придобило съвсем друго значение… каквото мнозина железнородени смятали за унизително, а жреците заклеймявали като срам за расата им.

Дъното за железнороденото достойнство и сила било достигнато по времето на тримата Хармунд. На Железните острови се помнят най-вече като Хармунд Домакина, Хармунд Пазарлъка и Хармунд Хубавия. Хармунд Домакина бил първият грамотен крал на Железните острови. Той посрещал в замъка си на Голям Уик пътешественици и търговци от далечни кътчета на света, ценял книгите и покровителствал септоните и септите.

Синът му Хармунд Пазарлъка споделял обичта на баща си към четенето и се прочул като голям пътешественик. Бил първият крал на Железните острови, който посетил зелените земи без меч в ръката. Тъй като прекарал детството си като повереник на Ланистър, вторият Хармунд се върнал в Скалата на Кастърли и взел за своя кралица лейди Лелиа Ланистър, дъщеря на краля на Скалата и „най-красивото цвете на Запада“. В следващите си пътешествия посетил Градински рай и Староград, за да се срещне с лордовете и кралете им и да насърчи търговията.

Макар Хармунд Втори да приемал Седемте за истински богове, той продължавал да почита и Удавения бог и когато се върнал в Голям Уик, заговорил открито за Осемте богове, като наредил статуя на Удавения бог да бъде издигната до вратите на всяка септа. Това не се харесало нито на септоните, нито на жреците и било заклеймено и от едните, и от другите. В опит да ги умиротвори, кралят отменил декрета си и заявил, че богът има само седем лица… но едно от тях е Удавения бог, като аспект на Странника.

Собствените му синове израснали с Вярата, или по-скоро необичайната нейна версия на крал Хармунд. След смъртта му най-големият се възкачил на трона. Хармунд Хубавия (насърчен според някои от майка си, вдовстващата кралица Лелиа) обявил, че грабителите ще бъдат бесени като пирати, а не възхвалявани, и забранил на капитаните да си вземат солени жени, като децата от подобни съюзи вече били смятани за незаконородени, без право на наследство. Докато обмислял да сложи край и на робството един свещеник, известен като Сврака, започнал да проповядва против краля.

Подкрепили го и други жреци, а лордовете на островите започнали да се вслушват в тях. Само септоните и последователите им взели страната на краля и Хармунд бил свален за по-малко от месец, почти безкръвно. Последствията обаче далеч не били безкръвни. Самият Сврака откъснал езика на сваления крал, за да не може повече да изрича „лъжите и богохулствата си“. Хармунд бил и ослепен, а носът му бил отрязан, за да могат „всички да видят наистина що за чудовище е“.

На негово място се издигнал по-малкият му брат Хагон. Новият крал се отрекъл от Вярата, скъсал декретите на Хармунд и прогонил септите и септоните от кралството си. След половин месец всеки дом на Вярата на Железните острови бил в пламъци.

Крал Хагон, който скоро щял да се превърне в Хагон Безсърдечния, дори позволил жестокото осакатяване на собствената си майка, кралица Лелиа, „ланистърската блудница“, която била обвинена от Сврака, че е отклонила съпруга и синовете си от истинския бог. Отрязали устните, ушите и клепачите й, а езикът й откъснали с горещи клещи, след което я качили на един кораб и я изпратили обратно в Ланиспорт. Кралят на Скалата, нейният племенник, така се разярил, че свикал знамената на войската си.

Последвалата война оставила след себе си десет хиляди трупа, три четвърти от тях на железнородени. В седмата й година западняците стъпили на Голям Уик, разгромили воинството на Хагон и превзели замъка му. Хагон Безсърдечния бил осакатен като майка си, преди да го обесят. Сир Обри Крейкхол, командир на западняшката войска, наредил замъкът на Хоър да бъде изравнен със земята, но докато хората му го плячкосвали, попаднали на Хармунд Хубавия в една тъмница. Крейкхол обмислял да възстанови Хармунд на трона, твърди Херег, но някогашният крал бил стар, прекършен и с помътен разсъдък от дългия престой в тъмницата. Вместо това сир Обри му дал „дара на смъртта“, като му поднесъл чаша вино, смесено с маково млечице. След това, в пристъп на лудост, рицарят решил сам да се възкачи на трона на Железните острови.

Това не се харесало нито на железнородените, нито на Ланистър. Когато вестта стигнала до Скалата на Кастърли, кралят привикал бойните си кораби обратно и оставил Крейкхол да се справя сам. Без властта и богатствата на Ланистър „крал Обри“ бързо се провалил. Царуването му продължило по-малко от половин година, преди да го заловят и самият Сврака да го принесе в жертва на морето.

Войната между железнородените и западняците продължила с единични схватки още пет години, преди най-после да завърши с мир, след който Железните острови останали бедни, опожарени и съсипани. Последвалата зима била дълга и сурова и се помни като Зимата на глада. Хейк ни казва, че три пъти повече железни мъже умрели от глад през онази зима, отколкото загинали в сраженията преди нея.

Изминали векове, докато Железните острови се възстановят, векове на бавно изкачване обратно към благоденствие и стабилност. За кралете, властвали през тези мрачни времена, няма нужда да говорим. Мнозина били марионетки на лордове и жреци. Някои били повече като грабителите от Епохата на героите, мъже като Хараг Хоър и сина му Равос Грабителя, които нападали яростно Севера в кървавите години на Гладния вълк, но те били неколцина.

И грабителството, и търговията изиграли ролята си за възстановяването на достойнството и могъществото на островите. По другите земи вече се строели по-големи и по-здрави кораби от тези на железнородените, но моряците никъде не били толкова дръзки. Търговци и преносвачи на товари от Лордспорт на Пайк и от пристанищата на Голям Уик, Харлоу и Оркмонт се пръснали по моретата, стигали до Ланиспорт, Староград и Свободните градове, връщайки се със съкровища, за които предците им не можели и да мечтаят.

Грабителството също продължило… но „морските вълци“ не ловували толкова близо до дома, тъй като кралете от зелените земи вече били твърде силни, за да рискуват гнева им. Вместо това намирали плячка из по-далечни морета, по Островите на Базилиска, Каменните стъпала и по бреговете на Спорните земи. Някои пък предлагали услугите си срещу злато, сражавайки се за един или друг от Свободните градове в безкрайните им търговски войни.

Един от тях бил Харвин Хоър, трети син на крал Кхорвин Лукавия. Проницателен и алчен владетел, Кхорвин прекарал цялото си царуване в трупане на богатства и избягване на конфликти. „Войната вреди на търговията — твърдял той, дори докато удвоявал, а после утроявал флотилията си, и заповядвал на ковачите си да произвеждат още и още брони, мечове и брадви. — А слабостта подканя към нападения. За да имаме мир, трябва да сме силни.“

Синът му Харвин не се интересувал от мира, но имал полза от оръжията и броните, които баща му трупал. Войнствено момче и трети в унаследяването, той рано бил пратен в морето. Плавал с неколцина капитани-грабители из Каменните стъпала, посетил Волантис, Тирош и Браавос, станал мъж насред градините на удоволствията в Лис, две години бил пленник на пиратски крал в Островите на Базилиска. Продал меча си в служба на свободна дружина в Спорните земи и се сражавал редом с Вторите синове.

Когато Харвин се върнал на Железните острови, най-големият му брат бил вече мъртъв от сива люспа, а баща му Кхорвин умирал. Вторият му брат все още стоял между Харвин и короната, а внезапната му смърт, преди кралят да издъхне, остава въпрос на спорове и до ден-днешен. Свидетелите на смъртта на принц Харлан я обявили за случайност — паднал от коня си, но, разбира се, щяло да им коства животът дори да намекнат нещо друго. Извън Железните острови се говорело, че принц Харвин стоял зад смъртта на брат си. Някои твърдят, че сам е извършил делото, други — че го е възложил на Безлик от Браавос. Крал Кхорвин се споминал шест дни след престолонаследника си, тъй че третият му син го наследил. Известен като Харвин Коравата ръка, той скоро щял да напише името си с кръв в летописите на Седемте кралства.

Когато посетил корабостроителниците на баща си, младият крал заявил, че „корабите са създадени за плаване“. Когато огледал кралската оръжейница, заявил, че „мечовете са създадени за война“. Крал Кхорвин често казвал, че слабостта насърчава агресията у врага. Когато синът му погледнал към Залива на железния мъж, видял само слабост и объркване в Речните земи, където лордовете на Тризъбеца губели търпение и недоволствали под ботуша на Бурния крал Арек Дурандон.

Харвин събрал войската си и я повел през залива на сто от корабите на баща си. Те стъпили на сушата на север от Морски страж, без никой да им се противопостави, и пренесли корабите си на ръце до Синята вилка на Тризъбеца, след което се понесли по течението с огън и меч. Неколцина от речните лордове се вдигнали на оръжие срещу тях, но повечето не сторили нищо, тъй като питаели малко обич и никаква вярност към суверена си в Бурните земи. В онези дни се смятало, че железнородените са свирепи воини в морето, но лесно разгромявани на сушата. Ала Харвин Хоър не бил като останалите железнородени. Закален в Спорните земи, доказал се също толкова опасен по суша, колкото и в морето, той громял всеки изпречил му се враг. След като нанесъл съкрушително поражение на Блакууд, мнозина от лордовете на Тризъбеца се обявили в негова подкрепа.

При Тържището Харвин се озовал срещу Арек Дурандон, младия Бурен крал, начело на воинство, далеч по-многобройно от неговото… ала бурните мъже били зле ръководени, уморени и далеч от дома и железните мъже и речните лордове ги сразили. Крал Арек изгубил двама от братята си и половината си мъже и с голям късмет успял да спаси живота си. Докато се оттеглял на юг, простолюдието от Речните земи се надигнало и воините от гарнизоните му били избити или прогонени. Обширните, плодородни речни земи и всичките богатства преминали от ръцете на Бурен край в тези на железните мъже.

С един дързък удар Харвин Коравата ръка увеличил владенията си десетократно и отново превърнал Железните острови в страховита сила. Онези лордове на Тризъбеца, които се били присъединили към него, за да се освободят от Дурандон, скоро разбрали, че новите им суверени са далеч по-жестоки и неотстъпчиви от старите. Харвин управлявал Речните земи до смъртта си, прекарвайки много повече време в тях, отколкото на островите. Кръстосвал новото си кралство начело на вечно гладна армия и потушавал всеки зародил се бунт, като в същото време събирал налози, данъци и солени жени. „Дворецът му бе шатра, тронът му — седло“, казвали хората за него.

Синът му Халек, който наследил короната, когато Коравата ръка умрял в шейсет и четвъртата си година, бил мъж от същия сой. Халек посетил Железните острови само три пъти по време на царуването си и прекарал там по-малко от две години. Макар че се именувал железнороден, че принасял жертви на Удавения бог и винаги го придружавали трима жреци, в кръвта на Халек Хоър имало повече от Тризъбеца, отколкото от соленото море и той сякаш гледал на островите само като на източници на оръжие, кораби и хора. Собственото му царуване било още по-кърваво от това на баща му, белязано от неуспешни походи срещу западняци и бурни хора, както и цели три провалени опита да завладее Долината, всеки от които приключил безславно при Кървавата порта.

Подобно на баща си, крал Халек прекарал голяма част от управлението си в походи. Когато не воювал, управлявал обширните си владения от скромна крепост край Тържището, в сърцето на Речните земи, близо до мястото на най-голямата победа на баща му.

Синът на Халек пожелал по-величав престол и прекарал в градежа му по-голямата част от времето на царуването си. Ала на разказа за Харън Черния и Харънхъл е отделено място другаде.

Драконовите пламъци, които погълнали Харънхъл, сложили край на бляновете на крал Харън, на господството на железнородените над Речните земи и на „черния род“ на Хоър.

Грейджой от Пайк

Смъртта на Харън Черния и на синовете му оставила Железните острови без суверен и ги потопила в хаос.

Мнозина влиятелни лордове и прочути воини служили на крал Харън в Речните земи. Някои загинали в опожаряването на Харънхъл, други — когато Речните земи се надигнали срещу тях. Малцина стигнали живи до брега, а още по-малко намерили здрави кораби, които да ги върнат у дома.

Егон Таргариен и сестрите му не обърнали особено внимание на Железните острови след Харънхъл. Имали по-належащи проблеми и по-могъщи съперници. Оставени без крал, железнородените незабавно се впуснали в кървава гражданска война.

Кхорин Волмарк, дребен лорд от Харлоу, пръв сложил ръка на короната. Баба му била по-малка сестра на Харвин Коравата ръка. По силата на това Волмарк се обявил за истинския наследник на „черния род“.

А на Стар Уик четирийсет жреци се събрали под костите на Нага, за да поставят короната от плавеи на главата на човек от собствените им редици, босоногия пророк на име Лодос, който твърдял, че е прероденият син на Удавения бог.

Скоро на Голям Уик, Пайк и Оркмонт се появили и други претенденти и цяла година последователите им се сражавали по суша и море. Егон Завоевателя прекратил това, като заедно с Балерион слязъл в Голям Уик, съпроводен от огромна бойна флотилия. Железнородените рухнали пред него. Кхорин Волмарк загинал от ръката на самия Завоевател, посечен от меча му Блекфир. На Стар Уик жрецът-крал Лодос се обърнал към своя бог, призовавайки кракените от дълбините, за да потопят флотилията на Егон. Когато кракените не се появили, Лодос напълнил джобовете си с камъни и влязъл в морето, за да „се посъветва със своя баща“. Последвали го хиляди. Подпухналите трупове продължавали да изплуват в плитчините на островите години наред, макар тялото на жреца да не било сред тях. На Голям Уик и Пайк оцелелите претенденти (тъй като този от Оркмонт вече бил загинал в междуособиците) бързо подвили коляно и засвидетелствали своята вярност към Таргариен.

Ала кой щял да ги управлява? На континента някои увещавали Егон да превърне железнородените във васали на лорд Тъли, когото Завоевателя обявил за Върховен лорд на Тризъбеца. Други предложили островите да бъдат дадени на Скалата на Кастърли. Неколцина дори го умолявали да пречисти островите с драконов огън, за да сложи край на железнородената напаст веднъж завинаги.

Егон предпочел различно решение. Събрал останалите лордове на Железните острови и обявил, че ще им позволи сами да си изберат Върховен лорд. Както се очаквало, избрали един от своите: Викон Грейджой, лорд-жътвар на Пайк, прочут капитан, потомък на Сивия крал. Макар Пайк да бил по-малък и по-беден от Голям Уик, Харлоу и Оркмонт, Грейджой можели да се похвалят с дълго и славно минало. В дните на кралските събори само от родовете Грейайрън и Гудбрадър били издигани повече крале, а Грейайрън вече не съществували. Изтощени и обеднели от години на сражения, железните мъже приели избора без колебание.

На Железните острови им отнело почти едно поколение, за да се възстановят от раните, причинени от падението на Харън и последвалата го гражданска война. Викон Грейджой, който седнал на Престола от Морски камък в Пайк, се оказал строг, ала и предпазлив управник. Макар да не забранил грабителството, наредил то да се случва далеч, много отвъд бреговете на Вестерос, за да не предизвиква гнева на Железния трон. И понеже Егон приел Седемте за свои богове и бил миропомазан от Върховния септон в Староград, лорд Викон позволил на септоните да се върнат на островите, за да проповядват Вярата.

Това разгневило мнозина набожни железнородени, събудило гняв и у жреците на Удавения бог. „Нека си проповядват — рекъл лорд Викон, когато научил за броженията им против него. — Трябва ни вятър за платната.“ Бил верен на Егон и напомнял на сина си Горен, че само глупак би дръзнал да се опълчи на Егон Таргариен и неговите дракони.

Горен Грейджой запомнил тези слова.

Когато лорд Викон умрял през 33 г.сл. З., Горен го наследил, потушавайки един зле организиран заговор да бъде възстановен „черният род“ чрез сина на Кхорин Волмарк. По-сериозно изпитание срещнал четири години по-късно, когато Егон Завоевателя умрял от апоплектичен удар на Драконов камък и го наследил синът му Енис. Макар благ и добронамерен, Енис Таргариен се славел като слаб владетел, недостоен да седи на Железния трон. Новият крал още бил на обиколката си, когато навред започнали да избухват въстания.

Едно такова се разгоряло и на Железните острови, поведено от мъж, който твърдял, че е жрецът-крал Лодос, завърнал се най-после от морските палати на баща си. Ала Горен Грейджой се справил решително с бунта. Дори изпратил на Енис Таргариен осолената глава на жреца-крал. На Негово Величество дарът така му се понравил, че в знак на кралско благоволение обещал на лорд Горен всичко, каквото би могъл да му даде. Мъдър колкото и свиреп, Грейджой поискал от краля да върне септите и септоните обратно на континента. Крал Енис бил принуден да се съгласи. Цял век изминал, преди друга септа да отвори врати на островите.

Още дълги години железнородените живели в мир под властта на неколцина лордове Грейджой. Забравили за набези и нашествия и се препитавали от морето; търговията и мините си. Целият континент Вестерос стоял между Кралски чертог и Пайк, тъй че железнородените не се намесвали в дворцовите дела. Животът бил труден, особено зиме, но така било открай време. Някои мечтаели да се завърне Старият закон, когато железнородените будели страх у всеки, но Каменните стъпала и Лятното море били далеч, а лордовете Грейджой не позволявали грабителство по-близо до дома.

Червения кракен

Ала бляновете не умирали, въпреки че минал почти век, преди кракенът да се събуди. Жреците все така газели до колене в солената вода и проповядвали Стария закон, а из пристанищните бордеи и кръчми старците още разказвали истории от миналото, когато железнородените били богати и горди, а всеки гребец на грабителски кораб имал по десет солени жени да топлят ложето му нощем. Мнозина момчета и юноши се опивали от тези истории и жадували за славата на грабителския живот.

Един от тях бил Долтън Грейджой, буйният млад син на наследника на Пайк и Железните острови. Хейк пише за него: „Той обичал три неща — морето, меча си и жените“. Безстрашно момче, упорито и избухливо, за него се говори, че на пет години станал гребец, а на десет — грабител, плавайки с чичо си до Островите на Базилиска, където плячкосвал пиратските градчета.

На четиринайсет Долтън Грейджой вече бил плавал чак до Стари Гхис, бил се сражавал в над десет битки и си спечелил четири солени жени. Хората му го обичали (повече, отколкото жените му, защото те лесно му омръзвали). Той самият обичал единствено валирианския си меч, който взел от трупа на един корсар и нарекъл Сумрак. На петнайсет, докато се сражавал при Каменните стъпала, видял гибелта на чичо си. Отмъстил за него, ала понесъл десетина рани и в края на сражението бил облян в кръв от главата до петите. Оттогава хората му го наричали Червения кракен.

По-късно същата година го застигнала вестта за смъртта на баща му и Червения кракен седнал на Престола от Морски камък като лорд на Железните острови. Незабавно започнал да строи кораби, да кове мечове и да обучава воини. Когато го питали защо, младият лорд отвръщал: „Иде буря“.

Бурята, която предвидил, избухнала на следващата година, когато крал Визерис Първи Таргариен се споминал в съня си в Червената цитадела. Дъщеря му Ренира и нейният полубрат Егон предявили претенции към Железния трон и започнала серията от кръвопролития, сражения, плячкосване и покушения, известна като Танца на драконите. Твърди се, че Червения кракен се разсмял, когато вестта за междуособиците стигнала до Железните острови.

През Цялата война принцеса Ренира и нейните „черни“ сподвижници се радвали на огромно превъзходство по море, защото един от тези, които я подкрепяли, бил Корлис Веларион, лорд на приливите, прочутата Морска Змия, който командвал флотилията на дом Веларион от Дрифтмарк. Надявайки се да се противопоставят на това, „зелените“ на крал Егон Втори пратили вест до Пайк. Предложили на лорд Долтън място в малкия съвет като лорд-адмирал на кралството, ако заобиколи Вестерос и влезе в битка с Морската змия. Предложението било щедро и повечето юноши биха се хвърлили с главата напред, ала лорд Долтън притежавал далновидност рядка за младеж на неговите години и предпочел да изчака, за да види какво ще предложи принцеса Ренира.

Нейното послание му харесало много повече. „Черните“ не искали от него да предприема рисковано плаване покрай бреговете на цял Вестерос и да се сражава в Тясното море. Принцесата поискала просто железнородените да нападнат враговете й. Към тях се числели Ланистър от Скалата на Кастърли, чиито земи били уязвими и близо до Железните острови. Лорд Джейсън Ланистър бил взел със себе си в Речните земи повечето си рицари, стрелци и опитни воини, за да пресрещне съюзниците на Ренира, оставяйки Западните земи незащитени. Лорд Долтън видял възможността пред себе си.

Докато лорд Джейсън се биел — и загинал — в Речните земи, а войската му влизала от битка в битка начело с поредица от командири, Червения кракен и железнородените му се нахвърлили на Западните земи като вълци на овце. Скалата на Кастърли се оказала непристъпна за тях, когато вдовицата на лорд Джейсън, лейди Джоана, залостила портите. Но железнородените опожарили флотилията на Ланистър и плячкосали Ланиспорт. Отнесли със себе си огромни количества злато, зърно и стоки за търговия и отвлекли стотици жени и момичета за солени съпруги, включително и любимата наложница на лорд Джейсън и дъщерите им.

Последвали още набези и безчинства. Както в отминалите времена, корабите на грабителите сновели по цялото западно протежение на брега. Самият Червен кракен предвождал атаката срещу Кейс. Паднал Светъл замък, а с него и Светлият остров с цялото му богатство. Лорд Долтън взел четири от дъщерите на лорд Фарман за солени жени, а петата — „неугледната“ — дал на брат си Верон.

Почти две години Червения кракен владеел Морето на залеза, досущ като дедите си, докато другаде из Вестерос огромни армии поемали на поход и се сблъсквали в сражения, а в небесата кръжали дракони и се избивали взаимно.

Всички войни обаче приключват — така се случило и с Танца на драконите. Загинала принцеса Ренира, а след нея и крал Егон Втори. Дотогава били мъртви и повечето таргариенски дракони, както и десетки лордове, големи и малки, стотици храбри рицари и десетки хиляди от простолюдието. Оцелелите „черни“ и „зелени“ стигнали до примирие и младият син на Ренира бил коронован като крал Егон Трети, женен за дъщерята на Егон Втори, Джеера.

Мирът в Кралски чертог обаче не значел мир в Запада. Червения кракен не изгубил жаждата си за битки. Когато регентският съвет, управляващ от името момчето-крал, му наредил да спре с грабителството, той продължил.

В крайна сметка една жена станала причина за гибелта на Червения кракен. Момиче, познато само като Тес, прерязало гърлото на лорд Долтън със собствената му кама, докато спял в постелята на лорд Фарман в Светъл замък. След това се хвърлила в морето.

Червения кракен така и не си взел скална жена. Най-преките му наследници били солените му синове, млади момчета от различни солени жени. Часове след смъртта му между тях избухнала кървава борба. И дори преди да започнат сраженията на Стари Уик и Пайк, селячеството на Светлия остров се надигнало и избило железнородените, останали сред тях.

През 134 г.сл. З. лейди Джоана Данистър си отмъстила за всичко, което Червения кракен сторил на нея и рода й. Тъй като флотилията й била унищожена, тя убедил сир Лео Костейн, престарелия лорд-адмирал на Предела, да превози воините й до Железните острови. Заети със собствените си наследнически войни, железнородените били неподготвени. Хиляди мъже, жени и деца били посечени, десетки селца и стотици кораби — опожарени. В края на краищата Костейн загинал в битка, а воинството му било разпръснато и унищожено. Едва част от флотилията му се завърнала в Ланиспорт, натоварена с плячка, много тонове зърно и осолена риба. Сред благородните пленници, доведени в Скалата на Кастърли, бил и един от солените синове на Червения кракен. Лейди Джоана наредила да го скопят и го направила шут на сина си. „Оказал се много добър шут — отбелязва архимайстер Херег, — но не и наполовина толкова глупав, колкото баща си.“

В други земи лорд, който причинил нещо подобно на дома и хората си, щял да бъде мразен, и с право, но такива люде са железнородените, че и до ден-днешен почитат Червения кракен като един от големите си герои.

Старият закон и новият

Оттогава досега лордовете-жътвари от дом Грейджой управляват Железните острови от Престола от Морски камък на Пайк. След Червения кракен никой от тях не представлявал реална опасност за Седемте кралства или Железния трон, ала малцина биха ги нарекли верни и коленопреклонни поданици на Короната. Те били крале в миналото и дори хиляда години не можели да изличат спомена за короната от плавеи.

Пълна справка за тези лордове можем да открием в „Историята на железнородените“ на архимайстер Херег. Там можем да прочетем за Дагон Грейджой, Последния грабител, чиито кораби обхождали западните брегове, докато на Железния трон седял Ерис Таргариен Първи. Или пък Олтън Грейджой, Светия глупец, отплавал към неоткрити земи отвъд Самотната светлина. Или пък Торвин Грейджой, който се врекъл с кръв на Горчивата стомана, а после го предал на враговете му. Или Лорон Грейджой, Барда, и възвишеното му и трагично приятелство с младия Дезмънд Ланистър, рицар от зелените земи.

В края на големия труд на Херег попадаме на лорд Квелон Грейджой, най-мъдрия от мъжете на Престола от Морски камък, откакто Егон седнал на Железния трон. Огромен мъж, висок почти седем стъпки, говори се, че бил силен като бивол и бърз като котка. На младини се прославил като воин в сражения с корсари и робовладелци в Лятното море. Верен слуга на Железния трон, той повел сто кораба около южния край на Вестерос във войната с Кралете на деветте петака и играл важна роля в сраженията край Каменните стъпала.

Като лорд обаче Квелон предпочитал мира. Забранил грабителството, освен ако набезите не били одобрени лично от него. Довел на Железните острови десетки майстери, за да лекуват болните и да наставляват младите. С тях дошли и гарваните, чиито черни криле обвързали островите и зелените земи по-тясно от всякога.

Пак Квелон освободил робите и отменил робските порядки на Железните острови (в това нямал пълен успех). И макар самият той да нямал солени жени, позволил на другите мъже да имат, ала ги облагал с тежки данъци за това право. Квелон Грейджой имал деветима синове от три съпруги. Първата и втората били скални жени, а браковете с тях били сключени по старите обреди от жрец на Удавения бог, ала последната му невяста била от зелените земи, Пайпър от замъка Розова девица. Оженил ги септон в тронната зала на баща й.

В това и в много други отношения лорд Квелон се отвърнал от древната традиция на железнородените с надеждата да изкове по-силни връзки между собствените си владения и останалите Седем кралства. Тъй силен лорд бил Квелон Грейджой, че малцина се осмелявали открито да надигнат глас срещу него. Знаело се, че е опърничав, упорит и страховит в гнева си.

Квелон Грейджой още седял на Престола от Морски камък, когато Робърт Баратеон, Едард Старк и Джон Арин развели знамената на въстанието. С възрастта предпазливостта му само се била задълбочила, тъй че, когато боевете избухнали навсякъде по зелените земи, Квелон Грейджой решил да не участва. Ала синовете му били неумолими в жаждата си за слава и облаги, а собственото му здраве и сили го напускали. От известно време го мъчели болки в стомаха, които така се засилили, че всяка нощ пиел маково млечице, за да може да заспи. Той се противял на всички опити да бъде въвлечен във войната, докато не долетял гарван с вестта, че принц Регар е загинал при Тризъбеца. Това обединило тримата му синове. „С Таргариените е свършено — рекли му те, — а домът Грейджой трябва да се присъедини към въстанието или да изгуби всякаква надежда да сподели плячката.“

Лорд Квелон отстъпил. Решил железнородените да демонстрират подкрепата си към Робърт, като атакуват най-близките верни на Таргариен територии. Въпреки възрастта и болестта си Негова светлост настоял сам да командва флотилията. Във водите край Пайк се събрали петдесет кораба и се отправили към Предела. По-голямата част от флотилията обаче останала близо до дома, за да отблъсне евентуална атака от Ланистър, защото още не се знаело дали Скалата на Кастърли ще се съюзи с бунтовниците или с роялистите.

За последното плаване на Квелон Грейджой няма какво толкова да кажем. В летописите на Бунта на Робърт то е просто един малък епизод, трагично, кърваво премеждие, което по никакъв начин не повлияло на изхода от войната. Железнородените потопили няколко рибарски лодки, заловили няколко тлъсти търговски шлепа и опожарили няколко селца и малки градчета. Ала при устието на Мандър срещнали неочаквана съпротива от Островите на щитовете, които изпратили собствените си кораби в отпор. В последвалата битка били потопени или заловени десетина кораба и макар железнородените да нанесли повече щети, отколкото понесли, сред загиналите в сражението бил лорд Квелон Грейджой.

Дотогава войната била на практика приключила. Наследникът му Бейлон Грейджой далновидно се завърнал в родните води и седнал на Престола от Морски камък.

Новият лорд на Железните острови бил най-големият жив син на лорд Квелон, дете от втория му брак (момчетата от първия не доживели да възмъжеят). В много отношения той приличал на лорд Квелон. На тринайсет можел да командва гребците на кораб и да танцува танца на пръстите. На петнайсет прекарал цяло лято на Каменните стъпала като грабител. Макар да нямал ръста и силата на баща си, той притежавал цялата му ловкост и умелост. Освен това никой не можел да се съмнява в храбростта му.

Ала дори като дете лорд Бейлон горял от желание да освободи железнородените от властта на Железния трон и да им върне гордостта и силата. Когато се възкачил на престола, отменил много от декретите на лорда, своя баща, свалил налога за солени жени и обявил, че пленниците във война са роби на онзи, който ги е заловил. Макар и да не прогонил септоните, той увеличил данъците им десетократно. Оставил майстерите, защото се показали твърде полезни. Макар и по неясни причини да убил майстера в Пайк, веднага пожелал от Цитаделата да му изпратят друг.

Лорд Квелон прекарал по-голямата част от дългото си управление, избягвайки войната. Лорд Бейлон незабавно започнал подготовка за нея. Повече от злато или слава Бейлон Грейджой жадувал за корона. Подобни блянове за кралска власт сякаш следват Грейджой през цялата дълга история на рода. Често амбициите им водели до поражение, отчаяние и смърт, както се случило и с Бейлон Грейджой. Пет години се подготвял, събирал мъже и кораби и строял огромна флотилия с подсилени корпуси и железни тарани, а по палубите стърчали балисти и огнени катапулти. Корабите от Желязната му флотилия приличали по-скоро на галери, по-големи от традиционните бързи кораби на грабителите.

През 289 г.сл. З. лорд Бейлон нанесъл своя удар, обявявайки се за крал на Железните острови и изпратил братята си Юрон и Виктарион да опожарят флотилията на Ланистър при Ланиспорт. „Морето ще е моят роб — обявил той, докато корабите на лорд Тивин лумнали в пламъци, — и горко на онзи, който се осмели да го прекоси.“

Крал Робърт се осмелил. Робърт Баратеон, Първия с това име, си спечелил вечна слава при Тризъбеца. Той реагирал незабавно, свикал войската си и изпратил брат си Станис, лорд на Драконов камък, да заобиколи Дорн с кралската флотилия. Бойни кораби от Староград и Арбор се присъединили към силите му. Бейлон Грейджой изпратил своя брат Виктарион да ги посрещне, ала в протоците на Светлия остров лорд Станис подмамил железнородените в капан и разгромил флотилията им.

И така, когато „ровът“ на Бейлон останал без защита, крал Робърт с лекота превозил воинството си от Морски страж и Ланиспорт през Залива на железния мъж. С Пазителите на Запада и Севера до себе си Робърт изпратил силите си едновременно на Пайк, Голям Уик, Харлоу и Оркмонт и ги опустошил с огън и меч. Бейлон се принудил да се затвори в собствената си крепост на Пайк, но когато Робърт срутил външната стена и изпратил рицарите си през пробива, всяка съпротива станала безсмислена.

Възстановеното Кралство на Железните острови просъществувало по-малко от година. Ала когато довели окования във вериги Бейлон Грейджой пред крал Робърт, железният мъж останал непреклонен. „Можеш да ми вземеш главата — казал той на краля, — но не можеш да ме наречеш предател. Никой Грейджой никога не се е вричал на Баратеон.“

Робърт Баратеон, всемилостив както винаги, се засмял на тези думи, защото харесвал хора с дух, дори ако са врагове. „Вречи се сега — отвърнал, — или изгуби упоритата си глава.“ И тъй Бейлон Грейджой подвил коляно и спасил живота си, след като предал последния си жив син като заложник.

И днес Железните острови оцеляват някак, както винаги. От дните на Червения кракен насам историята на железнородените е тази на народ, уловен между мечтите по отминалата слава и нищетата на настоящето. Отделени от континента от сиво-зелените води на морето, островите си остават отделно кралство. Както обичат да казват железнородените, морето се движи безспир и безспир се променя, ала сякаш не помръдва, вечно и безбрежно, никога същото и винаги едно и също. Такива са и железнородените, народът на моретата.

„Може да облечете някой железен мъж в коприна и кадифе, да го научите да чете и пише и да му дадете книги, да го запознаете с тънкостите на рицарството и тайнствата на Вярата — пише архимайстер Херег, — но вгледате ли се в очите му, морето ще е там — студено, сиво и жестоко.“

Пайк

Пайк не е нито най-големият, нито най-величавият замък на Железните острови, но навярно е най-старият. Оттам лордовете от дом Грейджой властват над железнородените. От далечни времена те твърдят, че остров Пайк е именуван на замъка си, а простолюдие то от островите настоява, че обратното е вярно.

Пайк е толкова древен, че никой не може да каже със сигурност кога е бил построен, нито пък да посочи лорда, който го е издигнал. Подобно на Престола от Морски камък, произходът му е обгърнат в тайнственост.

Някога, преди векове, Пайк бил като останалите замъци — построен върху твърда скала, навръх канара, издигаща се над морето. Имал стени, кули и цитадели. Ала канарите под него не се оказали така здрави, както изглеждали, и започнали да се рушат под безспирния напор на вълните. Сринали се няколко стени, земята поддала, били изгубени няколко от пристройките.

В наши дни от Пайк е останал комплекс от кули и цитадели, пръснати из половин дузина миниатюрни островчета над ревящите вълни. Част от външната стена, с огромна порта и защитни кули, се простира откъм сушата. Тя е единственият вход към замъка и е всичко, което е останало от първоначалната крепост. От там каменен мост води към първото и най-голямо от островчетата, където се намира Голямата цитадела на Пайк.

След нея въжени мостове свързват отделните кули една с друга. Грейджой обичат да казват, че който може да върви по тях насред буря, лесно ще се справи и на кораб. Под стените на замъка вълните продължават ден и нощ да блъскат по останалите купчини от канари, които го крепят, и един ден и те несъмнено ще се сгромолясат в морето.