Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (13) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Ориста на Валирия

Когато унищожили ройнарите, валирианците скоро постигнали пълно господство над Западен Есос, от Тясното море до Робския залив и от Лятното до Тръпнещото море. В Свободната твърд се изливали роби на талази и скоропостижно били изпращани под Четиринайсетте пламъка, за да копаят скъпоценното за господарите им злато и сребро. Може би в подготовка за нашествие през Тясното море валирианците установили западния си аванпост на острова, отпосле познат като Драконов камък, около двеста години преди Ориста. Никой крал не им се противопоставил — и макар местните владетели край Тясното море да направили опити да устоят, мощта на Валирия била твърде голяма. С помощта на магическите си тайнства валирианците издигнали цитаделата на Драконов камък.

Изминали два века, в които жадуваната от Седемте кралства валирианска стомана започнала да се процежда по-бързо отпреди, макар и недостатъчно за всички лордове и крале, които ламтели за нея. И макар гледката на драконов владетел, понесъл се над залива Черна вода, да не била непозната, с времето ставала все по-честа. Валирия усетила аванпоста си в безопасност и драконовите владетели продължили със сплетните и интригите на родния си континент.

И тогава изневиделица (с изключение може би за Енар Таргариен и дъщеря му, девицата Даенис Сънуващата) Ориста сполетяла Валирия.

До ден-днешен никой не знае какво я е причинило. Според някои е била естествен катаклизъм — експлозия, причинена от едновременното изригване на Четиринайсетте пламъка. Някои септони, недотам начетени, твърдят, че валирианците сами си навлекли опустошението, задето вярвали безогледно в стотици богове, а в алчността си издълбали от недрата на земята пламъците на Седемте ада. Шепа майстери, повлияни от писанията на септон Барт, настояват, че Валирия от хиляди години си служела с чародейства, за да усмирява свирепите огньове на Четиринайсетте пламъка, а ненаситният им глад за роби и богатства поддържал и тези чародейства, а не само политическата им мощ. Когато най-сетне чародействата отслабнали, катаклизмът бил неизбежен.

Някои от тези майстери пък вярват, че проклятието на Гарин Велики се е сбъднало. Други пък — че жреците на Р’хлор призовали пожарищата на бога си с причудливи ритуали. Трети пък съчетават смелата представа за Валирианската магия с политическата реалност на амбициозните първи домове на Валирия и предлагат теорията, че причината са многобройните покушения срещу маговете, които според тези догадки са поддържали ритуалите, потушаващи Четиринайсетте пламъка.

Едно е сигурно — било е бедствие, невиждано от света дотогава. Древната могъща Свободна твърд, дом на дракони и магове с несравнима мощ, била разрушена за часове. В летописите се казва, че всеки хълм на почти хиляда километра околовръст се пръснали и въздухът се изпълнил с дим, пепел и пламъци, тъй жарки, че дори драконите в небето били изпепелени. Земята се разцепила и погълнала дворци, храмове и цели градчета. Езерата кипнали или се превърнали в киселина; планините се сринали, а огнени фонтани плюели разтопена скала на стотици метри във въздуха; от червени облаци завалели драконово стъкло и черна демонска кръв. На север земята се разтрошила, сринала се в морето, което пък яростно заприиждало.

Горящ дракон по време на Ористта

Най-гордият град в света бил заличен за миг, а легендарната империя — за ден. Земите на Дългото лято — някога най-плодородните в света — били овъглени, удавени и посипани с огън и жупел. Броят на загубените човешките животи нямало да бъде осмислен в близкото столетие.

Във внезапния вакуум се разразил хаос. Драконовите владетели били събрани във Валирия както обикновено… с изключение на Енар Таргариен, децата и драконите му, които се намирали на Драконов камък, и така избегнали Ориста. Според някои разкази, и други оцелели… за кратко. Някои валириански драконови владетели останали в Тирош и Лис, но непосредствено след Ориста жителите на Свободните градове ги избили. Хрониките на Кохор пазят и историята на някой си Аурион, който сбрал войските на кохорските заселници и се обявил за пръв Император на Валирия. Отлетял на гърба на огромния си дракон, следван от трийсет хиляди спешени воини, за да сложи ръка върху останките от Валирия и да възроди Свободната твърд. Само че нито император Аурион, нито свитата му били видени повече.

Времето на драконите в Есос било към края си.

Волантис, най-могъщият от Свободните градове побързал да се заяви като наследник на Валирия. Мъже и жени, все с благородна валирианска кръв, надигнали глас за война срещу останалите градове. Тигрите, както станали известни, въвлекли Волантис в тежки конфликти с останалите Свободни градове. Отпървом постигнали голям успех, а флотилията и армиите им овладели Лис и Мир и установили контрол над южните предели на Ройн. Със следващия, твърде голям залък — Тирош, едва проходилата им империя се сринала. Смутен от волантинската агресия, Пентос се присъединил към отпора на Тирош; Мир и Лис се разбунтували, а Морският господар на Браавос изпратил сто кораба в помощ на Лис. Освен това вестероският Бурен крал Аргилак Арогантния повел войската си в Спорните земи — в замяна им обещал злато и слава, и победил волантинците, опитващи се да превземат наново Мир. Към края дори бъдещият Завоевател, все още младият Егон Таргариен, се намесил в борбата. Предците му открай време гледали на изток, но той пък от малък бил обърнал глава на запад. Когато Пентос и Тирош го потърсили, за да се присъедини към могъщия им съюз Срещу Волантис, той ги изслушал. И по причини, неизвестни никому до ден-днешен, избрал да се вслуша… донякъде. Възседнал Черната гибел и говори се, отлетял на изток, срещнал се с Принца на Пентос и магистрите на града, а оттам възвил към Лис, навреме, за да опожари волантинските кораби, готвещи се да нахлуят в Свободния град.

След края на конфликтите и насред непрестанните и до ден-днешен борби за права върху Спорните земи, възникнали и хванали корен бурените на свободните дружини. Отначало тези наемници просто се сражавали за най-тлъстата кесия. Но някои твърдят, че дори и да назреел мир, капитаните на наемниците сами провокирали нови войни, за да богатеят още и още от плячката.

Волантис понесъл още поражения — при Езерото на камите, където огнените галери на Кохор и Норвос унищожили голяма част от волантинската флотилия, контролираща Ройн, както и на изток, където дотраките се изсипали от Дотракското море и оставяли зад себе си унищожени градове и паланки, докато напредвали към отслабения Волантис. Накрая Слоновете — волантинската фракция, призоваваща към мир, съставена най-вече от богатите търговци, върху чиито дела войната се отразила най-зле — взели властта от Тигрите и сложили край на конфликта. Колкото до Егон Таргариен, за него се знае, че скоро, след като изиграл ролята си за победата над Волантис, той изгубил какъвто и да било интерес към политиката на Изтока. Когато видял, че с възхода на Волантис е свършено, той се върнал в Драконов камък. И така, вече необезпокояван от войните в Есос, обърнал взор на запад.

Свободната твърд и валирианската империя били унищожени от Ориста, но раздробеният полуостров си остава. Странни истории витаят около него: за демоните, лутащи се из Димящото море, където някога са се намирали Четиринайсетте пламъка. Всъщност пътят, който свързва Волантис с Робския залив, вече е познат като демонския път, и всички разумни пътешественици го избягват. Тези, които дръзват да плават в Димящото море, не се завръщат, както Волантис научил през Кървавия век, когато изпратил кораби да присъединят полуострова. Те изчезнали. Носят се странни слухове, че сред руините на Валирия още живеят хора, както и сред съседните градове Орос и Тирия. Други оспорват това, според тях Ориста още души Валирия в прегръдките си.

Няколко града по-далеч от сърцевината на Валирия обаче още са населени: или основани от Свободната твърд, или попаднали под властта й. Най-зловещият сред тях е Мантарис, където хората се раждали уродливи и разкривени, според някои догадки — защото градът се намира на Демонския път. Репутацията на Толос, където се обучават най-изкусните прашкари на света, както и тази на Елирия на острова му са недотам стряскащи, а затова и по-незабележителни. Осъществили са връзки с гхискарските градове из Робския залив, но иначе избягват всякакви опити да си върнат властта над горящото сърце на Валирия.