Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (5)

Какво трябва да знаеш за нещата

Така, снощи някой е надраскал колата ни с ключ. Но аз съм спокоен.

Не съм ядосан на човека, който го е направил.

Вярно, постъпката му е съвсем ненужна. Така е. Но този някой сигурно си е имал причини. Може би е имал лош ден. Приятелката му може да го е зарязала. Може да е фен на „Тотнъм“. Не бива да съдим.

Трябва да сме съпричастни.

Пък и това е само кола.

Някакво си нещо.

Трябва да знаеш, че през живота си човек събира цял куп неща и не бива да се привързва прекалено към тях. Не е здравословно. Защото нещата наистина са много. Един ужасно умен мъж на име Джордж Карлин научи татко ти на това дълго преди ти да се родиш. Най-добре ще е ти да го научиш още отсега.

Ще имаш страшно много неща.

Дребни неща. Големи неща. Неща, чието единствено предназначение е да произвеждат още неща. Неща, които стоят в други неща.

Неща, които дори не са неща. Случва се да стоиш на касата, докато временен служител с махмурлук и останки от панирани сиренца в косата те гледа снизходително и пита дали имаш „нещата, които ти трябват за това нещо“. Ти се чудиш кои неща, а той поклаща глава толкова бавно, че ти се струва, че ще се завърти на триста и шейсет градуса, след което изсумтява: „Допълнителните неща! Това нещо не работи без допълнителните неща! Без тях това нещо е нищо! Без допълнителните неща то е просто… джунджурия“.

Казва „джунджурия“ така, както баба ти изговаря някоя много грозна ругатня. Все едно изплюва думата. Затова приемаш за даденост, че той разбира от тези неща, и го молиш да ти покаже допълнителните неща, а той въздъхва шумно и изсумтява, че си можел да кажеш така от самото начало! Сега трябвало да провери нещата в склада и да види дали са им останали от тия неща! А ти може би започваш да чувстваш, че той прави от нищо нещо. Но това не е нещо, което можеш да отбележиш на глас.

Защото хората харесват неща. Нови неща. Още по-нови неща. Неща, които заменят стари неща, и неща, които са толкова стари, че се превръщат в ретро неща и започват да се използват вместо новите неща.

Понякога трябва да разкараме разни неща, за да освободим място за нови неща, и тогава старите неща започват да ни липсват толкова много, че трябва да правим нови неща, които се преструват, че са старите ни неща.

Както когато слагат екрани на бягащите пътеки във фитнеса и пускат записи на дървета, за да се чувстваме, все едно тичаме в гората. Да, знам какво си мислиш: „Защо просто не тичате в гората поначало?“. Съвсем нормално е да си задаваш такива въпроси. Просто още си малък и не разбираш. Налагаше се да изсечем дърветата в гората, за да построим магистрала, по която да стигаме до фитнеса. Разбира се, ще кажеш: „Но защо е трябвало да изсичате дърветата?“. Божичко, а какво очакваш да направим? Те бяха в-ъ-р-х-у планираната магистрала. Не можехме да минем над тях. Нито под тях. Нито през тях. Това да не ти е песен на „Мура Треск“^[1]?

Но това е съвсем друго нещо.

Така че нека поясня, че не съм ядосан, задето онзи някой надраска колата ни. Искам да го подчертая. Колата е някакво си нещо.

А нещата никога не бива да бъдат по-важни от хората. От теб. Изхвърлих всичките си неща, за да има място за твоите неща. Понеже твоите неща са по-важни. А ти наистина имаш много неща. Родителите на малки деца обичаме да се оплакваме от нещата ви. Веднага щом срещнем друг родител, възкликваме: „БОЖЕ, колко НЕЩА имат малките!“. Все едно вината е ваша. Все едно вие ги купувате. Все едно вие стоите в магазина, гледате някакви черни ботуши с картинка на проклет призрак за 659 крони и си мислите: „Дали ще съм лош баща, ако не купя тая глупост?“.

А продавачът се ухилва, тупа те по гърба и казва: „Но БЕЗОПАСНОСТТА на децата всъщност няма цена, нали?“. А ти не отвръщаш на усмивката му, защото цена очевидно има. 659 крони. Пише си го ей тук. И купуваш смотаните ботуши. Защото не искаш да си лош баща.

Само да знаеш колко глупости има. Най-лоши са тези, които купихме още преди да се родиш. Като например една овца, която издаваше звуци като кит, за да спиш по-добре. Защо не я бяха направили с формата на кит? А? Това ме тормози до ден-днешен.

Глупости ти казвам. Навсякъде. И брутално голяма част от тях дори не са хубави глупости. Просто глупави глупости. И веднага щом на човек му се роди дете, трябва да купува глупости за всичко. Нужни са специални глупости, само за да бъдете съвместими с глупостите, които вече са купени. Глупости за колата. Глупости за кухненската маса. Глупости за банята. Представа си нямаш какво непонятно количество глупости са необходими за акото. След като те взехме от болницата, отидох на пазар. Прибирам се и майка ти вика „Купи ли памперси?“ и аз викам „Естествено, че купих памперси!“, а тя ги вади от торбата, поглежда ги адски скептично, почва да чете надписа на опаковката и вика „За деца от 6 до 9 месеца?“. Аз й викам „Е, това е само препоръчителната възраст…“, а тя вика „Той е на девет дена!“, а аз викам „Да не мислиш, че не знам!?“, а тя „Очевидно не знаеш!!!“. После поглежда пак към торбата и ми вика „Тия мокри кърпички са парфюмирани“. Аз викам „не“, тя „да“, аз „не“, тя „На опаковката пише, че са парфюмирани“, а аз „Те така искат да си мислим!“. После тя пак наднича в торбата и вика „Какво е това?“, а аз „Мисля, че е покривало за барбекю“. А тя вика „Защо, по дяволите, си купил покривало за барб…“, а аз й викам „ЗАЩОТО СЕ ПАНИКЬОСАХ!!! ОКЕЙ???“.

И тя вика „окееей…“ и върти очи, а аз викам: „Хубаво въртиш очи, обаче не знаеш какво е навън! Има петстотин шибани вида памперси! Проклетото бебешко отделение е с размерите на хангар за самолети. Опитах се да намеря тези, които ти искаше, но те са безброй! С парфюм, без парфюм, с Мечо Пух, без Мечо Пух, с велкро, с ластик, като панталони, не като панталони, противоалергични, такива, с които получаваш видеоигра, други, които ти носят бонус точки за САС^[2]… КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ!?“. Тя ми вика „Успокой се“, а аз „ТИ се успокой“, а тя „Защо се ядосваш толкова?“, а аз: „Защото там имаше куп други бащи. И знаеха точно какво искат. Бам-бам-бам, всичко в количката и готово! А аз стоях като идиот и избирах ли, избирах. Усещах как всички ме гледат какво ще направя и просто ВЗЕХ НЕЩО!“.

Майка ти не знае какво ми беше. Тя си седеше вкъщи с възглавницата за кърмене и раздаваше заповеди като някакъв бюрократ, но на бойното поле беше напечено! В джунглата разполагаш само с няколко секунди, за да вземеш правилно решение!

За глупостите ми беше думата. Зариват те с глупости. Мислиш си, че ще си готин, млад баща, който е над тия неща, но един ден се озоваваш пред рафта с детски храни и откриваш, че има седем различни вида адаптирани млека, лягаш на пода и се разреваваш.

И така.

Не се ядосвам за драскотината на колата. Не се ядосвам, че трябва да звъня на застрахователната агенция и на сервиза. Не се ядосвам, че няма да разполагаме със собствения си автомобил повече от седмица, докато го пребоядисат.

Просто половината от всички глупости, които ти трябват, след като станеш родител, дори не са готови. Трябва сам да ги монтираш. Да завинтваш, закрепяш и поставяш, докато целият хол придобие такъв вид, какъвто би имал апартаментът на лелката от края на улицата, която никога не изхвърля вестници, ако Макгайвър пушеше хашиш във ваната й.

Целите ми уикенди са като епизод на „Майстор Мани“, който „Дисни“ са прекъснали, защото Мани е избухнал, започнал е да крещи ругатни и да заплашва, че „ще разбие ченето на тъпото к#%&е, направило е#%&те инструкции!“.

Така че не съм ядосан на онзи някого, задето е надраскал колата.

Изобщо.

Не съм ядосан, че е взел „вероятно ключоподобен предмет“, както го описа служителят в застрахователната агенция, и нарочно е надраскал задната броня, цялата задна врата и немалко от предната.

Не съм ядосан заради административните главоболия.

Не съм ядосан заради всичките разправии.

Но има едно съвсем дребно нещо, което искам онзи някой да знае. И това е, че днес прекарах един ЧАС да монтирам детската седалка ОТНОВО само за да може цялото семейство да се вози в колата под наем. Ето заради това ще намеря онзи някого.

Ето заради това ще го убия.

Както и да е. Не съм ядосан.

Просто, преди да му се роди дете, човек си мисли, че всички родители са супергерои. Мисли си, че това с децата е голяма бъркотия и е зверски трудно, но разчита, че природата някак си ще му помогне. Ще го ухапе радиоактивна медицинска сестра от ЦДЗ или ще претърпи катастрофа и ще се събуди със стоманен скелет или нещо такова. Всичко ще се нареди.

Но не става така. Единствената суперсила, на която съм бил свидетел досега, е извънземното обоняние, с което се сдоби майката ти по време на бременността. Ще бъда съвсем откровен и ще кажа, че това е най-безполезната и скапана суперсила, съществувала някога. Не ми беше позволено да пържа бекон у дома почти цяла година.

А без суперсили човек напуска болницата с новороденото си дете и се чувства изоставен и изплашен. Гледа как го изписват от родилното така, сякаш го оставят да умре в пустинята. Все едно са отказали да отворят вратите на селището с последните оцелели, до което стигат майката и детето в края на „Аз съм легенда“.

Човек се прибира и те гледа, докато спиш. Чуди се кой всъщност трябва да поеме отговорност. Защото няма как това да сме ние. Аз пия сок направо от бутилката, а майка ти никога не прибира дивидитата в кутиите им. Не сме пригодени за тая работа. Трябва да има някакъв тест. Някой трябва да тропне с крак. Когато излезе Sims 2, бързо спрях да играя, защото отговорността ми идваше в повече. Убеден съм, че това не е добра предпоставка да бъдеш родител.

И какво прави човек в такава ситуация?

Паникьосва се. И купува неща. Това прави.

Ергономични и екологични, и педагогични, и анатомични неща. Чува другите да разправят, че „Човек просто ТРЯБВА да има такова!“. И веднага си мисли „Да, може би трябва, всъщност звучи разумно“. Плюшени животни и лазерни термометри, и гризалки, и предпазители за печката, и гърне, което прилича на Джаба Хътянина, и пластмасова костенурка, която свири Моцарт, когато я сръчкаш в чатала.

Както когато гледа TVshop пиян и му хрумне, че животът му няма да е завършен, ако не притежава домакински уред, който може да реже праз лук на звездички. Или когато е в Тайланд за две седмици и реши, че е добра идея да си направи расти.

И купува всичкия тия глупости. После купува други глупости, глупави телефони, глупави видеокамери, глупави компютри само за да може да документира как използвате някоя глупост. Все едно сте научен експеримент.

Не преувеличавам, като казвам, че нищо не е революционизирало начина, по който общуват моето и твоето поколение, колкото появата на айфон 4, който имаше предна камера, Така можехме да седим един до друг, а аз да те виждам в дисплея.

Ето така става.

Човек се превръща в един от онези родители, които си втълпяват, че детето им е гений, защото е открило как се увеличава звукът на стереоуредбата. Купува айпад за седем хиляди крони и звъни на Менса, защото сте успели да го отключите още на годинка и половина. Жената, която вдига, не го казва направо. Но човек може, така да се каже, да долови по сдържаното й дишане, че в действителност й се ще да изкрещи: „Това е просто ЗАЩИТА НА КЛАВИАТУРАТА! Не е генетичният код, с който ще излекуваме рака на простатата. Просто скапана з-а-щ-и-т-а на к-л-а-в-и-а-т-у-р-а-т-а! Някога замислял ли си се, че може би не детето ти е гений, ами ти си малко ТЪП!?“.

Не го казва директно. Не го прави. Но се усеща, че това има предвид.

Ето в такива мигове си мисля, че може би сме ти дали твърде много неща. Може би сме ти дали грешните глупости. Може да съм те научил на грешни ценности. Да съм бил лош модел на подражание. Все пак няма да убия онзи, който ни надраска колата, божичко. Не съм ненормален. Просто така се казва.

Това е само кола.

Ще разреша конфликта по съвсем рационален начин. Ще открия онзи някой и ще проведа с него обективна дискусия. Ще отбележа недоволството си от поведението му. В краен случай е възможно да вляза с взлом в апартамента му, докато него го няма, и да отъркам оная си работа във всичките му трофеи от състезания по карате.

Като зрял човек.

Защото това е просто… вече знаеш. Някакво си нещо.

Това е ясно.

Но като стана дума, се замислих, че когато взема колата от сервиза след една седмица, ще трябва да върна автомобила под наем.

И ще ми се наложи отново да монтирам проклетата детска седалка в нашата кола.

Дай ми секунда.

Да. Окей. Ще го убия.

Встъпителен период

Не казвам, че имам фаворити. В никакъв случай.

Не искам да те поставям под напрежение и да ти казвам с кои деца предпочитам да се сприятелиш. Трябва сам да избереш, разбира се.

Казвам само, че по време на огледа на детската градина учителите ни обясниха, че в определени моменти от встъпителния период ще молят родителите да ходят в друга стая, отделно от децата.

Един родител веднага попита „В коя стая?“ и прекара остатъка от огледа, обикаляйки въпросното помещение с айфона си в ръка, търсейки къде е най-доброто 4G покритие.

Не те притискам.

Но мисля, че ще се разбирам много добре с този родител.

Това е всичко.

Не казваш нищо. Но имам чувството, че това имаш предвид

Окей. Значи, ти си на дванайсет седмици.

Аз ставам от леглото. Малко след пет сутринта е. Вдигам те. Отнасям те в антрето. Удрям си палеца на крака в прага. Удрям си главата в една лампа. Влизам в банята. Удрям си коляното във вратата. Оставям те на масата за повиване. Събарям купчината кърпи за ръце. Опитвам да те придържам с една ръка, докато съм се навел и събирам кърпите. Без да искам, ти бъркам в окото. Ти се ядосваш. Удрям си главата в масата за повиване. Обръщам се, за да пусна кранчето. Бутам две шишенца парфюм в мивката. Едно от тях се чупи. Събарям панталоните ти на пода. Продължавам да те придържам, докато опитвам да навлажня една кърпа, без да се нарежа на парченцата стъкло, докато опитвам да не бутна останалото съдържание на шкафчето, докато опитвам да вдигна панталоните ти от пода с крака. Когато най-накрая успявам и вече съм ти обул панталоните, забелязвам, че не съм ти сложил памперс. Свалям панталоните, слагам памперса, събарям голям кош с овлажняващи кремове. Опитвам да събера малките тубички една по една с крака. Без да искам, ти бъркам в носа. Ти се ядосваш.

Когато най-накрая съм приключил, спрял съм кранчето, събрал съм кремовете, вдигнал съм те, отнесъл съм те обратно в другия край на апартамента и съм те сложил в леглото ти, откривам, че съм ти сложил памперса наопаки. И панталоните ти ги няма.

А ти лежиш спокойно и просто ме гледаш замислено. Погледите ни се срещат.

Нали знаеш как някои родители казват, че някак си усещат какви ще са първите думи на децата им?

В този момент ме обзема неприятното чувство, че твоите ще бъдат: You are the weakest link. Goodbye.^[3]

Изкуството да преценяваш дали е подходящо да скроиш номер на някого

Да предположим, че с теб сме в кварталния супермаркет и срещнем мой приятел, който има дъщеря на същата възраст като теб. Партньорката му е заета на рибния щанд малко по-нататък. На двамата с него веднага ни хрумва доста забавната идея да разменим децата в количките, докато тя не гледа, за да видим колко време ще й отнеме да забележи.

И да предположим, че аз се ентусиазирам малко повечко и тръгвам из магазина с дъщеря им в нашата количка, за да се скрия.

После може да предположим, че аз всъщност, така да се каже, никога преди не съм виждал партньорката на въпросния приятел. И предполагаме, че пет секунди по-късно тя се обръща, но първото, което забелязва, не е приятелят й, който седи до теб и се хили. Не, да предположим вместо това, че първото, което забелязва, е дебел мъж, когото никога преди не е виждала, да търчи с едногодишната й дъщеря покрай щанда за млечни продукти.

Много е възможно цялата идея да е била малко по-забавна на теория, отколкото на практика.

Така предполагам.

Значи…

Когато приятелска двойка ни дойде на гости и каже, че едната половинка от двойката е бременна, очевидно е съвсем окей аз да се включа във всеобщата еуфория. Окей е и да чукна пет с небременната половинка от приятелската двойка и да го почерпя алкохол. Счита се също — при тези обстоятелства — за напълно приемливо да го потупам по гърба, казвайки неща от типа на „ах, ти, куче“.

Окей е също така да спомена колко изморени са жените през първите няколко месеца от бременността. Всъщност окей е дори да се пошегувам, че са като „хероинозависими коали“, въпреки че както бременната половинка от двойката, така и майка ти са в стаята.

Окей е да разкажа как през първите дванайсет седмици майка ти общо взето не правеше друго, освен да спи.

Даже е окей да отида толкова далеч, че да възкликна весело: „НИКОГА през живота си не съм играл, толкова много видеоигри, колкото през първите седмици!“.

Обаче НЕ е окей да нарека първите седмици „най-хубавото време от цялата бременност“.

Това последното е много важно. Очевидно.

Белязан до живот

Много бащи си правят татуировки в чест на децата си. Портрети. Егенета. Такива неща. И аз съм го обмислял. Нещо много символично. Нещо, което наистина да обобщава отношенията между двама ни. Точно в момента съм се спрял на мъничка трайбъл татуировка във формата на петно от повърнато мляко на рамото.