Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (4)

Какво трябва да знаеш за футбола

Така. Не казвам, че трябва да играеш футбол. Естествено, че не. Няма да бъда баща, който те притиска и стои прав на трибуната и крещи.

Казвам само, че ще е по-лесно, ако играеш футбол. Това е всичко. Просто няма да ти се налага да търпиш сума ти тъпотии от страна на обкръжението ти.

Така де, забелязвам, че в момента не се интересуваш особено от играта. Всъщност, изглежда, смяташ, че е по-забавно да танцуваш. И вярно, не сме съвсем единодушни дали преди малко хвърлих топката към теб или по теб. Но щом майка ти пусне музика, ти внезапно започваш да подскачаш из всекидневната като малко, весело гумено мече, надрусано с лекарства с рецепта.

Не че в това има нещо лошо. Ни най-малко. Разбира се, че можеш да танцуваш, ако искаш.

Само казвам, че животът на едно малко момче е много по-прост, ако то играе футбол. Страх ме е, че иначе можеш да станеш аутсайдер. Това е всичко.

Слушай, дори не е нужно да играеш футбол, окей? Достатъчно е просто да ти харесва да го гледаш. Въпросът е да бъдеш част от групата. Да се чувстваш приет.

Не че има нещо н-е-р-е-д-н-о в това да правиш други неща. Като да танцуваш. Или, знаеш, други работи. Естествено, че не. Просто искам да избегнеш усещането, че не се вписваш. Никой човек не иска да се чувства така. А аз ти желая само доброто. Искам да разбереш, че става дума за любов.

Да бъдеш част от нещо. Да не си отлъчен.

Защото, както знаеш, аз обичам този спорт. Той ми е дал толкова много. Много повече, отколкото бих могъл да му дам в замяна. И ти го пожелавам. Пожелавам ти всичко, което футболът представлява, е представлявал, може да представлява и би трябвало да представлява. Всичко, което той може да бъде за теб и само за теб.

Пожелавам ти вълшебното изживяване да откриеш своя отбор. Заради лоялността или бунта. Заради географията или историята. За да се слееш. За да изпъкнеш. Заради централен защитник с готино име. Или просто от чиста, неподправена любов.

Или защото отборът е имал най-хубавия екип.

И този екип ще те следва през целия ти живот. По-дълго, отколкото повечето хора. Той ще бъде суперсилата ти. Ще срещнеш мнозина, които не го разбират, но независимо как се развива животът ти, този екип ще те дарява с деветдесет безпаметни минути всяка седмица. И ще откриеш, че понякога това е най-заветната суперсила от всички.

Не че в танците има нещо лошо.

Или в ездата, или в синхронното плуване, или в нещо друго, ако това предпочиташ. Съвсем не. Въобще не съм такъв баща. Окей е, ако правиш нещо друго. Може би дори не искаш да се занимаваш със спорт. Може би по-скоро би играл голф! Това също е окей!

Нямам предразсъдъци.

Просто, знаеш. Страх ме е от отлъчването.

И искам поне да ми дадеш шанс да ти разкажа какво ми е дал футболът.

Не става дума само за това да те водя на мачове и да ти казвам какво представлява играта. Да ти обяснявам правила и стратегии. Като това, че за да избегнеш опашките, не трябва да ходиш за хотдог пет минути преди почивката, а пет минути преди края й, когато всички се връщат по местата си. (Или това, че винаги трябва да молиш да сложат пържения лук най-отдолу, за да не се разхвърчи из целия сектор, когато отборът ти вкара гол. Навици.)

Става дума и за други неща. Като това, че всички невероятни приказки, в които най-малкият може да стане най-големият дори за един-единствен ден, съм ги научил от футбола. От него съм научил и всичко за вторите шансове. За това, че винаги има следващ мач. Че всяка седмица завършва с неделя. Че винаги имаме възможност да сме перфектни. Че независимо от условията, с които разполагаш, резултатът в началото на мача винаги е 0:0.

Когато пораснеш, хората често ще те питат за първата ти голяма любов. За мен беше именно това. Но ти може би изобщо няма да обикнеш идеята за двайсет и двама татуирани милионери, които ползват толкова гъста вакса за коса, че от нея биха могли да се произвеждат бронирани жилетки, търчат по тревист терен и веднага щом се озоват в един и същи пощенски район с противников играч, се мятат така, сякаш са ги простреляли с епидурална стреличка в централната нервна система.

Схващам това.

Разбира се.

Може би ще намразиш футбола.

И искам да знаеш, че в никакъв, никакъв, никакъв случай няма да те обичам по-малко, ако е така. Нито ще се гордея по-малко с теб. Божичко, ти си моето момче. Когато се роди, някой като че газира въздуха в дробовете ми. Ти духна в кръвта ми със сламка и я напълни с мехурчета. Двайсет и пет години целият ми живот се въртеше само и единствено около мен. После се появи майка ти, а след това и ти и сега няколко пъти седмично се будя посред нощ и трябва да проверя дали дишате, за да мога да заспя. Разбираш ли? Ако се бях държал така, преди да стана баща, щяха да ме заключат в килия с меки стени и да ми дадат айпод, пълен с песни на делфини.

Не ме е страх да кажа, че те обичам. Ужасява ме всичко останало.

Страх ме е какво ще си помислят хората, ако не играеш футбол. Страх ме е от срама. Прякорите. Отлъчването. Страх ме е да не кажат, че… сещаш се.

Може би ти би предпочел да ходиш на балет или фигурно пързаляне. И това е окей. Наистина. Искам да бъда баща, който го казва и наистина го мисли. Окей е! Искам да се занимаваш с това, което те прави щастлив, независимо какво говорят другите.

Просто искам да си готов за невежеството и тесногръдието на хората.

Не е казано, че трябва да играеш футбол. Можеш да танцуваш. Или да пееш. По дяволите, ако решиш да вложиш цялото си време в онова нещо от олимпиадата, където хората тичат из залата под акомпанимента на музиката от „Титаник“ и размахват две пръчки с панделки за коледни подаръци в края, аз пак ще ходя на всяка една проклета тренировка.

Просто се боя, че няма да го схващам.

Разбираш ли?

Не искам да бъда бащата, когото другите деца гледат, клатейки глави. Бащата, който не се вписва сред другите родители. Някой, от когото се срамуваш. Който не разбира това, което обичаш. Който те разочарова.

Моят спорт е футболът. Може да не разбирам от кой знае колко неща, но разбирам от футбол. Не знам нищо за изкуство или мода, или литература, или компютри, или поправяне на покриви, или смяна на масло. Разбирам съвсем малко от музика. Не ме бива да говоря за чувства.

Наясно съм, че всички деца достигат момент в живота си, когато осъзнават, че бащите им всъщност не са супергерои. Не съм глупак. Просто ми се ще да мине колкото се може повече време, преди да настъпи този миг. Ще ми се двамата с теб да имаме поне тези неделни следобеди. Нещо наше. Нещо, което разбирам. Защото не ме е страх да кажа, че те обичам. Просто се ужасявам от всичко останало.

Страх ме е от деня, когато ще изгубя мястото си в живота ти.

Не е задължително да обичаш футбол.

Просто се опитвам да кажа, че се тревожа какво би станало, ако не го обичаш. Че адски ме е страх от отлъчването.

Моето.

Теория на хаоса

Аз: Нали знаеш старата пословица „Не че се чувствам толкова като негов родител, колкото като негов надзирател“?

Жена ми: Няма такава пословица.

Аз: А би трябвало да има.

Ататкокалипсис сега

Разговор с добър приятел, току-що излязъл от бащинство

Аз: И как беше да стоиш вкъщи с децата?

Той (Почесва се нервно по брадата, от време на време поглежда инстинктивно през рамо и мънка разсеяно): Ммм. Много хубаво. Абсолютно. Най-хубавото ми преживяване…

Аз: Значи с децата сте…

Той (Сочи нервно към кафето ми): По дяволите, как може да си оставиш чашата там?

Аз: А?

Той (Сочи бясно): Чашата там ли трябва да стои? Може да падне и кафето да изгори някого, за бога!

Аз (Поглеждам под масата): Кого например? Тук няма никого…

Той (С ококорени очи): Не и СЕГА! Но след секунда кой знае! Зверчетата изскачат от нищото!

(Тишина)

Той (Обсесивно барабани с пръсти по масата и се взира в тавана): Сега ти е смешно, но чакай само да се окажеш в моята ситуация. В лайна до шията. Без да има кой да ти помогне. Човек става адски параноичен, казвам ти. Мислиш си, че знаеш къде са, че ги следиш, но те се промъкват безшумно, мамка му. Като змии…

(Тишина)

Общ приятел, който няма деца (Дълго време го наблюдава скептично. После се обръща към мен): Като каза „бащинство“, къде имаше предвид, че е бил? У дома си или при Виет Конг?

We are searching for the all spark^[1]

 

Аз: Ами това? Къде трябва да стои, по дяволите?

Приятелят ми Й.: Ето тук?

Аз: Да. Така трябва да е. Сложи го там.

Приятелят ми Й.: Не става.

Аз: Ами натисни малко, да му се не знае!

Приятелят ми Й.: Нали ти казвам, че не става!

Аз: Не разбирам защо трябва да е толкова трудно да се сглоби една скапана бебешка седалка…

Приятелят ми Й.: Тук даже пише, че е „портативна“. Какво, по дяволите, искат да кажат с това?

Аз: А така? Какво ще кажеш?

Приятелят ми Й.: Хм… мислиш ли, че трябва да стърчи така?

Аз: Ами направи го ти по-добре!

Приятелят ми Й.: Струва ми се, че е обърнато наопаки…

Аз: Ама че скапани инструкции. На опаковката не пише ли нещо друго?

Приятелят ми Й.: Пише.

Аз: Какво?

Приятелят ми Й.: „Сглобява се лесно“.

(Мълчание. И двамата гледаме нещото, което изобщо не прилича на правилно монтирана детска седалка.)

Приятелят ми Й.: Щяхме да сме страшно скапани трансформъри.

Бракът на мама и татко. Встъпителен курс

Момче среща момиче. Момиче среща обувки. Обувки срещат още обувки. Момче изпразва мазе. Мазе се пълни с обувки. Момче изпразва дрешник. Дрешник се пълни с обувки. Момиче влиза в гостна и излиза от стая гардероб. Момче и момиче имат дете. Момиче среща детски обувки. Момче среща комби. Момиче среща мол. Момче тропва с крак и забранява на момиче да купува нови обувки, докато не разчисти стари обувки.

Момиче изхвърля обувките на момче.

Да. Разбира се. Травма от детството тук, травма от детството там

Човек просто рисува ЕДНА мъничка схема за транжиране върху кравата от опаковката на бисквити „Браго“.

И изведнъж се обръщат към него с цялото му име?

Мисля, че това е пресилено.