Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (3)

Какво трябва да знаеш за ИКЕА

Не пикай в басейна с топчета.

Това всъщност е единственият съвет, който мога да ти дам.

И не върви обратно на указаната посока. Сериозно. Обичам те и така нататък, веднага ти го казвам, но ако опиташ да минеш напряко и тръгнеш обратно на движението в ИКЕА, оправяй се сам. На пода има стрелки, всички го знаят. Това е така, за да не настане анархия. Ако хората в ИКЕА не се движат в една посока, ще настъпи хаос, схващаш ли? Цивилизацията, каквато я познаваме, ще бъде погълната от бясна, апокалиптична стихия от сенки и огън.

И нямам предвид, че хората ще те погледнат накриво и ще стиснат юмруци в джобовете си, ако го направиш. ИКЕА има най-малко пасивните пасивно-агресивни клиенти в цялата вселена. Жени над средната възраст, с лилави коси и миришещи на ментов снус, ще те блъскат в пищялите с количките си, все едно са японски китоловни кораби, а ти си гумена лодка с логото на „Грийнпийс“. Възрастни мъже ще крещят обидни комбинации от полови органи и други части на тялото. Бащи на малки деца с кенгура за бебета „случайно“ ще те удрят с глава. Честно: ако тръгнеш в насрещното на магистралата, пак би предизвикал по-малко гневни изблици. В ИКЕА оставаш сам. И то не по хубавия, изгоден начин като свободен агент в края на сезона. За теб сезонът няма да е футболен, а ловен. Ако участваш в някой от филмите за Робин Худ и кажеш на Кевин Костнър или Ръсел Кроу „И аз съм извън закона, мога ли да се присъединя към вас?“, те ще ти отговорят: „Какво каза, че си направил? Сериозно? Слушай, момче, ние сме убивали, плячкосвали и осквернявали, така че в никакъв случай не искаме да се пишем моралисти, но що за и-д-и-о-т си ти? Не видя ли стрелките!?“. Вече си плячка. Това е като да отмъкнеш мястото за паркиране на някого. Тогава всеки има право да те убие. Такива са правилата.

И както казах: не пикай в басейна с топките. Това всъщност е най-важното.

Да. Знам, че може би намираш за странно, че отделям толкова време да говоря за ИКЕА. И с право. Но съм преживял някои от най-лошите си дни именно там. Наистина не се сещам за друго физическо място с изключение на крематориумите и чакалните в зъболекарските кабинети, което да съм готов да избегна на абсолютно всяка цена. Е, не бих си отрязал ръката и не бих ял изпражнения или нещо такова, така е. Все пак не съм откачен. Но преди няколко години съвсем сериозно бих направил повечето неща в тази категория. Майка ти например на няколко пъти ме е карала да ходя гол до шахтата за смет на стълбите, когато живеехме в първия си апартамент. Но това е друга история. (Само ще отбележа, че седемдесетгодишните жени в квартала нямаха особено нехайно отношение към мъжката голота в общите части.)

Но знаеш как е. Човек пораства. С теб също ще стане така. Тогава осъзнаваш някои неща. Като това, че най-хубавите дни в живота ти имат склонността да приключват в ИКЕА. И че товарът в багажника губи значение, когато го сравняваш с товара на съседната седалка.

Ще пораснеш. Ще тръгнеш на училище. Ще се прибереш и ще кажеш, че не смяташ да продължаваш обучението си, защото искаш „да се съсредоточиш върху бандата“. Или да отвориш бар. Или сърф магазин в Тайланд. Ще си направиш пиърсинг на веждата и ще си татуираш дракон на задника, и ще започнеш да четеш книги по практическа философия. И това е окей. Окей е да си идиот, когато си тийнейджър. Това им е работата на тийнейджърите. Но сещаш се, горе-долу по това време ще ти кажа, че може би е добра идея да се изнесеш от вкъщи. Но искам да е ясно още отсега, че това не е нищо лично. Чисто и просто стаята ти ще ми трябва, защото иначе няма да има къде да сложа новата си билярдна маса.

После ще отидем до ИКЕА да ти купим прибори, белачка за картофи и постери, имитиращи картини. Това е работа на родителите.

Аз се изнесох в края на деветдесетте. Предполагам, че ти ще го направиш в края на двайсетте. Единственият съвет, който мога да ти дам, е да си набавиш много съдове, за да не се налага да миеш твърде често. И да измислиш къде да прибираш всички бутилки за рециклиране. И да не държиш наркотици в дома си. Да, знам какво си мислиш. Мислиш си, че ще ти се размине, като използваш оправданието „те са на приятелите ми“. Но изобщо не си въобразявай, че майка ти ще се върже на това, когато ти дойде на гости. Тя не е глупава. Ще разбере, че си изпил всички безалкохолни сам.

Но не искам да ти се бъркам. Първият ти апартамент си е лично твой. Но ако все пак трябва да ти дам един-едничък съвет, той е следният: купи си първия диван от „Блокет“^[1]. Не от ИКЕА. Купи един от онези кафяви кожени валтрапи с размерите на Звездата на смъртта. Такъв, че да трябва да се замислиш няколко минути, преди да решиш дали да го класифицираш като диван, или като надуваем замък. Диван, чиито възглавници дотолкова са приели човешка форма, че сами изгасят жарта, когато приятелят ти Йонте заспи на него с цигара в устата. Такъв, в който ще спиш през 80% от нощите, защото чисто и просто не си струва усилието да изминеш целия път до леглото, след като спреш компютърната игра. Избери функционалността пред външния вид. Купи си дивана, за който винаги си мечтал. Довери ми се. Никога повече няма да имаш тази възможност.

Рано или късно ще се влюбиш. И от тогава насетне всички дивани в живота ти ще бъдат един голям компромис. Така че живей, докато си млад. Лежи в любимия си диван колкото се може повече.

Знам какво си мислиш. Че такъв диван сигурно е твърде скъп за теб. Но не се притеснявай. Ще ти го дадат без пари, ако сам отидеш да си го вземеш. Сега не го разбираш, но един ден ще се преместиш да живееш с човек, когото обичаш, и тогава всичко ще ти се изясни.

В живота главното е да избираш битките си. И това ще научиш. Най-ясно си проличава, когато си в ИКЕА. Трябва да посетиш къмпинг за каравани в Йемтланд към три през нощта, след каса „Софиеро“^[2] и две седмици пороен дъжд, за да се натъкнеш на толкова много публични полускандали, колкото могат да се чуят около калъфите за дивани в ИКЕА през средностатистически вторник. В днешно време хората взимат тая работа с обзавеждането твърде на сериозно. Прекалено задълбоченото тълкуване на символиката в отдела за кухненски мебели и уреди сякаш се е превърнало в национален спорт. „Той иска матирано стъкло, това само доказва, че никога не с-л-у-ш-а ЧУВСТВАТА ми.“ „Ааааа! Тя иска фурнири от бреза. Разбираш ли? Шибана бреза? Понякога имам чувството, че се будя до непознат човек!“ Така е всеки път, когато отидеш там. Не искам да ти чета лекции, но ако мога да те науча само на едно нещо за ИКЕА, нека да е това: никога в историята на света не се е случвало някой в ИКЕА да се кара за нещо, което действително да е свързано с ИКЕА. Хората да приказват каквото си щат, но когато двама съпрузи, женени от десет години, обикалят залата за самообслужване и се наричат с думи, които по принцип се използват само от алкохолизирани полицейски комисари по адрес на източноевропейски жени в развлекателната индустрия, тогава караницата се отнася до много неща. Но проклетите врати на шкафове не са едно от тях.

Повярвай ми. Ти си от рода Бакман. Независимо какви недостатъци има човекът, когото обичаш, гарантирам ти, че твоите ще са повече. Така че си намери някого, който ще те обича не заради това, което си, а въпреки това, което си. И докато стоиш в „Гардероби и съхранение“, не обръщай толкова проклето внимание на мебелите. Мисли си за това, че всъщност си намерил човек, който иска да съхранява своите проблеми заедно с твоите. Защото, с ръка на сърцето: ти имаш цял куп проблеми.

Една неделя през май 2008-а обикалях из ИКЕА в Баркарбю, близо до Стокхолм. Навън беше горещо около шест хиляди градуса, а климатикът не работеше. Този ден „Манчестър Юнайтед“ спечелиха Висшата лига, а аз изпуснах последния им мач. В ресторанта имаха само минерална вода с вкус на лимон. Една дърта вещица, която миришеше на цигари, нарочно ме удари по пищяла с количката си. В ръце държах категорично най-отвратително грозната лампа, която някога съм виждал.

И това беше един от най-щастливите дни в живота ми.

На следващата сутрин подписахме договор за първия си собствен апартамент. Първият ти дом. Понякога хората ме питат как съм живял, преди да срещна майка ти. Отговарям, че не съм.

Не ти пожелавам нищо по-малко.

Дори когато това означава да бъдеш принуден да дадеш кафявия кожен диван на деветнайсетгодишен хлапак с тениска на „Арсенал“, който ще дойде у вас някой съботен следобед заедно със свой приятел, който мирише на „Йегермайстер“ и използва думата softish^[3], без да е наясно каква част на речта е. Дори тогава.

Ще се научиш да мразиш ИКЕА. Ще крещиш от яд заради липсващи винтове, ще се порязваш на прегънати плоскости шперплат и ще се кълнеш, че ще посветиш живота си на това да откриеш и умъртвиш човека, сътворил фигурката от рисуваните инструкции към модула за бюро „Малм“, която изглежда като дебел вариант на Линус върху линията^[4], който има сериозен проблем с виното в кутии.

Ще се научиш и да обичаш ИКЕА.

Отидох там с майка ти малко след като разбрахме, че е бременна. Представяхме си какъв ще бъдеш. (Тогава „Юнайтед“ биха „Сити“, пропуснах и този мач.) Заведохме те там с детската количка, когато беше новороден. Представяхме си какъв ще станеш, като пораснеш. И си мисля, че може би след време ще имам удоволствието да обикалям ИКЕА и да пропускам мачове на „Юнайтед“ с теб, докато търсим разни неща за внучето ми. Защото някой ден ще погледна настрани за две секунди и когато се обърна, вече ще си възрастен.

И тогава ще ти го върна за всичко това.

Ще те събудя в пет и половина сутринта в неделя и ще повърна върху твоя скапан Xbox, отсега ти го казвам. А после ще дойдем тук и аз ще ти давам добри съвети за всичко възможно, а ти ще въртиш очи и накрая ще се скараме за това кой е най-добрият начин да вкараме проклетите плоскости в колата. (Аз ще съм прав.)

Най-хубавите дни в живота ми рано или късно приключват в ИКЕА.

Така че играй. Учи се. Расти. Преследвай страстите си. Намери някого, когото да обичаш. Дай най-доброто от себе си. Бъди мил, когато можеш, и твърд, когато трябва. Не губи приятелите си. Не върви обратно на посоката на движение. Тогава всичко ще е наред.

Сега обаче ми кажи честно. Изпикал си се в басейна с топките, нали?

Мамка му.

Да, знам, че майка ти каза не

Но да бъдем честни.

Тя си мислеше, че „Сантяго Бернабеу“ е вино в кутия.

Не я слушай.

Рецепта за сладолед „Сникърс“ на фритюрник

(Някой ден ще ми благодариш за това)

Необходими са ти:

Брашно

Вода

Бира

Бакпулвер

Уок

Малко хляб

Достатъчно олио, че областният управител да те принуди в ролята ти на организатор сам да покриеш разноските за полицейската акция, която ще последва.

Толкова сладоледи „Сникърс“, колкото можеш да носиш.

Нечия чужда кухня.

(Ако използваш нашата кухня и майка ти научи за това, ще ти е необходима и програма за защита на свидетелите.)

Приготвя се по следния начин:

Изваждаш сладоледите „Сникърс“ от опаковките и ги слагаш в чиния. Пъхаш ги в камерата за около шест-седем мача на „Футбол Мениджър“. Когато ги извадиш, трябва да са сковани колкото актьорската игра на Киану Рийвс (с изключение на първата и малко от третата част на „Матрицата“).

Смесваш двеста грама брашно, двеста милилитра вода и една супена лъжица бакпулвер. Загряваш олиото, докато започне да бълбука като водата в онази пещера, в която Флаш Гордън отива да търси онова момиче.

Взимаш сладоледите. Потапяш ги в сместа, после ги оставяш да се пържат в олиото 15–20 секунди. Вадиш ги. Консумираш незабавно.

Аз обикновено ги ям със сироп, шоколадов сос и „Ню Йорк супер фъдж чънк“ на „Бен & Джерис“. Но ако ти се струва нездравословно и търсиш малко по-свежо усещане, сигурно можеш да ги сервираш с някакъв плод. Например банан.

В такъв случай не е нужно да сменяш олиото. Можеш да изпържиш банана в мазнината от сладоледите. Това съобщение ще се самоунищожи след пет секунди.

[baby applauding ironically^[5]]

 

Да. Забелязах, че си се научил да пляскаш с ръце.

Не ме разбирай погрешно, това, естествено, е много хубаво и приятно. Детските психолози казват, че пляскането е тясно свързано както с координацията, така и с творческото мислене. По този начин малките деца могат да изразят идентичността си. Това е направо върхът и така нататък.

Но слушай сега. Иска ми се просто да пляскаш малко по̀… ентусиазирано. Това е всичко. В момента пляскаш твърде бавно и сдържано. Сякаш го правиш… демонстративно. Разбираш ли какво имам предвид?

И да, първоначално опитах да използвам това в своя полза, разбира се, както предполагам, че правят всички нормални родители. Преструвах се, че участвам в състезание по голф, а ти си публиката веднага след удара. Замахвах с въображаем стик в кухнята и се взирах към всекидневната, а когато минавах покрай проходилката ти, нагласях съсредоточено каскета си и измърморвах неща от сорта на „Ммм, сега трябва само да прехвърлим дългия бункер^[6] и можем да стигнем до грийна^[7] с два удара“.

Само че, значи, не знам как точно да го обясня, но ти започна да пляскаш по този начин в случаи, когато е трудно пляскането да не бъде разтълкувано като, ами… иронично.

Докато те храня например. За да бъде цялото преживяване малко по-вълнуващо, се преструвам, че лъжицата е самолет. Когато я налапаш обаче, ти просто ме поглеждаш скептично и преглъщаш с онзи поглед, с който ме гледа майка ти, когато свиря на въздушна китара. И после пляскаш.

Не продължително. Не ентусиазирано. Само три-четири плясвания. Бавни и тихи.

Много е трудно да не си мисля, че с това искаш да кажеш: „Браво на идиота. Уцели устата. Да видим ли дали ще се справи още веднъж?“.

Честно, казано, тая работа започва да ми срива самочувствието.

Продължавам да не разбирам

Когато майка ти ти дава закуска, кухнята изглежда като от реклама на „Аякс“. Когато аз ти давам закуска, кухнята прилича на сцена от Doom 3. Има нещо, което някой не ми казва, по дяволите.