Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (12)

Какво трябва да знаеш за любовта

Аха. Да, любовта.

Не знам кой знае колко за нея, ако трябва да съм честен. Имам предвид, че мога да ти кажа, че те обичам, макар да не съм сигурен дали наистина разбираш какво означава това. Защото не те обичам така, както обичам бекона или Пол Скоулс, или втория сезон на „Западното крило“. Това е друга любов. Обичам те така, сякаш ти бучиш като препускащ товарен влак през всяка клетка на тялото ми. Тази любов не израсна с времето, тя ме връхлетя. Все едно всеки ден съм в критично състояние.

Та, за любовта. Не знам какво да ти разкажа по въпроса. Не съм много наясно.

Чувал съм, разбира се, хората да казват, че любов било, когато откриеш човек, който те „допълва“, но честно казано: де да знам. Когато нещата се допълват, това означава, че са подредени. Без пролуки и пукнатини. Перфектни. Като две съседни парчета от пъзел. Както когато видиш двама брачни партньори и си кажеш „Боже, тези наистина са си лика-прилика“, разбираш ли?

Мда. Майка ти е от Техеран. Аз съм от Сконе. Тя е 159 сантиметра. Аз съм 187. Ако аз застана в единия край на везните, а майка ти се раздвои и застане в другия, пак аз ще съм по-тежък. Аз се движа мудно през живота, пъхнал ръце в джобовете, а тя танцува. Всъщност не знам дали има нещо, което майка ти да обича да прави повече, отколкото да танцува. Аз пък не мога да уловя ритъма дори на часовник. Хората са казвали много неща за нас, но повярвай ми, никой никога не е казвал, че сме си „лика-прилика“.

Така че не знам какво да ти кажа за любовта. Някои хора твърдят, че първо трябва да опознаеш себе си, преди да можеш да опознаеш някого другиго. Може би е вярно. Отделил съм доста време да се опознавам и благодарение на това съм научил доста ценни неща за себе си. Като това, че обичам Пол Скоулс и втория сезон на „Западното крило“. И бекон. Не така, както обичам теб или майка ти, естествено. Съвсем не. Любовта, която изпитвам към бекона, е различна. Не знам дали и ти ще го обичаш. Разбира се, майка ти мърмори, че няма друг човек на света, който да обича бекон колкото мен. Казва, че когато другите жени се връщат от командировка, се страхуват да не заварят чуждо бельо в спалнята, докато тя очаква да намери дефибрилатор.

Но не знам какъв ще бъдеш ти, когато пораснеш. Каква част от мен ще си наследил. Имаш големите кафяви очи на майка си и безграничните сенки над скулите й. Има дни, когато си мисля, че тя е духнала всичките си мигли в морето и си е пожелала ти да се появиш. Имаш нейния смях и вълшебната й способност да накара всички да поискат да се приближат до нея веднага щом влезе в стаята. Не като мен. Щом аз вляза в стая, хората инстинктивно започват да пренасят лазанята и всевъзможните гарнитури в друго помещение.

Но ако в малкото ти тяло има поне мъничка генетична следа от мен, значи през следващите деветдесетина години ще бъдеш гладен. Най-добре да си подготвен. Животът ти до голяма степен ще се върти около храната.

Ще мислиш за храна, че сънуваш храна, ще търсиш храна, ще готвиш храна, ще поръчваш храна, ще чакаш храна, ще говориш за храна, ще се оплакваш от липсата на храна. Никога през живота ми не се е случвало да погледна меню и да си помисля „Кое изглежда най-вкусно?“. Винаги ме е интересувало най-вече „Коя е най-голямата порция?“. Ако някога напиша автобиография, ще я кръстя „Апетитът — начин на живот“.

Майка ти харесва други работи. Тя се интересува от неща, които са красиви по начин, който ми се искаше и аз да разбирам. Изкуство, музика, театър. Може би съм твърде зает да мисля за хапването в антракта и не мога да задържа вниманието си върху случващото се на сцената. Твърде лесно губя концентрация. Твърде лесно губя и доброто си настроение. Особено когато съм гладен. Това оказва сериозно влияние върху живота ми.

Горе-долу по времето, когато с майка ти заживяхме заедно, тя въведе концепцията „предядене“, която се отнася за мен, когато ще ходим някъде, където има „зрели хора“, както се изразява тя. Под „зрели хора“ има предвид най-вече такива, които си мислят, че супата е храна. Хора, които могат да стоят с чаша вино в ръка и да говорят за работата си два часа и половина, без да консумират друго освен някоя и друга соленка, евентуално с няколко парченца риба. Наричат това „ордьоври“, но повярвай ми, всъщност е детективска история. Мистерията се върти около това да откриеш къде, по дяволите, са скрили истинската храна.

Ето защо предяденето е спестило на мен и майка ти най-различни спорове. Като например за това дали съм „ръмжал“ или просто съм се „прокашлял демонстративно“ на хората, които са опитвали да се доберат до чипса, когато бяхме на първата си вечеря за двойки и домакините съобщиха, че яденето ще се забави четиридесет и пет минути.

Разбира се, разработил съм някои особено ефективни ястия за целта. Като например наденица предядене. Две наденици чоризо, бекон, сирене, картофена салата, сос беарнез, пържен лук и други вкуснотии в цяла франзела. Ям това, когато ще ходим на социално събитие, към което изпитвам особен скептицизъм. Най-често става дума за такива събития, пред които протестирам, понеже не искам да нося вратовръзка, а пък майка ти ми напомня, че когато се оженихме, всъщност се е заклела да ме обича в добро и зло само до смъртта ми.

Наричам тази наденица „Л’Ореал“. Защото я заслужавам.

 

 

Първо взимаш една франзела и я издълбаващ с дълга лъжица. (Можеш да запазиш излишното тесто, аз обикновено го оформям на топчета, запържвам го в масло и бира и го ям, докато правя наденицата; нещо като предпредядене.) После слагаш чоризото да се пържи. Сам можеш да избереш дали да ползваш масло, или олио. Аз слагам и от двете. После добавям още малко масло. И много бира. Майка ти не е очарована от пърженето с бира, така че понякога приготвям наденицата при баба и дядо. Във връзка с това е хубаво да знаеш, че за рецептата са нужни две кенчета бира. Защото дядо ти ще изпие едното.

Може да пръска малко, когато изсипеш бирата в тигана, но не се притеснявай. „Нормално е на такова ниво“, както казва Златан. Пържа надениците, докато заизглеждат така, сякаш са ги пребили героите от „Синове на анархията“. Но ако не гледаш много сериали, можеш да ги извадиш и по-рано, ако искаш.

После слагаш бекон. Сам избираш на каква температура да го пържиш. На мен лично ми харесва тиганът да е толкова горещ, че беконът да се свие като зародиш и да закрие очи, когато го сложиш вътре, но това са индивидуални предпочитания. Докато беконът, така да се каже, се разсънва в тигана, започваш да сипваш сосовете във франзелата. Оставям на твоята съвест да решиш какви сосове искаш, но аз предпочитам да започна с майонеза и горчица. Хлябът, разбира се, трябва да е бял. Имам предвид истински бял, толкова бял, че да се наложи да прекъснеш готвенето, защото иска да отиде да си плати данъците^[1]. Относно майонезата и горчицата: често ме питат за количеството. Отговарям лаконично, че човек не бива да се свени. (Като казвам това, имам предвид, че можеш да действаш със същия размах, с който деветнайсетгодишен гъзар от Ветланда, който е толкова пиян, че си мисли, че знае карате, надува музиката на преносимата колонка в каютата по време на първото си пътуване с ферибот до Финландия.)

Най-добре е горчицата да е много лютива. Колко точно, зависи от теб, разбира се, но на мен ми харесва, когато е толкова силна, че крещи на йостерйотландски диалект и марширува с по една гума от трактор под всяка мишница. Това според мен е достатъчно. Дядо ти прави адска домашна горчица, като сипва синапените семена в купа и ги смила с помощта на малко гюле. Получава се зверски люта. Ако случайно пък не стане толкова силна, дядо ти праща гневни писма до местния вестник и заплашва горчицата, че ще я докладва на редица съдилища, съдия-изпълнители и други институции (голяма част от които измислени). Тогава обикновено горчицата се взима в ръце.

Разбира се, хората се чудят защо трябва да слагам толкова много майонеза и горчица на хляба. Просто защото иначе пърженият лук не полепва толкова добре. Това е важен житейски урок, запомни го.

После добавям сирене. Можеш да го размекнеш и в микровълновата, но аз използвам ножа за сирене вместо шпатула и когато видя, че е достатъчно нагорещен и мазен, нарязвам сиренето с него. Донякъде защото е ефективен метод и донякъде защото ме кара да се чувствам като Рамбо. После навивам сиренето около чоризото и бекона около сиренето. Нещо като спален чувал от сирене и бекон. След това напъхвам наденичните рула във франзелата. Ако усетиш твърде много съпротивление, значи не си използвал достатъчно майонеза. Няма проблеми да сложиш още. В живота има само две неща, за които никога не е твърде късно: да се извиниш и да добавиш още майонеза.

Накрая натъпкваш гарнитурата около надениците. Можеш да избереш каквото си поискаш. Аз харесвам картофена салата, кисели краставички и пържен лук. Най-добре резените краставица да гушнат картофите, когато ги пъхаш вътре. Все едно краставичките и картофите са двама премръзнали войници в палатка по време на полеви упражнения в Лапландия и си обещават никога да не говорят за случилото се. Такава гарнитура обичам. Но не съдя никого.

Ако решиш да се поглезиш малко, можеш да сложиш нещо шарено за завършек. Човек яде и с очите. Някои харесват магданоз. Аз лично смятам, че сосът беарнез и пърженият лук изглеждат поста приятно. Въпрос на вкус.

Колко наденици предядене ще изядеш, преди да тръгнеш, си зависи от теб. Аз изяждам три или четири. Но ти тежиш има-няма дванайсет кила, така че една може би ще ти е достатъчна.

Да.

Чудиш се, разбира се, какво общо има цялата тази работа с любовта. Нали ти казах. Не разбирам много от любов.

Но майка ти е вегетарианка.

И въпреки това избра мен.

Не мога да ти кажа нищо друго, от което би могъл да научиш повече за любовта.

Не знам кой знае колко по въпроса. Обичал съм истински само една жена. Но всеки ден с нея е като пиратско приключение във вълшебна гора, пълна със заровени съкровища. Когато я разсмея, се чувствам като дете, което е обуло един номер по-големи гумени ботуши и скача в най-дълбоките локви.

Аз съм тъп и ръбат, и черно-бял. Тя е всички цветове.

Но изобщо не мисля, че я допълвам. Най-вече се пречкам. Може би това е цялата идея, не знам. Но никой никога не е казвал, че сме перфектни един за друг. Аз съм трийсет сантиметра по-висок и тежа два пъти повече от нея. Чувството ми за равновесие е като на пияна панда и дори не мога да пляскам в ритъм.

Майка ти пък най-много от всичко обича танците. Но избра да прекара живота си с мъж, с когото не може да танцува, ако ще в главата му да е опрян пистолет.

Избра мен.

А после се появи ти. Ти също обичаш музика. И когато двамата танцувате… Ако трябваше да избера един-единствен миг, в който да живея вечно, то бих избрал този.

Нямам какво да ти кажа за любовта. Само това.

Note to self

Когато си в Скансен^[2]. И непозната възрастна жена се усмихне широко на сина ти, усмихне се широко и на теб, погали го по главата и попита на колко години е. И ти отговориш „На две“. И тя веднага кимне въодушевено, плесне с ръце и възкликне „Това не е ли НАЙ-ПРЕКРАСНАТА възраст?“.

И настане тишина.

И имаш чувството, че тя очаква от теб да кажеш нещо.

В такива случаи е добре да знаеш, че като казва „най-прекрасната“, жената няма НЕПРЕМЕННО предвид, че и тя като тебе е открила как на тази възраст се съчетават достатъчно добре развитата фина моторика и оптималната дължина на ръцете, за да може детето да бръкне в кутията „Прингълс“ и да извади последния чипс, заседнал на дъното.

Възможно е дори да реагира негативно, когато добавиш, че „разбира се, щом извади чипса, трябва да действаш адски бързо, преди малкото диване да го е изяло само“!

Просто да знаеш.

The eagle has not landed^[3]. Може да се каже

 

(Тази сутрин)

Съпругата: С колата ли ще ходиш до града?

Аз: Да.

Съпругата: Тогава можеш ли да го оставиш на детска?

Аз: Да.

((Съпругата: Ще имаш ли време да занесеш килима на химическо?

Аз: Yes.

Съпругата: И да минеш през аптеката и да вземеш капки за нос? И да купиш храна?

Аз: Да.

Съпругата: Перфектно. Аз отивам на работа. До довечера!

(Трийсет минути по-късно)

Аз (По телефона): Ало?

Съпругата: Здрасти! Напомних ли ти да занесеш килима на химическо?

Аз: Да. Направи го.

Съпругата: И да купиш капки за нос?

Аз: Ммм.

Съпругата: И да…

Аз: ДААА! Не съм глух все пак.

Съпругата: Не, не, извинявай. Просто исках да проверя. Понякога просто малко забравяш, исках само…

Аз: Нямам ДЕМЕНЦИЯ, да му се не знае!

Съпругата: Не, не, не, извинявай. Ще се видим довечера.

(Още петнайсет минути по-късно)

Съпругата: Здрасти, пак съм аз. В офиса ли си вече?

Аз: Не, в колата съм.

Съпругата: А, окей. Сутринта всичко наред ли мина в детската градина?

(Много дълга тишина)

Съпругата: Ало?

Аз (Поглеждам към задната седалка, където синът ни спи в стола си)

Съпругата: А… ло?

Аз (Прокашлям се): Така. Преди да кажеш нещо, искам ПЪРВО да си спомниш, че поне не съм родител, който би забравил да ВЗЕМЕ детето си от детска градина…

Идеята не звучеше толкова идиотско и безотговорно, докато го правех

Но да. Note to self: многомногомного трудно е да се изчисти коректор от двегодишно дете.