Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (10)

Какво трябва да знаеш за доброто и злото

Има хора, които казват, че никой не се ражда лош. Има дори такива, които казват, че няма напълно лоши хора. Не съм академик, така че не мога да отговоря направо как точно стоят нещата.

Знам само, че има задници. И ако е възможно, бих искал да не ставаш един от тях.

Ако трябваше да си пожелая само едно нещо, то би било да успея да те науча да бъдеш мил. Да не си задник. Можеш да ми се довериш, тъй като имам голям опит с това какво е да бъдеш задник. Имам проклета магистърска степен по тъпанарщина.

Това е едно от основополагащите неща, които трябва да знаеш за механизмите на този свят: във всички групи, от които някога ще бъдеш част, независимо дали е при катерушката на детската площадка или в рекламна агенция в сграда с панорамни прозорци, ще се натъкнеш на хора, които неизменно разделят всички останали на две части: силни и слаби.

И по средата ще има десетина души, които се страхуват до смърт да не пропаднат в йерархията. И те ще удрят надолу, защото това е единствената посока, в която знаят как да удрят. Ще си намират причини, каквито и да е, за да притискат по-слабите от тях в ъгъла.

Аз съм като всички останали родители. Страх ме е да не се превърнеш в хлапето в ъгъла на училищния двор. Боя се поравно някой да не те удря и ти да не удряш някого. Бил съм и в двете ситуации. Боли на различни места, но еднакво силно.

Така че двамата с теб трябва да си поговорим за доброто и злото. Защото така правят бащите, струва ми се. За съжаление, нямам ни най-малка представа откъде да започна. Затова мисля да ти разкажа една приказка. Окей? Ти обичаш приказки. В детската градина и бездруго само това правите, четете, нали?

Окей.

Впрочем не знам супер много приказки. Затова ще ти разкажа една от малкото, които съм запомнил. Тази, която ми харесваше най-много, когато бях малък. Искам да обърнеш внимание на поуката.

И така. Да започваме. Имало едно време един кечист, който се казвал Гробаря.

Някога много отдавна, още през деветдесетте, Гробаря живеел в далечна страна на име САЩ. В тази страна всички кечисти най-много от всичко искали да спечелят титлата на Федерацията по кеч и да носят златния шампионски колан. И година след година, откакто свят светува, злите крале Брет Харт и Шон Майкълс доминирали на галавечерите по кеч. Някои дори казвали, че са непобедими. Но когато Гробаря излязъл на ринга за пръв път, само да можеше да го видиш, той вдъхнал надежда на хората, че ги очакват по-добри дни. Той бил герой в свят на злодеи. Значи, това момче било грамадно като трактор. И имало завършваща хватка, която… да, извинявай. Може би трябва да започнем отначало. Завършващата хватка е специален начин, по който да нокаутираш съперника си. По онова време всички кечисти имали такава. Научавали ги в академията по кеч. Тези хватки представляват удари или ключове, които са толкова силни, че няма как да продължиш да се биеш. Все едно те е блъснал танк. Или танк, който бълва огън. Или риба, щука, махай се оттука.

Разбираш ли? Посочат ли те, махаш се оттука, няма мърдане.

И така: Гробаря имал завършваща хватка, наречена „Надгробен камък“, при която обръща съперника си с краката нагоре. Майка ти твърди настойчиво, че не е нужно да научаваш в-с-и-ч-к-и подробности още сега. И може би е права. Имаш предостатъчно време за това. Но си представи съвсем набързо, че ти е влязло нещо в гърлото и аз те обръщам с главата надолу, за да те разтърся и то да излезе, но вместо това те изпускам. Гробаря прави горе-долу това. Само че нарочно. Направо е жестоооко.

Та, било му писано да стане шампион на Световната федерация по кеч. (Това е нещо като еквивалента на „принцесата и половината кралство“.) Всички обичали Гробаря. Той бил висок, тъмнокос, красив и имал бицепси с размерите на малки лабрадори. Но! Зад бляскавата повърхност се криела мрачна тайна. Един ден от нищото изскочила сянка от миналото му: неговият полубрат Кейн.

Виждаш ли, родителите на Кейн загинали в ужасяващ пожар и всички си мислели, че същото е станало и с него. Но бъркали. Кейн получил тежки изгаряния по лицето, но оживял. Станал озлобен и гневен. Зложелателите му го излъгали, че брат му е запалил пожара, за да го убие. Изпълнен с омраза, Кейн се заклел, че един ден ще си отмъсти. И така, Гробаря трябвало да се изправи срещу Шон Майкълс в решителен двубой, от който зависело кой от двамата ще се бори с Брет Харт за титлата на Федерацията в грандиозен мач „до смърт“. Точно тогава ненадейно се появил Кейн и предизвикал брат си пред очите на цялото кралство. (И на телевизионните зрители в шейсет и три страни по света.)

Но Гробаря изобщо не искал да се бие с брат си. Затова направил това, което всички биха ти казали да направиш, ако някой те удари: тръгнал си. В това няма нищо срамно. Кейн стоял и крещял след него, че е страхливец, но грешал. Кейн бил страхливецът. Никога не го забравяй.

Гробаря отказал да вдигне юмруци срещу собствения си брат. Но Кейн, като всички побойници, не се отказал. Подигравал се на Гробаря и го унижавал. Наричал го „мишка“ и куп други неща, които ще разбереш, когато пораснеш, но най-общо може да се каже, че обидите били свързани с различните начини, по които пишкат момченцата и момиченцата. Кейн заявил, че ще си отмъсти рано или късно, и продължил да се появява по време на всички мачове на Гробаря и да го предизвиква на дуел. Няколко пъти дори се качил на ринга и започнал да се бие, но Гробаря поел всички удари, без да вдигне дори пръст, за да се защити.

Разбираш ли?

Това, което искам да кажа, не е, че трябва да пребиеш брат си, ако се сдобиеш с такъв. Макар да разбирам, че донякъде звучи така. Сега, като се замисля, примерът може би не беше толкова добър. Въпросът е, че понякога най-силният не е този, който удря. А този, който не удря. Окей?

Гробаря би могъл да смачка Кейн, но избрал да бъде по-големият мъж от двамата. И се надявам, че някой ден, по време на екскурзия или пък в офиса на рекламно бюро с панорамни прозорци, ще разбереш, че смелият не е този, който удря, въпреки че не знае дали ще спечели, или изгуби. Смелият е този, който знае, че ще спечели, и въпреки това не влиза в бой.

Но да не се отклоняваме. Кейн продължил с опитите да накара брат си да се бие с него, но Гробаря отказвал. Всеки път просто си тръгвал. Времето си минавало. И както става във всички велики приказки, накрая Кейн осъзнал грешката си. Проумял, че през цялото време се е заблуждавал и че кръвта вода не става. И ето че една мрачна нощ, по време на една от кралските галавечери, Шон Майкълс и неговите съмнителни дружки от „Дегенерация X“ нападнали Гробаря в гръб. Тогава се появил Кейн. Разбира се, в първия момент Шон Майкълс си помислил, че Кейн ще застане на тяхна страна. Побойниците винаги си мислят, че когато са повече и се нахвърлят на самотна жертва, никой няма да посмее да им се опълчи. За жалост, хората като Шон Майкълс най-често се оказват прави, няма да те лъжа. Затова и побойниците продължават да побойстват — защото най-често печелят. Но не и този път. Охо-хо.

Не. И този. Път.

Кейн се втурнал на ринга, вдигнал Шон Майкълс за косата и му направил такова задушаващо тръшване, сякаш главата на Шон Майкълс била кокосов орех, а Кейн тъкмо минавал покрай проклетника, който пее „татко, не мога да отворя кокосовия си орех“^[1], и му казал „дай го насам, ей сега ще го счупя“. Тогава всички останали от „Дегенерация X“ си плюли на петите и се разбягали като зайци.

Това е един от най-красивите спортни моменти от цялото ми детство.

И така Кейн и Гробаря сформирали отбор, наречен „Братя на унищожението“, и се превърнали в най-страховитите и непобедими бойци в цялото кралство на кеча.

И живели щастливо до края на дните си.

Или не. Година по-късно Кейн предал брат си и му направил задушаващо тръшване по време на турнира „Кралски грохот“ през 1998-а. След това Шон Майкълс помогнал на Кейн да затвори Гробаря в ковчег, който двамата запалили.

Но не това е важното в историята. Казах ти да се съсредоточиш върху поуката.

В-а-ж-н-о-т-о е, че невинаги е правилно да отвърнеш на удара. Но понякога можеш да го направиш, ако защитаваш по-слабия.

Но така де, не казвам, че ти разрешавам да се биеш. Естествено, че не. Майка ти страшно би ми се ядосала. Никога не бива да се биеш. Освен с немски чичковци на средна възраст, които носят сомбреро и се пререждат на опашки, естествено. Това обаче всички го знаят. То е изключение. Но иначе: никакви сбивания. Освен когато трябва да се защитиш. Или да защитиш някого другиго. Или когато някой опитва да вземе последните шоколадови вафли. При никакви други обстоятелства.

Или… уф. Разбираш какво ти казвам.

Просто искам да знаеш, че не възнамерявам да те лъжа, че няма зло по света. Има. Тази планета понякога като че е изпълнена с непонятно, невъобразимо, немислимо, неумолимо зло. С насилие и несправедливости, и алчност, и сляпа ярост.

Но също така е пълна и с другото. С малките моменти. Доброта между непознати. Любов от пръв поглед. Лоялност и приятелство. Нечия ръка, хванала твоята в неделен следобед. Сдобряване между братя. Герои, които пристъпват напред, когато никой друг не смее. Петдесетгодишен мъж със сааб, който те пуска да се включиш в движението по магистралата в час пик. Летни нощи. Детски смях. Чийзкейк.

Единственото, което можеш да сториш, е да решиш от коя страна искаш да застанеш. За кое от двете искаш да допринесеш.

Невинаги ще бъда най-добрият баща. Правил съм много грешки и тепърва ще правя още. Но никога няма да си простя, ако станеш някое от децата в ъгъла на училищния двор.

Това, което удря, или това, което го удрят.

Почти винаги съм бил един от десетината души по средата, които се страхуват да не се озоват от грешната страна. Понякога все още съм. Повечето от нас са такива.

Затова ми направи услуга и бъди различен. Никога не си мълчи. Никога не стой отстрани. Не извръщай поглед. Никога не удряй само защото можеш. Никога не бъркай добротата със слабост. Не бъди от хората, които стоят в рекламни бюра с панорамни прозорци и си мислят, че „твърде мил“ е обида.

Гробаря ме научи на това. Надявам се ти да го научиш от мен.

И да, знаеш. Не е нужно да казваш на майка си, че съм споменал онова с подпаления ковчег. Тя… уф, тя не разбира от кеч, нека така да го кажем. Окей?

По дяволите.

Лош разказвач на приказки ли съм?

Окей. Ето какво стана

Да го кажем така: човек е малко стресиран и разлива мляко върху чантата за памперси и си мисли „Мамка му, това ще мирише, ще изглеждам като най-лошия баща на света!“. Затова грабва първата възможна найлонова торбичка, пъха памперсите и дрехите в нея и я слага в детската количка. Излиза навън, като освен това мъкне и боклука. Долу при кофите за разделно събиране от една от торбите нещо потича право върху ръкава му. Той е леко стресиран и си мисли „Сигурно е някакво безалкохолно, ще изсъхне“. И хваща първото удачно нещо, с което да попие мокрото. Това по случайност е памперс от торбичката, в която е прибрал нещата на детето си. После човекът влиза в горещата кола. И точно тогава забелязва, че на детето трябва да му се смени памперсът. И тъй като вече държи един в ръка, слага го на детето и потегля.

 

 

Двайсет минути по-късно пристига в откритата детска градина, докато децата пеят песничка. Задъхан и зачервен. С торба от „Сюстембулагет“^[2], пълна с памперси. В едната ръка държи ключовете от колата. А в другата дете, което мирише на топла бира.

Може да се каже, че алтернативата с петното от мляко изведнъж започва да изглежда страшно привлекателна по оста „добър родител — лош родител“.

Да, може да се каже.

Защо е безсмислено да се води дискусия с майка ти

Питам що за човек взима чаша швепс битер лимон от кухненския плот, излива я, после я пълни с вода и препарат за съдове, оставя я обратно на плота и отива да си легне.

Майка ти пита що за човек става сутрин, вижда чаша с нещо, което взима за гнусен, разгазиран швепс битер лимон от предния ден, и я изпива.

Питам кой, по дяволите, не би се досетил, че в шест и десет сутринта водата и препаратът за съдове ще изглеждат точно като леко разгазиран швепс битер лимон.

Майка ти пита на кого, по дяволите, първата му работа, след като стане в шест и десет сутринта, е да изпие чаша с престаряло безалкохолно, оставена до мивката.

Аз питам що за идиот сипва препарат за съдове в чаша за вода.

Майка ти констатира, че във всеки случай не тя е тази, която току-що е изпила въпросния препарат.

Тя печели.

Изкуството да разговаряш с непознати

Има две неща, които явно трябва да спрем да правим, когато над количката ти се наведе непознат и започне да се лигави.

1. Да се промъквам зад количката и да казвам: Say hello to my little FRIEND!

2. Да се промъквам зад количката и да казвам: Dance, puppets. Daaance!^[3]

Така.

Да, ти всъщност можеш да продължиш се държиш както обикновено.