Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (9)

Какво трябва да знаеш за причините майката на онази Фелисия да ми се сърди

Да. Знам, че харесваш онази Фелисия. Само че майката на Фелисия смята, че татко ти е някакъв идиот, разбираш ли? Така че в близкото бъдеще няма да си играем много с нея.

Струва ми се, че очакваш обяснение.

Добре тогава, но моля първо да отбележа, че да си родител, всъщност не е толкова лесно, колкото изглежда. Човек трябва да се съобразява с цял куп нови неща. Като захарта например. Ако заговориш на тема деца и захар, хората започват да се държат като изпитна комисия в Художествената академия, знаеше ли? Съвсем сериозно: веднъж се пошегувах, че когато беше на годинка и половина, двамата с теб сме останали сами вкъщи по Коледа и сме си разделили голяма кана „Блек Кристмас“ (прави се от „Капитан Морган“ и юлмуст^[1], може да поговорим за това по-натам). Мисля, че тогава таткото на Вилиам се вбеси не толкова заради рома, колкото заради безалкохолното.

Но не помогна и това, че през следващите дни слагах бебешката ти бутилка в хартиена торба.

И ОПРЕДЕЛЕНО не помогна това, че когато ти разля малко мляко, майка ти не се сдържа и каза на един друг родител: „Това е за мъртвите му другари“. (Така че това до голяма степен е по нейна вина!)

Но не се опитвам да си измия ръцете. Не казвам, че преди петдесет години на родителите им е било по-лесно. Но вярвам, че правилата на играта са били малко по-ясни. В днешно време чисто и просто е трудно да знаеш кое е окей и кое не.

Когато беше на половин година например, от Центъра за детско здраве ни казаха, че не трябва да оставяме „детето да спи твърде дълго следобед, защото съществува риск да се обърне циркадният му ритъм“. Очевидно тогава беше съвсем окей майка ти да каже: „Но не можем просто да го събудим, все едно е бил в криогенната камера от «Аватар».“

Сестрите даже се засмяха. Обаче явно изобщо не беше окей, когато аз добавих: „Честно! Дори надзирателите в «Гуантанамо Бей» не биха могли да го задържат буден!“.

Разбираш ли? Понякога не е толкова лесно да знаеш къде са границите.

Около половин година по-късно същите сестри обясниха, че било добре „на тази възраст“ да отучим детето да се храни нощем, и предложиха „различни методи за потискане на апетита“. Аз попитах дали имат предвид, че трябва да те научим да пушиш. Това също беше грешка.

Родителят трябва да мисли за всичко. Да бъде модел за подражание. Да не псува. Да не изпада в хетеронормативност. Да знае, че дори да има осем стени, кошарата си се казва кошара, а не октагон. И че когато персоналът в детската градина говори за „лакомствата на природата“, почти никога не става дума за бекон. И че когато другите родители обсъждат децата и гледането на телевизия и приятелски, но категорично заявят, че „всъщност има изследвания“ (често произнасят „изследване“ с интонацията, с която Мадикен казва „пилютни се“^[2]), които доказват колко вредна била телевизията за малките деца, то те имат предвид всичката телевизия. Не само лошата телевизия. Ами всичката.

Включително „Наркомрежа“.

Не искам да хленча, но би било супер, ако имаше информационни материали, от които човек да научи тези неща предварително още преди да се е размножил. Не искам много. Листовки с най-основното щяха да са достатъчни.

Все още не съм сигурен дали направих грешка, когато ходихме на контролен преглед и лекарят попита дали имаме „други здравни въпроси“, а аз се възползвах от случая и се поинтересувах горе-долу на каква възраст си проличава дали детето рита с левия или с десния крак. Според мен въпросът беше окей. Но от тогава насетне лекарят разговаряше предимно с майка ти.

Социалните граници и рамките на попкултурните препратки малко се размиват след репродукцията. През по-голямата част от втория сезон на „Телетъбис“ костюмът на По има доста провокативно очертани лабии. Човек би си помислил, че това е отлична реплика за разчупване на леда по време на встъпителния период в детската градина.

Нали?

Но не.

И съжалявам за всичко това.

Наистина.

Трудно е да бъдеш добър родител. Минава се през много проби и грешки. Опасявам се, че в моя случай има доста от второто. Изпитвам натрапчив срам, когато ме критикуват, сигурно вече го знаеш, това си е недостатък на характера ми. Когато станеш родител обаче, няма недостиг на хора, които те критикуват. Защото децата вече не са просто деца, те маркират идентичността ни. Никой не знае как стана така. Зад гърба си имаме десет хиляди години сексуално образование, но изведнъж на нашето поколение му хрумна, че трябва да ви изнасяме от родилното така, сякаш сте купа „Стенли“. Сякаш ние сме първите хора в историята на човечеството, които не са разбрали как работят контрацептивите.

Вече дори не е нужно да сме „добри“ родители, струва ми се. Това отшумя. Сега се задоволяваме с „окей“. Единственото, което искаме, е след двайсет години психолозите ни да измърморят, че може би не в-с-и-ч-к-о е по наша вина.

А един от начините да се самоубедим, че сме окей родители, е като направим така, че другите да изглеждат като лоши родители. И можем да бъдем ужасно изобретателни в това отношение, да знаеш. Ако не се хванем за факта, че някои родители не са си разпределили майчинството и бащинството с точност до секундата или че оставят децата си в детската градина чак до три и петнайсет (ТРИИПЕТНАЙСЕТ!!! Разбираш ли какво значи това? Със същия успех бих могъл да те оставя в гората на ВЪЛЦИТЕ!!!), то ще им направим забележка, че купуват неорганична храна или играчки от пластмаса, която не е получила диплома от някое си там министерство в Брюксел. „Какво? Давате й да си играе с това? Аха, да, разбирам. Аз самата не бих искала детето ми да хване рак на мозъка… но е хубаво, че всеки отглежда децата си, както сам намери за добре, не е ли така?“ Ето така се държим.

Намираме някоя бедна душа, която не знае, че ако не пере всички нови дрехи на деветдесет градуса, преди детето да ги облече за пръв път, то ще развие мутирали алергии и ще умре. Сякаш така човечеството е еволюирало и се е превърнало в доминиращия вид на Земята. Сякаш, когато сме живели в пещери и сме увивали новородените в кожа от мамут, те са умирали, ако кожата не е била изпрана на деветдесет градуса в пералнята. Сякаш по този начин сме оцелели на тази планета, където дори динозаврите не са издържали на напрежението.

Ако не е това, то ще е нещо друго. Ако не можем да накараме другите да изглеждат зле, като се грижим малко повече за децата си, тогава го правим, като се грижим за вас малко по-малко. Тогава хората от чист инат се превръщат в онези готини, отпуснати родители със слънчеви очила, татуировки на кръста и кафе в чаши за еднократна употреба и книги за „свободно възпитание“, стърчащи от платнената чанта, които разправят: „Децата трябва да са децааа, схващаш ли? Чилни малко!“. А в същото време петгодишното им слънчице с гребен и пиърсинг на носа опитва да натъпче малката си сестричка в бутилка от безалкохолно.

Или пък по време на вечеря по двойки някой татко идиот се държи досадно и надменно, докато всички останали родители разказват с френетично вибрато как децата им си играят с опаковките на коледните си подаръци, вместо със самото съдържание. И някой казва шеговито и твърде развеселено: „Догодина ще купя просто един голям кашон!“. И всички се кискат истерично с изключение на онзи татко. Някой друг пък възкликва, че детето им си играе само с кутиите за храна в кухненския шкаф. Всички знаят за какво говори и се разсмиват толкова силно, че лъжиците в чаените им чаши започват да подскачат като плувки. Всички без таткото.

А когато някой се обръща весело и го пита дали неговото дете също обича да си играе с някакви сладурски неочаквани вещи, той, разбира се, трябва да се покаже като адски специален и „анти“. Затова отговаря: „Мхм. С ножове“.

Не казвам, че аз съм този татко.

Но донякъде това е причината вече да не можеш да си играеш с Теодор и Смила.

Както и да е: не е толкова лесно, колкото изглежда. Родителството, имам предвид. Правя каквото мога. Ходя на площадката. Говоря си с другите родители. Клатя глава и възкликвам „Неееее!?“, когато ми разкажат за друг родител и детето му, което е получило зелен обрив на ректума или някаква друга глупост, за която наистина не би могло да ми пука по-малко дори да опитах. (И повярвай ми, опитвал съм адски усилено и наистина не се получава.) Старая се също така да бъда внимателен. Отзивчив. Съпричастен. Възмущавам се както подобава от скандалите с ваксините срещу свинския грип и липсата на компетентни учители, и онова другото, дето имало някаква отрова или нещо там в стените на детската ти градина и затова трябвало задължително да не забравяме да направим нещо, когато правим друго нещо, или каквото там беше. Давам всичко от себе си! Просто имам много неща на главата.

Всички казват, че като станеш родител, започваш да се интересуваш от деца. Това всъщност е лъжа. Когато ти се роди, започнах да се интересувам от едно-единствено дете. Продължавам да смятам, че другите деца са ужасно досадни.

По дяволите. Знам, че най-често грешката е в мен. Не слушам достатъчно внимателно и не взимам нещата на сериозно.

Както когато във вестниците имаше предупреждения за заразени с бактерии хотдози, които можели да са опасни за децата. А майката на онази Фелисия беше много ядосана, понеже от детската градина не можеха да гарантират, че няма да ви сервират хотдози на екскурзиите. Или някъде другаде. Когато и да било. Аз я попитах какви рискове за здравето крият всъщност хотдозите, а тя изръмжа „Менингит!“. Аз казах „Струва си!“. При което тя страшно, ама страшно се вбеси.

И така.

Може би не трябваше да й казвам да пие един собрил^[3] и едно питие и да бъде малко повече хакунаматата. Може би не трябваше да го правя.

Няколко седмици по-късно тя пак беше набрала, този път заради зимния гастроентерит, и настояваше децата да не докосват връхните дрехи на другите. И една сутрин по това време ти ме събуди, като ме фрасна с една количка в лицето толкова силно, че ми потече кръв от носа. Уж успях да я спра и отидохме на детска градина. Аз обаче кихнах в гардеробната. Може би не биваше да го правя. Да, може би.

Та. Да. Сещаш се.

Знам, че харесваш онази Фелисия.

Но положението е такова, каквото е.

Беше просто п-р-е-д-л-о-ж-е-н-и-е

Окей. За вчера. Часът беше единайсет и половина вечерта.

Аз бях много, много, много изморен. А ти търчеше ли, търчеше по пода и непрестанно крещеше нещо, което звучеше като „Ички покойно! Ички покойно!“. Изведнъж обаче се спря. Втурна се в кухнята. Върна се обратно. Застана на едно място и започна с изражение, което бих могъл да опиша единствено като „скандално безгрижно“, да сипваш кисело мляко в едно чекмедже.

Аз казах само, че обикновено успяваш да заспиш, когато се возиш в колата. Тогава приятелката на майка ти, която ни беше на гости, се засмя и каза: „Да, но за жалост, винаги се будят, когато ги свалиш от детската седалка!“.

А пък аз отвърнах, че бебефонът сигурно ще има покритие в гаража. Просто като предложение.

Та ако в детската градина се появи някоя лелка от социалните и започне да задава въпроси, знаеш, за какво става дума.

Детето на обущаря

Така е. Няма да прехвърлям вината върху другиго.

Само казвам, че целият процес по обличането на дете рано сутрин е като да опитваш да сложиш пълна хокейна екипировка, при това вратарска, на шимпанзе, което е било потопено в течен сапун, нахранено с люта чушка халапеньо и неуморно обиждано от дебел немски чичко със сомбреро на бара във ферибота до Финландия.

Окей?

Не си търся извинения.

Казвам просто, че сутринта беше малко стресираща.

Пък и не е като да ти се е наложило да ВЪРВИШ през целия път до градината. Возеше се в детската количка, по дяволите. Седеше си, целият загърнат в кожи, все едно си в спален чувал. В цял Стокхолм нямаше човек, на когото да му е било по-топло на път за работа, отколкото на теб. Така си беше.

Това не е оправдание.

Просто казвам.

Но разбира се.

Разбира се. Разбира се. Fine.

Навън беше минус деветнайсет градуса, а аз те извадих от количката пред погледите на персонала и половин дузина родители, след което те оставих в една снежна пряспа. И мина може би половин минута, преди да установя, че не носиш обувки.

Това не ме кара да изглеждам като съвършено компетентен родител. Ясно ми е.

Но днес съм малко стресиран.

Мамка му.

Лоялната съпруга

Добър приятел (Поглежда ме, докато се мъча да стана от стола): Ой, това не изглежда добре…

Аз: А, просто малко лумбаго. Ще ми мине.

Майка ти (Поглежда многозначително добрия приятел и кимва оживено): Фредрик падна от пътеката за бягане във фитнеса!

Аз: Благодаря ти, скъпа. Благодаря, че го казваш на всички. Наистина.

Майка ти (Кима весело към добрия приятел): Като възрастен чичко!

Аз: Не съм паднал като възрастен чичко! Беше шибана ЗЛОПОЛУКА!

Майка ти (Кима ентусиазирано към добрия приятел): Да, от онези злополуки, които се случват на възрастните чичковци.

Аз: Това няма нищо общо с възрастта, по дяволите!!! Просто НАЙ-ОБИКНОВЕНО, СКАПАНО ЛУМБАГО!!!

(Тишина)

Майка ти (Навежда се съучастнически към добрия приятел и шепне високо): Нали знаеш… лумбаго, от каквото двайсетгодишните мъже в добра форма постоянно страдат. Такова лумбаго.

Note to self

На мъжете, които се връщат от бащинство, НЕ им харесва хората да ги поздравяват с добре дошли след „почивката“.