Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (8)

Какво трябва да знаеш за случилото се с пеещия пластмасов жираф

Да, това все още не означава нищо за теб, разбира се.

Но трябва да знаеш, че човек запомня всякакви чудновати неща от детството си. Наистина най-най-чудновати неща.

Като една нощ през лето господне две хиляди и дванайсето. Вторник срещу сряда, 03:45. Ето те тук. И мен също. Отново. Защо не можеш просто да се държиш като нормален човек и отново да заспиш? А? Татко е малко изморен, нали разбираш? Татко не е спал от две години. И започва да се чувства, сякаш пътува безкрайно в една кола с дядо ти, разбираш ли?

Естествено, че не. Изобщо не разбираш. Но татко ти го боли главата, окей? Така че би било върхът, ако поне не говориш с главни букви, когато решиш да вършееш нощем по такова време, което дори стриптийзьорките и дилърите не биха приели за нормално.

И да. Татко вижда, че търсиш пластмасовия жираф. Татко знае, че го обичаш. Онзи жираф, който танцува смешно, когато натиснеш копчето на гърба му. И същевременно с това пее и свири Oh my darling^[1]. Зверски силно. Всъщност достатъчно е човек просто да го закачи с крак. Като преди петнайсет минути например, когато тъкмо те бях приспал в леглото ти след проклета седемчасова мини галавечер по MMA, провела се из целия проклет апартамент. Та тъкмо се канех да изгася лампата и да отида в спалнята. Тая гад обаче беше на пода. И аз се спънах в нея. Ти се събуди от музиката, скокна от леглото и изкрещя „Рафа!!!“.

Татко знае, че обичаш рафа.

И не е като татко да го е… нали знаеш… убил.

Или нещо такова.

Татко никога не би направил така с нещо, което обичаш.

Но виждаш ли, рафът трябваше да се премести. Сега той живее на село. Там се чувства по-добре. Пластмасовите жирафи обичат на село.

Знам, че ще се чудиш защо. Но майка ти разви… алергия, разбираш ли?

Говори с нея.

Сега може ли да си лягаме? Моля те?

Не че не обичам да прекарвам времето си с теб. Да знаеш. Просто ми се иска това да се случваше в части от денонощието, когато има нещо интересно по телевизията. И не че ми липсва времето, преди да се родиш. В никакъв случай. Казвам само, нали, че тогава спях малко повече. А аз обичам да спя. Бива ме в това. Обичам съня и сънят ме обича. В началото на връзката ни любимото нещо на мен и майка ти беше да се събудим в неделя сутринта, да се погледнем, да се свием под одеялото и пак да заспим. Понякога ставах и слагах кафе само за да мога отново да си легна и да се събудя в апартамент, в който мирише на кафе.

Good times.^[2]

После ти се появи, а година и нещо по-късно се научи да излизаш от детското креватче, да се качваш в леглото, да ме хващаш за китката, докато спя, и да ме удряш в лицето със собствения ми часовник. Както правеха шестокласниците, когато тръгнах на основно училище. „Охохох! Защо се удряш сам? Вижте, Фредрик се удря сам! Ха-ха! Защо се удряш?“ Сега и ти правиш така. Защо го правиш? Какъв, по дяволите, ти е проблемът?

А от мен се очаква да стана и да си играя с влакчето ти или каквато там глупост си си наумил, която в никакъв случай не може да почака до утре. И най-добре да го направя веднага, защото няма да се откажеш. Все едно живея с миниатюрен продавач по телефона. Знам, че идеята е да бъда забавен, любвеобилен баща, който ти обръща внимание и се включва в игрите ти, и е запазил детското в себе си, и така нататък. Но сериозно. Ти изоообщо не можеш да си играеш с влакчето. Не го казвам, за да смачкам самочувствието ти, това просто е обективна и конструктивна критика. Не струваш в играенето с влакче. Някой трябваше да ти го каже.

Като начало, движиш го в грешна посока. Къде е реализмът? Ако игрите ни няма да се основават на истинския свят, защо изобщо сме взели влакчето? Щом просто ще си фантазираме, то нека отидем по-далеч. Искам тролове и великани, и еднорози, които стрелят по троловете с автомати. Обаче не, ти си мислиш „Аз съм wild and crazy^[3], карам влака НА ОБРАТНО!“.

Божичко.

Ако ще си играем на влакче, да играем на влакче. И в такъв случай напред значи напред. Само казвам. Така че остави коня обратно във вагон-ресторанта. (Да, знам. Майка ти твърди, че не се казва така. Но съвсем сериозно, в кой друг вагон би могло да има кон, ако не във вагон-ресторанта?) И стига си ме гледал толкова сърдито. Влакът остана в тунела, защото в момента има проблем по трасето. Нямаш друг избор, освен да се примириш. А после влакът трябва да се движи много, много бавно през целия път до гарата, защото по релсите има шума, да знаеш. Но ако искаш, аз мога да съм СЙ^[4], а ти да си органът, отговорен за поддръжката на инфраструктурата, и можем да се обвиняваме един друг пред медиите, когато пътниците замръзнат до смърт в тунела! Няма ли да е забавно?

Ето, виждаш ли? Получава се добре. Сближаваме се. Докато не започнеш да вадиш всички човечета от вагоните, да търчиш наоколо и да се опитваш да ги вкараш в количките си, разбира се. Чувал ли си изобщо да се говори за парниковия ефект? По дяволите, понякога като че ли изобщо не се замисляш за отпечатъка, който оставяш върху климата! И след като поставя човечетата обратно във влака, но се окаже, че ти си изгубил багажа им, вече не играем на СЙ. Играем си на САС. Сега опитай да се съсредоточиш малко.

Какво? Разсърди ли се?

Къде отиваш?

Защо правиш така? Защото не схвана попкултурните ми препратки, когато пях „Соул Асайлъм“ ли?

Не, не. Разбирам. Добре. Часът е 03:45 през нощта, а татко не е спал, откакто се роди, но разбира се, трябва да съжаляваме т-е-б. Такава ли е работата? Ако вампирите от „Здрач“ бяха видели татко ти дори за миг, щяха да възкликнат: „Това не е ли Едуард? Изглежда малко болен“. Обаче т-и си истинският страдалец тук, така ли?

Fine.^[5] В такъв случай може ли да си лягаме? Щом така и така не искаш да играем на влакче.

Моля те?

Не, съвсем сериозно.

Моля те.

Мисля, че не разбираш колко много татко копнее да станеш достатъчно голям, че да разбираш валутната система. Тогава татко би ти дал хилядарка, за да млъкнеш и да го оставиш да спи. Татко не издържа повече. И все още не знае дали учителката ти в детската градина ще се обади на полицията, задето татко я попита според нея на каква възраст, приблизително, човек може да почне да стреля по децата с упойващи стрелички. Хората могат да разправят за метода на Ана Валгрен^[6] колкото си искат. Татко ти обаче я е докарал дотам, че вече чете как ловците в Австралия приспиват сладководни крокодили.

На учителката ти й е лесно да се прави на добра. Тя мами. Влиза в стая с шестнайсет двегодишни деца и просто казва „заспивайте“. И вие ЗАСПИВАТЕ! Представяш ли си? Все едно е от „Х-Мен“!

Това не е окей.

Сега къде тръгна? Само не взимай паркинга и количките, защото татко ще разбие прозореца с глава. Татко не се шегува!

Сериозно. Това е като да опитваш да успокоиш стадо паникьосани антилопи гну с помощта на стробоскоп. Защо просто не отидеш да си легнеш? Защо трябва да минаваме през това всяка проклета нощ? А? Знаеш ли, че един от ония експерти, които отговарят на въпроси на читателите във вестниците за родители, написа, че „децата стоят будни, когато са с родителя, когото харесват повече, защото искат да го задържат в стаята възможно най-дълго“. Не казвам, че ми се ще да отида и да фрасна тоя експерт в лицето. Изобщо не го казвам. Само че точно това искам.

Боже господи.

Знам, че харесваш майка си повече. Всички го знаят. И не те виня нито за миг. Тя е най-доброто, което се е случвало както на теб, така и на мен. Знаеш това. Аз също. И често казано, най-вече заради това искам да опиташ да бъдеш малко по-тих.

Мога да понеса двамата с теб да будуваме по цели нощи. Наистина. Мога да понеса топлите бебешки бутилки и пластмасовите жирафи и това, че искаш да редя на дивана всички плюшени играчки по големина, докато гледаме повторения на „Военни престъпления“. През деня имам мигрена, забравям разни неща, паркирам на грешни места в гаража или стоя на стълбите и псувам некомпетентни ключари, поставили бравите в блока, чак докато съседите не отворят вратата и не ме питат защо се опитвам да вляза в апартамента им. Понякога бъркам бебешката храна и протеина на прах. Или пък, когато трябва да спиш следобеден сън уикендите, бъркам вратата на спалнята с балконската врата и те слагам да спиш върху масата. Десет минути по-късно седя на балкона и опитвам да стопля ръцете ти, все едно си ледено сокче.

Но това е окей. Мога да го понеса, щом и ти можеш да го понесеш. Просто не искам да събудим майка ти.

Не знам как точно да ти го обясня. Но това всъщност е едно от малкото конкретни неща, които мога да направя за теб и нея. Разбираш ли? Да, знам, че звучи жалко. Но тя върши много повече от мен. За живота ни. За теб. За нас. И ми се иска да мога да й се отплатя поне малко. Като й дам поне това.

Тя е безкрайно по-добър родител от мен. Разбира точно какво искаш да кажеш, когато просто си стоиш в антрето и викаш съвършено несвързано, подобно на мъничък, натряскан еуок. Знае какви дрехи трябва да облечеш, когато навън е студено. Следи медицинската документация, грижи се вкъщи да има бебешка храна и ме целува по врата точно в моментите, когато имам нужда да го направи. Тя има толкова много фантастични черти, които още не си достатъчно голям, за да разбереш. Ще ти хареса тепърва да я опознаеш. Да откриеш всички кътчета на характера й, всички тайни ъгли, криволичещи коридори и скърцащи врати. Да видиш как изживява всяко чувство до безкрая и обратно. Как ни обича до последно.

Може понякога да ни се кара, когато седим на новия диван без панталони или когато оставяме мокри кърпи за ръце на пода в банята. Когато разсипем майонеза върху килима или намацаме чантата й със сладолед. Но майка ти би се изправила пред стадо препускащи антилопи за нас. Невероятна благословия е да бъдем нейните момчета. Трябва да показваме, че го заслужаваме. Всеки ден.

Защото, когато сме с нея, винаги е неделя сутрин.

А единственото, в което съм по-добър от нея, е справянето с безсънието. Разбираш ли? Когато съм изморен, паркирам на грешни паркоместа, но тя паркира пред грешни сгради. Когато съм имал тежка нощ, на следващия ден тя открива, че съм оставил сиренето в камерата. Когато тя е имала тежка нощ, на следващия ден откривам, че е оставила хладилника в мазето. Бива я повече във всичко останало, но когато ти беше новороден, забелязахме, че в това отношение функционирам по-добре от нея. Единствено в това.

Така че трябва да й го дадем: ти и аз. Заради всички неща, които тя прави за нас всеки ден. Дължим й го. Трябва да я оставим да се наспи, така че на следващия ден мама отново да бъде нашата неделна сутрин.

Надявам се, че го разбираш.

Ето защо седим тук и гледаме „Военни престъпления“. И си играем с влакчето. Искам да си наясно, че давам най-доброто от себе си. И опитвам да не се афектирам, но татко също има бушон, който може да изгърми. Та, съжалявам за тая работа с рафа. Татко знае, че обичаше този раф. А татко обича теб. Но рафът вече е в шибаната Нангияла. И това е добре. Защото всичко си има граници.

В 03:45 всичко си има граници.

Извинявай. Предполагам, че просто искам да бъда добър родител. Всъщност затова е цялата работа. Искам да бъда баща, който може да приспи детето си. Искам да бъда от добрите бащи. Не искам да се проваля с теб.

И в 03:46 ти заспиваш, отпуснал тежко малката си главичка на ръката ми, стиснал червения локомотив. Ето в такива моменти просто лежа буден и просто те зяпам.

Понякога, когато бях много малък, с дядо ти се качвахме в колата, сами. Обикаляхме ли, обикаляхме. Не знам къде точно отивахме. Имаше неща за взимане. Неща за оставане. Не говорехме кой знае колко. Всъщност с дядо ти като цяло не разговаряхме много, когато бях дете. Когато попораснах, започнах да си мисля, че тези излизания всъщност са страшно скучни. Просто седяхме един до друг в колата, мълчахме и пътувахме.

Едва когато ти се роди, осъзнах, че това са някои от най-хубавите миговете от детството ми както за мен, така и за дядо ти. Защото бяха наши.

И когато пораснеш, предполагам, че най-грижливо ще пазя именно спомена за тези нощи. Няма да си спомням главоболието и ругатните. Ще си спомням влакчето. Ще си спомням как се научи да отваряш фризера и сложи вътре детската си палатка. Как ме замеряше с кубчета лед, докато опитвах да те накарам да си легнеш. Как се разсмях така, че целият ми скелет започна да вибрира, когато искаше да те гоня и хукнахме из апартамента, а накрая ти се скри в гардероба и не знаеше как да излезеш. Или моментът, когато за пръв път изпусна кубче лед под блузата си. Изражението ти беше безценно. Това ще си спомням. Миговете, които бяха само наши.

И рафът. Шибаният раф.

Нещата, които си спомняме от детството.

Те наистина са най-най-чудновати.

Не че искам да се бъркам в детските песнички, които пускате на децата в детската градина

Но от какво точно намеквате, че трябва да се пази малкото охлювче? А? От високи прагове? От натоварени улици? Или някой да не подпали къщата му, защото не си е платило дълговете от комар? Не искам да се бъркам. Но кой всъщност пее тази песен? Тони Сопрано?

Изкуството да избираш задачите си

Когато с майка ти разтребваме апартамента, бих могъл да избера по-лесния вариант. Знаеш го. И аз го знам. Но ние с теб не сме такива мъже, нали? Не сме.

Така че, когато разтребваме, навивам крачоли, свалям си блузата и отивам смело в най-трудното за чистене помещение. Да. Чу ме. Захващам се с банята. Доброволно. Защото съм такъв. Безстрашен.

И да знаеш, че не просто „изчиствам“ банята. Всеки некадърник може да „изчисти“ една баня. Аз превръщам целия процес в изкуство. Изкуство, което от поколения се предава между мъжете в рода Бакман. Това си е майсторство. Някои дори биха го нарекли призвание.

Човек не става велик почиствач на бани. Ражда се такъв.

Започвам, като премествам всички дребни предмети. След като поема короната на абсолютен монарх на кралството, което невежите плебеи наричат „тоалетната“, не толерирам присъствието на нищо, което би могло да се преобърне от струята на почистваща машина под налягане.

После измивам плочките с три различни препарата. Излъсквам огледалото толкова старателно, че собственото му отражение да има проклето отражение. Търкам кранчетата с паста за зъби, докато не светнат толкова силно, че човек да не може да ги погледне, без да получи трайни увреждания на зрението. Почиствам душкабината толкова педантично, че от олимпийския комитет пращат запитване дали могат да провеждат състезания по фигурно пързаляне вътре.

Избърсвам шкафа под мивката. Изтърквам сифона. Минавам гумените уплътнения с четка за зъби. Правя така, че филмът „Пълно бойно снаряжение“ да изглежда като реклама на „Цилит Банг“, разбираш ли?

И когато съм готов, знаеш ли какво правя? Знаеш ли? Повтарям всичко още веднъж. Просто за да съм сигурен.

Когато приключа, мивката е толкова снежнобяла, че двама саами опитват да направят иглу от нея. И най-накрая излизам от банята като воин, който се отдалечава от бойното поле. Когато се завърна от галактическия сблъсък, наречен почистване на банята, заварвам майка ти във всекидневната. Жената, за която живея и за която съм готов да умра. Тя ме поглежда и казва:

— Аха! Докато ти прекара три часа и половина да се КЪПЕШ, аз изчистих целия апартамент САМА! Разбираш ли колко несправедливо е това, Фредрик!?

Значи, не казвам, че я обичам САМО заради това

Но стоим на опашката в тайландски ресторант, за да си поръчаме храна за вкъщи, и групичка мъже на средна възраст, с безжични слушалки и сака от някой аутлет, идват и ни пререждат.

Аз се ядосвам. Майка ти ми казва да не правя сцени. Аз се ядосвам още повече.

Един от мъжете на средна възраст се обръща към нас. Поглежда майка ти в очите, съзнавайки много добре, че ни е прередил. После се извръща бързо и се преструва, че нищо не е станало.

Аз го потупвам по рамото. Той ме игнорира. На мен ми се иска да го ударя. Майка ти ми забранява.

След това вади телефона си, излиза на улицата и провежда разговор. Когато се връща, някой се провиква от касата: „Номер 64!“. А майка ти просто казва „Тук!“, минава покрай цялата опашка, взима храната и плаща. А на връщане поглежда мъжете от групичката един по един право в очите и се усмихва.

Аз се обръщам към нея и казвам: „Да не би току-що да поръча по телефона, докато още се редяхме на опашката?“.

Тя свива учудено рамене и отговаря: „Не правят ли всички така?“.

Не казвам, че я обичам само заради това.

Но то определено не вреди.

Не казвам, че трябва да обичаш татко повече от мама. Естествено, че не. Просто излагам фактите

„Нищо с мечове.“

Нищо. С. Мечове.

Що за човек праща някого, когото обича, във видеотеката на Нова година и поставя такова условие?

А?