Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (13)

Какво трябва да знаеш за случаите, когато те държа малко по-силно за ръката

Ще срещнеш много хора, които ще ти обясняват какво всъщност представлява животът. За какво живеем. Някои от най-мъдрите индивиди в историята на света са опитвали да го обобщят. Музиканти, писатели, политици, борци за човешки права, художници, поети. Говорили са за преходността на живота, за неговата ирония, страст и магия. Изричали са и са записвали величествени мисли. Надявам се да можеш да прочетеш и чуеш всичките. Има нещо много специално в това да се влюбиш в думите. Да ги усещаш като пърхащи пеперуди под кожата си. Като вихрушка в главата. Като юмрук в стомаха.

Чел съм философи и мислители, и пророци. Светите книги, както и най-скверните писания. Виждал съм как най-брилянтните мозъци на човечеството посвещават целия си живот на опити да обяснят кои сме в действителност. Какво правим тук.

Какво представлява животът.

Но едно обяснение ме грабна най-много.

„Животът е игра на сантиметри.“

Казва го Ал Пачино. В съблекалнята преди последния мач във „Всяка една неделя“. Добър филм, да знаеш. Има хора, които ще ти кажат, че трябва да харесваш спортни филми или да обичаш американски футбол, за да го разбереш. Но грешат.

Животът е игра на сантиметри. Футболът също. Защото и в двете игри, живот и футбол, няма място за грешки. Половин крачка по-рано или по-късно и няма да успееш. Половин секунда по-бързо или по-бавно и няма да хванеш топката. Сантиметрите, от които се нуждаем, са навсякъде около нас. Във всяка минута, всяка секунда от играта. В този отбор ние се борим до последния сантиметър.

Има хора, които чисто хипотетично бихме могли да наречем „майка ти“, които всеки път, когато ти пускам този филм, ще поклащат глава и ще въздъхват толкова дълбоко, че ще трябва да спират по средата, за да си поемат въздух. Но двамата с теб разбираме.

Защото в живота разстоянията са малки.

Няколко сантиметра тук или там.

Обявата за работа, която ме отведе в Стокхолм, беше широка може би дванайсет сантиметра. Печатът върху билета за метрото беше може би два. Прагът, който прекрачих в мига, в който видях майка ти за първи път, беше висок може би осем. Първото легло, в което спахме, беше деветдесет.

Два родни града могат да са на три хиляди и петстотин километра един от друг. Един първи апартамент може да бъде петдесет и девет квадрата. Едно момче може да се роди високо четиридесет и осем сантиметра.

Един куршум може да има диаметър 5.6 мм.

За нищо от детството ти няма да ти дължа толкова голямо извинение, колкото за това, че никога няма да спра да бъда момчето, което просто опитва да те впечатли. Та предполагам, че ще запазя историята с куршума за момента, когато пораснеш дотолкова, че да смяташ, че никога нищо не ми се е случвало.

Тогава ще ти покажа белега и ще ти разкажа какво стана един ден, няколко години преди да се родиш.

И да, ако трябва да съм честен, вероятно изобщо няма да сметнеш, че това по някакъв начин ме прави по-готин. Но все пак. Използвам това, с което разполагам.

Полицията каза, че е било обикновен грабеж. Такива, каквито почти ежедневно се случват в банки, пощенски офиси и магазини. Отново и отново ни повтаряха: „Важното е да разберете, че не е било нещо лично“. Всъщност никой не знае какво точно се случи. Просто няколко въоръжени мъже и група хора, озовали се на грешното място в грешното време. Като при всички грабежи. Обирджиите може би са били стресирани. Това, което последва, може би е повече злополука, отколкото нещо друго. Трудно е да се каже.

Но преди да побегнат, един от тях стреля.

Не искам да те уча да се репчиш на полицията. Но да кажем, че е малко трудно да те прострелят, без да го „приемеш лично“.

Куршумът ме уцели в бедрото, десетина сантиметра над коляното, и стигна чак до костта. Но тогава не го знаех, разбира се. Забавното, когато те прострелят, е, че не осъзнаваш какво е станало. Минаха няколко секунди, преди изобщо да проумея, че куршумът ме е уцелил, и още няколко, докато разбера, че не ме е уцелил в главата.

Често ме питат дали съм се изплашил, че ще умра. Казват, че в такива моменти животът минавал пред очите ти. Възможно е това да е станало и с мен. Но единственото, което действително си спомням, е как обирджиите накараха всички в помещението да легнат на пода, след което взеха телефоните и часовниците ни. А аз бях получил своя часовник като коледен подарък от майка ти само няколко седмици по-рано.

Тогава излизахме едва от няколко месеца. Знам, че когато прозвуча изстрелът, си помислих, че може би никога повече няма да я видя. После си спомних какво ми казваше баща ми всеки път, когато се забърквах в нещо като малък: „Добре бе, Фредрик, защо ВСИЧКО винаги се случва точно на ТЕБ, по дяволите!?“.

Минаха още няколко секунди и си помислих, че ако все пак видя майка ти, тя сигурно ще се намръщи и ще каже, че човек не може дори един часовник да ми подари, без да отида да ме прострелят.

В това отношение е трудно да се живее с мен.

Често ме питат дали съм се изплашил, че ще умра. Ами, не. Не защото съм голям мъжкар или куражлия, или защото имам невероятно висок праг на болка, а защото донякъде интуитивно реших, че това е ситуация, към която вероятно би било удачно да подходя зряло и рационално. За разнообразие. Биолозите го наричат „инстинкт за оцеляване“. Баба ти го нарича „добро възпитание“.

Във всеки случай просто си рекох, че ако не стоя неподвижно и не си трая, следващият куршум ще бъде в главата ми. Така че останах да лежа неподвижно и си затраях. Когато стреляха за втори път, в пода, си помислих, че отново са ме уцелили.

Вярвах, че ще умра.

След това настана суматоха. Чух трополене на обувки по пода. Тръшване на врата. Рязко потегляне на автомобил. Тревожни гласове ми викнаха да не мърдам. Но аз, разбира се, опитах да се изправя, защото, ами, защото съм инатливо копеле.

Помня как понечих да стъпя, но кракът ми срещна единствено въздух. Почувствах се горе-долу така, както си представям, че се чувстват анимационните герои, когато осъзнаят, че са прекрачили ръба на някоя скала.

После дойде болката.

Пулсираща, безмилостна, безпощадна, проклета болка в крака. Беше толкова всеобхватна, че погълна цялата ми познавателна способност. Това продължи цяла вечност. Все едно ме прострелваха отново и отново, и отново, но куршумите не влизаха в тялото ми, а опитваха да излязат навън. Не знам колко време лежах на земята. Болката е всичко, което се е запечатало в съзнанието ми.

Следващото, което си спомням, са полицаите. А след тях и парамедиците.

Развиках се на един от тях, понеже каза, че хеликоптерът бил кацнал. Не обичам да летя. Креснах му директно да забрави за тая работа и да върви по дяволите. Разбира се, впоследствие се оказа, че изобщо не е казвал нищо за никакъв хеликоптер. Никой не знае откъде ми е хрумнало това. Случва се, когато си прострелян.

После ми дадоха доза наркотици, достатъчна да накара кон да седне, да изпие един „Доктор Пепър“ и да си свали Wordfeud на смартфона.

Оттам насетне на майка ти й беше значително по-тежко, отколкото на мен. Прострелването всъщност е най-близкото ми изживяване до това да съм рокзвезда. Всички се грижеха за мен.

Майка ти, от друга страна, била на работа, когато й се обадили да й кажат, че съм в спешното. Не й съобщили подробности. Казали само, че трябва да отиде в болницата, защото съм прострелян, но не споменали къде е раната. Тя се метнала в едно такси, без да знае дали ще съм още жив, когато пристигне. Дали й да приема обажданията от приятелите ми. Дали й да говори с майка ми.

А на мен? На мен ми дадоха морфин.

Не че по някакъв начин поощрявам взимането на наркотици. Аз самият имам доста ограничен опит с тях. Случи ми се случка, когато бях в Тайланд за два месеца като двайсетгодишен. Бях на парти, заспах на брега и се събудих на друг остров, а някой беше написал на тениската ми „уасаби“ с маркер. После две седмици изпитвах непреодолим апетит за доматен сок и чипс с лук. В крайна сметка реших, че тая работа с дрогата не е за мен.

Обаче морфинът… божичко.

 

 

Спомням си, че ме сложиха на носилка, а аз пеех. Не е много ясно какво, но мисля, че беше Afraid to shoot strangers^[1] на „Айрън Мейдън“. След това една медицинска сестра ме хвана за ръката и прошепна нежно, че ще ме обърнат на една страна и че не бива „да се страхувам“. Знам, че се зачудих защо, по дяволите, бих се страхувал, след като вече съм в болницата. Освен ако и тя не смяташе да извади пистолет. Мисля дори, че се пошегувах с това. Тя се усмихна така, както служителите в магазините се усмихват, когато изтърся някой каламбур, а те не искат да проявят неучтивост. После ме завъртяха на една страна и усетих как четири чифта ръце опипват трескаво гърба ми. Едва тогава осъзнах, че по дрехите ми има толкова много кръв, че лекарите не знаят дали не съм прострелян и на други места.

И тогава всъщност адски се изплаших.

Но после ми дадоха още морфин. И всичко се оправи.

Помня, че по път към операционната казах на една сестра, че трябва да намери приятелката ми и да й обясни, че съм окей и всичко ще бъде наред. Сестрата ме погали дружелюбно по главата и ми каза да не се притеснявам. Аз незабавно я стиснах за китката, вперих поглед в нея и занареждах: „Не познаваш приятелката ми! Не го казвам заради себе си, а заради болничния персонал!“. Тогава ми дадоха още морфин.

Но предполагам, че някой ме е чул и е взел думите ми на сериозно, защото малко по-късно друга сестра влязла в чакалнята, вдигнала пръст до устните си, за да подкани мама да замълчи, след което й дала знак да я последва. Мисля, че майка ти е била ужасно изплашена. Знам, че е плакала. Може да се каже, че докато аз лежах спокойно в окото на бурята, тя е била брулена от най-силния вятър.

Предполагам, че много малко хора имат привилегията да знаят точно в кой миг са осъзнали, че искат до края на живота си да се будят до даден човек. Майка ти казва, че когато сестрата я повела нагоре и надолу по стълбища и коридори и накрая отворила една врата, в първия миг сърцето й се пръснало. Вътре съм бил аз, проснат върху носилката и облян в кръв. Знам, че обърнах глава и щом я видях, усетих как кръвта пулсира из цялото ми тяло, чак до върховете на пръстите. Ще си спомням този момент, докато умра. Точно тогава разбрах, че бих я последвал до края на света.

И ами… Ще ми се да можех да кажа, че майка ти е почувствала абсолютно същото. Обаче, сещаш се.

 

 

Бях се размазал от морфина.

Така че това, което майка ти е видяла след търчането по коридори и стълбища с буца в гърлото и обляно в сълзи лице, било как аз лежа на носилка, по-надрусан от всички гости на „Грамис“^[2], взети заедно, и разказвам на една от сестрите вица за двамата ирландци в лодката.

Та точно в този момент може би е почувствала преди всичко, че й е писнало от мен, ако трябва да сме честни.

Но тя остана. Винаги ще смятам това за най-големия си подвиг след факта, че отговарям за половината от генетичния ти фонд.

Лекарите извадиха куршума. Не беше толкова драматично, колкото звучи. Истинската драма настъпи едва на следващия ден, когато упоението отшумя и една сестра дойде и извади катетъра. Като пораснеш, ще разбереш къде се слагат катетрите. Сериозно, ако ми беше дала да избирам дали да го издърпа, или да ме простреля в другия крак, всъщност щях да се замисля.

И все пак извадих късмет. Онази сутрин на мъжа в съседното легло също му извадиха катетъра. Той обаче имаше сутрешна ерекция.

Но както и да е.

Дадоха ми шишенце с таблетки и ме пратиха у дома. Всичко на всичко прекарах в болницата по-малко от денонощие. Куршумът влезе и излезе, а аз се озовах в собственото си легло за по-малко време, отколкото е нужно на Джак Бауер, за да приключи с един епизод на „24“.

В живота разстоянията са малки. Няколко сантиметра тук или там.

Впоследствие полицаите ми казаха с какво оръжие са стреляли по мен обирджиите. Показаха ми как съм лежал на пода и ми обясниха какви биха могли да бъдат последствията от съвсем малко отместване на цевта. Ако стрелецът беше насочил пистолета малко по-надясно, може би никога нямаше да мога да стана баща. Малко по-нагоре и може би нямаше да мога да ходя. Още една идея по-нагоре и ами, сещаш се.

Един месец бях на болкоуспокояващи. Два на патерици. Три на психолог. Мина цяла пролет, докато започна да ходя нормално, и цяло лято, докато спра да се будя посред нощ с плач и писък. Ако се чудиш защо все повтарям, че майка ти е твърде добра за мен, има десетки хиляди причини.

Тези нощи са една от тях.

Майка ти е лъвица. Никога не го забравяй. Мен всички ме дундуркаха и ми даваха таблетки, и ме возеха безплатно с такси, и ме черпеха в кварталната кръчма, ако в замяна им разкажа какво е да те уцели куршум. Но майка ти е тази, която крепеше живота ни, когато аз рухнах. Тя бе тази, която работеше извънредно, плащаше сметките и сменяше превръзките около дълбоката, кървава рана на бедрото ми. Тя бе тази, която започна да ликува така, сякаш съм спечелил световно първенство, когато й се обадих, докато беше на работа, и й казах, че за пръв път съм успял сам да прекрача ръба на ваната. Тя бе тази, която ме държеше за ръка и ми обещаваше, че всичко ще е наред, докато се учех да чакам на опашката в супермаркета, без да получавам паническа атака.

Тя бе тази, която в действителност пое куршума. Никога не го забравяй.

Онази есен отидохме до Барселона и пред една малка църква до един малък площад аз застанах на колене и я помолих никога повече да не се ядосва толкова много на друг мъж, задето оставя мокри кърпи на пода, колкото се ядосва на мен. Следващото лято се оженихме. Три седмици по-късно тя ме събуди на разсъмване, плесна ме по челото с някаква пластмаса и изкрещя: „Една или две черти? ЕДНАИЛИДВЕЧЕРТИВИЖДАШ???“.

Пролетта се роди ти.

 

 

Животът е игра на сантиметри.

Ако някой ден застанем пред вратите на детската градина и стисна ръката ти твърде силно. Или твърде дълго. Това е причината. Повечето хора така и не разбират, че не са безсмъртни.

Знам, че някой ден ще покажа белега на теб и приятелите ти, а когато излезете от стаята, някой от тях ще се обърне към теб с ококорени очи и ще възкликне: „Вярно ли? Наистина ли са го простреляли?“. Ще минат няколко драматични секунди. После ти ще изпънеш гръб. Ще кимнеш бавно и сериозно. Ще ги погледнеш един по един в очите. И накрая ще свиеш рамене и ще кажеш: „А, знаете го баща ми, разправя какви ли не глупости. Сигурно е просто родилен белег!“.

Надявам се, че няма да ми се сърдиш, че продължавам с опитите да те впечатля. Надявам се, че няма да ми държиш сметка за тази книга.

Ти и майка ти сте най-голямото ми приключение. Всеки ден се изумявам, че все още ми позволявате да бъда част от него.

И последно. Когато ти досаждам. Когато те поставям в неудобно положение. Когато съм несправедлив. Искам тогава да си спомняш за деня, когато отказа да ми кажеш къде си скрил ключа от колата.

И помни, че всъщност ти започна.