Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света (1)

На сина ми

Моля те за прошка.

За всичко, което ще направя през следващите има-няма осемнайсет години. За всичко, което ще пропусна. Всичко, което няма да разбера. Всички бележки за родителски срещи, които няма да искаш да ми покажеш.

За всички случаи, когато ще те изложа. За всички лагери, на които доброволно ще предложа да съм отговорник. За всички приятелки, които няма да искаш да поканиш на вечеря у дома.

За това, че ще изпълнявам номера си „мама-сбърка-а-татко-беше-прав“ пред чужди хора.

За онзи път, когато от училището ти ще поканят всички родители на турнир по бренбол^[1], а аз ще го взема твърде на сериозно. За това, че ще изкрещя на учителя ти по математика, че е „страшно плоскоглав“.

За това, че ще опитвам да „чукна пет“ с приятелите ти. И че ще купя микробус.

И че нося шорти.

За това, че ще закъснеем първия път, когато си поканен на истинско празненство за рожден ден. За това, че страшно ще се ядосвам, когато има опашка в „Грьона Лунд“^[2]. За това, че ще се обърна към продавача в скейтборд магазина с „човече“. За това, че няма да схвана, че всъщност предпочиташ да ходиш на гимнастика, вместо да играеш футбол. За това, че не се сещам да заключвам вратата на банята.

За екскурзиите. За каубойската шапка. За тениската с надпис „Истинските мъже тежат над 90 кг“. За речта на абитуриентския ти бал.

За всички пъти, когато ще се понапия и ще разправям историята за двамата ирландци в лодката.

Моля те за прошка за всичко това.

Но в моментите, когато си ми най-ядосан, искам да опиташ да си спомниш, че за мен винаги ще бъдеш малкото момче на една годинка, което стоеше голо в антрето и се смееше с беззъбата си усмивка, притиснало щастливо плюшения лъв до гърдите си.

Когато ти досаждам. Когато те поставям в неудобно положение. Когато съм несправедлив. Искам тогава да си спомняш за онзи ден.

За деня, в който не искаше да ми кажеш къде си скрил проклетия ключ от колата.

И помни, че ти започна.