Лин Флюълинг
Скритият воин (6)

Глава пета

В началото на цинрин се появи топъл южен вятър, който сложи край на приятното заточение. Изникналите дъждове бързо стопиха преспите. Снежните крепости също рухнаха под тази атака. Редиците снежни човеци се огънаха под заразата на топлите вихри.

Два дни по-късно пристигна кралски пратеник. Този път острото послание на лорд Орун бе придружено от послание от самия принц Корин.

— Вече няма измъкване — посърна Ки, когато Тобин съобщи съдържанието на писмата пред събраните около камината.

По време на неочаквания си престой Бисир се бе оживил и дори заруменял бузи. Но сега лакеят отново бе заприличал на втрещен заек.

— За мен пише ли нещо?

— Не се притеснявай за Орун — успокои го Тобин. — Ти нямаш вина за затрупаните пътища. Няма как да те обвини.

Бисир поклати глава.

— И все пак ще го направи…

— Тръгваме утре призори — заяви Тарин. И той изглеждаше не по-малко кисел от лакея. — Нари, погрижи се за багажа им.

— Естествено, че ще се погрижа! — грубо се тросна тя. Но Тобин я зърна да попива очите си с крайчеца на престилката, когато си мислеше, че останалите вече не я виждат.

 

 

Същата вечер готвачката приготви знаменита прощална гощавка, само че никой нямаше апетит.

— Ти все още възнамеряваш да ме придружиш, нали, Айя? — попита Тобин, разместващ с вилицата си парче агнешко.

— Бихте могли да станете придворна магьосница на Тобин — предложи Ки.

— Съмнявам се, че кралят би одобрил — отвърна тя. — Но ще дойда за кратко, за да видя накъде духа вятърът.

 

 

Тобин се чувстваше изключително потиснат на другата сутрин, докато той и приятелят му се подготвяха за път. Не му се ядеше, защото в гърлото му бе заседнала буца. Друга, по-тежка, бе вкоравила стомаха му. А Ки бе необичайно притихнал, сбогувайки се набързо. Бисир също изглеждаше мрачен.

Настъпилият ден съответстваше на настроението им — сив и дъждовен. Макар и отървали се от задушавалите ги преспи, пътищата бяха покрити с гъста кал, която забавяше напредъка. След Алистън пристъпите на дъжда зачестиха. А денят, и без това къс, мина неочаквано бързо. Пътниците прекараха нощта в крайпътна странноприемница. По обед на следващия ден зърнаха брега. Небето бе посивяло като метал, водите тъмнееха унило на фона на кафявите поля. Дори Еро приличаше на посипан с пепел.

По протежение на последните няколко мили пътниците пуснаха конете си в галоп. Горчивата миризма на морето се втурна насреща им. Този полъх и присъствието на собствените му хора поуспокоиха Тобин. Когато достигнаха арката на Просешкия мост, принцът вече се чувстваше в състояние да се изправи срещу опекуна си. Дори и бедняшките колиби между моста и градските стени не помрачиха духа му. Той изпразни кесията си, раздавайки медни и сребърни монети на просяците.

Край южната порта Тобин и бойците му поздравиха полумесеца и пламъка, всечени в арката й, като докоснаха сърца и дръжките на мечовете си — така измолваха закрилата на божествата, покровителстващи града. На портала Тарин оповести появата на Тобин, след което градските стражи се поклониха ниско. Айя се отдели за момент, за да покаже сребърната си брошка. Един от войниците отбеляза нещо върху дъска. Когато се върна при спътниците си, магьосницата бе стиснала устни гневно. Принцът знаеше за брошките, които свободните магьосници са принудени да носят, бе виждал и брошката на Айя, но едва сега осъзна същинското им предназначение.

След седмиците, прекарани в планините, тесните улици му се сториха още по-мрачни и мръсни. Лицата, които надничаха от прозорците на бедняшкия квартал, напомняха призрачни.

— Смрадливата Еро — промърмори той, сбърчвайки нос.

Айя го погледна странно изпод качулката си, но не каза нищо.

— Явно сме отсъствали достатъчно, за да отвикнат носовете ни — отбеляза Ки.

Те отново пришпориха конете си в галоп и подеха изкачването си към Дворцовия кръг. С навлизането в по-заможните части на града улиците ставаха все по-чисти. На много места личаха гирляндите от клони, окачени в чест на наближаващия празник на Сакор.

 

 

Началникът на дворцовата стража посрещна Тарин на портите.

— Принц Корин остави послание за братовчед си, милорд — каза той, покланяйки се ниско. — Принц Тобин е поканен да се яви в залата за пиршества веднага при появата си.

— Лорд Орун да е заръчвал нещо? — попита Тобин.

— Не, принце.

— И още по-добре — промърмори под носа си Ки.

Тобин колебливо се обърна към Бисир.

— По-добре върви при господаря си.

Младият слуга се поклони в седлото и мълчаливо се отдели от групата. Останалите продължиха под естествения свод на безлистните брястове.

Край кралската гробница Тобин забави ход и мълчаливо отправи поздрав към останките на родителите си. Между почернелите от времето дървени колони проблясваше олтарният огън. Хвърлените от него сенки танцуваха по каменните ликове на покойните кралици.

— Искаш ли да спрем? — попита Тарин.

Тобин мълчаливо поклати глава и продължи.

Градините на Новия дворец бяха изгубили пъстротата си пред сиво-черна двуцветност. Из прозорците на околните имения проблясваха светлини, запалени заради настъпващата зимна вечер.

Айя и останалите се отправиха към вилата, принадлежала на Ариани. Тарин остана с момчетата, за да ги придружи към крилото, заделено за компаньоните. Тъй като не бе сигурен какво посрещане го очаква, Тобин се радваше на присъствието на двамата си приятели.

 

 

Трапезарията бе празна, но откъм Кориновата зала за пиршества долитаха звуци на веселие. Двойните врати бяха оставени отворени, от тях струеше ярка светлина, примесена с музика. Сиянието на стотици лампи обля новопоявилите се. След целодневната езда помещението им се стори непоносимо горещо.

Корин и компаньоните му седяха около централната маса в компанията на неколцина подбрани приятели и фаворитки. Оръженосците непрекъснато сновяха, пренасяйки блюда и бокали. Гарол бе влязъл в ролята на виночерпец, застанал в готовност зад стола на Корин, а Танил разрязваше месо. Единствено наставникът Порион отсъстваше. Това донякъде зарадва Тобин — той обичаше суровия ветеран, но никак не гореше от нетърпение да изслуша мъмренето, което несъмнено предстоеше.

Другите две дълги маси бяха отрупани с гости. Не липсваше и обичайното актьорско присъствие — миценски акробати се прехвърляха из въздуха.

Корин все още не бе забелязал появата им, прекалено зает с приседналата в скута му Алия. Точно в момента тя се смееше високо, изчервена, а престолонаследникът нашепваше нещо в ухото й и си играеше с една от плитките й. Приближилият се към масата Тобин видя, че братовчед му е значително почерпен, макар че още бе рано.

В края на масата седяха Никидес и Лута и разговаряха с тъмнокосата Уна. Разговорът им бе по-скоро сериозен, отколкото съдържащ ухажване.

Лута бе първият, забелязал новодошлите. Лицето му засия, той сръга Никидес с лакът и кресна:

— Погледни, принце, своенравният ти братовчед най-сетне се появи!

— Ела тук, братовчеде! — възкликна Корин и широко разпери ръце. — Ти също, Ки! Значи най-накрая се появихте? Липсвахте ни. На всичкото отгоре ти пропусна рождения си ден.

— Поне имах възможността да поседя на старото си място — със смях каза Калиел и отстъпи почетния стол от дясната страна на Корин, за да се настани до червенобрадия Зустра.

Ки се присъедини към останалите сервиращи оръженосци. Тарин получи почетно място сред по-възрастните приятели на принца на дясната маса. Тобин неспокойно се огледа, очаквайки да види едрото туловище на Орун, който не пропускаше възможност да се намеси. Но не и този път.

Ки също бе приветстван сносно. Може би Орун не бе сторил нищо. Но Тобин зърна стария им враг: Мориел Жабата. Остроликото момче се бе вторачило в Ки с нескрита неприязън. Ако Орун бе съумял да изпълни заканите си, в момента този мазник щеше да е заел мястото на настоящия Тобинов оръженосец.

Тобин подири с поглед Ки, за да види дали и приятелят му е забелязал реакцията на Мориел. Търсещият му поглед попадна на чифт тъмни очи: лейди Уна му махна срамежливо. Тя винаги бе пораждала у него притеснение. А сега, обременен от новата си тайна, принцът побърза да отклони взор. Как щеше отново да понесе да разговаря с нея?

— Изглежда някой се радва на завръщането ти — отбеляза Калиел, забелязал внезапното изчервяване на Тобин.

— Донесете чаша на братовчед ми! Приветствена чаша! — провикна се престолонаследникът. Риско поднесе на Тобин златен бокал, а Гарол, почерпен не само от винени пари, щедро я напълни.

Корин се приведе напред, за да се вторачи в лицето на братовчед си.

— Не изглеждаш чак толкова зле. Разбрах, че си се сметнал за чумав?

Престолонаследникът бе дори по-пиян от очакваното, целият вонеше на вино. И все пак думите му, макар и леко завалени, бяха искрени.

— Не исках лешокълвачите да заковат двореца — обясни той.

— И като стана дума за птици, соколицата ти се беше затъжила за теб — с напевен акцент обяви седящият през няколко места Аренгил. — Постарах се да се погрижа за нея, но това не можеше да замени присъствието ти.

Тобин благодарно повдигна чаша към него.

А Корин се бе изправил на несигурни крака и шумно тропаше с лъжица по чиния, пълна с костите на печена гъска. Музикантите утихнаха, акробатите престанаха да се премятат. Осигурил си всеобщо внимание, престолонаследникът вдигна тост в чест на Тобин.

— Нека възлеем вино за здравето на моя братовчед, макар и на патерица.

С трепереща ръка той изсипа половината си чаша върху оцапаната покривка и погълна останалото съдържание. Междувременно останалите отляха нужните капки. Корин обърса уста с ръкав и обяви.

— За дванадесетата си навършена година братовчед ми трябва да получи по дванадесет целувки от всяко момиче на масата. И една допълнителна, като компенсация за изминалия месец. Ти си първа, Алия.

Възраженията биха били безсмислени — Корин винаги получаваше своето, а пиян ставаше особено настоятелен. Тобин се постара да не потръпва, когато Алия го прегърна и започна да обсипва лицето му с изискващите се целувки. Последната тя постави върху устата му, а после се отдръпна, смеейки се. Още половин дузина момичета се струпаха около него, очевидно по-загрижени за Кориновото одобрение. Когато дойде редът на Уна, тя срамежливо докосна страната му, затворила очи. Над рамото й Тобин можеше да види как Олбън, Зустра и Куирион си умират от смях, видимо развеселени от смущението му.

Когато целуването приключи, Ки постави пред него купа за измиване на пръстите и хлебна чиния. Тобин видя, че оръженосецът му гневно е стиснал устни.

— Това беше само глупава приумица — прошепна Тобин, само че не целуването бе разстроило приятеля му.

Все още навъсен, Ки отнесе един от подносите. Миг по-късно Тобин чу издрънчаването на чинии и приглушената ругатня на Ки. Той рязко се обърна и видя Маго и Ариус да се смеят, докато приятелят му събира разпилените огризки. По погледа, с който оръженосецът му ги пронизваше, личеше, че двамата не са губили време в подновяването на старите си номера.

Тобин все още не бе простил, че Маго бе подтикнал Ки към сбиване, докарало му сурово наказание върху стълбите на храма. Принцът бе започнал да се надига, когато Танил, оръженосецът на принца, пристъпи до него и докато поставяше няколко къса печено върху чинията му, промърмори:

— Аз ще се погрижа за тях.

Тобин неохотно се отпусна обратно на мястото си. Както обикновено, Корин не бе забелязал нищо.

— Какъв подарък ще искаш, братовчеде? — запита той. — Не се стеснявай. Какво ще кажеш за нова позлатена броня, която да замени старата ти черупка? Или може би предпочиташ нов ауренфейски кон? Не, сетих се за идеалния подарък: меч! Съвсем отскоро в града е пристигнал нов ковач. Само да видиш какви…

Тобин бавно дъвчеше, обмисляйки предложенията. Нямаше намерение да заменя коня или меча си — подаръци от баща му — а старата броня му служеше отлично, макар и малко умаляла. От пристигането си насам бе получил толкова дарове, че не се сещаше за нещо, което би могъл да си избере. Би могъл да отговори веднага, разбира се, само че не се осмеляваше да повдигне въпроса за Ки в тази обстановка. Не искаше да посрамва приятеля си пред останалите. А и не бе сигурен, че братовчед му притежава нужното влияние.

— Не се сещам за нищо — каза накрая той.

Тези му думи бяха посрещнати с добронамерени викове, ала сред тях той чу как Лилиан, сестрата на Урманис, злобно прошепва към Алия:

— И пак не пропуска случай да се престори на непринуден селски благородник.

— Може би принцът не иска предметен дар, а нещо различно — предложи Тарин. — Например пътуване?

Корин се ухили широко.

— Пътуване? Ето това е подарък, който може да бъде споделен. Къде искаш да отидеш, Тобин? Афра? Може би към Еринд? Аз лично ти препоръчвам Еринд. Там поднасят най-вкусните печени змиорки в цяла Скала. Славата им отстъпва единствено на тамошните курвета!

Калиел обви ръка около врата на приятеля си, стараейки се да усмири пиянското му възторгване.

— Той е още малък за това — рече той и смигна на Тобин над рамото на престолонаследника. Калиел и Танил бяха единствените, които смогваха да озаптят алкохолния му изблик.

Все още объркан, Тобин погледна към Тарин. А мъжът се усмихна и леко повдигна ръка към гърдите си.

Принцът веднага разбра. Докосвайки бащиния пръстен, който носеше под туниката си, той каза:

— Бих искал да посетя имението си в Атион.

— Толкова близо? — разочарова се Корин.

— Никога не съм бил там — напомни му Тобин.

— Атион ще бъде! Нямам нищо против нов кон, а тамошните табуни са най-добрите от тази страна на Осиатско море.

Всички се оживиха. Ободрен от тази малка победа, Тобин си позволи малка глътка вино. Орун винаги бе изнамирал оправдания, които да не позволяват на принца да посети имението си. Поне тук думата на Корин нямаше как да бъде заобиколена.

 

 

— Виж ти кой се върна — озъби се Маго. Събиращият останките от пиршеството Ки се стараеше да не му обръща внимание.

Ариус, вечният поддръжник на Маго, не закъсня да се включи:

— Мда, селският рицар отново е сред нас. Чух, че лорд Орун здравата ти се е заканил, задето си позволил на принца да избяга.

— Учителят Порион също не е във възторг — сладко добави Маго. — Като нищо пак ще клекнеш върху стълбите на храма. Колко ли камшика ще ти шляпне принцът този път?

Ки го препъна в отговор. Маго рухна на земята, разпилявайки подноса си с печено агнешко.

— Пак ли се препъваш в собствените си крака, Маго? — засмя се минаващият наблизо Танил. — Гледай да почистиш, преди Чилнир да те е спипал.

Маго се изправи. Цялата предна част на туниката му бе омазнена.

— Мислиш се за много печен, а? — просъска той към Ки. Сетне се обърна към Танил: — След като съм толкова непохватен, по-добре сър Киротиус да почисти вместо мен.

И Маго понесе празния поднос към кухнята. Ариус хвърли заплашителен поглед към Ки и се отправи след приятеля си.

— Не е нужно да си създаваш неприятности заради мен — промърмори Ки, докато събираше разпилените останки. Срамуваше се, че Танил е чул подмятанията на останалите двама.

Само че очите на другия оръженосец сияеха от веселие.

— Не е твоя вина, че той е толкова кьопав. Ходът ти беше добър. Ще ме научиш ли?

 

 

Минаваше полунощ, когато Тарин и Калиел съпроводиха принцовете към покоите им. Корин беше мъртвопиян. След няколко опита да си разбие носа Тарин го взе на ръце.

— Сладки сънища, сладичък братовчеде — мърмореше пияният престолонаследник, докато биваше предаван на Танил и Калиел. — И добре дошъл у дома! Калиел, май отново ще повърна.

Двамата му приятели бързо го поведоха вътре, но от разнеслите се звуци стана ясно, че не са успели да го доближат до леген.

Тарин отвратено поклати глава.

— Той невинаги е такъв — каза Тобин, както винаги припрян да защити братовчед си.

— И все пак прекалено често е такъв. Не мисля, че и баща му би се гордял с това — изръмжа Тарин.

Отварящият вратата Ки се присъедини към мнението му.

Бутнатата двер се удари в нещо, пораждайки нечие възклицание. В следващия миг вратата бе разтворена широко. На прага й стоеше сънитият Балдус, усмихнат широко.

— Приветствам ви, принце — поздрави слугата. — Лорд Тарин. Вас също се радвам да видя.

Стаята бе изпълнена с приятния аромат на нагорещен восък, примесен с боровата свежест, долитаща откъм балкона.

Балдус веднага се зае да приготвя леглото на Тобин.

— Веднага ще ви донеса грейка за леглото, принце. Молай и аз много се зарадвахме, когато чухме за завръщането ви. Сър Ки, оставил съм багажа в гардеробната. Оставих ви го за разопаковане, както обичайно. — Той потисна прозявка. — Освен това пристигна писмо от опекуна ви, принце. Молай го остави върху бюрото.

Значи дъртият Шкембльо все пак не е губил време, помисли си Тобин и взе свитъка. Ако се съдеше по начина, по който Балдус отказваше да поглежда към Ки, застрашената позиция на оръженосеца не представляваше тайна за никого.

— Върви да спиш в кухнята на топло — обърна се Тобин към слугата, тъй като искаше да остане насаме с приятелите си. — И кажи на Молай, че тази нощ няма да ми е нужен. Уморен съм от пътя и искам да се наспя.

Балдус се поклони и извлече сламеника си. А Тобин събра смелост, строши печатите и бързо прочете краткото послание.

— Какво пише? — тихо попита Ки.

— Само това, че ме призовава утре да се явя при него. Сам.

Тарин на свой ред прочете свитъка и се навъси.

— Сам, а? Изглежда нашият канцлер е забравил с кого си има работа. Ще приготвя почетна стража. Кажи, когато ще потеглиш. — Той потупа и Тобин, и Ки по рамото. — Не унивайте, момчета. Будуването в тревога няма да помогне с нищо. Сега се наспете, а с утрешната работа ще се оправим утре.

Тобин осъзнаваше съвета на Тарин, ала нито той, нито оръженосецът можаха да заспят. Двамата лежаха неподвижно, заслушани в тихото просъскване на изстиващите в камината въглени.

Най-сетне Ки леко докосна крака на Тобин със своя и изрази гласно страха, измъчващ и двамата.

— Това може да е последната ми нощ тук.

— Да се надяваме, че няма да е така — сипкаво отвърна Тобин.

Измина още дълго време, преди Ки най-сетне да заспи. Убеден в равномерното дишане на приятеля си, принцът внимателно се измъкна и отиде в съблекалнята.

Багажът им бе струпан върху пода. Тобин разтвори своя вързоп и извади куклата. Знаеше, че не се нуждае от нея, за да призовава брат си, само че вече му нямаше доверие. И не искаше да рискува.

Сам и сред мрака той осъзна, че отново се страхува от призрака, дори в по-силна степен от преди. Но и този страх не го спря да прошепне думите — брат му понякога можеше да отгатва бъдещето. И Тобин нямаше да се успокои, докато не зададе питането си.

Брат му изникна, изпълнил с излъчването си мрачното и дребно помещение. И все така изглеждаше необичайно истински.

— Орун ще отпрати ли Ки? — попита Тобин.

Братът го гледаше мълчаливо, застинал като нарисуван.

— Кажи ми! По-рано ми казваше разни неща! — Злобни, болезнени неща, а също и лъжи. — Кажи ми!

— Мога да говоря само за това, което виждам — най-накрая прошепна брат му. — Него не виждам.

— Кого? Ки или Орун?

— За мен те са нищо.

— Тогава не си ми от полза! — огорчено просъска Тобин. — Върви си!

Братът се подчини, а Тобин захвърли куклата в старото й скривалище — на върха на прашния гардероб. Сетне се върна в леглото и се намести близо до Ки. Навън валеше и принцът остана заслушан в ромола, напразно изчаквайки появата на съня.