Лин Флюълинг
Скритият воин (58)

Глава петдесет и седма

Нападението на Тобин временно бе отвлякло вниманието на пленимарци от обсадата на Дворцовия кръг.

Уморено облегнати върху стената, Лута и Никидес наблюдаваха с нарастваща надежда как малката армия на Тобин посича пленимарските редици и ги обръща в бягство. Знамето на принцесата предвождаше всяко нападение.

Но оставащите врагове все още държаха града. Малцината защитници на Дворцовия кръг бяха изтощени от неспирното избутване на стълби и гасенето на пожари.

Преди два дни пленимарските катапулти бяха разположени на по-висока позиция и не спираха да изливат камъни и огнени снаряди. Много от крайните вили и храмове рухнаха. Някогашните покои на компаньоните в Стария дворец бяха превърнати в лазарет, изпълнен с ранени и бездомни.

Пленимарският предводител — маршал Харкол — на два пъти бе поискал от тях да се предадат. И двата пъти Корин бе отказал. Бранителите разполагаха с изобилие от храна и вода, но запасите им от стрели отдавна бяха свършили. Това ги принуждаваше да замерят враговете с всичко останало — мебели, павета, нощни гърнета, късове от декоративните дървета… Дори се наложи да хвърлят каменните ликове от кралската гробница.

— Мисля, че кралиците биха одобрили — сухо бе казал канцлер Хайлус, когато някой бе предложил това. — Всяка от тях е отдала живота си за Скала. Не мисля, че малко камък би им досвидял.

Лута смяташе, че старецът е прав. Кралица Маркира бе премазала неколцина некроманти.

 

 

Загледан в прегрупиращите се сили на Тобин, Лута поклати глава:

— Ти вярваш ли на онези Ниринови нелепици, Ник?

— За това, че Тобин се обявил за момиче? — подбели очи Никидес.

— Не, за предателството и за ламтежа към трона.

— На това вярвам още по-малко, но Корин изглежда убеден. Освен това не ми харесва как Нирин го държи изолиран всяка нощ, за да налива вино в гърлото му и отрова в ухото му. Това ме плаши много повече от онези чернодрешковци долу.

 

 

Тобин нападна още два пъти преди здрач, щурмувайки стени и барикадите. Пленимарските редици издържаха, но земята остана осеяна с техните мъртъвци. Малко след залез вятърът довя дъжд откъм морето и запечата небето с облаци.

При смрачаване ново войнство изникна от юг. Знамената им останаха неясни, но Никидес каза, че приличали на рицари, вероятно от Илани и градовете от средата на крайбрежието. Те бяха поне две хиляди. Внезапно пленимарци се оказаха обградени в обгорената пустош, която бяха създали между цитаделата и пристанището. Обсаждащите Дворцовия кръг започнаха да се отдръпват. Светлината на факлите им показа, че те се разделят, за да се сражават на три фронта.

 

 

— Не, няма да го направя! — каза Корин, гневно кръстосващ всекидневната си. Стаята вонеше на вино и страх.

Нирин погледна към канцлер Хайлус. Старецът седеше край огнището, а умът му бе изпълнен с измяна. Но той мълчеше. Нирин имаше пълен контрол над Корин — нещо, което и самият канцлер осъзнаваше.

Магьосникът бе убедил принца да остави компаньоните на пост пред вратата. Вътре бе останал единствено Калиел, който мрачно поглеждаше към магьосника от сенките край прага.

Бе почти полунощ. Изникналият след залеза дъжд бързо се бе усилил в буря. Гневни повеи блъскаха ледени капки към прозорците. На моменти мълнии прорязваха нощната непрогледност.

— Трябва да обмислите тази възможност, Ваше Величество, за доброто на Скала — увещаваше го Нирин, докато пореден вихър разтърсваше завесите. — Новопристигналите от юг са обикновени селяни. Те няма да сторят нищо. Същото важи и за армията на Тобин. Не и в това време. Те осъзнават, че врагът ги превъзхожда, и са се оттеглили. Но вражеските сапьори не са прекратили дейността си. Чувам ги всеки път, щом вятърът утихне! Всеки момент може да нахлуят тук. И какво ще правите тогава? Останали са ви само шепа закрилници.

— Бурята се отнася и за пленимарците — възрази Калиел. Гласът му трепереше от едва сдържан гняв. — Корин, не можеш просто да побегнеш!

— Отново — с горчива усмивка допълни Корин, пробождайки приятеля си с поглед.

— Не казах това.

Нирин остана удовлетворен от първата пукнатина.

— Това няма да е бягство, лорд Калиел — меко каза той. — Ако враговете нахлуят, те ще избият всички, включително младия ни владетел. Ще влачат тялото му по улиците и ще отнесат главата му като трофей в Беншал. На победния им пир техният Повелител ще носи нашата корона и меча на Герилейн.

Корин преустанови краченето си и стисна дръжката на големия меч, увиснал на хълбока му.

— Той е прав, Калиел. Те знаят, че не могат да завземат цялата страна с една атака, но ако унищожат Еро, оплячкосат съкровищниците и убият последния владетел на управляващата династия, колко дълго ще изкара Скала след това?

— Но Тобин…

— Но Тобин е не по-малка заплаха! — кресна Корин. — Сам чу докладите. Всички следовници на Илиор, останали в града, не спират да шушукат как истинската кралица щяла да се появи, за да спаси земята. Днес бяха екзекутирани още трима свещеници, но белята вече е сторена. Още колко, преди тази паплач да разтвори вратите пред врага? Сам видя знамената на армията му. Провинцията вече се събира да го подкрепи… или да я подкрепи! — Той отвратено размаха ръце. — Няма значение каква е истината, невежите вече вярват. А и ако той успее да разкъса обсадата, какво тогава? — Принцът изтегли меча и го повдигна. — По-добре пленимарският Повелител да го вземе, отколкото един предател!

— Грешиш, Кор! Защо отказваш да разбереш? — негодуващо извика Калиел. — Ако Тобин искаше градът да рухне, защо ни се притича на помощ? Би могъл просто да изчака нашествениците да свършат мръсната работа. Видя как се сражава той днес. Изчакай, умолявам те. Изчакай поне още ден, преди да сториш това.

Олбън нахлу вътре и припряно отдаде чест.

— Корин, току-що сапьорите пробиха. Портата рухна. Пленимарци нахлуват като плъхове.

Ококорен като мъртвец, Корин се обърна към Калиел.

— Събери телохранителите ми и компаньоните. Еро е изгубена.