Лин Флюълинг
Скритият воин (55)

Глава петдесет и четвърта

Лебеди. Бели лебеди, летящи на фона на невъзможно синьо небе.

Тобин се надигна рязко, объркана от нещата, които виждаше около себе си.

Това е Атион. Стаята на родителите ми.

Завесите на леглото бяха прибрани, отвъд прозореца се развиделяваше мъгливо утро. Свит край краката на Тобин, господин Рижавон оголи зъби в ленива прозявка, а после започна да преде.

— Ки?

Другата половина на огромното легло бе гладка. Никой не бе полагал глава върху възглавниците.

Тобин слезе от леглото и с нарастващо притеснение огледа стаята. Никъде не се виждаше сламеник, нямаше и следа от Ки. Къде ли беше отишъл? Тобин се отправи към вратата, но преминалият през огледалото образ я накара да спре.

Сега можеше да види непознатата, която бе гледала към нея откъм езерото на Лел. Принцесата пристъпи по-близо до огледалото, обхваната от ужас и удивление. Непознатата стори същото. Тя бе високо, стройно, напрегнато и ужасено на вид момиче, облечено в дълга ленена нощница. Върху брадичката й имаше сърповиден белег, розово родилно петно красеше лявата й ръка.

Тобин бавно отдръпна нощницата. Тялото не беше толкова различно, все така жилаво. Изключение правеха малките гърди, между които зарастваше рана. Но по-надолу…

Някой предвидлив слуга бе оставил нощното гърне на удобно място до леглото. Тобин успя да достигне до съда точно навреме, преди напъните да започнат.

След като престана да й се гади, тя се надигна и бавно се приближи обратно до огледалото. Рижавон започна да се умилква около голите й глезени. Тобин се приведе и го взе, за да го притисне към себе си.

— Аз съм. Вече съм Тамир — прошепна тя на котарака. Лицето й не се бе променило значително. Съдържаше повече мекота в сравнение с преди, но пак си оставаше незабележимо. Неистово сините очи пак си оставаха най-яркият й белег.

Някой бе отстранил и последните остатъци от предишната кожа, а също бе почистил и косата й. Сега последната се спускаше плавно около лицето й. Принцесата се опита да си представи как би изглеждала с вплетени в косата панделки и украшения.

— Не!

Тя отново избяга от огледалото и напразно подири дрехите си. Сетне се приближи до най-близкия гардероб и рязко го разтвори. Великолепните рокли на майка й уловиха в мек блясък утрешната светлина.

Тобин затръшна вратата, приближи се до следващия гардероб и извади една от туниките на баща си. Тя се оказа прекалено голяма, затова принцесата откачи един черен плащ и се уви в него.

С разтуптяно сърце Тобин изтича към вратата, за да потърси Ки.

И едва не се препъна в него. Оръженосецът дремеше върху сламеник пред вратата, облегнал гръб на стената и отпуснал брадичка върху коленете си. Стремглавото излизане го събуди. Двама войници, стоящи на пост, застанаха мирно и отдадоха чест, но принцесата не им обърна внимание.

— Какво правиш тук? — попита тя. Никак не й харесваше новият й глас. В момента например звучеше писклив.

— Тоб! — Ки припряно се надигна. — Аз… Не изглеждаше благоприлично…

— Къде са ми дрехите?

— Не бяхме сигурни какво ще поискаш да облечеш.

— Какво ще поискам? Моите си дрехи. Онези, с които пристигнах!

Ки се обърна към един от пазачите и заекна:

— Предай на мадам Лития, че Тоб… че принцесата… че Тамир желае да получи дрехите, които бяха изпрани.

А Тобин придърпа Ки в стаята и затръшна вратата след тях.

— Аз съм Тобин, Ки! Все още съм си аз!

Оръженосецът успя да се усмихне.

— И да, и не. Искам да кажа… Зная, че ти все още си ти, но… Билайри да ме тръшне, Тоб, вече не зная какво да мисля.

Объркването в очите му подхрани страха й.

— Затова ли си останал да спиш в коридора?

Ки сви рамене.

— Нямаше как да се покатеря в леглото на една принцеса.

— Престани да ме наричаш така!

— Но сега ти си точно това.

Тобин понечи да се извърне, но Ки я хвана за раменете.

— Ти си тази, която трябва да бъдеш. Докато ти спеше, Аркониел разговаря с мен и Тарин. Много неща трябва да бъдат осмислени и мисля, че развитието на събитията онеправда всички ни, само че всичко това е минало и не можем да се върнем назад.

Той плъзна длани по ръцете й, за да сключи пръсти с нейните, а Тобин потръпна под допира.

Ки не забеляза.

— Зная, че нямам никакво право да се оплаквам, тъй като за теб е далеч по-трудно — продължи той. Мъката ясно личеше върху лицето му. — Аз все още съм твой приятел, Тоб. Ти ме познаваш. Просто още не ми е ясно как ще продължат нещата сега.

— По същия начин — остро каза Тобин и стисна ръцете му. — Ти си първият ми приятел — най-добрият ми приятел — и мой оръженосец. Това не се променя. Не ме интересува кой какво ще си помисли! Както и да ме наричат, за теб аз съм Тобин.

Прекъсна ги тихо почукване. Влезе Лития, преметнала Тобиновите дрехи върху ръката си.

— Тарин съобщава, че първите войници вече са събрани. Позволих си да ти потърся подходяща броня в съкровищницата, тъй като ти дойде без доспехи. Ще я изпратя веднага щом бъде почистена. И след като закусиш.

— Не съм гладна.

— Да ги нямаме такива. — Лития й се закани с пръст. — Няма да те пусна да излезеш от тази стая, преди да си се подкрепила. А какво ще кажеш и за една вана? Постарах се да те измия, докато спеше, но ако желаеш, мога да наредя да донесат вана.

Тобин се изчерви.

— Не. Кажи на Тарин, че искам да говоря с него. И на Аркониел.

— Веднага, принцесо.

Щом тя излезе, Тобин захвърли наметалото, смъкна нощницата и започна да се облича. Привързваше панталоните си, когато забеляза, че Ки се е извърнал. Ушите му се бяха зачервили.

Принцесата се изправи в цял ръст.

— Погледни ме, Ки.

— Не, аз…

— Погледни ме!

Той се извърна. Видно беше, че полага големи усилия да не поглежда към малките й, заострени гърди.

— Не исках това тяло, но щом ще трябва да свикна с него, същото се отнася и за теб.

Оръженосецът простена.

— Недей, Тоб. Моля те, не ми причинявай това.

— Кое?

Ки се извърна.

— Ти не разбираш. Просто… просто се облечи.

Покъртена, Тобин побърза да си нахлузи туниката и се огледа за ботушите си. Погледът й се замъгли и тя приседна на леглото, преглъщайки сълзите си. Рижавон скочи в скута й и отри глава под брадичката й. Ки също седна до нея и я прегърна през рамо, но допирът му бе напрегнат. Това също я нарани.

— Аз съм ти приятел, Тоб. И винаги ще бъда. Но някои неща ще се променят. Аз съм объркан не по-малко от теб. Още ми е трудно да осмисля, че вече няма да можем да спим в едно легло или дори да оставаме насаме… Не зная как ще го понеса.

— Не е нужно да става така!

— Разбира се, че е. Непоносимо е, но трябва. — Сега гласът му бе внимателен, а също и тъжен по нов начин. — Ти си момиче, принцеса, а аз съм млад мъж. Не мога да спя в нозете ти като някой невръстен паж или… или като този котарак.

И самата Тобин осъзнаваше истинността на думите му. Неочаквано засрамена, тя отново взе ръката му и я стисна. Нейната собствена ръка бе запазила кафявия си загар, но дланта бе загубила много от грубостта си.

— Ще трябва отново да си изработя мазолите — каза тя. Гласът й бе прекалено нестабилен.

— Това няма да ти отнеме дълго. Ръката на Ахра е груба като кожата на ботуш. Помни нея и всички онези жени, които срещна вчера. Ти все още си воин, също като тях. — Ки стисна ръката й над лакътя и се усмихна широко. — Тук нищо не е изгубено. Все още можеш да строшиш пръстите на Олбън.

Тобин му кимна благодарно, после отмести Рижавон и се изправи. Тя протегна десница и каза:

— Ти все още си мой оръженосец, Ки. Ще ти напомня тези ти думи. Нужен си ми.

Той се изправи и стисна ръката й във воински поздрав.

— Ще бъда твоя сянка.

След това светът на Тобин отново изглеждаше нормален, поне за момента. Тя раздразнено погледна към светлеещия прозорец.

— Защо са ме оставили да спя толкова дълго?

— Ти не ни остави избор. Не беше спала два дни, а след случилото се на стълбите… Тарин каза да те оставим да почиваш, докато той събере гарнизона. Така или иначе щеше да ни се наложи да чакаме. Изненадан съм, че се надигна толкова рано.

— Защото съм момиче? — изфуча Тобин.

— Не, нямах това предвид… Ако аз трябваше да се разсека и да се обгърна от горещина, която да ми свали кожата, не мисля, че бих могъл да се изправя на крака толкова скоро. — Той отново стана сериозен. — Не зная каква беше тази магия, Тобин, но по едно време изглеждаше, че слънцето е слязло от небето, за да те обгърне. Приличаше и на онези магически огньове на екзекуциите. — Ки скриви лице. — Болеше ли?

Тобин сви рамене.

— Не си спомням много. Помня единствено кралиците.

— Кралици?

— Духовете им. Ти не ги ли видя?

— Не, видях само брата. В един момент се бях изплашил, че и с двама ви е свършено, толкова зле изглеждахте. Него вече го няма, нали?

— Да. Къде ли е отишъл?

— При Билайри, надявам се. Трябва да ти призная, Тоб, че никак не съжалявам за отсъствието му, дори и понякога да ти е помагал.

— Не се изненадвам — промърмори тя. — И все пак той бе последният ми близък роднина.

 

 

Лития се завърна, водейки Тарин, Аркониел и неколцина слугини, понесли едри вързопи.

— Как се чувстваш? — попита магьосникът. Той внимателно хвана Тобин за брадичката и огледа лицето й.

Принцесата се отдръпна.

— Още не зная.

— Гладна е — каза лейди Лития, редейки огромна закуска върху масата край камината. — Мисля, че трябва да оставите принцесата най-напред да се нахрани.

— Не ми се яде. И не ме наричай така! — тросна се Тобин.

Тарин скръсти ръце и я изгледа сурово.

— Няма да разговаряме, докато не се подкрепиш.

Тобин грабна една питка и отхапа голям залък, за да удовлетвори условието на Тарин. Едва тогава осъзна глада си. Тя омете овесената питка права, взе си още една и след нейното поглъщане пристъпи към пастета. Ки се присъедини към нея, също толкова изгладнял.

Тарин се засмя:

— На светло не изглеждаш толкова различна. Личи по-голямата прилика с майка ти, но пък това не е лошо нещо. Обзалагам се, че ще станеш красавица след още няколко години.

Тобин изсумтя с уста, пълна със симид — огледалото й бе показало друго.

— Мисля, че това ще ти хареса. — Тарин се приближи до леглото и разгърна един от вързопите. С театрален жест той повдигна лъскава ризница. Брънките бяха изключително фини, под възхитения допир на Тобин приличаха на змийска кожа. Долният край, ръкавите и яката бяха украсени със златни ивици, чиято простота пак съумяваше да породи удивляващ окото рисунък. Останалите вързопи съдържаха стоманен нагръдник и шлем с подобна украса.

— Ауренфейска изработка — каза Лития. — Дарени са на бабата на Риус.

Бронята бе украсена с дъба на Атион, инкрустиран в злато. И нагръдникът, и ризницата се оказаха точно по мярка на Тобин. Одеждата от брънки прилепна удобно, като пуловерите, които Нари изплиташе.

— Жените от замъка предположиха, че би искала и това — продължи Лития, повдигайки нов табард. — Има и приготвена подплата, а също сме приготвили и знаме с герба ти. Няма да допуснем стопанката на Атион да влезе в битка неразпозната.

— Благодаря на всички ви! — възкликна Тобин, докато обличаше табарда. Тя се приближи до огледалото, където остана загледана в образа си, докато Ки й прикачваше меча. Ликът, обграден от качулката метални брънки, вече не принадлежеше на уплашено момиче. Това беше лицето, което тя бе свикнала да вижда.

Лицето на воин.

Отражението на Ки й се усмихна:

— Видя ли? С въоръжението изглеждаш досущ като преди.

— Което може да е за добро — каза Аркониел. — Не мисля, че Ериус ще посрещне с възторг новината, че има племенница, а не племенник. Тарин, погрижи се войниците да не изричат името Тамир, докато не получат нареждане.

— Какво ли ще каже Корин? — каза Ки.

— Добър въпрос — рече магьосникът.

Тобин се навъси към отражението си.

— Аз също не спирах да си мисля за това още откакто вие двамата с Лел ми показахте истината. Той не е просто мой братовчед, Аркониел, той ми е и приятел. Как да го нараня, след като той е проявявал такава доброта към мен? Не би било правилно. Но не се сещам какво мога да сторя. Корин надали ще отстъпи престола просто така.

— Няма — потвърди Тарин.

— Ще оставим боговете да разрешат това — посъветва магьосникът. — За момента ми се струва най-добре в Еро да се завърне принц Тобин, а не принцеса Тамир. За останалото ще мислим после.

— Ако има после — изтъкна Ки. — Пленимарци също няма да се отдръпнат просто така. А те имат некроманти и пълчища войници. Само Сакор знае колко са в действителност.

— Всъщност ние също поназнайваме някои неща — каза Тарин и се усмихна в отговор на изненадания поглед на Тобин. — Оказа се, че нашите магьосници могат да бъдат и страшно полезни.

— Помниш ли онзи път, когато полетяхме до Еро? — попита Аркониел.

— Това беше видение.

— Нарича се заклинание за наблюдение. Аз самият нямам и понятие от военни дела, но с помощта на Тарин успяхме да пресметнем, че врагът разполага с осем хиляди бойци.

— Осем хиляди! А с какво разполагаме ние?

— Тукашният гарнизон включва петстотин конници, а пехотинците и стрелците са почти двойно толкова — поде Тарин. — Още няколко стотици ще трябва да оставим да охраняват замъка. Братовчед ми Орил ще остане тук в качеството си на твой маршал, а…

— Хиляда и петстотин. Прекалено малко!

— Това е само гарнизонът. Още при пристигането ни изпратих вести до околните барони и рицари. Други две хиляди ще поемат на път утре заедно с багажа. — Той замълча и мрачно се усмихна към Тобин. — Ще трябва да се оправяме с тях.

— Граниа питаше дали жените може да яздят в авангарда ти — каза Лития.

— Да, разбира се. — Принцесата се замисли за момент, припомняйки си уроците на Гарвана. — Нека само най-добрите да заемат предните редици. Останалите да стоят по-назад, докато съберат опит. В това няма нищо срамно. Кажи им, че Скала се нуждае от тях. Те са прекалено малко, за да ги хабим. — Лития понечи да излезе, но Тобин я спря. — Ти ще се присъединиш ли към нас?

Икономката се засмя.

— Не, принцесо, аз не съм войник. Но за снабдяването на армия зная много неща благодарение на Хейкън. Изпращали сме и дядо ти, и баща ти на множество битки. Ще получиш всичко необходимо.

— Благодаря ти. Благодаря на всички ви. Каквото и да стане, радвам се, че имам такива приятели.