Лин Флюълинг
Скритият воин (53)

Глава петдесет и втора

Тобин се опитваше да не мисли за това, което предстоеше. Реакцията на Ки го бе изплашила повече от каквато и да било битка. Той бе повярвал в решителните думи на приятеля си, но по време на пътуването на няколко пъти улавяше обърканите му погледи. Сякаш оръженосецът се опитваше да види непознатата, скрита под кожата на Тобин.

Не искам да се променям! С тези мрачни мисли принцът се загледа към далечните планини, закрили част от звездите. Какво ли би станало, ако просто пришпореше коня и оставеше всичко — битките, града, приятелите, ориста — зад себе си?

Но това желание го посети само за миг. Той беше скалански воин и принц от управляващата династия. Колкото и да се страхуваше, никога не би се посрамил по такъв начин. Никога не би предал приятелите си.

Никой не би посмял да откаже да смени конете на един скалански принц. Петимата се възползваха от спирането, за да разпространят новините за неочакваната инвазия. Призори отново виждаха морето, а час след пладне стигнаха в Атион.

Спирайки коня си пред градските порти, Тарин подвикна към стражниците:

— Отворете в името на принц Тобин, стопанин на Атион. Принцът се завърна!

— Еро се намира под пленимарска обсада — обърна се Тобин към сепнатите войници веднага след като се озова в града. — Нека всички мъже да се подготвят за поход. Не, почакай! — провикна се той, когато един от стражниците понечи да се втурне. — Нека жените също се съберат. Всички, които желаят да се сражават за Скала, са добре дошли под знамената на Атион. Разбра ли?

— Да, принце.

— Всички да се съберат в двора на замъка.

— Много добре, Тобин! — промърмори Аркониел, когато продължиха.

Препускането им през града ги отведе до все още вдигнат подвижен мост. Петимата спряха на ръба на рова и Тарин се провикна към дежурните, но отговор не последва.

Ки заслони очи и се загледа към войниците на стената.

— Тези са от хората на Солари.

— Отворете в името на принца! — отново изкрещя Тарин.

Най-сетне някакъв войник се приведе от стената над портата.

— Херцог Солари е наредил никой от Еро да не бъде пропускан. Заради шарката.

— Кучи син! — процеди Ки.

— Веднага спуснете моста за принца или ще увиснете за измяна! — изрева Тарин с глас, който Тобин не бе чувал до този момент.

Аркониел бе по-спокоен:

— Дошли сме по сериозна работа, приятелю. Веднага повикай господаря си.

— Солари не може да прави това! — разпалено възкликна Ки, докато те изчакваха. — Тази земя принадлежи на Тобин, без значение на колко години е той сега.

— Този, който командва замъка, командва и Атион — промърмори Тарин, вперил поглед в крепостните стени.

— Братът бе прав — каза Тобин, обръщайки се към Аркониел. — Преди много време той ми каза, че Солари иска Атион за себе си.

Слънцето се измести с още час, а те продължаваха да изчакват. Зад гърба им бяха започнали да се струпват въоръжени граждани. Бързо се разчу за ставащото. Тарин откри неколцина сержанти сред тях и нареди из околните селища да бъдат разпратени вестоносци. Аркониел изпрати напътствия за градските жреци.

Две жени изникнаха от тълпата и се поклониха ниско на Тобин. Една от тях бе облечена в старомодна броня, другата носеше бялата роба и сребърна маска на илиорска жрица.

Тобин я позна дори и маскирана.

— Лейди Калия.

Жрицата се поклони, показвайки многоцветните дракони върху дланите си.

— Отдавна сънувах завръщането ви, но не очаквах то да бъде толкова скоро. Атион няма да изостави законната наследница.

Тобин слезе от коня си и й целуна ръка.

— Аз също няма да изоставя Атион. Значи си знаела?

— Че ще се окажете вие? Не, Ваше Височество, но съм изключително доволна. — Тя приведе глава до неговата и прошепна: — Добре дошла, дъще на Телатимос.

Пристигнаха още жреци. Аркониел и Калия ги придърпаха встрани и тихо започнаха да разговарят с тях. Един след друг те се обръщаха към Тобин и мълчаливо го поздравяваха, допирайки ръце до сърцата си.

Най-сетне Солари изникна на стената и каза високо:

— Приветствия, принц Тобин. Съжалявам за лошия прием, който си получил.

— Не знаеш ли какво става в Еро? — изкрещя Тобин. — Вчера са изпратили пощенски гълъби. Столицата е нападната!

Тълпата зашумя удивено.

— Да, информиран съм — провикна се херцог Солари. — Но Атион на всяка цена трябва да остане защитен от епидемията.

— Това не е правилно! — кресна глас от тълпата.

— Дори и ако цената е животът на законния владетел? — изрева Тарин. — Солари, това е синът на Риус. Той е дошъл тук по заповед на краля. Собственият ти син е в столицата.

— Междувременно пристигнаха още птици, Тарин, така че ми позволи да ти съобщя по-пресни новини. Долната част на Еро вече е изгубена. Кралят е пленен в Дворцовия кръг. Всички те ще бъдат избити много преди да успеете да се върнете.

— Предател! — изкрещя Ки и размаха меча си.

Херцогът не му обърна внимание.

— Скала трябва да бъде защитена, а Атион е най-силната останала крепост. И трябва да бъде ръководен от опитен генерал. Оттегли претенцията си, принце, и аз ще те осиновя като свой наследник. Тези жреци са свидетели на обещанието ми.

— Не! — в един глас завикаха жриците на Илиор. Останалите свещенослужители също подеха вика им. — Проклинаме те, предателю!

— Ти имаш и други синове, Солари — отвърна му Аркониел. — Дори и ако ти повярвахме, колко дълго Тобин би останал жив сред тях?

— И две седмици няма да минат! — извика някаква жена зад тях.

— Няма ли кой да простреля предателя? — кресна друг.

— Нападнете стените!

— Обесете негодниците! Никога няма да им се подчиним.

Ки слезе от коня си и се приближи до принца.

— Не можеш ли да изпратиш брата срещу него, Тоб? — прошепна той.

Но Аркониел чу думите му и просъска:

— Никога вече не казвай подобно нещо, Ки. Дори нямаш представа какво говориш.

Сетне магьосникът се приближи до ръба на крепостния ров и повдигна десница във въздуха, стиснал жезъла си. Лъчите на гаснещия ден изпълниха кристала със сияние.

— Чуйте ме, всички вие, които сте в замъка, и всички, които сте се събрали зад нас. — Гласът му се понесе над събраните. — Аз съм магьосникът Аркониел, някогашен ученик на лейди Айя. Познавате ни като близки приятели на херцог Риус. По негова собствена воля ние бяхме избрани да покровителстваме единственото му дете, което сега стои като просяк пред собствените си порти!

Солари твърди, че не иска да допусне зараза. Нима по-рано е предприемал такива мерки? Не, прави го едва сега, когато е уверен, че Еро е изгубена. Знайте това, жители на Атион. Годините чума и смърт, които търпи земята ни, са проклятието на Илиор. Проклятие, което крал Ериус донесе с узурпацията си. Той отне престола от законната владетелка на Скала. Принцеса Ариани, дъщеря на Агналейн, майка на Тобин — тя трябваше да стане кралица!

— Думите му са истинни! — провикна се Калия, издигайки длани в знак на свято потвърждение. — Детето й стои пред вас, недокоснато от глад или зараза. Именията на принц Тобин — Атион, Цирна, Алистън, Мидълфорд, Хоукс Лий — до едно бяха пощадени. Някога не сте ли се питали защо? Аз ще ви кажа: защото в жилите му тече кръвта на Ариани! Без да го осъзнава, Тобин е бил истинският ви защитник, благословен от Илиор и Квартата.

Усилвалото се мълвене прерасна в ликуване, но от замъка не последва отговор. Тобин се огледа нервно. Тълпата бе настроена добронамерено към него, но самият той се чувстваше беззащитен. Може би точно в този момент върху крепостните стени се прицелваха арбалетчици.

— Сега какво? — обърна се той към Тарин.

Калия се приближи до него и хвана стремето на коня му.

— Преди време ви обещах помощта си. Спомняте ли си?

— Да.

— Но вие така и не я потърсихте. Сега ви я предлагам отново. Надайте бойния си вик. Вие сте владетелят на Атион.

Звученето на гласа й му вдъхна надежда. Принцът наклони глава назад и изкрещя:

— Атион! Атион за Скала и за Квартата!

Ки и останалите подеха рева му. Събраните се присъединиха разпалено, размахвайки носни кърпички, шалове и всякакви оръжия. Звукът се разля като вълна над Тобин, изпълвайки слуха му с шумола на хубаво вино.

А Калия повдигна ръце, за да призове тишина.

— Ето. Чувате ли?

Викът долиташе и отвъд стените на замъка.

— Атион за Скала! За Квартата!

Той преля в рев и скоро бе допълнен с непогрешимия екот на метал, сблъскващ се в метал.

С мрачна усмивка Тарин се поклони на жрицата.

— Много добре, милейди. Атион познава гласа на истинския си господар. Те се сражават за теб, Тобин. Повикай ги.

— Спуснете моста! — кресна принцът, но отговор не последва.

Те останаха неспокойно загледани в портата на крепостта. Измина още час, преди звукът на битката да утихне и над портата да изникне някакво суетене.

Отново се бе разразило сражение, но този път то трая съвсем кратко. Стълкновението приключи с изхвърчането на някакъв човек от ръба на стената. Полетът му бе спрян от стегнатото около врата му въже. То преряза и вика му.

Зелената копринена роба на обесения не отстъпваше на царска с пищността си. Нишките на скъпата бродерия уловиха лъчите на слънцето. Трупът остана да се полюлява.

Това беше Солари.

Няколко мига по-късно подвижният мост бе спуснат с трясък. От крепостта започнаха да изникват войници, които се спуснаха да поздравят принца. Някои от тях носеха зелените униформи на херцога, но скандираха името на Тобин.

Сред тях имаше и жени, все още облечени в поли и престилки, но стискащи мечове. Една от готвачките притича до Тобин и падна на колене пред него. С две ръце тя повдигна меча си и се провикна:

— За Атион и Квартата!

Това бе братовчедката на Тарин, която принцът още помнеше от първото си посещение. Той слезе от коня, прие меча и й го подаде обратно с думите:

— Изправи се, Граниа. Вече отново си капитан.

Гръмнаха нови ликувания, отекнали сред стените и над града. На Тобин му се струваше, че звукът го издига във въздуха. Тогава Аркониел отново изникна до него.

— Време е, Тобин! — извика магьосникът, за да надвика шума.

— Да, зная.

Обграден от спътниците си и върховните жреци, Тобин прекоси моста. Сражението бе оставило десетки трупове, предимно от хората на херцога. Някои от зелените униформи бяха затворени зад оградите за добитък, където бяха охранявани зорко.

Тобин обходи двора, преценявайки ситуацията. Повечето от хората на Солари бяха избрали да подкрепят Атион.

— Замъкът е твой, принце — каза Тарин.

Херцогиня Савия и децата й го изчакваха на върха на стълбището. Тя държеше главата си гордо вдигната, ала в очите й личеше страх. Сърцето на Тобин се сви, когато зърна същото опасение и в очите на децата. При предишното си посещение тук той бе пирувал с тях, бе държал малката Роза на коляното си. Сега момиченцето се бе вкопчило в полата на майка си и тихо хленчеше.

Савия се отпусна на колене.

— Убийте ме — проплака тя, повдигайки ръце към него. — Но в името на Квартата ви умолявам да пощадите децата ми!

— Всички вие се намирате под моя защита — увери я Тобин. — Кълна се в Квартата и законите на Скала, че нищо няма да ви се случи. — Той се огледа. — Тук ли е лейди Лития?

— Да, принце — отвърна въпросната, излизайки напред от тълпата.

— Лейди Лития, обявявам те за управител на Атион. Погрижи се нареждането ми да стигне до всички от гарнизона. Никой не бива да посяга или обижда херцогинята и децата й. За момента да останат под арест в покоите си. След като ги отведеш, погрижи се да бъдат издигнати моите знамена.

— Да, принце. — Одобрението, което Тобин прочете в очите й, го зарадва много повече от досегашното ликуване. Тя се отправи към ридаещата херцогиня и я отведе вътре.

— Сега се обърни към войниците — посъветва го Тарин.

Със свит стомах Тобин плъзна поглед по морето от очакващи лица. Внезапно досегашният му успех преставаше да има значение.

— Воини на Атион — поде той. Струваше му се, че гласът му е прекалено тънък и писклив. — Благодаря ви за вярната служба.

Аркониел се приближи до него и прошепна нещо в ухото му. Тобин кимна и си пое дъх.

— Добри ми люде, зная, че вие ме обикнахте заради баща ми и ме приветствахте като един от вас. Днес… — Заради пресъхналата си уста той замълча за момент. — Днес пленимарските бойни кораби изпълват залива на Еро. Градът гори, а враговете обсаждат портите на Дворцовия кръг.

Принцът отново замълча, за да си събере мислите и да изчака гневните викове да утихнат.

— Днес аз стоя пред вас не само в качеството си на дете на Риус, а и на Ариани — онази, която трябваше да стане кралица.

Тобин отново спря, скован от страх. Започваше да се опасява, че ще припадне пред всички тях. След пореден дъх си наложи да продължи:

— Ако иска да оцелее, Скала отново трябва да бъде оглавена от кралица. Това… Това, което ще ви кажа сега, е много странно, но…

Принцът отчаяно се обърна към Аркониел и прошепна:

— Не зная как да им го кажа. Моля те, помогни ми!

Аркониел се поклони, сякаш току-що бе получил някаква сурова повеля, и повдигна ръка, за да призове вниманието на тълпата към себе си. Ки пристъпи до Тобин и отпусна ръка върху рамото му. Принцът го погледна благодарно.

Магьосникът пъхна ръка под туниката си и извади сребърен амулет на Илиор.

— Атионски воини, някои от вас ме познават. Името ми е Аркониел, свободен магьосник, обучавал се при Айя. Наставницата ми и аз бяхме избрани за закрилници на принц Тобин, напътствани от Африйския оракул преди шестнадесет години. Илиор бе дарила учителката ми с видение по времето, когато децата на Ариани още не бяха напуснали утробата й. Всички вие сте чували, че принцесата родила близнаци, момче и момиче. Чували сте, че момичето се родило мъртво, а само момчето оцеляло. Това не е напълно вярно. Моята господарка и аз присъствахме на раждането онази нощ, но до днес запазвахме истината в тайна.

И днес разкривам пред вас, че от близнаците на Ариани оцеля момичето, а не момчето. По волята на Илиор и за доброто на Скала новородената получи формата на мъртвия си брат, за да не погине в ръцете на краля и неговите лакеи. Това момиче сега стои пред вас като принц Тобин.

Настъпи мълчание. Тобин чуваше зова на патиците в рова и лая на кучета, долитащ от селото. Сетне някой изкрещя:

— Това не е момиче!

— Що за магия може да постигне подобно превращение? — осведоми се брадат жрец на Дална. Думите му породиха вълнение, защото всички събрани започнаха да говорят едновременно.

Тарин, Ки и Риско се приближиха около Тобин, стиснали дръжките на мечовете си. Юмрукът на Аркониел се обви стегнато около жезъла. Но върховната жрица на Илиор бе тази, която успокои тълпата.

Калия плесна с ръце над главата си. Страховит гръм се разнесе сред стените.

— Оставете го да довърши! — провикна се тя. — Нима аз и братята ми от останалите храмове щяхме да стоим край тях, ако не смятахме, че думите им заслужават да бъдат изслушани? Оставете магьосника да говори!

Аркониел й се поклони и продължи.

— В продължение на петнадесет години вие познавахте този храбър млад воин като сина на Риус. Днес, по волята на Илиор, ще видите истинската наследница на скаланския престол. Вие сте благословени, атионци! Точно вие ще бъдете свидетели на завръщането й. Вие доказахте добротата си, като свалихте предателя Солари. Сега я заякчете, като станете свидетели редом с тези жреци.

Сред няколко самотни възклицания и изръмжавания Аркониел накара всички около Тобин да се отдръпнат.

— Той е прекалено открит. Не можем ли да сторим това вътре? — промърмори Тарин.

— Не, хората трябва да видят. Моля те, Тарин, отдръпни се.

Мъжът хвърли един последен поглед към принца, сетне отстъпи, последван от Ки и останалите. Жреците се отдръпнаха в другия край на стълбите.

Макар че приятелите му стояха на не повече от десет крачки, Тобин се почувства изключително самотен и незащитен. Сега никой не ликуваше и не скандираше името му. От всички страни към него се взираха скептични лица.

Калия се усмихна състрадателно, сякаш усетила нарастващия страх на принца. Останалите свещенослужители наблюдаваха с видимо неспокойство.

Аркониел се приближи до Тобин и му даде малък сребърен нож. Принцът го позна — той бе принадлежал на Лел.

— Тя ми го даде преди известно време. Използвай го храбро — прошепна магьосникът и целуна Тобин по бузите. Никога преди не бе правил това. — Помни какво ти казах. Започни с куклата. Бъди смел, Тобин. Твоят народ те наблюдава.

Моят народ.

Цялата тълпа бе затаила дъх. Стискайки ножа, Тобин усети как страхът се оттича от него, оставяйки след себе си същия вътрешен покой, който изникваше преди битка. И все пак ръцете му леко трепереха, когато той извади куклата и внимателно пъхна режещия ръб под стегналите врата й косми. Със следващия разрез разсече захабения муселин и изсипа съдържанието на разпорената кукла. От нея изпаднаха сухи билки, късове пожълтяла вълна и парченца крехка кост. Изпадна и нещо друго, малко и сияещо, което задрънча по стълбите. Това бе златната плоча, носеща думите на Оракула. Тобин бе забравил, че я е скрил там. Плочката падна в краката на един брадат сержант, който колебливо я вдигна. Когато Аркониел му направи знак да я остави, войникът я повдигна и прошепна дрезгаво:

— Ще ви я пазя, принце.

В следващия момент братът изникна до Тобин, вторачил се с гладни черни очи. Ако се съдеше по внезапните викове и възклици, явно и други го виждаха.

— Дрехите — тихо каза Аркониел. — Трябва да се съблечеш. Помогни му, Ки.

Братът тихо просъска, когато оръженосецът се приближи, но не му попречи. Без да допуска колебание, Тобин разкопча колана, палтото и ризата и ги подаде на Ки. Присъствието на духа караше принца да настръхне. Призракът стоеше близо до него, също гол до кръста. Тобин бързо свали ботушите, чорапите, панталоните и, след кратко колебание, бельото си. Ки му се усмихна окуражаващо, докато отнасяше дрехите. Той също се страхуваше, макар да се стараеше да не го показва.

— Всичко е наред — прошепна му Тобин, свали верижката с двата пръстена и му я подаде. — Пази ми ги.

Ки обви юмрука си около пръстените и го притисна към сърцето си, сетне отстъпи, за да застане обратно до Тарин.

Гол, Тобин се обърна към тълпата и подири парченцето кост, вшито в гърдите му. Откри го веднага, точно под кожата. Ръбчетата от шевовете на Лел леко дращеха пръстите му с груботата си.

— Бързо! — просъска братът.

Тобин се вгледа в тъмните очи на брат си, преди да повдигне сребърния нож.

— Да.

Придържайки костицата с два пръста, принцът притисна острия връх до кожата си. Не можеше да види действията си, но ръката му бе ловка. Той сгърчи лице, когато металът проби. Между гърдите му се плъзна струйка кръв.

— Сечи по-дълбоко! — нареди братът.

Тобин разряза отново, извъртайки ножа. Върхът откри целта си, в който момент тялото на принца бе пронизано от изгаряща болка. Той рухна на колене. Ножът издрънча върху каменната площадка до него.

— Освободи ме! — изпищя братът и приклекна, за да покаже на Тобин кървящата рана, изникнала върху неговата гръд. По страните му също се стичаше кръв — кръвта на сълзите му. — Боли! Продължавай!

Изохквайки, Тобин стисна очи и поклати глава. Болката бе прекалено силна.

— Сега! — изкрещя жена. — Трябва да бъде сега, дъще!

Отваряйки очи, Тобин видя призраците.

Те го бяха обградили в кръг, всички короновани, стискащи меча на Герилейн пред себе си. Той не ги разпозна — гробищните им ликове бяха прекалено схематични, за да уловят живите им лица — но знаеше кои са. Самата Герилейн го наблюдаваше, окървавената му баба също. А онзи слаб, тъжно лик мъж край тях — той несъмнено бе Телатимос, последният законен крал.

Студени пръсти докоснаха челото му. Тобин повдигна очи към единственото лице, което бе виждал преди. Това беше Тамир, убитата кралица. Тя му бе извикала, сега проговори отново.

Смелост, дъще. Трябва да го направиш сега. За Скала!

Някой постави ножа обратно в ръката му. Това беше Ки. Той ридаеше, докато коленичеше край Тобин.

— Можеш да го направиш — прошепна той и се отдръпна. Изглеждаше сякаш изпраща Тобин на екзекуцията му.

Принцът повдигна ножа. Болката от поредното впиване на метала скриви устните му. Той винаги си бе представял, че парченцето кост ще излезе лесно, като тресчица. Но плътта му се бе обвила около него — подобно на дървесна тъкан, заздравяла около пронизалия я пирон. Той отново извъртя острието и чу нечий писък. Звучеше като брата, но гърлото на Тобин остана пресипнало от него.

Парченцето кост излезе, все още обгърнато от сурова плът. Тобин нямаше време да го усети между пръстите си — нова вълна болка го изпълни, немислима болка.

Обви го бял огън, леден в ожесточението си. Тобин не можеше да диша, да мисли, да пищи или да чува. И все пак по някакъв начин зърна брата, почувства как духът се бори с него и минава през него, оставяйки хлад.

И тогава болката изчезна. Тобин остана свит върху гладкия камък на върха на стълбите. Призраците все още го бяха наобиколили, но очертанията им бяха по-бледи, изградени от мрежеста сивота. Площадката около принца бе почерняла.

А брата го нямаше.

Оглеждайки се, той не обърна внимание на втрещените околни. Забелязваше единствено отсъствието на близнака. Освен това можеше и да го почувства: изпълваше го болезнена празнота. Двамата не се бяха сбогували, не си бяха казали нищо. Просто Тобин бе отрязал брата от тялото си и призракът си беше отишъл. Все още бе трудно за проумяване.

— Тоб? — Топла ръка го хвана за лакътя, помагайки му да се изправи. Ки.

Тобин посегна към него, а после застина ужасено, вторачвайки се в странната кожа, която сега покриваше ръката му. От пръстите до рамото тя висеше на дълги безцветни ивици. Приличаше на разпадаща се ръкавица. Това важеше за цялото му тяло. Някои от ивиците се влачеха около него, разкъсани от ужасяващата магия, която бе подело разкъсването. Той плахо потърка лявата си ръка и ивиците се отрониха, за да разкрият гладка, бяла кожа под себе си. Родилният белег пак си оставаше там, по-ярък от всякога.

Той размърда пръсти и започна да разтърква ръце, обелвайки старата кожа, подобно на змия. Когато потри лице, тънката маска се отдели безболезнено. Белегът с формата на полумесец остана върху брадичката. Огънят бе пощадил косата му, но скалпът й също бе готов да се обели.

Тобин плъзна ръце над гърдите си и внезапно спря. Едва сега осъзна напълно какво се бе случило. Старата кожа се бе изпънала, извита във формата на…

Извита във формата на женска пазва.

Потръпвайки, Тобин дръпна кожата надолу и се вторачи в малките си гърди.

Тя смътно дочу разнасящото се мърморене, когато сведе глава. Момчешките й гениталии бяха увиснали в празнота. Тобин дръпна кожата над тях и ги отдели от тялото си.

Ки се извърна, притиснал длан над устата си. Принцесата го чу да повръща.

Възприятията й бавно премигваха. Тя все още не можеше да почувства стълбите под краката си. Тарин се озова край нея, обгърна раменете й с плащ и й помогна да остане изправена. Ки също се върна, за да й помогне да преодолее неочакваната слабост.

Жреците и Аркониел на свой ред я наобиколиха. Наложи се наметалото отново да бъде разтворено за оглед. Тобин остана загледана в небето над главите им, прекалено безчувствена, за да изпита срам.

— Всичко е наред, Тоб — помърмори Ки.

— Не съм… Тобин — прошепна тя. Устните й бяха напукани, гърлото я дереше.

— Да, сега тя трябва да носи женско име — подкрепи Калия.

Аркониел тихо простена.

— Така и не обсъдихме това!

— Зная — прошепна Тобин. Призрачните кралици отново я бяха наобиколили. — Тамир, кралицата, която е била убита. Тя ми се яви… предложи ми Меча. Нейното име… — Обгръщалата я сива мъгла започваше да се отдипля. — И Ариани, заради майка ми, която трябваше да се възкачи на престола. И Герилейн, заради Илиор и Скала.

Призрачните кралици й се поклониха, прибраха мечовете си и изчезнаха.

Жрицата кимна.

— Тамир Ариани Герилейн. Нека това име ви носи сила и щастие. — Обръщайки се към тълпата, която бе отново притихнала, Калия се провикна: — Аз съм свята свидетелка! Тя е жена и носи същите родилни петна и белези.

— Аз съм свидетелка — повтори жрицата на Астелус. Останалите свещенослужители също потвърдиха.

— Всички вие сте свидетели! — провикна се Аркониел към тълпата. — Истинската кралица се завърна. По родилния белег върху ръката й и белега върху брадичката й потвърждавам, че пред вас стои същата личност, но в истинската си форма. Тамир Втора!

Този път убедени, хората започнаха да ликуват. Но дори и радостта им не можа да заглуши пукота, разнесъл се над Тобин. Пищният дървен панел, стоящ над вратата на замъка — в който бе вдълбан мечът на Сакор — се разцепи и рухна, за да разкрие оригиналната украса.

Окото на Илиор отново бдеше над Атион.

Тобин почтително повдигна ръка. Но ревът на тълпата я заля с чернотата си.

 

 

В същия момент африйската сибила се изсмя сред мрака на пещерата си.

 

 

Укриваща се заедно с половин дузина магьосници сред руините на столична пивница, Айя залитна и прикри лице. Ослепително бяло сияние я обгърна. Зад клепачите й постепенно потъмня образът на тъмнокоса, синеока млада жена.

— Слава на Илиор — прошепна тя, а спътниците й отвърнаха със слова на същата почит и почуда. Сетне в един глас те извикаха:

— Слава на Светлата! Кралицата се завръща.

 

 

В планините северно от Алистън магьосниците от Аркониеловата Трета Ореска бяха споходени от същото видение и бързо започнаха да обсъждат видяното.

 

 

Из цяла Скала магьосниците, някога приели малките камъчета на Айя, и много от онези, които тя бе сметнала за недостойни, видяха образа и зарониха сълзи на радост или срам.

 

 

Видението нанесе двоен удар на Нирин, обхождащ укрепленията. Макар и преобразено, той веднага разпозна лицето. С гневен рев той издигна пестници към небето, беснеейки заради предателствата на Илиор и Солари, а също и заради неуспеха на хората му да отстранят принца.

— Некромантство! — крещеше той, давещ се в гнева си. — Фалшиво лице, фалшива кожа! Но не всичко е решено!

Един от сивите стражи, сглупил да се приближи към господаря си точно в този момент, изгуби зрението си и почина ден по-късно.

 

 

Лел се събуди в дъба си и отвори магически прозорец. През него видя Тарин да носи момичето през някакъв коридор. Вещицата остана загледана в спокойното, спящо лице.

— Кийса — прошепна тя и бе сигурна, че вижда клепачите на Тобин да трепват. — Кийса, помни ме.

Лел удължи наблюдението си с още момент, за да се увери, че Ки е там, сетне затвори портала.

В планините все още бе зима. Под краката й хрущеше сняг, докато тя се отправяше към езерото. Краищата му бяха заледени, но средата бе нескована.

Вещицата се приведе над водата и видя лицето си сред нежните й дипли. Изглеждаше стара. Кръвта й не се бе оттичала след най-дългата нощ, а сред косата й почти не се виждаха черни кичури. Ако бе останала да живее сред народа си, сега щеше да има съпруг, деца и чест. Ала единственото й съжаление се отнасяше до това, че няма да остави след себе си дъщеря, която да се грижи за това свято място — за дъба и за свещения поток — отдавна изгубено за народа й.

Тя обърна длани към невидимата луна и разля заклинанието над водата. Едничък образ изникна сред течния мрак. Вещицата го наблюдава в продължение на няколко мига, сетне се обърна и бавно се отправи към дъба, където легна върху кожите си. Там обърна длани нагоре — празни, в прием — и се заслуша в шумола на клоните.

Той се приближи безшумно. Захабената кожа на вратата не трепна при влизането му. Лел го усети как ляга до нея, хладен като пряспа, и обгръща ръце около шията й.

Най-сетне се връщам при теб.

— Добре дошло, дете! — прошепна тя.

Ледени устни намериха нейните и вещицата доброволно отвори уста, позволявайки на демона, когото наричаха Брат, да открадне последния й дъх — както преди години тя бе откраднала първото му вдишване. Балансът бе възстановен.

И двамата бяха свободни.