Лин Флюълинг
Скритият воин (52)

Глава петдесет и първа

— Как е баща ми? — обърна се Корин към стражниците на портата.

— Ранен, принце — рече сержантът. — Заръча да ви кажем, че е в лятната шатра край храма. Трябва веднага да се явите при него.

Зад стените на Дворцовия кръг гъмжеше от ранени, бежанци и добитък. Кози и овчи гласове проблейваха откъм изящните градини, а край алеите ровеха свине.

Глухи ликувания приветстваха завръщането на компаньоните. Дворците и повечето от вилите бяха тъмни, но навсякъде пламтяха стражеви огньове. Местата, където доскоро младите благородници бяха тренирали, сега приличаха на бойно поле. Около пламъците се бяха скупчили хора, плътно омотани в плащовете си. Въздухът бе натежал от миризмата на пожар и храна. Някъде в мрака се чуваше детски плач, пръхтяха коне. От всички страни долиташе притеснено мълвене.

Шатрата бе ярко осветена. Из нея нервно пристъпваха офицери и благородници.

По-малка група се бе събрала около масата в средата на заградената площ. Именно натам се отправиха двамата принцове.

— Принц Корин, принц Тобин, слава на Квартата! — възкликна канцлер Хайлус. — Вече започвахме да се боим от най-лошото!

Пребледнелият Ериус лежеше със затворени очи върху масата. Той бе гол до кръста. Дясната страна на ребрата му бе зле насинена, ръката му бе стегната в шина. Край левицата му бе положен мечът на Герилейн, потъмнял от кръв.

Генерал Рейнарис стоеше до него, а мрачният Нирин бе застанал край нозете на владетеля. Сред застаналите недалеч офицери и слуги Тобин различи Мориел. Юношата бе облечен в броня, а туниката му бе зацапана със сажди и кръв. Той усети погледа на принца и му отдаде чест. Изненадан, Тобин му кимна, а после се обърна към краля.

Бледнеещ под светлината на факлите, престолонаследникът се приведе към баща си.

— Какво стана?

— Магия удари стената малко след като вие потеглихте, принце — обясни Рейнарис. Лицето му бе окървавено, оток бе затворил лявото му око. — Няколко отломъка удариха баща ви.

Корин стисна здравата ръка на владетеля.

— Той ще оцелее ли?

— Да, принце — отвърна сивокос дризиан.

— Естествено, че ще оцелея! — изръмжа Ериус и отвори очи. — Какво става в града, Корин?

Рейнарис улови погледа на принца и леко поклати глава.

— Сраженията продължават, татко — рече престолонаследникът.

Ериус кимна и отново затвори очи.

Тобин постоя още малко край тях, сетне се отдръпна при останалите компаньони, настанили се край един от мангалите.

Бяха прекарали няколко минути там, когато познат глас извика:

— Ето ги! Живи са!

Никидес и Лута изникнаха от тълпата и се затичаха, за да прегърнат Тобин и Ки. Бариеус също беше с тях, но от Руан нямаше и следа. Новодошлите също бяха окъсани и оцапани, но не изглеждаха ранени.

— Мислехме, че сте загинали заедно със Зустра! — каза Тобин, задавен от неописуемо облекчение.

— Къде е Руан? — попита Ки.

— Убит — одрезгавял от чувство отвърна Никидес. — Един пленимарец ме нападна в гръб, а Руан изскочи на пътя му. Той ми спаси живота.

Ки тежко приседна край Риско. Бариеус се настани до него и го покри с наметалото си.

— Съжалявам, Ник. Поне е умрял геройски — каза Тобин, макар думите да не бяха в състояние да променят нищо. — Орниъс също е мъртъв.

— Бедният Риско — поклати глава Лута. — Още трима от нас погинаха.

 

 

Изглежда дризианите бяха свършили добра работа, защото кралят отказа да бъде отнесен в двореца, а настоя да му бъде донесен стол. Мориел и Рейнарис му помогнаха да седне, а Корин положи меча на Герилейн върху коленете му. Нирин и Хайлус застанаха зад импровизирания престол.

Ериус тежко се приведе напред, борейки се да си поеме дъх, сетне направи знак на Корин да се приближи. Известно време двамата разговаряха тихо. След нов жест на владетеля Нирин, Рейнарис и Хайлус се присъединиха към обсъждането им.

— Какво става? — Тобин шепнешком попита Никидес. — Дядо ти изглежда разтревожен.

— Докладите не са обнадеждаващи. Бойците ни са успели да запушат пробива на източната порта, но в града са останали много пленимарци. А неотдавна пристигнаха вести, че край южната двер също има пробив. Техните некроманти са ужасяващи. Гоначите са почти безсилни срещу тях.

Лута погледна към Нирин.

— Е, да, това не е като да изгарят магьосници и да бесят жреци.

— Внимавай — предупреди го Тобин.

— Просто няма да успеем да удържим — продължи Лута, снижавайки глас. — Не разполагаме с достатъчно бранители.

Никидес кимна.

— Все още никой не иска да го изрече гласно, ала Еро е изгубена.

Дъждът най-сетне бе спрял и облаците се изместваха на запад. Звездни ивици изникваха сред небето, достатъчно ярки, за да хвърлят сенки. Сърпът на Илиор надвисна ниско над града — остър, бял нокът.

От храмовете и дворците бе донесена храна, само че компаньоните нямаха апетит. Омотани в плащове, за да се отбраняват срещу хладината на пролетната нощ, те се настаниха на стълбите и започнаха да точат мечовете си.

 

 

Обхванат от неописуема умора, Ки опря гръб в този на Тобин и отпусна глава върху коленете си. Останалите компаньони също седяха около тях, но никой не говореше.

Искахме битка — получихме я, мрачно си помисли Ки.

Риско се бе отдръпнал встрани и стоеше загледан в един от огньовете. Никидес също скърбеше за Руан, но Ки знаеше, че не е същото. Оръженосецът трябваше да умре за господаря си — нямаше по-голям провал, ако не успееше да го стори. Но Риско не носеше вина за станалото. Не бе възможно да го предотврати сред суматохата на стените.

Нима тази мисъл щеше да ме утеши, ако бях изгубил Тобин? Ами ако онази стрела го беше пронизала в гърлото, а не е рамото? Ами ако Айя не се беше появила? Поне тогава щяхме да умрем заедно.

Тарин изникна от мрака и се приближи до Риско, за да го загърне с одеяло. След това тихо заговори с него — прекалено тихо, за да може Ки да различи думите. Покрусеният оръженосец притисна колене към гърдите си и отпусна глава.

Ки безшумно прочисти гърло и разтърка клепачите си. Тарин разбираше по-добре от всички тях как се чувства Риско в този момент.

— Какво ще стане с него? — прошепна Тобин и Ки осъзна, че принцът също е гледал натам. — Дали Корин ще му позволи да остане сред нас?

Ки не се бе замислял за това. Риско бе част от тях, един от най-добрите.

— У дома не го очаква нищо. Баща му е лорд, но пък Риско е четвърти син.

— Би могъл да стане оръженосец на Никидес.

— Възможно е. — Но Ки се съмняваше, че Риско би приел подобно предложение. Поне не сега. Той не само бе оставал предан на Орниъс, а и го бе обичал. Макар че Ки не разбираше с какво онзи пияница бе заслужил това.

В шатрата зад тях генералите все още разговаряха с краля. Дворцовият кръг бе необичайно тих — Ки можеше да долови молитвите, отправяни в храма на Квартата. Миризмата на жертвоприношения и благоухания изпълваше въздуха. Оръженосецът повдигна очи към сребърната луна. Къде бяха гледали боговете днес?

Скоро вятърът промени посоката си, донасяйки миризмата на дим и смърт откъм пристанището. И далечните вражески гласове, които пееха.

Победни песни, помисли си Ки.

 

 

Лек допир по рамото изтръгна Тобин от дрямката.

— Кралят желае да ви види, принце.

Ки и Тарин мълчаливо го последваха. Присъствието им зарадва Тобин.

Още при влизането си под платнището принцът усети миризмата на целителни билки и алкохол, излъчваща се от владетеля. Но очите на Ериус бяха ясни. С жест той подкани Тобин да седне. Хайлус, Рейнарис, Нирин и Корин все още бяха там. И до един изглеждаха мрачни.

Ериус протегна левицата си към Тобин и напрегнато се вгледа в лицето му. Под немигащия поглед принцът почувства страх. Той не каза нищо, заслушан в хрипливото дишане на владетеля.

След миг Ериус го пусна и се облегна назад.

— Тази сутрин разпратихме гълъби към крайбрежните градове — дрезгаво поде той. — Във Волчи епидемията от шарка е още по-сериозна и не могат да ни изпратят хора. От Илани са готови да предложат помощ, но тамошният гарнизон е прекалено малък.

— Ами Атион? Солари би трябвало вече да е поел насам.

— Не получихме отговор — каза Хайлус. — Изпратихме няколко птици, но нито една не се върна. Може би враговете са ги уловили. Остава ни да приемем, че новините не са достигнали до херцог Солари.

— Ти трябва да отидеш, Тобин — хрипна Ериус. — Нуждаем се от силата на Атион. С тамошния гарнизон, хората на Солари и околните градове, ще смогнеш да събереш три хиляди. Поведи ги обратно колкото може по-бързо.

— Разбира се, вуйчо. Но как ще поема? Градът е заобиколен?

— Врагът не разполага с достатъчно сили за пълна обсада — каза Рейнарис. — Главните сили са съсредоточени между източната стена и портите. Край северните и западните стени пленимарските редици са по-тънки. Една малка група би съумяла да се промъкне. Разузнавачите ми откриха подходящо място в северозападната част на стената. Ще ви спуснем през мортриерата. Но ще трябва сами да си потърсите коне.

— Какво смяташ, Тарин? — попита кралят.

— Ако успеем да сменим конете си по пътя, ще сме пристигнали утре по пладне. Но обратният път ще бъде по-бавен, защото ще ни придружават войници. Може да минат три дни до завръщането ни.

— Много е! — изръмжа кралят. — Ще трябва да се отправите с усилен марш, както сторихме при Калофорд. В противен случай няма да е останал град, който да спасявате. Еро е сърцето на Скала. Ако тя рухне, Скала също рухва.

— Какъв отряд да взема със себе си? — попита Тобин.

— Колкото се може по-малоброен — посъветва го генерал Рейнарис. — Така измъкването ви ще бъде по-лесно.

— И бихте се набивали по-малко на очи, ако тръгнете преоблечени като редови войници — прибави Нирин.

Тобин неохотно кимна в отговор на думите му.

— Тарин и Ки ще дойдат с мен. — Той замълча, сетне добави бързо: — Ще взема и Кони. Той е един от най-добрите ми хора.

— И мен! Вземи и мен! — развикаха се останалите му телохранители.

— Аз ще отида. — Риско си проправи път напред и коленичи в краката на Корин. — Моля те, позволи ми да отида с него.

Престолонаследникът прошепна нещо на баща си, а Ериус кимна.

— Така да бъде.

— Нека дойда и аз! — провикна се Лута и също пристъпи напред.

— Това е достатъчно — строго каза Ериус. — Утре Корин ще заеме мястото ми на бойното поле и ще се нуждае от компаньоните си. И без това сме прекалено малко.

Лута объркано се поклони, притиснал юмрук до гърдите си.

— В такъв случай вие четиримата ще придружите принц Тобин — каза Рейнарис. — Ще се погрижа да ви осигурят униформи и да ви отведат до стената.

Докато Тобин и спътниците му се обръщаха да се оттеглят, кралят повдигна ръка.

— Почакай за момент, племеннико.

Принцът отново седна. Ериус му направи знак да се приведе и прошепна.

— Ти си достоен наследник на баща си, Тобин. Зная, че няма да ме разочароваш.

Тобин не можеше да повдигне очи.

— Сега не е моментът за престорена скромност — продължи кралят, разтълкувал погрешно реакцията му. — Ще кажа нещо, което не би трябвало да казвам и което ти не бива да повтаряш пред никого, разбрали?

— Да, вуйчо.

— Синът ми. — Владетелят се приведе още по-близо, сгърчвайки лице от болка. — Не е воин като теб.

— Вуйчо…

Ериус тъжно поклати глава.

— Истина е. И ти го знаеш. Но той ще бъде крал, а утре ще се изправи срещу врага вместо мен. Върни се бързо с подкрепленията и никога не се отделяй от него. Когато той получи короната, ти ще заемеш мястото на Рейнарис до него. Нали, Тобин? Обещай ми.

— Да, вуйчо.

Споменът за ужасеното лице на майка му в последния й ден улесни лъжата. И все пак Тобин не можеше да погледне към братовчед си, докато се отдалечаваше.

 

 

Корин не можа да чуе думите, които баща му отправи към Тобин, но нещо в изражението на владетеля го притесни. Неспокойствието му само се усили, когато братовчед му се отдалечи със сведен поглед.

— Какво има, татко? — попита той, отново приближавайки се до престола. — Не се тревожи, Тобин няма да се провали. — Престолонаследникът се отпусна на колене и протегна ръце, за да поеме меча. — Дай ми благословията си, татко, за да ръководя с твоята мъдрост.

Пръстите на Ериус се обвиха стегнато около дръжката на оръжието, а в очите му блесна острота.

— Прекалено избързваш, синко. Само една ръка може да държи меча на Герилейн. Докато все още си поемам дъх, аз все още съм крал. Задоволи се с възможността да се представиш достоен.

Само Нирин се намираше достатъчно близо, за да чуе укора. Корин долови тънката усмивка на магьосника и се закле да му отмъсти.

— Кълна се в Квартата и в пламъка, татко, че няма да те проваля.

Ериус отпусна левицата си върху главата му.

— Благославям те в името на Квартата и пламъка. Дръж Рейнарис близо до себе си и се вслушвай в съвета му.

Престолонаследникът се поклони и се отдалечи, последван от генерала. Тъй като все още бе засегнат от бащините думи, Корин упорито отказваше да признае присъствието на Рейнарис.

 

 

Водени от разузнавачите на Рейнарис, Тобин и малкият му отряд бързо напредваха пеш сред изоставените улици. Собствените телохранители на принца и половин дузина от кралските стражи ги придружиха до северната стена, но по пътя не се натъкнаха на врагове. Къщите и от двете им страни бяха притъмнели.

От върха на стената те можаха сами да се убедят в голямото разстояние между отделните вражески наблюдателни пунктове. Главните пленимарски сили бяха струпани около пристанището, макар огньовете им да се простираха и по крайбрежието.

Земята отвъд стените бе равна, с малко прикритие. Луната вече не се виждаше, но светлината на звездите бе достатъчна, за да очертае пътя.

За да напредват бързо, Тобин и останалите бяха оставили щитовете и тежките си брони. Облечени в леки кожени дрехи, те бяха привързали мечовете си за гърба, а лъковете носеха в ръце.

— Това е мястото, принце — прошепна един от разузнавачите и отмести капака на мортриерата. Земята се издигаше на почти четиридесет крачки под тях. Хората на Рейнарис започнаха да подготвят донесените въжета.

— Аз ще сляза най-напред — тихо каза Тарин. Той нахлузи въжето над главата си, пристегна го под мишниците си и приседна на ръба на отвора. Сетне смигна на Тобин, докато трима едри войници започнаха да го спускат.

Принцът легна по корем и загледа как Тарин докосва земята, за да се стопи в сенките.

Риско се спусна след него, последваха Кони и Ки. Оръженосецът му се усмихна храбро, оттласна се от ръба и затвори очи.

Тобин се приготви бързо — не си остави време да мисли за празнотата, в която щяха да увиснат краката му. В мига, в който отново усети твърд под нозете си, принцът се освободи от примката и изтича при останалите.

Тарин вече имаше план.

— Ще трябва да се държим встрани от пътя. Те ще го наблюдават и може да зърнат движението ни. Остава ни единствено да се втурнем и да се надяваме, че скоро ще намерим коне. Уверете се, че колчаните са добре уплътнени.

Принцът и останалите още веднъж прегледаха запасите си от стрели. Бяха наблъскали колчаните си с вълнени чорапи, за да попречат на стрелите да дрънчат.

— Готови сме — каза Ки.

— Добре тогава. Тръгваме.

Първите няколко мили бяха най-напрегнати. Звездната светлина им се струваше ярка като ден.

Поселищата близо до града бяха опустошени. Тук нямаше пожари, но добитъкът бе отведен, а обитателите бяха изклани. Мъже, жени и деца лежаха посечени. Тарин не позволяваше на пътниците си да се застояват, а неуморно ги тласкаше напред. Трябваше да изминат няколко мили на север, за да се махнат от пленимарската разруха. Тукашните къщи бяха изоставени, с празни обори. Между тях се разгръщаха поля, сред които стени и огради почти отсъстваха.

Най-сетне те забелязаха подходяща горичка и се затичаха към нея. Ала бяха посрещнати от непогрешимия звън на тетива. Стрела просъска край бузата на Тобин, достатъчно близо, за да го закачи с перата си.

— Засада! — извика Тарин. — Надясно! Прикрийте се.

Но пътят им бе отрязан от мечоносци, изскочили да ги пресрещнат. Бройката им определено превъзхождаше малкия отряд на Тобин.

Принцът още посягаше към меча си, когато Риско нададе боен рев и пръв се нахвърли върху враговете. Пленимарските остриета бързо го заобиколиха.

Останалите противници се нахвърлиха върху Тобин и другите трима. Принцът избегна първата насочена към него атака и нанесе мощен удар, попаднал точно под вражеския шлем. Нападателят рухна, сетне други двама скочиха към принца.

— Кръв, моя кръв — шепнешком поде Тобин, без да се замисля, но братът не се появи.

Подкрепян от Тарин и Ки, принцът продължаваше да се сражава. Зад него Кони крещеше, а металният звън от дясната страна указваше мястото, където се сражаваше Риско.

Със зашумяла в ушите кръв Тобин не спираше да отразява насочените към него атаки и на свой ред да отпраща удари. И това продължи до момента, в който принцът не осъзна, че битката е приключила. Около него лежаха тела, оцелелите пленимарци се оттегляха тичешком.

— Остави ги — задъхано каза Тарин, облегнат на меча си.

— Добре ли си, Тоб? — промълви Ки.

— Не успяха да ме докоснат. Къде са другите?

— Тук. — Риско пристъпи от сянката на дърветата. Под светлината на звездите целият му меч тъмнееше от кръв.

— Това беше страшно глупаво! — кресна Тарин, сграбчи го за ръката и гневно го разтърси. — Следващия път не се отделяй.

Риско издърпа ръката си и се извърна.

— Остави го — рече Тобин. — Той постъпи храбро.

— Това не беше храброст — изсумтя Тарин и погледна към мрачния оръженосец. — Ако искаш да захвърлиш живота си, изчакай да отведем принца до Атион. Сега имаш дълг към принц Тобин. Чу ли ме, момче? Чу ли?

Риско сведе глава и кимна.

Тобин се огледа.

— Къде е Кони? — Други изправени, освен тях четиримата нямаше.

— Проклятие! — Тарин започна да претърсва телата. Останалите сториха същото, зовейки войника. Всички рухнали бяха облечени в черни пленимарски униформи. Тобин не се поколеба да наръга малцината все още мърдащи.

— Кони! — провикна се той и обърса ножа върху бедрото си. — Кони, къде си?

Тих стон долетя някъде от дясната му страна. Принцът се обърна и видя някой да пълзи към него.

Тобин притича до него и коленичи, за да огледа раните му.

— Зле ли си ранен?

Младият войник отново простена в отговор. Останалите трима се приближиха точно когато Тобин внимателно го обръщаше по гръб. Счупена стрела стърчеше от гърдите на войника, точно под дясното рамо.

— В името на светлината! — Тарин се приведе, за да го огледа по-добре. — Кой е този?

Тобин объркано се взираше в русолявия младеж, облечен в дрехите на Кони. Дрехата му бе подгизнала от кръв, а дъхът му излизаше накъсан.

— Не зная — каза принцът.

Младежът бавно отвори очи.

— Иоли. Аз съм Иоли. Айя ме изпраща. Аз съм илюзионист.

— Какво? — Ки изтегли меча си.

— Почакай. — Тарин коленичи до ранения. — Казваш, че Айя те изпраща. Откъде да знаем, че казваш истината?

— Тя каза да предам на принц Тобин… — Младежът сгърчи лице и повдигна ръка към гърдите си. — Да предам, че вещицата е в дъба. Каза, че принцът щял да разбере.

— Всичко е наред — каза Тобин. — В Еро Айя ми каза да държа Кони край себе си. Той трябва да е магьосник.

— Не точно. — Непознатият тихо се засмя. — И още по-слаб боец. Айя заръча да не се отделям от вас, принце. Да ви защитавам.

— А къде е Кони? — попита Тарин.

— Бе убит преди рухването на портите. Аз заех мястото му и се присъединих към вас.

— Мъртъв? — Покъртен, принцът се извърна.

— Съжалявам, че трябваше да научите така. Това бе единственият начин да остана с вас. Така заръча Айя — каза Иоли. — Именно по този начин тя узна за приклещването ни в странноприемницата. Аз й казах.

— Тя знае ли къде сме сега? — поинтересува се Тобин.

— Така мисля. Сигурно не е успяла да излезе.

Принцът отново погледна към горящия град. Сега не можеше да става и дума да изчакват Айя.

— Колко зле е ранен? — каза Ки.

— Стрелата и рана от меч — отговори Тарин. — Ще трябва да го изоставим.

— Не! — извика Тобин. — Той ще умре тук.

— Вървете, моля ви! — Иоли се помъчи да се надигне. — Айя ще ме намери. Трябва да продължите.

— Той е прав, Тобин — допълни Тарин.

— Няма да го оставим да умре. Това е заповед, чухте ли? Днес той ни е спасил. Няма да продължа, докато не сме сторили всичко по силите си за него.

Тарин въздъхна раздразнено.

— Риско, потърси нещо подходящо за превръзки. Ки, събери манерки и плащове. Ще го увием добре и ще го оставим сред дърветата. Съжалявам, Тобин, но повече от това не сме в състояние да сторим.

— Аз също съжалявам, че ви оставям с човек по-малко — прошепна магьосникът и затвори очи. — Трябваше да ви кажа…

— Ти си изпълнил дълга си — каза Тобин и стисна ръката му. — Няма да забравя това.

Ки се върна със заръчаните му неща, а също и с няколко лъка. Той ги остави край Тарин и попита:

— Какво ще кажеш за тези оръжия?

Мъжът ги разгледа.

— Скалански са.

— Всички лъкове, които видях, изглеждаха така. Мечовете също, поне доколкото можах да разбера.

Тарин се зае да изважда стрелата от рамото на Иоли. Магьосникът стискаше ръката на Тобин, стараейки се да потисне виковете си, ала болката бе прекалено голяма. Ки притисна длан над устата му и заглуши крясъка му. Скоро Иоли припадна. Тарин проми и превърза раната, сетне взе окървавения наконечник и внимателно го огледа.

— Ки, Риско, омотайте го добре и му намерете удобно скривалище сред дърветата. Погрижете се манерките да са му подръка. Тобин, ела с мен.

Мъжът се приближи до най-близкото тяло и започна да опипва гърдите и гърба му. Изсумтя тихо, сетне повтори процедурата с още няколко тела.

— В името на пламъка!

— Какво има?

— Погледни — каза Тарин и мушна пръст в разкъсаната туника на един мъртвец. — Пъхни ръка и ми кажи какво усещаш?

— Под процепа в плата няма рана. Умрял е от раната върху шията си.

— С останалите беше същото. Това са скаланци, облечени в униформите на убити пленимарци. Ки беше прав.

— Но защо им е да ни нападат?

— Защото такава заповед са получили. И освен това е трябвало да изглежда като пленимарско дело. — Тарин се надигна и след няколко мига се върна, събрал шепа стрели. Те имаха дебел ствол, с четири вместо обичайните три пера в края. — Скалански лъкове, но с пленимарски стрели. С последните човек може да се сдобие лесно след днешния бой.

— Все още не разбирам. Ако не стигнем до Атион, Еро ще падне!

— Това трябва да е поръчение на човек, който е знаел за отиването ни в Атион, знаел е кога ще поемем и точно по кой път. И е узнал достатъчно рано, за да успее да подготви засадата.

— Не е бил кралят! Дори и ако той желаеше смъртта ми, не би пожертвал Еро заради това.

— Значи е бил някой от присъствалите тази вечер. Може би изпращането ти не е било идея на Ериус.

Тобин се замисли.

— Не е Хайлус!

— Не. И аз не бих повярвал.

— Остават генерал Рейнарис и лорд Нирин.

— И принц Корин.

— Не! Корин никога не би сторил подобно нещо. Трябва да е магьосникът.

— Вече няма значение. Все още ни предстои дълъг път, а не сме открили коне.

Ки и Риско се бяха постарали да настанят Иоли колкото се може по-удобно под един дъб в горичката.

— Ще изпратя хора за теб — обеща Тобин.

Иоли измъкна едната си ръка изпод плащовете, за да докосне челото и гърдите си.

— Вървете, принце. Спасете града си.

 

 

Малко отвъд горичката се натъкнаха на голяма ферма. Ниска каменна стена ограждаше земите й, а портичката бе отворена.

— Бъдете внимателни, момчета — промълви Тарин.

Но фермата се оказа изоставена. Вратите на плевнята също стояха отворени, преградите бяха празни.

— Проклятие! — изсумтя Ки, завръщайки се с празни ръце от огледа си. — Изглежда са предпочели да пуснат добитъка на свобода, вместо да го оставят на враговете.

Тарин въздъхна.

— Не ни остава друго, освен да продължим.

Обратно край портата ги застигна неочакван и силен вятър.

Тобин се огледа изненадано. Нощта бе спокойна, безветрена.

Звукът се усили, а после изчезна също тъй рязко. Някаква черна форма изникна от нищото, подскочи и спря край едно широко корито.

Принцът понечи да се приближи, но Тарин го спря. Ки и Риско застанаха отпред, изтеглили мечове.

— Мисля, че това е човек! — провикна се Риско.

— Да, и то жив — рече Ки.

— Магьосник? — каза Тобин.

— Или нещо по-лошо — промърмори Тарин, също пристъпвайки да защити принца.

Непознатият бавно се надигна на колене, издигнал ръце, за да покаже добрите си намерения. Ки възкликна изненадано.

— Тобин, това е Аркониел!

— В името на Квартата, днес магьосниците се сипят от небето! — изръмжа Тарин.

Принцът притича да помогне на Аркониел. Магьосникът бе заменил обичайния си качулат плащ с дълга овчарска жилетка и филцова шапка, пристегната с шал към главата му. Дълги до лактите кожени ръкавици скриваха ръцете му. Той бе останал без дъх и се тресеше като трескав.

— Как се озова тук?

Аркониел се вкопчи в рамото му за опора.

— Заклинание, над което работех. Все още не е изцяло изпипано, но изглежда работи достатъчно сносно, щом ръцете и краката ми са още на мястото си.

— Да не си очаквал лошо време? — попита Ки, поглеждайки към нелепата шапка.

— Не, по-скоро лошо пътуване. Както казах, заклинанието все още не е изпипано. Не бях сигурен дали ще пристигна цял. — Аркониел свали лявата ръкавица и им показа превързаната китка. — Същата, която счупих в деня на пристигането си. — Със зъби той свали дясната ръкавица и развърза шала, пристегнал шапката му.

— А как ни откри? — попита Тарин.

— За това трябва да благодарите на Айя и Иоли. Те се свързаха с мен. Тобин, мисля, че това ще ти потрябва. — От шапката си магьосникът изтърси парцалената кукла и я подаде на принца. — Не я губи.

Под странния поглед на Риско принцът мушна куклата в пазвата си.

— Можеш ли да вървиш?

Аркониел приглади дрехите си.

— Да. Просто все още съм малко неориентиран. Това бе второто ми пътуване за тази нощ. Никому не го препоръчвам. — Той се огледа. — Няма ли коне?

— Не — каза Тарин. — Предполагам нямаш заклинание за това?

Магьосникът му намигна. Той извади кристалния си жезъл, очерта някаква фигура във въздуха и пъхна два пръста в устата си, за да изсвири пронизително.

— Скоро ще се появят.

Ки и Риско отново се отправиха към плевнята. Когато се завърнаха със седлата, откъм пътя долиташе кънтене на копита. Не след дълго десет коня гръмовно нахлуха в двора и се струпаха около Аркониел, душейки туниката му.

— Доста си напреднал от последната ни среща — засмя се Тарин.

— Благодаря ти. Много научих през последните няколко години.

Сетне Аркониел придърпа Тобин встрани и тихо му каза:

— Предполагам, че знаеш какво означава всичко това?

Принцът кимна.

— Добре. Мисля, че ще бъде най-добре, ако приятелите ти знаят.

— Тарин вече знае.

— Казал си му?

— Не аз, а Лел.

Аркониел отново го сграбчи за рамото.

— Виждал си я? Къде?

— Не съм я виждал. Тя е посетила Тарин в някакво видение.

Аркониел видимо оклюма.

— Тя ни напусна в деня на Сакор. Потърсих я, когато се върнах в имението, за да взема куклата, но от нея нямаше и следа.

— Значи не Лел е взела куклата обратно?

— Не, аз я намерих обратно в кулата. Някой се бе качвал там преди мен. Една от масите бе изправена, а отгоре й бяха подредени десетина от куклите на майка ти. Помниш ли ги? Момчета без усти. Твоята беше сред тях. Сякаш някой бе знаел, че идвам да я взема.

— Може би Нари?

— Вратата на кулата бе все още заключена. Преди години изхвърлих ключа в реката. Може да е била Лел, но… Аз лично мисля, че майка ти е знаела, че куклата ти трябва.

Тобин поклати глава.

— По-скоро е знаела, че е нужна на брата.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя винаги обичаше него, а не мен. — Той притисна издутината на куклата. — Бе направила тази кукла, за да остане той край нея. Разнасяше я навсякъде със себе си, за да може той да бъде там. Тя го обичаше.

— Не, Тобин. Лел й е казала да направи куклата. Това е бил единственият начин да контролира духа след… след като той умрял. Лел й е помогнала и е вложила магия, повеляваща над духа. Куклата може да е представлявала известна утеха за майка ти, но не и обич.

— Ти не си я виждал! Нямаш представа как се държеше тя. Винаги се грижеше за него. Мен не искаше.

Дълбока болка засенчи лицето на Аркониел.

— Тобин… Вината не е нито твоя, нито нейна.

— А чия е тогава? Защо тя се отнасяше към мен така, само защото той е бил мъртвороден?

Магьосникът понечи да каже нещо, сетне се извърна. Тобин го улови за ръкава.

— Какво има?

— Няма значение. Всичко това е минало. Точно сега трябва да се отправиш към Атион. Най-безопасно би било да се разкриеш именно там.

— Но как? Лел не е тук, за да развали връзката.

— Тя ме научи. Всъщност е много лесно. Трябва да разрежеш кичура от косата ти, стягащ врата на куклата, да извадиш костите на брата от нея, накрая да изрежеш и парченцето кост, което Лел е вшила в кожата ти.

— И това е всичко? — тихо възкликна принцът. — Бих могъл да сторя това по всяко време!

— Да. И ако бе знаел, имаше вероятност да го сториш прекалено рано и да провалиш всичко.

— Не бих го сторил! Никога не съм го искал. И сега не ми се иска. — Тобин мрачно обгърна ръце около тялото си. — Страх ме е, Аркониел. Ами ако…

Принцът се обърна към Ки и останалите.

— Как ще реагират те?

— Трябва да тръгваме — подвикна Тарин.

— Само още минутка — отвърна Аркониел и отново се обърна към Тобин. — Време е да кажеш на Ки. Така е справедливо. Ще имаш нужда от пълната му подкрепа.

— Сега ли?

— Мога аз да му кажа вместо теб, ако предпочиташ.

— Не, искам да го чуе от мен. Ами Риско?

— Кажи и на двама им.

Тобин бавно се отправи към оръженосеца си. Стотици пъти бе искал да му признае всичко, но сега езикът му се бе вкочанил от страх.

— Смелост, Тобин — прошепна Аркониел. — Довери се на волята на Илиор. За Скала!

— За Скала — промълви принцът.

— Какво не е наред? — попита Ки, преди Тобин да е успял да продума. — Лоши новини?

— Има нещо, което трябва да разкрия, а не зная как. Затова просто ще го кажа.

Тобин бавно си пое дъх. Отново се чувстваше като в онези сънища, готов да полети в бездната.

— Аз не съм това, което си мислиш. Когато поглеждаш към мен, виждаш не мен, а брата.

— Кого? — попита Риско и изгледа принца. — Тобин, ти нямаш брат.

— Имам. По-точно съм имал. Той е демонът, за когото сте чували. В действителност той е просто призрак. Не момичето, а той е умрял. Аз бях момичето. Точно след раждането ми една вещица ме е променила да изглеждам като него.

— Лел? — Гласът на Ки почти не се отличаваше от шепот.

Тобин кимна, опитващ се да разчете изражението на приятеля си под звездната светлина. Не успяваше, което увеличи страха му.

— И двамата познавате слуховете за краля — каза Аркониел. — Че той е убивал всички жени от династията, за да задържи короната за себе си. Това не са просто слухове, а самата истина. Африйският оракул предупреди моята господарка и й каза, че ние трябва да защитим Тобин, докато тя стане достатъчно голяма, за да се възкачи на престола. Чрез тази магия запазихме живота й.

— Не! — промълви Ки и направи крачка назад. — Не го вярвам. Познавам те! Виждал съм те! Ти си толкова момиче, колкото съм и аз!

Аз също не знаех, поне не в началото! — искаше да изкрещи Тобин, но не можеше да изрече и думица, защото Ки отново се отдръпваше.

— Аз присъствах в онази нощ, Ки — каза Аркониел. — Бях отдал целия си живот за опазването на тази тайна. Никой от нас нямаше избор, най-малко Тобин. Но сега е настъпило времето истинската й форма да бъде разкрита. Начело на Скала трябва да застане кралица, потомка на крал Телатимос.

— Кралица? — Ки се обърна и се затича към плевнята.

— Аз ще говоря с него — каза Тарин. — Моля те, Тобин, нека аз да се заема. За доброто и на двама ви.

Принцът отчаяно кимна и Тарин закрачи след оръженосеца.

Риско се приближи и внимателно се вгледа в лицето на Тобин.

— Това истина ли е? Искам да кажа… Аз също съм те виждал в банята и когато плувахме…

Тобин сви рамене.

— Самата Тобин също научи неотдавна — обясни Аркониел. — Сега й предстоят трудни времена. Налага й се да се изправи срещу Ериус и Корин, за което ще се нуждае от истински приятели.

— Ти ще бъдеш кралица? — каза Риско, сякаш не беше чул.

— По някакъв начин. Но ти си част от компаньоните, Риско. Познаваш Корин по-дълго от мен. — Тобин имаше усещането, че сричките в устата му са пясък. — Ако не можеш да ме подкрепиш… Ще те разбера.

— Свободен си да поемеш обратно към Еро, ако желаеш — каза Аркониел.

— Да се върна? Аз не планирах да се върна. Тарин беше прав одеве, Тобин. — Той се засмя кисело и протегна ръка. — Това не е кой знае каква клетва, нали?

Тобин стисна протегнатата десница.

— За мен е достатъчна.

Тарин откри Ки да стои отвъд прага на плевнята, немощно отпуснал ръце.

— Но защо той не ми е казал? — попита той с натежал от мъка глас.

Мъжът полагаше усилия, за да овладее гнева си. Бе очаквал Ки да се представи далеч по-достойно.

— Той нямаше представа, когато за пръв път те срещна.

— А кога е узнал?

— При бягството си от Еро. Айя и онази вещица са го заклели да не казва никому. Трябвало е да носи непоносима тежест, Ки, каквато ние с теб не сме в състояние да си представим.

— Ти също си знаел!

— Узнах преди няколко седмици. Риус също не ми бе казал, но не защото не ми се е доверявал. Сторил го е заради безопасността на Тобин. В случая няма нищо общо с нас.

— И какво ще стане с нас сега?

— Какво искаш да кажеш? Да не ми казваш, че си готов да служиш на принц, но не и на кралица?

— Да служа? — Ки рязко се извърна към него. — Тарин, той е най-добрият ми приятел. Той… той е всичко за мен! Израснахме заедно, обучавахме се и се сражавахме заедно. Заедно! Но кралиците нямат оръженосци. Те имат министри, генерали, любовници. Аз не съм нито едно от тези неща. Аз съм нищо. Просто един селски рицар, чийто баща е конекра…

Тарин го зашлеви толкова силно, че Ки залитна.

— Това ли си научил през всичките тези години? — изръмжа той, надвесен над треперещото момче. — Нима мислиш, че магьосница като Айя те е избрала безпричинно? Нима Риус би те избрал за оръженосец на сина си просто така? Нима аз бих ти поверил живота на Тобин? Човек не е способен да избере баща си, Ки, но може да избере пътя си. Смятах, че си се отърсил от тази глупост. — Трябваше да се напрегне, за да не го удари отново. — На това ли съм те учил? Да бягаш и да се свираш из тъмното?

— Не. — Гласът на Ки трепереше, но той се постара да се изправи. От носа му се стичаше кръв, която оставаше задържана в мъха на горната му устна. — Прости ми, Тарин.

— Чуй ме, Ки. Тобин няма никаква представа какво му предстои. Той мисли единствено за страховете си, че приятелите му ще го изоставят. Че ти ще му обърнеш гръб. От това той се бои най-силно. А какво направи ти току-що?

Ки простена.

— Билайри да ме тръшне. Той си мисли, че…? Тарин, не заради това избягах!

— Тогава се върни и му го кажи.

Тарин отстъпи встрани и Ки се затича обратно. Мъжът остана на мястото си, изчаквайки неочакваното треперене да отмине. Ръката, с която бе ударил Ки, все още пулсираше.

С промърморена ругатня той я обърса от дрехата си. Макар и воля на боговете, предопределеният им път определено не беше лек.

 

 

Ки надали бе отсъствал повече от няколко минути, ала за Тобин отсъствието на оръженосеца се бе проточило до вечност. Ки изникна сам, силно прегърна приятеля си, сетне коленичи и му предложи меча си.

— Какво правиш, Ки? Изправи се! И освен това кървиш…

Оръженосецът се изправи и го стисна за раменете.

— Съжалявам, че побягнах. Ти просто ме изненада, това е всичко. Нищо между нас не се е променило. — С трепереща брадичка той се поколеба, загледан в лицето на Тобин. — Нали?

Гласът на принца се отличаваше със същото неспокойство. Той отново прегърна Ки.

— Ти си най-добрият ми приятел. Нищо не може да промени това.

— Тогава всичко е наред! — Оръженосецът се засмя плахо, отстъпи назад и стисна ръката му.

Тобин зърна блясъка на непролети сълзи в очите му.

— Няма да ме изоставиш, нали, Ки?

Пръстите на Ки го сграбчиха по-силно.

— Не и докато все още съм жив! — промълви той, влагайки цялата си решителност в усмивка.

Тобин му вярваше. Изпълнилото го облекчение го остави безмълвен.

— Добре тогава — успя да изрече най-сетне принцът. — Най-добре да продължим.