Лин Флюълинг
Скритият воин (38)

Глава тридесет и седма

Тарин беше този, който писа на Аркониел за спонтанния аборт на принцесата. Тобин и Ки разполагаха с далеч повече подробности за събитията, но не им се искаше да пишат за тях.

И още по-добре, пишеше Тарин, споменавайки деформациите на детето.

— Такава е била волята на Илиор — промърмори Нари. Бе мразовита зимна нощ и двамата седяха край кухненското огнище, увити в тежки плащове и опрели крака върху камината. — Кралят така и не създаде здраво дете, след като малките му деца умряха. Сега проклятието се е пренесло и върху сина му. Преди Айя да ме заведе в дома на Риус, не си бях и помисляла, че Светлата може да бъде и зла.

Аркониел се взираше в пламъците. Дори и след цялото това време спомените от онази нощ бяха все така ярки.

— Знание и лудост.

— Какво?

— Веднъж Айя ми каза, че само магьосниците съзират същинското лице на Илиор. Че само ние усещаме пълната мощ на богинята. Силата, която носи знание, може да донесе и лудост. Всичко, което се случва и ще се случи, се случва с определена цел. Но на моменти действително изглежда зло.

Нари въздъхна и се омота още по-плътно.

— И все пак не е по-зло от това, което кралят и питомните му магьосници причиняваха на онези момичета. Все още сънувам лицето на херцога. Никога няма да забравя погледа му от онзи момент, когато кралят пристигна. Онази вещица си свърши работата добре. Какво ли е станало с нея?

Аркониел леко поклати глава и остана загледан в огъня.

— Между нас да си остане, винаги съм се чудила дали Айя не я е убила. Не искам да звуча непочтително, но не бих се изненадала от подобна нейна постъпка.

— Не я е убила. Дори и да е искала, съмнявам се, че би успяла.

— Наистина ли? Е, радвам се да го чуя. Една смърт по-малко върху съвестта й.

— И върху моята — тихо каза магьосникът.

— Ти не си като Айя.

— Не съм ли?

— Разбира се. Видях го още от самото начало. И не ти ли е правило впечатление, че демонът нито веднъж не те е нападнал, след като ти счупи китката?

— Той подплаши коня ми и аз паднах. Мен никога не е нападал.

— Виждаш ли? А Айя напада всеки път, щом тя се появи.

— Веднъж духът говори с мен. Каза, че усетил сълзите ми. — Нари го погледна неразбиращо и той сви рамене. — Плаках, докато го погребвах. Сълзите ми паднаха върху тялото. Изглежда това е означавало нещо за него.

За момент жената замълча.

— Като изключим клетата му майка, мисля, че ти беше единственият, който плака за него. Сълзите на Риус бяха изцяло заради съпругата му. Ти беше и този, който се върна, за да се грижи за Тобин. А сега се грижиш за всички тези деца. Айя не прави нищо подобно.

— Те нямаше да бъдат тук, ако не беше тя — напомни Аркониел. — Аз никога не съм съзирал видението, което тя и останалите магьосници са получили.

 

 

Още магове пристигаха в имението, идващи сами и по двойки. Новините за сватбата на Корин и помятането на Алия завариха шестима нови бежанци, заедно с неколцина слуги. Малък табун коне и няколко магарета пасяха в една горска поляна, скрити от любопитните очи на търговците.

Серана, стара приятелка на Айя, първа пристигна през есента. Лиан и Ворнус пристигнаха малко след това — посивяла двойка, придружавана от едър слуга на име Кимей. Двамата разговаряха с топла привързаност един към друг като съпрузи. Аркониел подозираше, че в младостта си двамата не бяха щадили енергията си чрез въздържание.

Не след дълго подслон подири и южната магьосница Мелисандра: тъмноока и притихнала, тя изглеждаше далеч по-млада от стоте си години. Бе принудена да изостави голямо богатство при изчезването си — Дар, слугинята й, носеше ковчеже с пари.

Хейн пристигна скоро след първия сняг. Едър, грубоват младеж с рядка брада, който още бе чиракувал при последната си среща с Аркониел. Но сега бе обгърнат от излъчването на истинска мощ, макар беден и неопитен.

Лорд Малканус и малкият му антураж пристигнаха в имението малко преди снегът да затрупа пътищата. Само няколко десетилетия по-възрастен от Аркониел, той не се отличаваше с огромни умения, но се ползваше с благоволението (и леглото) на заможна иланска вдовица. Малканус пристигна с трима слуги, сандъче със злато и изключително високо мнение за себе си. Лордът винаги се бе отнасял с презрение към Аркониел и Айя, смятайки ги за бродещи просяци. Нито изминалото време, нито обстоятелствата го бяха променили. Тогава Аркониел се бе разочаровал, виждайки Айя да му оставя едно от камъчетата си. Все още не можеше да проумее защо Илиор би изпратила видение на подобен човек.

Стаи бяха почистени, бяха приготвени легла. Скоро всички новодошли бяха настанени що-годе удобно. Малканус решително отказа да дели стая, затова Аркониел му отстъпи спалнята си на третия етаж. Той пропусна да спомене призрачната обитателка на тази част от къщата, но за негово огромно разочарование Ариани не обърна внимание на новия обитател.

 

 

Готвачката и Нари бяха във възторг от повишилото се присъствие, а доведените слуги с готовност се заеха да поддържат къщата. Имението отново заприлича на истински дом, въпреки странната същина на обитателите.

Досега Аркониел не бе виждал толкова магьосници на едно място. Нужно му беше известно време, за да свикне — често му се случваше да се сблъска с някой, упражняващ заклинания за невидимост или левитация. И все пак се радваше на компанията им. Лиан и Ворнус бяха могъщи, а Хейн носеше зародиша на потенциал. Мелисандра, макар и по-слаба, бе царица на защитните заклинания — много скоро тя обсипа цялата поляна и пътищата с предупредителни магии. След това Аркониел започна да диша по-спокойно. Мелисандра се разбираше и с децата — скоро се присъедини към Лиан и Ворнус, които бяха започнали да помагат на Аркониел в преподаването. Малкият Витнир остана очарован от Мелисандра, с което предизвика ревността на наставника си.

По настояване на Аркониел всички магьосници вземаха участие в подготовката на децата — изпробваха уменията им и споделяха с тях собствените си заклинания. Каулин и Серана се грижеха за изработката на талисмани и домакински магии. Лиан умееше да изпраща съобщения с помощта на пъстроцветна светлина — рядко и изключително полезно умение. Ворнус и Мелисандра поделяха интерес в метаморфозите, а последната им предаваше таланта си за преждеспоменатите защити. Прикриващите умения на Иоли бяха изключително полезни, но, както скоро се оказа, почти невъзможни за преподаване. Те представляваха нещо вродено, като музикалните таланти или способността да си свиеш езика на тръбичка. Витнир и Аркониел се научиха да поддържат илюзията в рамките на няколко секунди, но останалите не успяваха дори за миг.

А гордият, наконтен Малканус ги изненада с опасния си талант да влияе върху огън и мълнии. На по-малките деца не се разрешаваше да изучават тези заклинания, но всички останали се обучаваха при него.

— Ако Гоначите решат да ни посетят някой ден, бих искал да ги посрещнем подобаващо — рече Аркониел.

С напредването на зимата стана ясно, че много заклинания, особено по-трудните, не могат да бъдат усвоени от всеки. Или дори преподадени.

Както Аркониел бе очаквал, сираците на Виришан не успяха да усвоят сложните магии. Но потенциалът на Витнир продължаваше да се разгръща. Момчето процъфтяваше край толкова наставници — към средата на зимата умееше да превръща кестен в напръстник и бе успяло да подпали конюшните при опита си да повтори заклинание, което тайно бе изкопирало от Малканус. Аркониел строго го мъмри за последното, но вътре в себе си бе доволен.

Слугите се оказаха не по-малко полезни. Норил и Семион, двама от слугите на Малканус, се грижеха отлично за конете, а третият му прислужник — Киран — изработваше играчки от най-невероятни материали за децата. Кимей се оказа опитен дърводелец, който се грижеше за поддръжката на дома. Той не се задоволяваше само с поправките, а пристъпи и към подобрения — сглоби нова помпа за кладенеца, така че дори малкият Тотмус можеше да носи вода с лекота. С помощта на цистерна и глинени тръби осигури напояване за неспирно разширяващата се градина на готвачката. По подобен начин усъвършенства и дървеното корито в кухнята, така че мръсната вода можеше да бъде източена и отведена с едно издърпване на запушалка.

— Какво ли не измислят! — възкликна готвачката, когато всички се събраха, за да видят последното кухненско нововъведение.

Едрият и брадат Кимей се изчерви като момиче и каза с груб глас:

— Просто нещо, което съм виждал покрай пътуванията си.

— Скромен както винаги — засмя се Ворнус. — Нашият Кимей е същински чародей, дори и без магия.

 

 

Аркониел преподаваше собствената си магия предпазливо, защото тя бе смесена с тази на Лел. Заклинания, които той бе започнал да смята за даденост, щяха да разкрият тайната му наставница. Именно тя настояваше за предпазливост.

— Как би обяснил присъствието ми? — една зимна вечер го попита тя, докато двамата лежаха върху кожите.

— Не зная. Не можем ли да кажем, че си дошла от планината и си се настанила тук?

Тя нежно го помилва по бузата.

— С мен си толкова дълго, че си забравил привичките на собствения си народ. И като стана дума за това, отведе ли малката птицеловка до леглото си?

— Веднъж — призна той, предполагайки, че Лел вече знае.

— Само веднъж? И какво научи?

— Причината, поради която магьосниците дават обет за безбрачие.

Лел не беше красива или млада, но силата й го бе привлякла по неизпитван дотогава начин. Сливането с нея напомняше допира до мълния. С Етни той бе изпитал единствено пустота. Силата му се бе вливала в нея, но отговорът й почти бе отсъствал, изчерпвайки се единствено със слабо привличане. Физическият спазъм изглеждаше кух, сравнен с обединяването на енергии. Тогава Аркониел се бе опитал да скрие огорчението си, но Етни бе усетила и повече не бе дошла в леглото му.

— Вашата Илиор разстила тесен път пред вас — каза Лел, когато той се опита да обясни.

— Предполагам при вас е различно? Вие притежавате магия, но това не ви прави безплодни.

— Нашите народи са много различни. Покрай мен ти си отвикнал да обръщаш внимание на разликите. В очите на новите ти приятели аз бих изглеждала некромантка. Напереният огнехвъргач би ме изпепелил на мига.

— Първо би му се наложило да се справи с мен — увери я Аркониел, но в себе си знаеше, че е права. — Няма винаги да е така — обеща той. — Благодарение на теб Скала ще има своята кралица.

Лел се загледа в сенките над тях.

— Да, това време скоро ще настъпи. Време е да изпълня обещанието си.

— Какво обещание? — попита той.

— Трябва да ти покажа как да отделиш Тобин от брата.

Аркониел се надигна. Години бе чакал това.

— Трудно ли е? Дълго ли ще отнеме да го науча?

Лел се приведе към него и прошепна в ухото му.

Магьосникът се втренчи в нея:

— И това е всичко? Но тогава защо… Защо мълча толкова години? Ако ни беше казала това в самото начало, щеше да си спестиш изгнанието!

— Не само заради това Богинята майка ми повели да остана. Разделянето може да е лесно, но ако си бях отишла, кой щеше да поднови магията, когато се наложи неотдавна? Освен това ти нямаше да си създал магията, отнела част от пръста ти. Богинята майка е знаела. Аз останах там, където трябваше да остана.

— Прости ми. Думите ми бяха необмислени.

— Самата простота на отделянето също е причина да го пазя в тайна. Би ли поверил на клетото дете подобно знание?

— Не.

— И не се лъжи — добави тя, намествайки се сред одеялата. — Делото може да е просто, но пристъпването към него ще изисква цялата й смелост.

 

 

Думите на Лел не излизаха от ума на Аркониел, но скоро бяха изместени от други, по-неотложни тревоги.

— Онзи ден момчето на месаря отбеляза колко много месо съм започнала да поръчвам — предупреди готвачката, когато се събраха да вечерят. — И поляната е затрупана прекалено дълбоко, скоро ще ни се наложи да купим фураж за конете. Не мисля, че господарката ти е предвидила това, Аркониел. А ако пристигнат още хора, ще стане още по-лошо. Без дори да споменавам за евентуалните шпиони.

Аркониел въздъхна.

— И какво ще правим?

— Имате късмет, че съм служила във войската — отвърна тя и поклати глава. — Първо, ще трябва да спрем да купуваме толкова много неща от Алистън. За месо мъжете ще ходят на лов, но зеленчуци ще трябва да купуваме, тъй като тази година градината ми не е достатъчно голяма. Врани Брод е само на един ден път с кола, а там не ни познават. Ще изпратим двама, които да се престорят на пътуващи търговци, за следващия тур ще подберем други — и така. Дядото на Тобин използва тази стратегия една зима, когато ни се наложи да лагеруваме близо до Пленимар.

— Има разлика между магьосниците и войниците. Аз никога не бих се досетил за подобно нещо. Считай се за наш интендант. — Готвачката понечи да се оттегли в кухнята, а Аркониел се присети за нещо и леко я хвана над лакътя. — Толкова години сме заедно, а така и не съм узнал истинското ти име.

Тя се изсмя:

— Искаш да ми кажеш, че не знаеш нещо, което е известно на всеки търговец в Алистън? — Готвачката повдигна вежда, но продължаваше да се усмихва. — Името ми е Кетилън. Някога ме наричаха сержант Кет. Вече съм прекалено стара за меча, но още умея да опъвам тетивата. Поддържам форма, когато намеря време.

— Как така си станала готвачка? — изтърси Аркониел.

Готвачката изсумтя.

— А ти как мислиш?