Лин Флюълинг
Скритият воин (23)

Глава двадесет и втора

Завръщането на краля сложи край на лесния и изолиран живот на компаньоните. Ериус искаше Корин да присъства в кралския двор почти всеки ден, което включваше и спътниците на принца.

Или поне половината. Вече разделени от възраст, сред момчетата бе установена и допълнителна граница, прокарана от произхода и титлата. Тобин бавно бе започнал да осъзнава фините разлики между благородник и оръженосец, макар самите оръженосци също да идваха от благороднически семейства. Но сега получи възможност да види още по-ярък контраст. Когато Корин и другите благородници отиваха в двора, оръженосците оставаха в Стария дворец, където продължаваха обучението си.

Това деление не се харесваше на Тобин, защото то го отделяше от Ки.

 

 

Един следобед Тобин вървеше през крилото на компаньоните, търсейки оръженосеца си, когато женски плач привлече вниманието му. След следващия си завой той видя и източника — някаква слугиня се отдалечаваше с бързи крачки, притиснала престилка към лицето си.

Леко объркан, той продължи напред. Пред вратата на собствената му стая го очакваха още ридания. Балдус, пажът му, се бе свил в един от фотьойлите. Ки стоеше до него, неловко отпуснал ръка върху рамото му.

— Какво има? — възкликна Тобин и бързо се приближи. — Някой да не го е ранил?

— Аз самият току-що влизам. Успях само да разбера, че някой е умрял.

Тобин коленичи и внимателно издърпа ръцете от лицето на ридаещото момче.

— Кой? Някой твой близък?

Балдус поклати глава.

— Калар!

Това име не говореше нищо на Тобин. Той подаде носната си кърпичка на ридаещия, за да се изсекне, и попита:

— Коя е била тя?

Балдус си пое насечен дъх.

— Тя разнасяше прането и подменяше тръстиката в коридорите…

И отново избухна в сълзи.

— Сещам се — каза Ки. — Красивата русокоса девойка със сините очи, която винаги пееше.

Сега Тобин също се досети. Бе харесвал гласа й, а тя винаги му се бе усмихвала. Но не се беше интересувал да я пита за името й.

От Балдус не можаха да научат нищо повече. Ки му даде малко вино, после го отведе до неизползваната ниша, където оръженосецът би трябвало да спи, и го остави да се наплаче. Появи се и Молай, който пристъпи към задълженията си с необичайно мълчание.

— Ти също ли си познавал Калар? — попита Тобин.

Окачащ поредната туника в гардероба, слугата въздъхна.

— Да, принце. Всички я познаваха.

— Какво е станало?

Молай измъкна няколко чорапа изпод работната маса на Тобин и отърси късчетата восък и метални стърготини.

— Тя е мъртва, милорд.

— Това разбрахме! — каза Ки. — Но как? Чума?

— Не, слава на светлината! Снощи тя пометнала. И изглежда не е могла да оцелее. — За момент сдържаността на Молай изчезна и той избърса очи. — Тя беше още момиче! — тихо и ядосано възкликна той.

— Не е необичайно да изгубят ранно дете, особено първото — замислено каза Ки, когато слугата си отиде. — Но повечето жени не умират.

Изминаха няколко дни, преди слугинските клюки да си проправят път до компаньоните. Говореше се, че детето било от Корин.

Корин прие вестите философски — все пак ставаше дума за копеле, и то от слугиня. Червенокосата лейди Алия, радвала се на вниманието му, бе единствената, която изглеждаше доволна от новините.

 

 

Умрялата слугиня скоро бе забравена, защото на момчетата се наложи да се изправят срещу друго неприятно развитие, което ги засягаше далеч по-силно. Не само че Мориел по някакъв начин бе успял да се промъкне сред свитата на краля, той бързо се превръщаше във фаворит.

Самият Корин също бе недоволен от неочакваната придобивка към обкръжението на баща му. Повишението с нищо не бе променило обноските на Мориел, но кралят го обожаваше. Високото, бледо и арогантно момче не се отделяше от владетеля, неизменно услужливо и раболепно.

Новият му галенически статус често го отвеждаше и в Стария дворец. Винаги се намираше някакво съобщение, което трябваше да бъде предадено, или някакъв предмет от старите крила на двореца, неочаквано потрябвал на краля. Тобин оставаше с впечатлението, че при всяко свое излизане в коридора вижда Жабата да изчезва зад ъгъла или да се разхожда с Маго и приятелите си сред оръженосците.

Омразата на Корин към Мориел бе особено силна.

— Той прекарва повече време в татковите покои от мен! — ръмжеше престолонаследникът. — Когато и да отида, той неизменно е там, подсмихва се и се подмазва. А онзи ден, когато татко го нямаше, наглецът се обърна към мен на малко име!

До неизбежния сблъсък между двамата се стигна няколко седмици по-късно. Тобин и Корин отиваха към покоите на краля, за да го поканят на лов. Мориел изникна на пътя им и вместо да се поклони затвори вратата зад себе си и застана пред нея.

— Върви кажи на баща ми, че искам да го видя — нареди Корин, вече започващ да кипва.

— Кралят не желае да го безпокоят, Ваше Височество — отвърна Мориел с тон, отличаващ се на косъм от грубостта.

Тобин видя как братовчед му хвърля изпепеляващ поглед. До този момент не бе имал възможността да види Корин наистина ядосан.

— Незабавно оповести идването ми — нареди престолонаследникът. Само глупак не би обърнал внимание на заплахата в гласа му.

А Мориел само поклати глава, удивлявайки Тобин.

— Получил съм нареждания.

В продължение на един миг Корин не реагира, а сетне зашлеви Мориел с опакото на ръката си. От силата на удара онзи отхвърча и рухна върху гладкия мраморен под, където се хлъзна няколко стъпки, преди да спре. От носа и разцепената му устна бликна кръв.

Треперещ от гняв, Корин се приведе над него:

— Ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, ако не се подчиниш веднага на заповедта ми или не се обърнеш към мен подобаващо, лично ще се погрижа да бъдеш набит на кол върху Хълма на предателите.

След това той рязко отвори вратата на бащините покои и влезе вътре. Мориел остана да трепери на пода. Тобин би изпитал съжаление, но не и след като видя отровния поглед, с който поваленият съпроводи братовчед му.

От преддверието той можа да чуе как Корин гневно се оплаква на баща си, а кралят отговаря развеселено. Вътре в стаята присъстваше и Нирин, застанал зад стола на владетеля. Магьосникът не казваше нищо, но Тобин бе убеден, че в погледа му е зърнал същите качества като в подсмихването на Мориел.

 

 

Извън тези събития лятото протече гладко. Горещината бе незапомнена, което се отразяваше съкрушително върху земеделците. В столицата не спираха да пристигат молители, разказващи за суша, пожари, чума сред животните и пресъхнали кладенци.

Застанал край трона, всеки ден Тобин изслушваше с интерес и състрадание донасяните вести, ала покрай останалите задължения не му оставаше възможност да се замисля истински.

Благородните компаньони често прислугваха на кралската трапеза — както оръженосците бяха прислугвали на тях. На Тобин се падаха хлеборезачески задължения. Корин бе експерт в нарязването на меса и умееше да си служи с лекота с ножовете. На едрия Зустра се падаше да се грижи за поднасянето на блюдата, а Орниъс тромаво изпълняваше отговорностите на виночерпец, без да почерпва никакви подобрения от отчаяните опити на Риско да го научи. При второто поливане на кралския ръкав Орниъс бе понижен да събира остатъците, за да ги подготвя за бедните, а мястото му зае чевръстият Никидес.

Следобедните тренировки и уроците при Гарвана продължаваха и сега, въпреки жегата, но сутрините отиваха в кралската приемна зала. Корин и Тобин заемаха позиции от двете страни на краля. Хайлус и останалите оставаха зад тях. Понякога аудиенциите се проточваха с часове. Ериус започна да се допитва до Корин за по-дребните проблеми — позволяваше му да реши съдбата на мелничар, хванат да смесва брашното си, или пивничарка, пробутваща прокиснала бира. Престолонаследникът дори получи правото да издаде присъда на някои от по-незначителните престъпници. Тобин се изненада от охотата, с която братовчед му назначаваше бой с камшик и дамгосвания.

Никидес беше единственият от тях, който не намираше тези сутрешни прояви за страшно отегчителни. Дори и сред многобройните си фонтани обширната зала ставаше непоносимо гореща по пладне.

Но скоро и Тобин откри причина да понася горещината и отделянето от Ки. Принцът винаги бе обичал да разчита лица, а непрекъснатият приток молители му предоставяше прекрасна възможност да разгръща уменията си. Способността му бързо се подобри. Вече почти можеше да различи оформящите се в главите на просителите мисли. Тонът на гласа, стойката, отправянето на погледа по време на изложение — всичко това се сливаше в огромни букви, които показваха същинския смисъл. Лъжците непрекъснато шаваха. Честните хора говореха спокойно. Негодниците плачеха и се оплакваха по-гръмко от честните.

Най-интересни му бяха чуждестранните пратеници. Тънкостите на дипломацията смайваха принца не по-малко от екзотичните дрехи и акценти на посланиците. Представителите на Мицена бяха най-сходни: открити и упорити хора, интересуващи се от реколтите, тарифите и защитата на границите си. Ауренфеите предоставяха най-голямо разнообразие — те включваха десетки кланове, всеки от които със собствени дела.

Един ден кралят прие шестима мъже с мургава кожа и къдрава черна коса. Те носеха дълги туники на синьо-черни райета, а от ушите им се поклащаха тежки сребърни украшения. Впоследствие Тобин научи, че това са зенгати.

Аренгил и приятелите на Тобин сред ауренфейските занаятчии винаги се изказваха с омраза или презрение, когато станеше въпрос за зенгатските люде. Но Хайлус впоследствие му обясни, че зенгатите също са изградени от различни кланове — племена — и някои от тях били достойни за доверие.

 

 

Горещината донесе още един начин да унищожава реколтата — върху бавно гинещите от засуха ниви се нахвърляха и рояци вредители. От тайното си място на покрива Тобин, Уна и останалите можеха да видят потъмнелите в празнота обработваеми земи.

Небето също изглеждаше покварено. Червено-черната смърт си бе проправила път до пристанището и наложи изпепеляването на цели квартали. Димът все още се стелеше над водата. На запад също се издигаше тъмна колона пушек, по-малка, но по-настойчива — там биваха изгаряни телата. Дори хората, които бяха умрели без признаци на чума, биваха бързо отвеждани.

От вътрешността на Скала пристигаха доклади за нови огнища на зараза, засягаща и хора, и животни. Ериус нареди на заможните лордове да раздадат зърно и добитък на засегнатите райони. Нириновите магьосници бесеха всеки, споменал за измъчващо земята проклятие, но това не спираше тревожните нашепвания. Майсторите на амулети в храмовете на Илиор не смогваха.

В безопасност зад стените на Дворцовия кръг, компаньоните оставаха незасегнати от тези събития — докато учителят Порион не им забрани да навлизат по-дълбоко в града от улица Птицеловна. Корин не спря да се оплаква с дни, защото това ограничение го лишаваше от насладите на долнопробните квартали.

Само виното продължаваше да се лее в обилие, въпреки неодобрителното ръмжене на краля. Дори разумният Калиел започна да се явява на тренировка със зачервени очи и махмурлийско настроение.

 

 

Приятелите на Тобин последваха примера му и започнаха да пият виното си разредено. Благодарение на това те се явяваха по-рано сутрин. Пак благодарение на тези си появи установиха, че оръженосецът на Корин е принуден да си търси други места за спане.

— Какво правиш тук? — попита Руан, когато за пръв път откриха Танил свит в одеяло край камината на столовата. Той игриво срита лежащия оръженосец. Обикновено Танил поваляше наглеца и започваше да го гъделичка, което послужваше като сигнал за всеобщо струпване. Но въпросната сутрин Танил само се надигна и мълчаливо се отдалечи.

— Кой му е пикал в супата? — промърмори Ки.

Останалите се засмяха. Само посърналият Руан не се присъедини — Танил беше негов идол.

— И аз щях да изглеждам по същия начин, ако бях прекарал нощта на пода — рече Лута. — Може би му е омръзнало да слуша хъркането на Корин.

— Напоследък на Корин не му остава много време за хъркане — довери Ки. От стаята на престолонаследника, намираща се до тази на Тобин, често долитаха отривисти удари и стенания, които показваха, че Корин не си ляга сам.

— Поне знаем, че не е бил Танил — каза Руан.

— И никога не е бил! — намръщи се Лута. — Сигурно е някоя друга слугиня.

— Не мисля, че този път е слугиня — промърмори Никидес, докато се подготвяха за ежедневното тичане. През лятото той се бе поиздължил и изгубил част от дебелината си, но пак си оставаше най-бавен.

— Какво имаш предвид? — веднага попита Ки, винаги жаден за клюки.

Ник се огледа, за да се увери, че никое от големите момчета не ги чува.

— Не бива да казвам…

— Ти вече започна да казваш, лапацаланко! Говори! — подкани го Лута.

— Онази вечер вечерях с дядо и го чух да подхвърля нещо на братовчед ми. — Той отново погледна, за да се убеди, че Корин е далеч напред. — Ставаше дума, че принцът… се заигравал с лейди Алия.

Дори Ки бе шокиран. Слугините бяха едно, останалите компаньони също, но благородните момичета бяха строго пазени.

И това не бе най-лошото — никой от тях не харесваше Алия. Тя бе красива, но съчетаваше вида си с изтънчена злоба, която биваше проявявана към всички, с изключение на Корин. Дори Калиел се стараеше да я отбягва.

— Не ви ли е направило впечатление? — продължи Никидес. — Тя непрекъснато е с него. А по намусеното държание на слугините изглежда, че той ги е пропъдил от ложето си.

— Както е изпъдил и Танил от стаята си — напомни Руан.

Лута подсвирна.

— Корин влюбен? Може би в конете и соколите си, обаче в нея? Хиляди проклятия, дано грешиш. Представете си Алия като кралица!

Никидес сви рамене:

— Не е нужно да ги обичаш, за да ги катурнеш.

Лута се престори на шокиран.

— Така ли трябва да говори внукът на главния канцлер? Срамота! — И той игриво перна приятеля си по ухото.

Другото момче изквича и замахна към Лута, който с лекота избегна замаха, без дори да нарушава ритъма си.

— По-бързо вие там, шестимата! — кресна Порион, извръщайки се към тях. — Или предпочитате да направите допълнителна обиколка, за да си развиете издръжливостта?

— Не, учителю! — извика в отговор Тобин и ускори ход, оставяйки Никидес да се отправя сам.

— Ник е прав. Погледни го — каза Ки. Корин тичаше начело на групата, споделящ някаква шега със Зустра и Калиел. Тъмните очи на престолонаследника блестяха. — Той е прекалено необуздан, за да даде сърцето си. Но ако за момента Алия е негова любимка, това значи, че тя ще стане още по-нетърпима.