Лин Флюълинг
Скритият воин (16)

Глава петнадесета

Когато последните бури на клесин отминаха, спътниците на престолонаследника нервно започнаха да изчакват вести от фронта — надали кралят щеше да държи порасналия си син настрана. Пристигнаха новини за няколко изолирани сблъсъка по границата, но нито крал Ериус, нито пленимарският Повелител бързаха да подновят бойните действия.

Както винаги, Никидес първи научаваше новините.

— Дядо казва, че било обсъждано примирие — мрачно съобщи той една сутрин на закуска.

Всички простенаха. Мирът означаваше, че няма да получат шанс да се докажат в бой. Корин не каза нищо, но Тобин знаеше, че братовчед му страда най-много от всички — престолонаследникът бе единствената причина за задържането на останалите.

Впоследствие виното потече още по-обилно, а момчетата използваха тренировките, за да излеят натрупания яд.

Не пристигнаха повече вести, но скоро след това Тобин сънува кошмар, какъвто не му се бе присънвал от месеци.

В съня си принцът се бе свил в ъгъла и гледаше как майка му обхожда стаичката на върха на кулата. Ариани притичваше от прозорец на прозорец, притиснала парцалената кукла към гръдта си. Братът бе приклекнал в сенките, вперил в Тобин черни очи на разбиране.

— Той отново ни откри! — изпищя Ариани. В следващия момент тя бе сграбчила Тобин за ръката и болезнено го дърпаше към западния прозорец, онзи, обърнат към реката.

— Той идва — съгласи се братът.

Тобин рязко се сепна и видя, че призракът е застанал край нозете му.

Той идва. Призрачните устни не помръднаха, когато повториха репликата си от съновидението.

Лежащият до принца Ки се размърда сънито.

— Няма нищо. Заспивай. — Главата на Тобин го болеше от виното, което бе изпил тази вечер, но не то пораждаше вълнението в стомаха му. — Кралят наистина ли се връща? — прошепна той към брат си.

Призракът кимна и се стопи във въздуха.

Прекалено разстроен, за да заспи, Тобин се измъкна от кревата и се уви във вълнената роба, която Молай неизменно оставяше в готовност на близкия стол. Балконските прозорци все още бяха заслонени от драперии, но светлината на наближаващия ден вече започваше да се просмуква по краищата им. Някъде в градината долиташе ожесточено грачене.

— Трябвам ли ви, принце? — замаяно промърмори Балдус.

— Не. Спи си.

Тобин излезе на балкона. Три гарвана бяха кацнали в разлистващ се дъб точно под перваза, оперени срещу студа. Над целия град се стелеше дим от приготвяни закуски, синкави нишки на фона на розово-златно небе. Повърхността на морето се белееше от вълни. Принцът се загледа към хоризонта, представяйки си намиращия се някъде там владетел, който може би точно в този момент плаваше към дома.

Но нали щяхме да чуем? Кралят не би се промъкнал в Еро тихомълком като разбойник. Той бе отсъствал с години, завръщането му щеше да бъде триумфално.

Тобин приседна върху парапета, изчаквайки неприятното усещане от съня да отмине. Но то се усилваше, докато в един момент пред очите му не затанцуваха тъмни петна на притеснение.

Той опита да си послужи с номера, на който го бе научил Аркониел, съсредоточавайки мисълта си изцяло върху лъскавите черни пера на птиците. Постепенно паниката се отдръпна и го остави в състояние да разсъждава трезво над предупреждението на духа.

Тъй като бе измръзнал, принцът влезе обратно вътре и се сви в креслото край разпалената камина. Нечии бързи крачки заглъхваха в коридора, но като цяло крилото на замъка си оставаше все още тихо. Денят още не бе настъпил.

Ами ако се върне днес? Тобин обгърна коленете си. Тогава го споходи мисъл, която го облекчи. Тарин познаваше краля! Той щеше да знае какво да прави.

— Какво би могъл да направи? — просъска братът откъм сенките зад креслото.

Преди Тобин да е успял да измисли отговор, откъм съблекалнята се разнесе шумно затръшване, придружено с изругаване смеешком. Някой бе преминал през тайния проход, свързващ покоите на Корин с тези на братовчед му. Принцът веднага отпрати духа, а в следващия миг в стаята нахлуха Корин и Танил, все още облечени в нощните си ризи. Балдус сепнато скочи от сламеника си, а Ки неразбираемо се оплака от леглото.

— Татко се връща! — изкрещя Корин, грабна Тобин от креслото и започна да подскача из стаята. — Току-що пристигна пратеник! Корабът му е пуснал котва в Цирна преди три дни.

Той отново ни откри!

— Кралят? Днес? — Главата на Ки изникна сред завесите на балдахина, тръсваща перчем.

— Не днес. — Престолонаследникът пусна Тобин и скочи в леглото. — Морето е неспокойно, затова той ще премине по суша останалата част от пътя. Ние трябва да го пресрещнем в Атион. Изглежда, че желанието ти най-сетне се сбъдва, Тоб!

— Атион? — Тобин все още не можеше да осмисли добрите новини.

Танил скочи от другата страна на Ки и го прегърна през рамо:

— Най-сетне причина да се махнем от града! И ще можем да бъдем част от завръщащата се кралска процесия! — Той изглеждаше не по-малко щастлив от Корин.

— Защо Атион? — тихо попита Тобин.

— Мисля, че е в твоя чест — отвърна Корин. — Все пак татко не те е виждал откакто си роден.

Не, но аз съм го виждал, помисли си Тобин и си спомни отблясъка на златния шлем.

Корин се оттласна от матрака и започна да обхожда стаята като генерал, планиращ кампания.

— Пратеникът дойде най-напред при мен, но много скоро всички ще узнаят. Целият град ще избухне и проклетите царедворци ще поискат да се присламчат!

Минавайки край леглото, престолонаследникът разроши Ки и му изтръгна юргана.

— Ставай, оръженосецо, и се заеми с дълга си. Вие с Тобин ще помогнете да събудим останалите. Кажете им да не се престарават с багажа. И никакви слуги. Така ще можем да се измъкнем първи.

— Още сега? — заекна Тобин. Така нямаше да му остане време да разговаря с Тарин.

— Защо не? Моята и твоята стража би трябвало да са достатъчни, за да остане лорд Хайлус спокоен. — Корин се отправи обратно към стаята си. — Ако поемем рано, утре по обяд ще сме стигнали. — Той спря, за да се усмихне широко към братовчед си. — Нямам търпение двамата да се срещнете!

 

 

Очакваната суматоха вече започваше по времето, когато Тобин и Ки започнаха да будят останалите. Лута и Никидес вече бяха станали, но разбуждането на Орниъс се оказа трудна работа.

Ки се усмихна на редицата приглушени ругатни, последвали потропването на вратата му. Миг по-късно тя се отвори и Риско надникна навън. Макар и махмурлия, той изглеждаше сносно.

— Какво има? — запита през прозявка той. — Орниъс все още… спи.

— Спи? — Ки сбърчи нос, доловил долитащата от стаята миризма на повръщано.

Риско печално сви рамене, но просия при узнаването на новината.

— Не се тревожете, ще го подготвя!

Наставникът им похвали замисъла на Корин.

— Така трябва, момчета, посрещнете краля като бойци, а не като някакви мекушави придворни! — одобри той и шляпна принца по гърба.

Молай и Ки настояха да се убедят, че в бързината нищо важно не е забравено. Балдус бе изпратен при Тарин, за да бъдат подготвени стражи и коне. Тобин се възползва от всеобщата заетост, за да се промъкне в съблекалнята си.

Ако оставянето на куклата бе означавало няколко дни свобода от призрака, решението щеше да се е взело само. Ала призракът бе придобил нов навик да се показва където и когато си поиска, който започваше да излиза извън контрол. Тобин свали куклата и я мушна и дъното на багажа си. По време на пристягането на торбата принцът осъзна, че Атион трябваше да е дом и на брат му.

 

 

Колкото и да бързаха, бе почти пладне, когато най-сетне бяха готови за тръгване. Всеки от компаньоните носеше цветовете на рода си — такъв бе обичаят при напускането на града. Освен това всеки от тях носеше аления ремък с драконовия герб на престолонаследника. Шлемовете и щитовете сияеха ярко в светлината на полуденя.

Охранителите на Корин бяха облечени в бяло и червено, а войниците на Тобин носеха сини униформи. Стоящият начело им Тарин бе облякъл парадната си униформа с герба на Тобин.

— Погледни, Тобин, ето я и дамата ти — провикна се Корин. Уна стоеше редом с Аренгил и още няколко момичета от тайната школа. Останалите компаньони се засмяха. Изчервявайки се, Тобин последва Ки, за да се сбогува.

Аренгил се поклони ниско.

— Това са славните воини на Скала! — Той погали муцуната на Госи и хвърли одобрителен поглед към златните розетки, красящи юздата. — Няма го вече селския принц. Изглеждаш като изскочил от някакъв портрет.

— Да — каза Уна. — Кога ще се върнеш, за да подновим уроците си по танци?

— Не зная — отвърна принцът.

— Идвайте! — изкрещя Корин, изправи коня си на задни крака и размаха меч. — Да не караме баща ми да чака. Към Атион!

— Към Атион! — завикаха останалите и скочиха на седлата.

Когато Тобин понечи да се обърне, Уна го целуна по бузата и изчезна в тълпата.

 

 

Покрай вълнението на приготовленията Тобин бе успял да забрави страховете си за малко, ала сред скуката на продължителната езда те пролазиха отново.

Предстоеше му да се срещне с краля. Заради този човек майка му не бе станала кралица. Може би ако беше получила короната, тя нямаше да полудее. И брат му нямаше да умре. Двамата щяха да отраснат заедно в столицата или в Атион, а не скрити в планините.

Ако не беше той, помисли си Тобин с горчивина, от която се изненада сам, щях да живея със собственото си лице.