Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (9)

Девета глава

— Не. Добре, мой ред е. Защо ти изглеждах толкова арогантен?

Вторачвам се в гънката на ръкава на тениската му — сигурен знак, че тази тениска е била гладена. Кой си глади тениските?

— Привика ме с пръст — отвръщам, спомняйки си онзи ден.

Очите му примигват насреща ми. Дори златните пръски в тях ми напомнят колко точно заможен е.

— Какво съм направил?

— Стой тук. Ще ти покажа. — Отивам в далечния край на склада и разигравам следната сценка: влизам с долепен въображаем мобилен телефон до ухото. Правя няколко крачки, взирам се в стената, вдигам ръка и го привиквам. Очаквам да чуя смеха му, но вместо това по лицето му се изписва ужасено изражение.

— Вероятно поукрасявам малко. — Успокоявам го, макар да знам, че не съм прекалила.

— Така ли съм изглеждал за теб?

Прочиствам си гърлото и се запътвам обратно към дивана.

— Та, футболистът или математическият гений си?

— Моля?

— Баба ти непрекъснато се хвали с вас, просто се чудя кой от двамата внуци си.

— Който не е направил кой знае какво.

Подпирам крака на масата с чехъл.

— Имаш ли представа с кого разговаряш?

— Да, с Кейман.

Забелвам очи.

— Говоря за друго: аз съм царица да не правя нищо, така че каквото и да си направил в живота си досега, най-вероятно си ме надминал.

— Какво ти се иска да беше направила, а не си?

— Не знам. — Свивам рамене. — Старая се да не мисля по въпроса. Доволна съм от живота си. Нещастието според мен се поражда от незадоволени очаквания.

— Значи колкото по-малко очаквания имаш…

— Не. Не е така. Просто се опитвам да бъда щастлива и да не мечтая за много повече от това, което имам.

Тъкмо бях задобряла в тази област. Хората като него само ти припомнят колко неща всъщност нямаш в живота си. Ксандър дояжда мъфина и изхвърля опаковката в кошчето.

— И работи ли? Щастлива ли си?

— През по-голямата част от времето.

— Е, само това има значение, нали? — Вдига стиропорената чаша за наздравица.

Кимвам и размърдвам крака, при което листът с поръчките в задния ми джоб изшумолява. Изваждам го.

— Трябва да тръгвам. Имам още работа, преди да отворим.

— Да, разбира се, и аз трябва да тръгвам.

Поколебава се за момент, сякаш иска да каже още нещо. Ставам и той ме последва, обличайки якето си. Изпращам го до входната врата, отварям я и той си тръгва. Осъзнавам колко малко всъщност разкри за нас играта с въпроси. Нямам представа на колко години е, в кое училище учи и какво обича да прави. Нарочно ли избегнахме тези теми? Нарочно ли задавахме глупави, безсмислени въпроси, просто защото дълбоко в себе си не искаме да опознаем човека отсреща?

Той натиска бутон на един от ключовете си и пред магазина избипка лъскав сребрист спортен автомобил. Тази кола сама по себе си отговаря на всички въпроси, които бих задала. Не се нуждая от повече. Отваря вратата и ми се усмихва по онзи начин. „Скоро ли завършваш?“ — чувам гласа си и той кимва в отговор.

— А ти?

— Да. — Вдигам чашата като за наздравица. — Благодаря за закуската.

— Няма за какво.

Затварям вратата и се облягам на нея. Защо?

Нужни са ми няколко минути да се отлепя от вратата и да се кача горе. Майка ми е в банята, придърпвам стол пред стария компютър и започвам да вкарвам поръчките.

— Стори ми се, че чух телефона да звъни — отбелязва мама, докато си подсушава косата с кърпа.

— Да, отговорих.

— Кой беше?

— Един човек попита в колко отваряме. — И ето — за първи път в живота ми лъжа майка ми. С нея си казваме всичко. Не съм го очаквала. Вместо това трябваше да кажа: „Онова момче — Ксандър… Да, наистина държи на името си… Онзи, който ходи с гладени тениски и носи бижута“. Ето това щеше да е забавно. Мама щеше да се престори на обидена. Щяхме да обсъдим вероятността Ксандър да се подстригва поне два пъти месечно. Тя щеше да изнесе обичайната си лекция на тема: „най-добре да не общуваме с подобни хора“. Аз щях да се съглася. И наистина съм съгласна.

Какво ме спря тогава?

— Мамо, ще довършиш ли тази поръчка? Косата ми ще щръкне във всички посоки, ако не я доизсуша със сешоара.

— Да, разбира се.

— Благодаря.

Затварям се в банята и пристискам очи с длани. Какво ме спря?

Лоялност.

Не исках майка ми да си помисли нещо лошо за Ксандър. Той бе успял някак да изпълзи от кашона с хора в живота ми, чийто етикет гласи: „недостижими“, и бе станал различен. И сега, колкото и да не ми харесваше този факт, изпитвах форма на лоялност към Ксандър Спенс.

Налагаше се това да бъде поправено.