Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (4)

Четвърта глава

На следващия ден след училище с изненада заварвам мъж на касата в магазина. Облечен е в тъмни дрехи и има къса, тъмна брада и тъмен тен. Явно тъмната гама му харесва, защото цялото му излъчване е такова. И въпреки това страните на мама са румени и на устните й грее усмивка. При влизането ми звънчето на вратата иззвънява и двамата се обръщат.

— Здрасти, Кейман — поздравява ме мама.

— Здравей.

— Е, до скоро, Сюзан — казва странният мъж и майка ми кимва.

— Кой беше този? — питам, след като излиза, и стоварвам раницата си зад щанда. — Алекс?

— Кой е Алекс?

— Той трябва да вземе куклата на госпожа Далтън.

— О, не, беше просто клиент.

Да бе. Поглеждам през витрината в очакване „клиентът“ на средна възраст да се върне, но оттам ми махва Хенри. Трудно ми е да преценя дали се е изкъпал, или калъфът на китарата в ръцете му наистина го прави по-привлекателен, отколкото е всъщност, но и в двата случая почти оправдавам Скай, задето излиза с него.

— Здрасти, Кейвмен.

Уф. Сигурно е забравил истинското ми име.

— Здрасти, Жабо. Скай не е тук.

— Знам. Надявах се да ти изсвиря песента, която написах за нея. Искам да ми кажеш дали ще й хареса.

— Става.

Той сяда на пода и си изважда китарата. Обляга се на един от по-ниските шкафове, изпъва крака пред себе си и ги кръстосва. Куклите в осветената витрина над него и дървената люлка отстрани допълват декора, съвсем подходящ за сюрреалистичен транс музикален клип. Хенри издрънква няколко акорда на китарата и запява.

Песента всъщност е доста добра, макар и на ръба да бъде лигава. На момента с признанието, че би умрял без Скай, едва не се изкикотвам, но все пак успявам да сдържа смеха си. Към края на песента вече напълно разбирам какво вижда приятелката ми у него. Почти съм сигурна, че самата аз се взирам мечтателно в лицето му. Песента свършва, бузите ми веднага пламват, а отнякъде се чува пляскане.

На прага стои Ксандър. Днес изглежда още по-богат — идеално стилизирана прическа, дизайнерски дрехи и кожени лоуфъри на „Гучи“, обути на бос крак.

— Страхотна песен — обръща се към Хенри.

— Благодаря — отвръща той и ме поглежда за потвърждение.

— Да, наистина е чудесна.

Хенри си отдъхва с облекчение и оставя китарата настрана. Обръщам се към Ксандър.

— Изпратиха ме с нови заръки — казва.

— Пореден ден, в който общуването с обикновени хора те кара да оцениш повече живота си? — Готова съм да се закълна, че и миналия път изтърсих нещо подобно, но днес по лицето му плъзна обида. Явно преди само съм си го помислила. Добре де, така или иначе беше просто шега (например). Той си е виновен, ако не може да я понесе.

— Нещо такова — промърморва.

— Искам само да отбележа, че шотландската кукла е моя — изправя се Хенри.

— Тя не ме вълнува — вдига ръка Ксандър. Имам чувството, че Ксандър възприе думите на Хенри за нещо по-различно от заплюване на куклата с шотландска поличка. Но понеже Ксандър явно не се вълнува, това така или иначе е без значение.

— Ще изпея песента на участието ни в петък — обявява на излизане Хенри. — Елате. Ще свирим в „Скрийм Шаут“ към десет.

„Скрийм Шаут“ е квартална кръчма на няколко преки от магазина, където местни групи свирят пред малка и често много пияна публика срещу нищожно или никакво заплащане. От време на време я посещавам със Скай, но определено не е моето място.

Ксандър проследява Хенри с поглед, а после делово се обръща към мен.

— Баба ме помоли да взема куклата, която е поръчала.

— Баба ти? — Отварям тефтера, за да видя дали не съм пропуснала някоя поръчка.

— Катрин Далтън.

— Госпожа Далтън ти е баба?

— Какво толкова учудващо има в това?

Почти насила затварям падналото си чене. Например това, че госпожа Далтън е мила, земна и прекрасна… Ти се вземаш прекалено насериозно, имаш перфектен маникюр и подплатяваш дрехите си с пачки (или поне това обяснение предпочитам, за да оправдая доброто му телосложение).

— Нищо, не знаех.

— Явно не ви е говорила за страхотния си внук.

— Не, бях разбрала, че ще изпрати Алекс.

— Аз съм Алекс.

Ама разбира се. Ксандър. От Александър.

— В крайна сметка Алекс или Ксандър те наричат?

На лицето му се изписва самодоволна усмивка, сякаш съм търсила името му в Гугъл.

— Прочетох го на кредитната ти карта — обяснявам, за да му припомня, че я е използвал тук.

— А, да. Повечето ме наричат Ксандър, само баба и дядо ми викат Алекс. Все пак съм кръстен на дядо, знаеш как е.

Нямам представа как е.

— Да, разбира се.

— Е, щерко на Сюзан… — Той се обляга на плота, поглежда към дървената ябълка — подарък от наш клиент, и започва да я върти като пумпал. — При теб ли е куклата ми?

Засмивам се. Въпросът му звучи направо нелепо.

— Да. Само секунда.

Изваждам кутията от склада и я занасям до касата. Изненадана съм, че майка ми не я е отворила, за да провери състоянието на куклата. Понякога пристигат при нас пукнати или счупени, а отговорност за това носят куриерите. Грабвам макетното ножче от сребърната чаша до касата и срязвам тиксото на кашона.

— Само ще проверя дали не се е разделила с някой крайник по време на пътуването си.

— Добре.

Изваждам внимателно кутията на куклата от малкото кашонче и я отварям.

— Манди — прочита той на капака.

— Манди е в чудесна форма. Баба ти ще бъде много щастлива. За сестра ти е, предполагам?

— Не. За Скарлет е. Братовчедка ми. Куклата много прилича на нея. Даже бих казал, че е малко зловещо.

— Братовчедка ти носи дантелени чорапи и плетени рокли?

— Е, не, но косата… А има и същия лукав поглед.

— Значи братовчедка ти е с прическа на черта и си търси белята?

— Точно.

Плъзгам кутията към него.

— Поздрави баба си от мен.

— И как да разбере коя точно си ти?

— Не съм ли всеизвестна?

— Явно за всички, с изключение на мен. — Ксандър изважда телефона си и докосва няколко клавиша.

— Какво правиш?

— Ще кажа на баба ми, че я поздравяваш.

— Не е честно. — Врътвам очи.

— Игрички ли си играем? — Отправя ми първата усмивка за деня и изведнъж започвам да ликувам вътрешно, че не го прави по-често. Тази дяволия на лицето му е напълно обезоръжаваща. — Здрасти, бабо. Взех куклата ти… Да, една млада дама в магазина ми помогна. Каза ми да те поздравя… Не, не е Сюзан. — Не мога да се сдържа повече и започвам да се смея на висок глас. — Дъщеря й. Тъмна коса, зелени очи. — Свеждам поглед към щанда. Не съм очаквала да е забелязал какъв цвят са очите ми, но неговите са кафяви със златни пръски. Не че съм им обърнала особено внимание. — Някъде около шестнайсет? — Очите му се разтварят въпросително и аз поклащам глава. — Седемнайсет?

И половина.

— Кейман? — Повдига вежда към мен и аз свивам рамене. — Е, Кейман те поздравява… Сладка? Не знам дали е сладка, но определено е интересна. — Млъква за момент. — Аз съм мил. Трябва да кажеш и на нея да бъде малко по-мила. Не искаше да ми каже дори името си… Не, не защото съм бил заядлив.

Обичам госпожа Далтън.

Отбелязвам на коя дата и в колко часа е била получена куклата. После по необяснима за мен причина добавям „андър“ до записания преди „Алекс“. Затварям тефтера и го прибирам под щанда. Той все още слуша внимателно баба си. Среща погледа ми и вдига пръст да го изчакам, изважда портфейла си и кредитната карта, без дори да я поглежда.

— Тя вече я плати — прошепвам.

Той кимва и прибира пластиката.

Баба му му казва нещо, което го кара да се усмихне. Отново тази усмивка. Какво й е толкова специалното? Навярно идеално правите бели зъби? Не, нещо друго е. Леко накриво е — едната страна на устните му се издига малко повече от другата. И от време на време горните му зъби едва захапват долната устна. Всъщност усмивката му е искрена, за разлика от останалия му вид, който сякаш изгражда крепост около личността му.

— Е, бабо, трябва да затварям. Кейман се е вторачила в мен и сигурно се пита дали някога ще се разкарам от магазина й и ще я оставя да работи на спокойствие.

Странно е да чувам името си от неговата уста. Сякаш изведнъж става нещо повече от клиент. Сякаш се познаваме.

— Кейман. — Прибира телефона в джоба си.

— Ксандър.

— Това значи ли, че спечелих?

— Игрички ли си играем?

Той взема куклата и отново захапва леко долната си устна.

— Мисля, че знаеше.