Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (25)

Двайсет и пета глава

Със Скай решаваме да поровим в благотворителния магазин, за да се разсея.

— Въобще не разбирам какво стана — въздъхва Скай.

— Какво толкова има за разбиране? Той има приятелка. Намирам го за достатъчно, за да приключим темата.

Не съм виждала Ксандър от няколко дни и това доста ми помага да си проясня мислите.

— Но как само те гледа… — Скай се спира по средата на изречението, явно осъзнала, че не ми прави услуга. — Съжалявам. Сменяме темата. — Вдига пред себе си риза и ме поглежда въпросително.

— Този цвят не ти отива.

— Като говорим за промяна… — Скай оставя ризата. — Какво ще кажеш за Тик? Той определено те харесва.

— Мейсън харесва всеки, изпречил се на пътя му.

— Добре де, вниманието му трае колкото на насекомо, но защо пък да не се кротне? — Показва ми друга риза, кимвам и тя я прибавя към бързорастящата купчина зад себе си. — Ако го опознаеш, ще разбереш, че наистина е страхотен. Утре имат участие в „Дъ Бийч“. Много е важно за тях. Трябва да дойдеш.

Наистина трябва да отида. Мейсън е подходящ за мен. Майка ми го харесва; най-добрата ми приятелка го харесва; и аз навярно щях да го харесвам, ако друг не ми пречеше.

Ръката ми се спира на черна рокля. Същата, която намерих, докато пазарувах с Ксандър. Направо не вярвам, че все още е тук. Невероятна е. Изваждам закачалката и прокарвам пръсти през зашитите мъниста.

— Прекрасна е — възкликва Скай.

Връщам я на закачалката и премествам следващата дреха — отвратителен лъскав гащеризон — към нея.

— Няма начин. — Скай прави крачка до мен. — Ще си я вземеш.

— Не.

— Да.

— Защо? Къде въобще ще отида с нея?

— Не в това е въпросът. Намериш ли нещо такова, го купуваш. За такава рокля си заслужава сама да организираш повод.

— Нямам четиресет долара. — Прехапвам устна.

— Аз имам. Купуваме я. Приеми я като подарък, задето някакъв богаташ те прецака.

— Ще ти ги върна — засмивам се.

 

 

Скай беше права. „Дъ Бийч“ (клубът с най-буквалното име на света)^[1] е доста голям. Изненадана съм колко народ е дошъл да слуша „Краставите жаби“. Вълните се блъскат о брега зад огромната сцена, а соленият въздух само допринася за атмосферата. Концертът е чудесен, но аз все пак планирам стратегия за ранно измъкване оттук. И без това няма да успеем да говорим с момчетата след изпълнението им, щом толкова много хора копнеят за вниманието им.

Скай е подготвила ужасяващи тениски с прегазени жаби и аз нося такава въпреки нежеланието си.

— Още две песни и мисля да тръгвам — изкрещявам на Скай, докато Мейсън е дал воля на медения си глас.

— Предвидих опита ти да се измъкнеш, затова направих планове за след шоуто.

— Планове? Какви планове?

— Момчетата искат да отидем някъде заедно — кимва тя към сцената.

Поглеждам към Мейсън и той изпява няколко стиха само на мен. Разбирам момичетата, които му се лепят. Сърцето ми замира.

— Добре, ще остана.

— Ще останеш, естествено — кикоти се Скай.

Свършва и последната песен. Очаквам Мейсън да изчезне зад кулисите, както се случи на другия им концерт. Само че не го прави. Оставя микрофона, скача от сцената, минава през гората от ръце, протегнати да го докоснат, и стига до мен. Към този момент сърцето ми вече е в гърлото.

— Здрасти.

Една-единствена дума, изречена със завладяващо дълбока емоция, най-сетне ми дава разковничето защо Мейсън е толкова добър изпълнител.

— Здравей.

Хваща ръката ми и я стиска.

— Не си тръгвай.

— Добре.

Връща се до сцената, заобикаля я, минава през яките мъжаги отстрани и изчезва от погледа ми. Проследявам всичко това и най-сетне се отърсвам от транса.

— Казах ти, че е луд по теб.

В един момент идвам на себе си и установявам, че кратката ни сценка е привлякла доста внимание. Всички наоколо се взират в мен.

— Ще си взема вода — подхвърлям на Скай.

— Ще ми вземеш ли една кола? — Подава ми петдоларова банкнота.

Вървя боса по пясъка и се чудя защо не оставих обувките си в колата, а не на гардероб. Ще чакам вечно, за да си ги взема. Мъж на бара ми изглежда бегло познат. Той също ме наблюдава, докато се приближавам. Явно се познаваме. Не се сещам обаче откъде. Умът ми препуска през класовете от училище. Неговият очевидно изпълнява подобна функция. И внезапно очите му светват — разпознал ме е. Сега той има предимство, защото все още не се сещам кой е.

— Малката приятелка на Ксандър, нали? — Забележката му кипи от арогантност.

В същия миг си спомням. Робърт от ресторанта. Онзи, който си мислех, че ме е нарекъл бездомница. Вече започвам да се чудя дали Ксандър не го е прикрил.

— Да, здрасти.

Облягам се на бара и поръчвам една вода и една кола.

— Ксандър ли те вкара на концерта? — пита ме, тъкмо когато барманът се обръща, за да изпълни поръчката ми.

Присвивам очи. Ксандър го няма, така че не възнамерявам да се държа любезно.

— Не. Познавам момчетата от бандата. А ти как влезе?

Засмива се и ме оглежда.

— Ясно, имаш характер. И страхотни… очи. Когато омръзнеш на Ксандър, може да дойдеш при мен.

Въобще не съм подозирала, че притежавам инстинкт да заливам провокатори с кола, но ръката ми го извършва автоматично. Само дето и той има добри инстинкти. Вероятно ги е тренирал при общуването с множеството хора, проявили желание да направят същото. Ръката му се стрелва и сграбчва китката ми.

— Идеята не е добра — отсича, докато няколко капки кола се стичат по бутилката. — Ризата ми струва повече от месечния ти наем.

— Жалко, че е трябвало да си продадеш душата, за да си я купиш.

— Наред ли е всичко? — пита Мейсън и увива ръце около кръста ми.

О, да, просто ми се иска да убия ей този тук.

— Да си тръгваме.

— Ще държим връзка — провиква се Робърт след мен. Едва се овладявам да не го замеря с чашата.

— Кой беше този? — пита ме Мейсън, докато се отдалечаваме.

— Никой, който да си струва разговорът.

Само дето не съм в състояние да спра да мисля за него. Той е приятел на Ксандър. И Ксандър ли се държи така, когато не съм наоколо? Направо кипвам.

— Кейман? — Мейсън взема бутилката от ръката ми и ме хваща. — Трябва ли да го набия?

Стисвам ръката му.

— Не, не си струва усилието.

Вече дори не става въпрос за Робърт. Опитвам се да реша дали Ксандър си струва.