Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (2)

Втора глава

— Не, не предлагаме кукли Барби, само порцеланови — повтарям на телефона за пети път. Жената направо отказва да ме чуе. Дъщеря й — не спира да ми обяснява тя — направо щяла да умре, ако не получи кралицата на феите.

— Разбирам. Проверете в „Уолмарт“.

— Проверих. Свършили са. — Промърморва, че ни смятала за магазин за кукли и затваря.

Оставям слушалката и врътвам очи към Скай, която дори не ме отразява. Вдигнала е колието си във въздуха и плъзга висулката му нагоре-надолу.

Скай Локууд е единствената ми приятелка. И причината за това не се крие в злобата на съучениците ми от гимназията. Те не ме тормозят, просто забравят за съществуването ми. Никой дори не забелязва, когато си тръгна преди обяд и изпусна всички социални сбирки.

Скай е с няколко години по-голяма от мен и работи в съседния магазин, където предлагат много от „и още нещо“. Всъщност е антиквариат и носи името „Скрити съкровища“. Лично аз го прекръстих на „Очевидни боклуци“. Но хората го обожават.

Ако в един научен свят Скай беше приемник, то аз определено щях да съм паразитът. Тя има живот. Аз се преструвам, че е мой. С други думи, тя наистина харесва разни неща — музика, еклектични винтидж дрехи, странни прически — а аз се правя на заинтересована от тях. Не че не ги харесвам, просто не ми пука за тях. Но пък харесвам Скай, така че какво толкова? И без това нямам никаква представа какво ми допада всъщност.

— Установи ли какъв е смисълът на живота? — пристъпвам към нея с въздишка. Скай честичко използва пода на магазина за философските си размисли (или по-простичко казано за споровете, които води сама със себе си).

От устата й се откъсва стенание, а ръката й се стоварва драматично върху очите.

— Дори и да отида в колеж, какво ще уча?

Ако зависеше от нея, щеше да остане да работи в антикварния магазин завинаги. Проблемът е, че нейното образование е важно за баща й, който никога не е учил в колеж и сега е погребален агент.

— Хленчене?

— Ха-ха — надига се до седнало положение тя. — Ами ти? Какво ще запишеш, когато отидеш?

Нямам ни най-малка представа.

— Дългосрочните ефекти от философските брожения.

— Или изкуството на сарказма?

— Сигурна съм, че вече съм изкарала еквивалента на магистърска степен в тази дисциплина.

— Не, сериозно, какво смяташ да учиш?

Често чувам подобни неща: „Не, сериозно“, „Бъди малко по-сериозна“ или „Не, наистина“. Обикновено излизат от устата на човек, който иска да получи истински отговор. А аз не желая да давам такъв.

— Не съм мислила по въпроса. Навярно известно време ще изучавам само общи дисциплини.

— Хм — отпуска се отново назад Скай. — Да, може и аз да постъпя така. Нищо чудно докато посещаваме общите класове, да ни връхлетят истинските ни призвания.

Скай рязко се надига и ахва в изненада.

— Какво?

— Хайде да се запишем заедно! Догодина. Ти и аз. Ще бъде жестоко!

Повторила съм й поне милион пъти, че няма да се записвам в колеж догодина. Майка ми, разбира се, ще се противопостави на този план (причината все още да не съм й казала за него), но аз съм твърдо решена да пропусна година-две, за да й помагам на пълен работен ден в магазина. Скай обаче изглежда толкова въодушевена от идеята, че кимвам неопределено.

Тогава започва да припява измислена песничка. „С Кейман ще учим заедно. И ще си намерим призванието…“ Гласът й леко заглъхва и прелива в радостно тананикане, докато тя отново се отпуска на пода.

Двете току-що тръгнали си момиченца опипаха всичко. Майка ми твърди, че хората по-лесно си харесват кукла, ако знаят името й. Затова пред всяка кукла има табелка. И сега всички тези табелки са разбъркани или съборени. Картончето с името на Бетани например стои пред Сузи. И това е тъжно. Много, много тъжно.

Телефонът на Скай иззвънява.

— Ало?… Не. В Магазинчето на ужасите съм. — Да, така нарича магазина ми. Скай млъква за момент, после отново проговаря. — Не знаех, че ще идваш. — Приятелката ми се изправя и се обляга на тезгяха. — Така ли? Кога? — Неусетно хваща кичур коса и я навива около пръста си. — Е, аз не бях много на този свят, докато бяхме на концерта.

Гласът на Скай напълно отговаря на името й — нежен и лек като облак, а всичко, излизащо от устата й, звучи сладко и невинно.

— Е, още ли си тук? — Скай минава покрай куклените люлки и масичките, покрити с одеялца, стига до витрината и зарейва поглед навън. — Виждам те… В съседния магазин за кукли съм. Ела. — И пъха телефона в джоба си.

— Кой беше?

— Гаджето ми.

— Значи гаджето. Означава ли, че най-сетне ще се запознаем?

— Да — усмихва се. — И ще разбереш защо приех на секундата предложението му да излезем на среща миналата седмица. — Дръпва вратата толкова рязко, че звънчето почти изхвръква от въженцето си. — Здрасти, миличък.

Той увива ръце около нея, но тя леко се отдръпва.

— Кейман, това е Хенри. Хенри — Кейман.

Навярно не гледам достатъчно внимателно, но определено не виждам нищо чак толкова готино. Той е кльощав, с дълга мазна коса и остър нос. Тениската му е на някаква банда и от деколтето й висят слънчеви очила, а закачената на колана му верига се спуска чак до коляното, преди да изчезне в задния му джоб. Без да се усетя, изчислявам колко стъпки е изминал от единия до другия магазин и колко точно пъти тази верига се е ударила в крака му през това време.

— К’во ста’а?

Да. Наистина казва точно това.

— Ъм… нищо?

Скай ми пуска огромна усмивка, в смисъл: „Видя ли? Знаех си, че ще го харесаш“. Това момиче е в състояние да намери положителни качества и в удавен плъх, но аз продължавам да не разбирам смисъла на привличането между тези двамата. Скай е красива. И нямам предвид стандартната красота. Всъщност хората често я оглеждат с любопитство, изумени от чупливата руса коса с боядисани в розово връхчета, бляскащата обичка под долната й устна и екстравагантните й дрехи. Но погледът им така и не се отмества, защото пронизващите й сини очи и нежната костна структура са си изумителни.

Хенри се врътва на пета и оглежда всички кукли.

— Леле, маниашко…

— Знам, нали? И на мен ми дойде в повече първия път.

Оглеждам се. Наистина е малко прекалено на пръв поглед. Куклите заемат почти всеки сантиметър от стените с експлозия от цветове и изражения. И всичките се взират в нас. Освен стените, целият под е осеян с масички, люлки и бебешки колички, натъпкани с кукли. Нямаме дори пряк достъп до вратата, в случай че магазинът се подпали. Ако искам да избягам от пламъците, ще ми се наложи да избутвам десетки бебета от пътя си. Вярно, не са истински, но все пак.

Хенри пристъпва към кукла, облечена в шотландска поличка.

— Айслин — прочита той табелката й. — Имам подобен аутфит. Дали да не си взема куклата и заедно да заминем на турне.

— На гайда ли ще свириш? — питам.

— Не — поглежда ме странно Хенри. — Аз съм китаристът на „Краставите жаби“.

Ясно. Ето защо Скай го харесва. Музикантите са слабото й място. И все пак защо не си подбере някой, който не изглежда като вдъхновение за името на бандата си.

— Дай, готова ли си?

— Дааа-м.

Дай? Ще я разпитам за това после.

— До скоро, Кейвмен^[1] — обръща се към мен със сподавен кикот, сякаш едва се е сдържал да не пусне лафчето си още в първия миг, щом ме е видял.

Е, значи няма да ми се наложи да разпитвам за „Дай“. Той е от онзи тип хора, които веднага ти лепват прякор.

— Чао — Крастава жабо — Хенри.

Двамата точно излизат отпред и майка ми нахлува през задния вход с две огромни торби с покупки.

— Кейман, отвън има още няколко торби, ще ги вземеш ли? — И се насочва право към стълбите.

— И да оставя магазина без надзор?

Въпросът звучи малоумно, но тя държи магазинът да не остава без човек. Първо, защото куклите са доста скъпи и ще възникне голям проблем, ако някоя от тях бъде открадната. В магазина нямаме видеонаблюдение или алармена система — прекалено са скъпи за поддръжка. Второ, майка ми се отнася доста сериозно към обслужването на клиентите. Ако някой влезе в магазина, разполагам с не повече от секунда, за да го поздравя.

— Да, моля те.

Звучи останала без дъх. Майка ми, кралицата на йогата, е останала без дъх? Да не е правила обиколки на квартала?

— Добре.

Хвърлям поглед към вратата на магазина, за да се уверя, че няма запътил се към нас клиент, и отскачам отзад да взема останалите покупки. Качвам се горе и едва не се спъвам в торбите, струпани от майка ми пред прага на кукленската ни кухня. Това наистина е основната тема на живота ни. Куклите. Продаваме ги. Живеем в къщата им… или поне в нейния еквивалент по размери: три стаички, баня и миниатюрна кухня. Убедена съм, че именно тези размери са причината с майка ми да сме толкова близки. Слагам покупките на плота в кухнята и се оглеждам. Майка ми се е проснала на дивана.

— Добре ли си, мамо?

Понадига се, но не се изправя.

— Изморих се. Тази сутрин станах много рано.

Започвам да подреждам продуктите по местата им и прибирам месото и замразения ябълков сок в хладилника. Веднъж я попитах защо не си вземем бутилиран сок и тя ми отвърна, че е прекалено скъп. Бях на шест. Тогава за пръв път осъзнах, че сме бедни. И със сигурност не беше последният.

— О, миличка, не се притеснявай, аз ще ги наредя след минутка. А ти се върни в магазина?

— Разбира се.

Тръгвам към вратата, но преди да изляза, вдигам покупките, зарязани от майка ми на прага, и ги оставям на плота при другите. Нужно ми е известно време, преди да се сетя, че когато тръгнах за училище тази сутрин, тя беше все още в леглото. Как това може да се окачестви като „много рано“? Поглеждам през рамо нагоре към втория етаж и за момент се изкушавам да изоблича блъфа й. Но не го правя. Просто заставам зад щанда, изваждам си домашното по английски и не вдигам поглед, докато звънчето на вратата не иззвънява.