Карън Суон
Парижка тайна (8)

Седма глава

Флора остана до входната врата, отказвайки да се включи в играта. Нямаше да стане част от това, нямаше да е екскурзовод на Наташа. Не че така или иначе разбираше какво, по дяволите, ставаше. Не можеше да разбере това, което току-що се беше случило: още един ключ, още един апартамент, още една картина?

Тя прокара пръст по месинговата цифра „8“ на вратата, докато Наташа кръстосваше из стаите, вече доволна от плячката — нейното наследство — пред себе си и разсеяно прехвърляше наредените картини като човек в ретро магазин за грамофонни плочи.

В момента, в който бе влязла в апартамента, самото й лице беше като картина — като момиче, родено и живяло сред зали с огледални стени и високи шест метра стаи, за нея беше шок да види истината за стила на живот в миналото на баба си и дядо си — тъмна дървена ламперия, дървени подове, ниски тавани. В никакъв случай не са били бедни, но това беше далече от разкоша, в който семейството живееше сега. Но ако Наташа бе изпитала разочарование, тя не го показа, а вместо това се смееше на всичко — изпокъсаните копринени пердета, остарелите жакети в гардероба, бурканите с туршия в килера.

И едва когато небрежно понечи да запали цигара в коридора, Флора бе принудена да напусне мястото си до вратата и да действа, като я грабна от нея и изрече мълчалива благодарствена молитва за това, че картините на Реноар и Фошо вече са в безопасност, далече от огромното любопитство на това разглезено момиче.

— Не може да пушиш тук! — извика тя, като едва можеше да повярва, че някой може да е толкова глупав, а над рамото на Наташа погледът й попадна върху купчина платна, сега съборени на пода в трапезарията. — И не пипай нищо — добави сърдито тя, докато Наташа се отдалечаваше отново, свивайки безгрижно рамене. Това момиче никаква представа ли нямаше за стойността на картините? За деликатното им състояние след седемдесет години изолация?

Флора изправяше картините отново до стената, когато чу гърления, възхитен писък на Наташа от гостната и разбра, че е открила Гърти.

— Флора! — извика Наташа с почти приятелски тон, сякаш напълно беше забравила, че я беше докарала през целия град против волята й, беше я направила съучастница във вероятно незаконното влизане в апартамента, беше вдигнала ръка пред лицето й, за да я накара да замълчи. — Погледни това!

Флора влезе и едва не припадна. Наташа беше възседнала щрауса, а дългите й, голи крака бяха обвили шията му, сякаш беше Майли Сайръс на гюле за разбиване на стени.

— Е, това трябва да го имам! — изпищя Наташа, изви рамене и отметна глава назад. — Майка ми ще се ужаси от него!

— Слизай долу, Наташа — каза твърдо Флора. Въпреки че самата тя беше само шест години по-възрастна, имаше чувството, че трябва да се държи като майка. Това момиче беше като малко дете без никакво усещане за граници.

— Защо? Защо?

На Флора й се искаше да закрещи. Някога бил ли е задаван по-глупав въпрос?

— Защото родителите ти са поверили всичко в апартамента на агенцията ни и докато не свършим с работата си тук, щраусът не може да се пипа. Така че ще го кажа още веднъж — слез от щрауса.

— Non — отговори предизвикателно Наташа и в очите й затанцуваха искрици светлина. Изглежда живееше, за да предизвиква.

Флора въздъхна, прекоси стаята и застана пред нея, сложила твърдо — и предупредително — ръце на хълбоците си.

— Наташа, слез от Гърти. Говоря сериозно.

— Гърти? Коя е Гърти? — попита объркано Наташа.

— Искам да кажа от птицата — изчерви се Флора.

— Дала си й име?

— Разбира се, че не. Не говори глупости. На английски Гърти е жаргон за щраус.

В следващия миг настъпи тишина, докато двете жени се гледаха втренчено.

— Не, не е! — извика Наташа и избухна в смях.

Флора усети как в нея се надига гняв.

— Казах да слезеш от нея! — извика в отговор тя, грабна Наташа за ръката и я дръпна силно, така че момичето изгуби равновесие и падна настрани. За нещастие, краката й останаха сплетени около шията на птицата и Гърти падна заедно с нея.

Наташа започна да крещи и да ругае ядосано на френски, но дори и сега не пускаше щрауса и краката й стискаха още по-здраво.

— Казах да оставиш птицата! — извика Флора и започна да я дърпа за ръцете. — Ще я счупиш!

— Пусни ме! — изкрещя Наташа и започна да пищи сякаш я убиват.

— Тогава пусни птицата!

— Какво, по дяволите, става тук?

Гласът накара и двете да подскочат, да спрат и да се обърнат. При вида на мъжа, който стоеше на прага, Наташа се отпусна и спря да се бори. За момент Флора помисли, че е съседът от апартамента от другата страна на улицата, но този беше по-висок, по-слаб, с разрошена черна коса и черни очи, ъгловата брадичка и издялани скули. Приличаше на викинг и Флора усети как също отмалява, макар и вероятно по друга причина.

— Ксав! — извика Наташа, като започна отново да се дърпа и да говори нещо, което на Флора прозвуча неразбрано (въпреки че всъщност тя бе изгубила не само способността си да разбира френски, а и изобщо да говори).

Флора отстъпи назад, а Ксавие прекоси стаята и без никакво усилие издърпа птицата от сестра си, освобождавайки я.

Наташа се изправи на крака, раздърпана и гневна. Флора нямаше представа какво му казва тя, чувстваше се сякаш бяха дръпнали килимчето изпод краката й. Два шока за десет минути не беше нещо, от което имаше нужда след три часа сън и само малко суши. Тя направи още една крачка назад, отдалечавайки се от двамата, чувствайки ясно численото им превъзходство.

Ксавие се обърна и я погледна.

— Вие сте от галерията за изящни изкуства. — Не беше въпрос, а изявление.

— Да, така е — отговори тихо тя, като се опитваше да си възвърне малко от достойнството, прибра косата си назад, откривайки лицето си, и провери копчетата — някои от тях бяха отскубнати по време на сблъсъка и тя опита да прибере блузата си с ръце.

— И сте казали на сестра ми, че отговаряте за колекцията тук?

— Точно така.

— Тогава защо вратата на апартамента беше широко отворена? Всеки можеше да влезе. — Той направи жест с ръка към лъча светлина, която струеше в коридора.

Флора се втренчи ужасено в него. Беше напуснала поста си. Беше оставила вратата на апартамента широко отворена. Той беше прав — всеки можеше да влезе; в крайна сметка той го беше направил.

— Аз… аз… вината не е моя. Тя щеше да запали цигара тук, вътре. Нямах друг избор, трябваше да я спра.

Тя погледна към Наташа и установи, че и в момента момичето съвсем предизвикателно отново прави точно това!

— Не! — извика Флора, хвърли се напред и изби цигарата от нацупените устни на Наташа. — Колко пъти трябва да ти казвам? Не може да пушиш тук! — извика тя точно в момента, когато Наташа замахна с ръка и я плесна право в лицето.

Флора ахна, ръката й полетя към бузата й, а след това я обзе огромна ярост и тя отговори с плесница. По-силна.

Беше ред на Наташа да ахне, но преди да успее да отговори с нов удар, Ксавие застана между двете. Наташа удари него по ръката, сякаш това беше някаква команда за нападение.

Флора направи крачка назад.

— Спрете! И двете! — извика той.

И двете жени замълчаха, задъхани, ядосани, с разрошени коси и яркочервени страни, върху които бяха отбелязани пръстите на другата, блузите им — скъсани.

— Извинете се на сестра ми — заяви Ксавие, поглеждайки гневно към Флора.

Тя се втренчи в него, почти без да може да повярва, че говори сериозно, като в същото време знаеше, че е безполезно да очаква нещо друго. Какво беше казала Инес? Наркоман? Плейбой? Тя огледа светлосинята му, омачкана риза, едва закопчана като тази на сестра му (е, и като нейната вече) и увиснала отзад, бежови бермуди, велурени мокасини. На пръв поглед не изглеждаше като играч от висшето общество, наследник на мултимилионери, но тя имаше остро око от годините работа със супер богатите и знаеше, че мокасините са „Прада“, ризата „Дзеня“, часовникът на китката му най-висок клас „Брайтлинг“.

— Върви по дяволите.

Думите излязоха от устата й, преди още да е разбрала, че са нейни. Тя едва не подскочи при звука им. Наистина ли току-що беше казала това на сина на клиентите им?

В погледа му припламна нещо като сребърна риба в тъмен вир и Флора разбра, че е преминала една граница, от която нямаше връщане назад. Нищо от това не беше по нейна вина, но тя и не си помагаше; сякаш в тяхно присъствие бе излязла от себе си и бе станала някой полудял човек. Див.

Погледът му потъмня и тя усети как дъхът й секва — изненадата премина в омраза. Като единствено момиче и най-малката в семейството Флора беше израснала обожавана и, да, разглезена. По време на училището и университета винаги й се бе струвало лесно да намира приятели и да ги задържа; момчетата, а по-късно и мъжете лесно се влюбваха в нея и тя разбираше, без съзнателно да се замисля за това, че всички я харесват. Затова да види такава враждебност да преминава през погледа на този мъж беше неприятна рядкост. Какво щеше да се случи до утре? Отмъщение? Можеше много добре да си представи каква форма ще приеме то.

— Искаш ли да опиташ отново? — попита той и скръсти ръце, сякаш пораствайки с няколко сантиметра.

Флора отметна глава назад, като едва успяваше да познае себе си. Вече всичко така или иначе бе приключило.

— Защо? Не ме ли чу първия път?

О, Господи! Какво правеше тя? Но не можеше да се спре. Чувстваше се сякаш е обзета от желание да предизвиква. И излезе от апартамента, потраквайки с токчетата си по дървения под, а сърцето й подскачаше в гърдите. Току-що беше станала причина за уволнението си. И то така зрелищно! Утехата, че никога вече няма да се наложи да вижда Ксавие Вермей или сестра му, наистина не беше голяма.

* * *

Инес се разсмя на собствената си шега и залюля хамака малко по-силно. Небето над тях беше опушено червено, стената от бамбукови стъбла в далечния край на терасата на покрива се полюляваше леко на бриза, ято лястовички се спускаше и издигаше нагоре над покривите, преди да се обърнат всички едновременно и да се насочат към огнената река. Беше зашеметяващ залез и Флора, легнала до нея, се опитваше да се наслади на момента, сънена заради пълния си стомах, ръката й — натежала заради почти празната чаша с вино, но умът й беше затормозен и неспокоен, а гласът на Инес непрекъснато избледняваше, без да достига до ушите й, докато продължаваше да си повтаря отново и отново случилото се този следобед.

— Хей, искаш ли да чуеш малко клюки? — попита Инес, връщайки я обратно в настоящето.

— Винаги.

— Познай кой дойде в магазина днес?

— Не мога. — Флора отпи още една глътка от своето розе.

— Лусия Кантарело.

Флора се поколеба в очакване на важната информация. Какво беше толкова интересно — или необикновено — в това един модел да купува бельо?

— Купуваше за приятелката си.

Флора се намръщи. Спомняше си смътно, че манекенката беше сгодена за някакъв руски милиардер.

— И коя е късметлийката? — попита по задължение тя, но вече отново потъваше в спомените си — ръката на Наташа в лицето й, арогантността на Ксавие, който я гледаше втренчено…

— Флора?

— Ъм? Какво…?

— Скандално е, нали? — каза Инес с конспиративна усмивка, обхванала с ръце дъното на чашата си.

Флора опита да се съвземе, да се включи в разговора.

— Истинска бъркотия. И което е най-лошото, басирам се, че точно това й харесва — драмата и хаосът.

— Е, честно казано, има какво да се каже за силните страсти — намигна Инес.

— Какво? Крясъците и скандалите, и плача цяла нощ? Не, благодаря. Не мисля, че има нещо по-лошо, цялата тази драма.

Инес я потупа по ръката с разсеяна усмивка на устните.

— Надявам се, когато любовта най-после те намери, да бъде така ясна, както очакваш.

— И защо да не е? Всичко е пределно просто — обичаш някого или не го обичаш. Няма сива зона.

— Любовта е напълно сива! При нея няма нищо сигурно. Понякога не може да бъде спряна, дори и когато е погрешна. Ами ако се влюбиш в някого, когото не искаш да обичаш?

Флора я погледна сякаш е полудяла.

— Ами просто няма да го направиш.

— Защо не? Как може да се спреш? Понякога химията е просто прекалено силна. Виж мен и Бруно. Всичко при нас е самата противоположност — родителите ни, детството ни, работата ни, мечтите ни.

— Това е различно. Вие сте класически Ин и Ян, историята, в която противоположностите се привличат — вие сте създадени един за друг, всеки може да го види.

— Не всеки. Много хора мислят, че е с мен заради парите.

— Те не знаят, че има договор с „Хок“. Влиза в голямата лига, и то без никаква помощ или пари от теб — никакви контакти, никакви заеми.

— Надявам се да си права — въздъхна Инес. — Той много се притеснява за тази вечер.

— Винаги се притеснява, но всичко ще е наред.

Небето бе започнало бързо да потъмнява и въпреки че бризът се усилваше, все още беше топло. Флора усещаше, че приближава буря. Двете отново замълчаха, докато Инес риташе с крака като плувец и така люлееше хамака. Флора чу как косата й изшумоли при допира с материята, когато се обърна с лице съм нея.

— Фло, добре ли си? Толкова си мълчалива тази вечер.

— Всъщност не — прехапа устна Флора. — Мисля, че току-що изгубих работата си.

— Но как? — ахна Инес.

Флора направи физиономия и скри лицето си с ръце. Дори не знаеше откъде да започне — никой не се бе представил добре в тази история.

— Може да съм ударила малък шамар на Наташа Вермей.

Инес едва не падна от хамака.

— Какво си направила? — изпищя тя с очевидна радост. — Имаш ли някаква представа колко хора искат да направят същото с това момиче? Ще се редят на опашка да ти стиснат ръката.

— Тя ме удари първа! — опита да се оправдае Флора, преди да издуе бузи и да издиша шумно. — О, Господи, какво си мислех, че правя? Тя е дъщеря на клиентите ми! Дори не знам какво ми стана. Просто… ме ядосаха.

— Те?

— И брат й беше там. Казах му да върви по дяволите.

— О, Господи! — изпищя Инес и стисна ръката й толкова силно, че със сигурност щеше да остане натъртено. — Разкажи ми всичко!

Флора се отпусна още повече в хамака и й разказа.

— … Значи Отровната принцеса беше възседнала щрауса? — повтори Инес, когато Флора свърши.

Флора кимна.

— И Принцът на мрака е влязъл, докато си се биела с нея?

Флора опита да се усмихне на драматичните имена, избрани от приятелката й, но не можа. Бяха прекалено близо до истината. Инес замълча и след няколко секунди Флора погледна към нея, разтревожена заради ужаса, който щеше да види в очите й.

Но това, което видя, не беше ужас. Инес седеше до нея, притиснала една ръка върху устните си, а от очите й се стичаха сълзи, докато се опитваше да потисне смеха си.

— Не е смешно!

— Напротив, смешно е! — извика Инес, свали ръка от устата си и обхвана корема си, превивайки се на две.

Флора чакаше сериозна, докато Инес се съвземаше.

— Не разбираш. Ще ме уволнят, Инес. В момента, в който Ангъс кацне в Ню Йорк и получи съобщенията ми… — Тя погледна отново часовника си. Ангъс щеше да кацне след пет часа и половина.

— Не, няма — каза убедено Инес.

— Ще ме уволнят. Двамата ще кажат, че съм ударила нея и че съм обидила него. И наистина беше така!

— Ха! Да не мислиш, че родителите им чуват от тях такива истории за първи път? Това е нищо в сравнение с нещата, с които обикновено трябва да се занимават.

— Инес, те са мои клиенти. Работя за семейството — съвсем разумно е да се очаква, че ще се държа като професионалист.

— Те разумно ли се държаха с тебе? Наташа разумно ли постъпи, когато те отвлече с колата?

— Ами не, но…

— А когато заби ръка пред лицето ти?

— Ами не, но…

— А когато нарочно ти се противопостави, а след това те удари? Първа.

Флора поклати глава.

— Обаче това не е извинение за начина, по който говорих на Ксавие.

— Той се е държал абсолютно неприемливо, като е поискал да се извиниш.

— Защитаваше сестра си.

— Ей! Ти на чия страна си? — бутна я с лакът Инес. — … Или може би не трябва да се учудвам. Около него страстите винаги се развихрят.

— Моля? — повдигна рязко вежди Флора.

— Е, не може да не признаеш, че е красавец, non?

— Не е вярно!

— Non? Не мислиш ли така?

— А ти така ли мислиш? Той е един арогантен, егоцентричен, разглезен егоманиак, който очевидно смята, че всичко в живота му се полага, на него и на сестра му.

— Знам! Но това не значи, че не е абсолютно разкошен.

— Той е задник.

Объркана, Инес се отказа да я дразни, наведе се напред, за да стигне бутилката розе, и напълни чашите им.

— Е, сигурна съм, че представяш нещата по-зле, отколкото са. Освен това не са единствените ви клиенти. Ангъс има нужда от теб повече, отколкото от тях.

— Преди два дни и аз можеше да се съглася с теб, но ако трябва да избира сега, ще избере тях. Семейство Вермей изведнъж станаха много по-ценни за него не само заради комисионата, а и заради популярността, която ще му донесат. Щом новината за тази задача се разчуе, всички вестници по света ще започнат да я следят, повярвай ми.

Инес се завъртя в хамака, така че да е с лице към Флора.

— Защо всички вестници по света ще се интересуват от нея?

— Защото семейството притежава апартамент, който стои заключен от войната. Никой не знаеше нищо за него допреди три дни.

— Шегуваш ли се? — остана с отворена уста Инес.

— Не. Той е истинска времева капсула. Затова ни извикаха.

— О, Господи, какво открихте вътре? — попита напрегнато тя. — Надявам се, че нямаше трупове.

Флора направи физиономия.

— Не, но беше натъпкан до тавана с картини, орнаменти, всичко, за което се сетиш. И щрауса Гърти, разбира се. Там се сбихме.

— Не мога да повярвам — прошепна Инес.

— И ние не можахме. А, честно казано, и те също. Днес им представихме списъка. Вътре има стотици неща.

— Какво ще правят с тях?

— Вероятно ще ги продадат — сви рамене Флора.

— Не мога да повярвам, че са забравили, че имат цял апартамент. Господи, не казвай на Бруно!

— Всъщност два апартамента. Оказва се, че апартаментът на долния етаж също е техен — въпреки че той беше почти празен. В него има само едно легло и една картина. Ето, погледни. — Тя намери снимката на картината на телефона си.

— Еха! — промърмори Инес. — Цветът на роклята е невероятен. Ще изглежда страхотно на сутиен.

Флора се разсмя и прибра телефона си.

— Значи са забравили два апартамента. Каква небрежност. — Инес повдигна крака към гърдите си и се сви като таралеж, а Флора автоматично започна да люлее хамака с крак.

— Странното е, че според мен семейството не знае, че има два апартамента. Искам да кажа, че сега естествено ще разберат — Наташа едва ли ще си мълчи — но те не споменаха нищо за него на срещата ни вчера. Говореха само за един. — Тя сбърчи нос. — Не мислиш ли, че е странно?

— Ммм. — Инес се замисли за момент. — Но каза, че единият е празен, нали?

Флора кимна.

— Ами, ако са те извикали да оцениш предметите на изкуството, не е имало смисъл да говорят за онзи, в който няма предмети на изкуството, нали?

— Портретът беше в него.

— Ъхъ. Само една картина. Не си струва да се споменава.

— Предполагам. — Флора въздъхна и двете останаха да се люлеят мълчаливо известно време. — Споменах ли, че има допълнение към завещанието на дядото, според което никой от семейството дори не е трябвало да знае за апартамента, докато съпругата му не умре?

— Не! Тя мъртва ли е?

— Не, жива е, добре е и очевидно живее в Антиб. И е забранила на всички тях да влизат в апартамента.

— А — обади се Инес, разбирайки. — Затова са ви извикали — вие сте техните „очи“.

— Точно. — Инес започна да дъвче бузата си отвътре. — Е, това обяснява защо Наташа те е отвлякла. Щом й кажат, че не може да направи нещо, може да се хванеш на бас, че ще поиска да го направи.

Знаеше, че приятелката й е права. Наташа беше признала, че е подслушвала на вратата, значи беше чула, че Флора ще си тръгне сама, и то със семейната кола, беше признала и че ще има нужда от нея — като един от двамата души, които имаха позволение да влизат в апартамента — за да й помогне да получи ключа. И изобщо не беше разбрала, че го прави по трудния начин. Флора имаше свой собствен ключ в чантата си. Само ако Наташа бе помислила да попита, а не да се втурва така…

Флора наблюдаваше как един гарван каца на комина и започва да чисти разрошените си пера, като все още мислеше за ключа. Сигурна беше, че помощникът бе помислил, че й дава резервния ключ, сякаш имаше само един апартамент.

Внезапно си спомни нещо.

— О! Едва не забравих… Чакай тук.

Флора се измъкна от хамака, затича се през терасата и влезе в апартамента. След малко се върна с писмо в ръката.

— Вчера го намерих в апартамента. Мислех да го дам на Ангъс, но забравих.

Инес погледна опърпания лист.

— На немски е.

— Знам — кимна Флора и отново се качи в хамака. — Можеш ли да го прочетеш?

Инес го прегледа набързо.

— Не много добре. Не е швейцарски немски, което е почти единственото, което учих в училище.

— Всичко, което успееш да ми кажеш, ще ми е от полза — сви рамене Флора.

Инес изду бузи и издиша.

— Добре, ето, започвам — каза тя и погледът й пробягна по листа. — Изпратено е от Амстердам през октомври 1940.

— Ооо — Флора облегна буза на рамото на Инес.

— „Скъпа сестро, благодаря ти за милите думи. Двамата с Едмънд сме добре, въпреки все по-големия… недостиг на храна. Изминаха сто и двадесет дни, откакто немците окупираха града, и мисля, че вече не можем да се преструваме, че ситуацията е спокойна или дори цивилизована. Носят се слухове, че немците нарочно блокират доставките, но аз самата не вярвам на това. Според мен е прекалено да се мисли, че ще прибегнат до такава тактика и да ни оставят да гладуваме като кучета. Нали?“

Инес повдигна тъжно вежда към Флора и след това продължи да чете:

— „Моля се при теб да е по-лесно. Иска ми се да беше тук. Струва ми се, че колкото и да е трудно тук, със сигурност е по-добре, отколкото в Париж. Мисля, че щях да понасям всичко много по-лесно, ако ти беше тук с мен. Щяхме да се разхождаме, както правехме като момичета. И ти щеше да говориш с мен, да ми довериш всичките си тревоги. Бях… отчаяна, когато прочетох за нещастието ти в твоето последно писмо, и прекарах много нощи… притеснявайки се за теб, не само за скорошната ти загуба — заради която плаках за теб, сестро, наистина плаках — но също и притесненията ти за брака ти. Ако позволиш, ще говоря откровено — твоят съпруг все още е мъжът, за когото се омъжи. Той винаги е бил bon viveur, който обича да е в светлината на прожекторите, не беше ли неговата жизнерадост, която те привлече към него от самото начало? За мен не е изненада, че суетността му е пораснала заедно с успеха му — може би това дори трябваше да се очаква. Всеки мъж си има гордост, а тате не се държа много любезно, когато той поиска ръката ти, така че сега, когато има и пари, и власт, разбира се, че жените ще се смеят с по-голяма готовност в неговата компания. Но това означава ли, че любовта му към теб е помръкнала? Точно обратното, сигурна съм, че голяма част от неговата показност може да се дължи на желанието да ти осигури по-добър живот. Той е амбициозен човек, който просто играе играта. Само не забравяй — той я играе заради теб. Съветът ми към теб е простичък — обърни се на другата страна, когато се прибира късно след операта, не обръщай внимание на парфюма върху сакото му, сервирай му храната с най-хубавата си усмивка и направи така, че да идва при теб всяка нощ. Може да си сигурна, че ще улегне, когато ви се родят деца. Повярвай ми, бащинството отрезвява и най-лекомислените мъже. Пиши скоро. Твоя любяща сестра, Бригита.“

Инес сгъна писмото и сви устни.

— Да имат бебе, за да спасят брака си? — издаде неодобрителен звук тя. — Благодаря на бога, че живея в днешно време. Иначе щяха да ме застрелят за неподчинение към съпруга ми, сигурна съм — разсмя се тя.

— Хм — усмихна се леко Флора и сложи писмото обратно в джоба си, чувствайки се малко разочарована. Беше се надявала фактът, че е било скрито под леглото, да означава, че може да се отнася до по-специални тайни — като например защо пълен със съкровища апартамент е бил заключен и изоставен повече от седемдесет години.

— Мислиш ли, че Ангъс вече е получил съобщенията ми? — попита тя и прехапа притеснено устна. — Може би в самолета му има безжичен интернет.

— Е, досега си изпратила само седемстотин. Най-добре да изпратиш още едно, за всеки случай. — Инес погледна стреснатата физиономия на Флора. — Шегувам се! Ей, слушай, трябва да се отпуснеш. Не забравяй, че утре сме на партито на „Ермес“. Те винаги предлагат от най-доброто шампанско.

— Разбира се — отговори разсеяно Флора, която очевидно не бе чула и дума.

— Този уикенд отиваме на Ил дьо Ре. Не мога да остана в града в тази горещина. Трябва и ти да дойдеш.

Флора обърна глава и я погледна.

— Благодаря, но ако Ангъс ме уволни, ще трябва да се върна в Лондон, а ако по някакво необяснимо чудо не го направи, сигурно ще трябва да се реванширам и да работя през почивните дни.

— Наистина ли? Стефан ще дойде.

— И това защо го споменаваш? — повдигна една вежда Флора.

— Просто казвам — сви небрежно рамене Инес. — Вие двамата се разбирате много добре, това е всичко.

— Той ми е приятел. Нищо повече.

Инес се усмихна подигравателно, защото много добре знаеше, че са били заедно, но Флора я перна леко по ръката.

— Казвам ти, че сме само това. Приятели.

— Добре де — сви отново рамене Инес. — Просто си помислих, че имаш нужда да се разсееш малко. Само работиш, без никакви забавления…

— Извинявай! Обаче не съм скучна — нацупи се Флора. — Не всички можем да правим секс на стълбите, нали знаеш.

Но Инес не отговори. Тя просто стисна ръката на Флора, докато двете се люлееха в хамака, загледани в звездите, които започваха да изпъстрят нощното небе.