Карън Суон
Парижка тайна (7)

Шеста глава

Ангъс беше облечен с най-хубавия си костюм и беше сложил любимата си вратовръзка на „Ланвен“ — само това бе достатъчно, за да каже на Флора, че новините са добри, въпреки че самият той бе казал много малко и беше залепен за телефона си, откакто бе дошъл. През целия ден беше дразнещо недостъпен, не отговаряше на имейлите й и просто й бе изпратил съобщение от влака, инструктирайки я да отиде в къщата на семейство Вермей в три часа, за да се срещнат там, сякаш не съзнаваше факта, че през последните двадесет и четири часа след като бяха отключили старата врата на апартамента, тя беше така притеснена, че почти не бе яла и не бе спала.

Чакаха в същата стая, както и по-рано, като Флора бе поставила картините на Реноар и Фошо на триножници и ги бе покрила с чаршафи, които бе намерила в шкафа на спалнята, където те бяха избегнали по-голямата част от прахта, покриваща всичко останало. Едва ли беше защита като в музеите, особено като се имаше предвид, че бе пътувала с тях дотук с такси. Беше се замислила дали да не поръча охранителната фирма, която обикновено използваха, да изпрати частна кола, за да транспортира картините, но тази кола щеше да е със затъмнени прозорци и шофьор и охрана и тя се притесняваше, че може да привлече прекалено много внимание — вече достатъчно се тревожеше заради любопитството на мъжа от другата страна на улицата и бе прекарала остатъка от следобеда, като се втурваше към прозорците, за да провери дали той още гледа нагоре (два пъти беше гледал). Флора не искаше да изглежда сякаш нещо значително ценно се изнася или още по-лошо — остава вътре в апартамента. Фактът, че най-ценните картини бяха в ръцете й, не я успокояваше особено.

Вратата се отвори и пред тях отново застана мадам Вермей, ведра и елегантна в бледорозова, права ленена рокля и барокови перли. Следваха я двама мъже, единият с тен, слаб и висок може би около метър и деветдесет, а другият почти комично нисък. По-ниският носеше куфарче, имаше очила с телени рамки, бутнати високо на носа му, а посивялата му коса ограждаше главата му и я оставяше гола отгоре. Високият мъж беше облечен със светъл ленен костюм в пясъчен цвят, носеше кафяви мокасини и Флора забеляза часовника „Бреге“, което й подсказа, че това е съпругът на клиентката им, а не адвокатът.

— Лилиан, Жак — потвърди извода й Ангъс, поздравявайки двамата с уверена усмивка, която накара Лилиан видимо да се отпусне. — Monsieur.

— Ангъс, Флора — усмихна се и мадам Вермей, ръкува се с Флора и направи знак към високия мъж, който стоеше на крачка зад нея. — Съпругът ми Жак и нашият нотариус мосю Травер.

— Здравейте — каза на всички Флора.

Тя изглеждаше много по-изискана, отколкото се чувстваше, след като почти бе скочила от таксито в движение, когато го бе помолила по пътя да спре пред апартамента на Инес, за да може да се втурне вътре (с по една картина под мишница) и да се преоблече. Не беше посмяла да излезе от апартамента преди това — не и сега, след като я бяха забелязали — и се бе преоблякла в бебешко синия си широк панталон, бяла памучна блуза и обувките „Миу Миу“ с квадратни токове за рекордно кратко време.

Всички седнаха, с изключение на Ангъс, който предпочете да остане прав. Флора кръстоса глезени, знаейки, че моментът й настъпва.

— Ами, бяха много натоварени двадесет и четири часа — започна Ангъс, сключвайки ръце. — Флора е работила почти през цялото време.

— Значи е добре, че не ви плащаме на час — усмихна се Жак Вермей и погледна към Флора, а останалите се разсмяха. Бележките на Ангъс споменаваха, че е бил виден кардиолог, вече пенсиониран, разбира се, и той имаше осанката, характерна за мъжете от тази група на елита — движенията му бяха пестеливи и бавни, а в усмивката му се долавяше леко учудване, примесено с нотка на досада. Флора предположи, че жените го обожаваха.

— Е, със сигурност ще можете да си го позволите — продължи Ангъс и наклони глава. — В апартамента ни очакваха доста изненади.

— Любезните ни крадци повредили ли бяха нещо? — попита Лилиан с мрачно изражение.

— Точно обратното — поклати глава Ангъс. — От това, което видяхме, нямаше никакви следи от влизане преди нас. Вратата беше заключена и се отвори много трудно, имаше купчини поща все още на пода зад нея, прозорците бяха затворени, а в прахта нямаше стъпки или отпечатъци от ръце. Ако не знаехте със сигурност, че някой е бил вътре, щях да кажа, че никой не е влизал. — Той сви рамене.

— Беше много странно. Нямаше и видими следи от кражба — добави Флора. — Като изключим допълнителните изненади, които ни очакваха, мебелировката в апартамента беше непокътната — картините все още висяха на стените, бюрата и столовете си бяха на място, всички полици бяха пълни с книги. Или не са разбрали на какво са попаднали и погрешно са решили, че всичко това са просто прашни боклуци, или са взели нещо определено. И ако е така, сигурно никога няма да узнаем какво е било, освен ако някъде не намерим инвентарен списък.

— Прашни боклуци? — повтори въпросително Жак Вермей, сякаш нещо се бе изгубило в превода.

Флора понечи да отговори, но Ангъс прочисти гърлото си и тя замълча.

— Точно така. Когато влязохме в апартамента, до стените имаше подредени буквално стотици картини, много от тях в самия коридор, но предимно в трапезарията. Самият брой на картините може да ги е убедил, че нито една от тях няма някаква особена стойност. В противен случай защо собствениците ще ги оставят така?

Последва мълчание.

— А някои от тях ценни ли са? — попита Жак.

— Вижте сами. — Очите на Ангъс светнаха и той дръпна със замах първия чаршаф, откривайки картината на Фошо. Мадам Вермей ахна тихо и се наведе напред от мястото си, оглеждайки картината с очи на познавач, разбирайки нюансите и символизма й.

— Mon Dieu — прошепна тя. — Красива е.

— И рядка — добави Ангъс. — Художникът Фошо умира точно когато е на върха на славата си. За последен път негова творба е била на свободния пазар през 1951 година в Берлин. Почти всички негови картини са в частни колекции. Само няколко музея в света могат да се похвалят с картина на Фошо. — Той вдигна пръстите на едната си ръка и започна да брои. — „Прадо“ в Мадрид, „Гугенхайм“ — Билбао, „Уфици“ във Флоренция и „Кортолд“ в Лондон.

Само четири музея. Жак Вермей повдигна високо вежди.

— Значи, ако решим да я продадем…

— Най-вероятно ще се озовете пред наддаване от някои от най-големите институции в света на изобразителното изкуство, да не говорим за повечето сериозни частни колекционери, които биха искали да добавят името му към каталозите си.

— Колко приятно — отговори спокойно Жак.

— Това е особено добра творба — каза Ангъс, поглеждайки отново към картината. — Мисля, че ще събуди голям интерес.

— В какво състояние е? — попита мадам Вермей и стана да разгледа картината отблизо. Тя посочи с лакиран нокът към горния ляв край, където лакът беше много напукан. — Цветовете са потъмнели. Едва ли е била в идеална среда.

— Не е идеална, не — съгласи се Ангъс. — Но ако погледнем от позитивната страна, апартаментът е бил добре затворен, не е прониквала вода и това, че е на четвъртия етаж, е помогнало — не видяхме мухъл и влага. Очевидно влажността се е променяла през годината, защото няма контролиране на температурата, но като се вземе предвид всичко, положението не е трагично. Ако имаме късмет, мисля, че едно почистване и минимални козметични поправки на лака ще са всичко, което ще е необходимо.

— Според мен вече имаме късмет — каза леко развеселен Жак, докато жена му отново сядаше на мястото си.

— Всъщност имате още по-голям късмет — усмихна се широко Ангъс и се приближи до другия триножник. Изчака за момент, наслаждавайки се на драматизма и напрегнатото очакване на публиката си, и накрая дръпна и втория чаршаф.

На семейство Вермей им трябваше само миг, за да разберат какво стои пред тях, като самите изящни леки мазки на Реноар, проблясъците на аленочервено и кобалтовосиньо крещяха името му. Мадам Вермей отново беше на крака и сложила ръце на устата си, тръгна към картината с почти благоговейно страхопочитание, а очите й отново оглеждаха творбата с умението на експерт.

— Ще трябва да се докаже, че е негова — каза твърдо тя, сякаш шокът я беше изплашил.

— Разбира се — съгласи се Ангъс. — Слава на бога, че е подписана. Двамата с Флора я разгледахме подробно и на нас ни се струва, че всичко е наред, но, разбира се, няма спор, че ни е нужно мнението на експерт. Вече се свързах с Музея на Реноар. Етикетът отзад казва, че името на картината е „Жълта рокля. Седнала“, но, естествено, трябва да проверим дали е включена в catalogue raisonné^[1] и след това веднага ще започнем да проверяваме произхода й. Мисля, че ще се съгласите, че е добре да започнем с работата първо по тези две великолепни картини. Аз се върнах в Лондон, за да проверя лично данните на Регистъра за откраднати предмети на изкуството и с удоволствие мога да потвърдя, че нито една от двете картини не е регистрирана като открадната или изчезнала.

— Разбира се, че не са — обади се остро мадам Вермей. — Защо да са в този регистър, след като са в нашия апартамент?

Ангъс запази пълно спокойствие.

— Не намеквам нищо, Лилиан — това е просто формалност, първата стъпка при проверката, когато на пазара се появи картина от такава важност. Ако по някаква причина картините бяха регистрирани в регистъра, те веднага щяха да станат безполезни — нямаше да можете да ги продадете и само часове след като направех запитване, властите щяха да са по петите ви. Мое задължение е да се уверя, че няма да бъдете поставени в такава ситуация.

Лилиан се усмихна успокоена.

— Чухте ли това, мосю Травер? — попита тя мълчаливия нотариус, седнал отдясно на нея и на Жак. — Мосю Бомонд работи в защита на нашите интереси, а не срещу тях.

Флора беше изненадана от хапливата забележка и улови горкия човек да свежда рамене. Той промърмори нещо на френски, което тя си преведе като „просто следвам инструкции“.

Ангъс се прокашля любезно.

— Очевидно имате нужда от време да съберете мислите си и да решите дали искате да запазите картината на Реноар или не, но трябва да знаете, че в „Кристис“ имат важна разпродажба на импресионисти следващия месец. Каталогът все още не е готов, така че подробностите не са потвърдени, но от това, което чувам по неофициалните канали, ще участват много интересни картини, включително някои известни на Писаро и Мане. Аукционът ще привлече сериозни купувачи — запознатите очакват да се надминат съществуващите рекорди. Вълнението ще е голямо и според мен няма съмнение, че картина от този калибър в този аукцион ще постигне наистина добра цена.

Флора се усмихна, без да каже нищо, знаейки защо Ангъс ги подтиква към продажба — ако картината се продадеше, агенцията щеше да получи 1,7 процента комисиона от продажната цена, което беше сериозен скок над хонорара им за проучването, съставянето на каталог и кураторството.

— Колко добра? — попита хладно Жак.

— При една обикновена продажба картината лесно може да стигне шест милиона паунда. А в този аукцион може да стигне до девет, дори десет. — Ангъс се усмихна. Цифрите бяха опияняващи. И той изглеждаше като пиян. — Но това е нещо, което вие трябва да обмислите. Естествено, няма да ви притискам. Крайният срок за заявяване на участие е в следващите две седмици — ще трябва да проверя кога точно — но ако искате да продавате, ще трябва да действаме бързо, за да я включим навреме. Ще има много работа. — Той потърка доволно ръце. — Както и да е, това е краят на моето представление. Сега Флора ще ви запознае с всичко останало, което открихме.

Флора се изправи, сложила в сгъвката на дясната си ръка своя iPad и започна да щрака с дистанционното с лявата. На сгъваемия бял екран, който използваха за мобилни срещи като тази, се появиха снимки от задръстения коридор, направени при първото им влизане в апартамента.

— Ето така изглеждаше всичко, когато влязохме — започна тя. — Както виждате, това са натрупани без никакъв ред купчини от предмети на изкуството и артефакти… — тя кликна на следващата снимка и този път се появи кабинетът с кули от старинни книги.

Мадам Вермей стисна по-силно ръце в скута си и на челото й се появи бръчка, докато поглеждаше от екрана към мосю Травер.

— И вие сте знаели за всичко това?

Адвокатът сякаш потисна една въздишка.

— Не, мадам Вермей. Знаехме само за апартамента, но не и какво има в него — отговори той със забележително спокойствие.

— Някой трябва да е знаел. Баща ви.

— И да е така, както знаете, той отдавна не е между живите, мадам.

Мадам отвърна от него изпълнен с пренебрежение поглед. Флора се поколеба дали да продължава.

— … Както и да е, нямаше система, по която са класифицирани, всъщност нямаше никакъв списък. Всичко беше сложено по пода така, сякаш е оставено там в бързината.

— Ами, било е през войната — обади се Жак с обичайната полуусмивка на устните, докато я наблюдаваше.

— Разбира се — съгласи се тя и наклони глава. — Така че направих предварителна инвентаризация. Има общо двеста и три картини, от които шестнадесет, включително и тези на Реноар и Фошо, са важни. Колекцията включва скици на Пикасо, малки маслени скици на Мане, Матис и Сезан — така че това са предимно модернисти. Освен това има триста и шестнадесет артефакта, с което искам да кажа свещници, скулптури и такива неща.

Докато говореше, тя бе сменяла снимките, като по този начин всъщност разхождаше слушателите си из апартамента. Семейство Вермей бяха приковали вниманието си върху екрана и в погледа на мадам Вермей се появи учудване, когато стигнаха до Гърти.

— Колко необичайно — промърмори тя, втренчила поглед в халата, метнат върху перата на огромната птица. — Да видим дома, в който са живели родителите ти преди войната, скъпи, точно както е бил, когато те са живели там.

Флора искаше да попита дали майката на Жак им е казала нещо повече по въпроса защо не иска да виждат апартамента, но замълча, като просто продължи да показва стотиците снимки, които бе направила, опитвайки се да даде на клиентите представа за това какво точно са открили там.

— Очевидно има да се върши огромна работа — всичко трябва да се премести на сигурно място, където може да започнем истинско класифициране, за да видите какво точно притежавате, състоянието на предметите и каква реставрация може да е нужна, оценки за застраховане, оценки за продажба…

Мадам Вермей се облегна назад и за момент изглеждаше замаяна.

— Е, мисля, че ще искаме да продадем повечето от нещата, нали? — каза тя. — Не е като да имаме нужда от още нещо. — Тя направи неясен жест към изящната перфектност на стаята, в която седяха.

— Не мислиш ли, че това е решение, което трябва да вземе майка ми? — попита я Жак с усмивка на устните, но ледена нотка в гласа. — Не забравяй, че още не е умряла. Технически погледнато, всичко това е нейно.

— Разбира се, скъпи — съгласи се Лилиан, махвайки неопределено с ръка. — Просто се опитвам да избегна претрупаността.

Претрупаност? Флора едва не падна от стола.

— Но си прав. Някои неща може да са много подходящи за Антиб и, разбира се, децата също имат нужда от неща за стените на своите домове — продължи жена му, втренчена в екрана. — Макар и почти да не стъпват в тях.

— Bien sûr. — Жак улови погледа на Флора и въпреки че не извъртя очи, нещо в изражението му подсказваше, че иска да направи точно това. Тя бързо погледна на другата страна.

— Свършили сте чудесна работа. Това е прекрасно начало — каза Лилиан Вермей, пляскайки с ръце, за да даде сигнал, че срещата е приключила, и се изправи на обутите си в „Шанел“ крака. Ангъс се приближи към нея. — За нас щеше да е стряскащо да влезем в такъв хаос. Наистина е чудесно, че ви извикахме.

— Е, вие сте в началото на едно вълнуващо пътуване, Лилиан, и за нас е чест да го извървим с вас. Боя се, че трябва да бързам към летището — довечера пътувам за Ню Йорк, но Флора ще остане тук толкова дълго, колкото се налага, за да се погрижи всичко да е тип-топ.

Флора го погледна изненадано. Щеше да остане ли? Това беше нещо ново за нея. Тя специализираше в намирането на нови клиенти и покупки в аукционите. Проучванията не бяха силната й страна.

— Поставяте на изпитание английския ми — засмя се мадам Вермей и докосна с пръсти ръката му. — Но се радваме, че сам се погрижихте за това.

— Целта ни е да предоставяме лична услуга, Лилиан. — Ангъс се обърна към Флора: — Мога ли да те откарам?

— Не се притеснявай — отговори тя. — Уредила съм охранителната фирма да дойде в четири и да откара картините в трезора, така че само ще ги опаковам и ще чакам, а след това ще взема такси.

— Нашият шофьор е свободен — предложи мадам Вермей. — Той с удоволствие ще ви откара където трябва.

Ангъс сви одобрително рамене.

— Това ще е чудесно, благодаря ви — кимна Флора.

— Ще го изпратя. Ще чака отпред.

— Ще говорим утре и ще ми кажеш какво става — каза Ангъс и щракна с пръсти към Флора за сбогуване.

— Разбира се.

— Ела, ще те изпратим — каза мадам Вермей, докато мосю Травер отваряше вратата и групата излизаше. Старият нотариус кимна с глава към Флора и излезе от стаята.

Тя въздъхна и когато адреналинът от срещата започна да намалява, умората я завладя. Бруно беше на състезание тази вечер — като професионален скейтбордист той работеше по най-различно време — и Инес беше обещала една спокойна вечер у дома за двете. Флора искаше да си е в леглото в девет.

Тя хвърли отново чаршафите върху картините и започна да прибира белия екран. През отворената врата се чуха гласове и после стихнаха. Някъде се затръшна врата.

Стъпки в коридора я накараха да вдигне очи и видя, че икономът води двама охранители към нея. Бяха подранили!

— А, чудесно — усмихна се тя, доволна от това, че носеха дървените каси и опаковъчни материали, които беше поръчала.

Не й отне много време да защити картините, като завиваше всяка една в специална хартия, а след това в найлонова опаковка с балончета, като обръщаше специално внимание на по-уязвимите ъгълчета, и после ги сложи в дървените каси, които закова. Попълни проформа документите, потвърждаващи, че всяка от творбите е отговорност на агенцията, подписа се на множество места и след това остана да гледа как ги отнасят инкогнито. Тази вечер щеше да спи спокойно, като знаеше, че двете картини най-после са на сигурно — и застраховано — място.

Телефонът й иззвъня — беше Инес, която питаше дали иска пиле за вечеря. Стомахът на Флора изкъркори само при споменаването му. Само една кутийка суши за двадесет и четири часа съвсем не беше достатъчна и пръстите й почти се разтрепериха, когато започна да пише отговора си.

Икономът се появи отново.

— Колата ви, мадмоазел.

— Ah, oui. Merci.

Флора огледа за последен път стаята и пъхнала под мишница сгъваемия екран, който сега беше като телескоп, го последва към фоайето с огледалата, а високите й токчета отекваха по мраморния под, известявайки за присъствието й. Нищо чудно, че мадам Вермей, изглежда, предпочиташе да носи ниски обувки — това й позволяваше да се движи, без всички да знаят къде е.

Икономът отвори входната врата и я задържа.

— Mamʼselle — каза тихо той и направи знак към един елегантен, лъскав мерцедес с шофьор, паркиран точно отпред.

— Merci — кимна тя и забърза по стълбите.

Шофьорът излезе и отвори вратата, взе сгъваемия екран и го сложи в багажника. Флора се плъзна на тапицираната с кожа във ванилов цвят седалка и отново започна да пише съобщението — едно голямо ДА в отговор на въпроса за пилето, когато вратата на колата внезапно се отвори със замах и една вихрушка от ръце, крака и коса с аромат на кокосов орех се втурна вътре.

Последва стреснато мълчание.

— Здрасти! — усмихна се младата жена с усмивка, която беше малко прекалено широка и прекалено внезапна.

С крайчеца на окото си Флора видя как шофьорът се извива от мястото си в опит да види какво става.

— Коя сте вие?

— Аз… аз съм Флора Сайкс. Работя за Агенция за изящни изкуства „Бомонд“. Мадам Вермей ми даде колата, за да ме закара у дома — отговори тя на заплетен, притеснен френски.

Младата жена я разглеждаше открито от горе до долу, забелязвайки модните й панталони, пръстена с кристал в стил Лалик, продаваните навсякъде обувки. Последва дълго мълчание.

— … Изящни изкуства? — попита накрая тя.

— Точно така.

Момичето приближи краката си към тези на Флора, внезапно много по-приятелски настроено.

— Значи работите по изгубения апартамент.

Флора се поколеба. За нея беше ясно кое може да е момичето, но не можеше да прави предположения. Работата й за семейството беше поверителна.

— Съжалявам, вие сте…?

Беше погрешен въпрос.

— Наташа — отговори момичето, оставяйки думата да се отрони от устата й сякаш е обида. — Паскал! Allez! — И му каза адрес, който Флора никога не беше чувала.

Колата тръгна.

— Ъм, чакайте — обади се бързо Флора. — Виж, това е вашата кола. И очевидно ви трябва. Аз ще сляза и ще си взема такси.

— Non. — Наташа я погледна втренчено с тъмнокафявите очи на баща си и спокойствието на майка си.

— Не? — повтори Флора. Тя се засмя притеснено, сигурна, че френският й — обикновено перфектен — не беше на ниво и младата жена не я беше разбрала. — Вижте, не ме разбрахте. Трябва да вървя. Трябва да съм на едно място. Може ли просто да спрем — изрече по-внимателно тя.

— Non.

Наташа се загледа втренчено през прозореца. Тя приличаше на баща си с хлътналите си очи, леко закривен нос и маслинова кожа и беше по-скоро хубава, отколкото красива, но Флора виждаше, че в нея има нещо магнетично, вероятно заради самоувереността й, която според Флора често преминаваше в арогантност и неприятно държание. Краката й бяха слаби и с тен, носеше черни дънкови къси панталонки и синя дънкова риза, пъхната в тях, но с копчета, разкопчани почти изцяло, под която се виждаше черен сутиен; на седалката до нея лежеше чанта на „Шанел“, тип „момчешка“. Предната част на косата й беше сплетена на плитка.

— Вижте, не знам какво си мислите, че правите, и дали не сте ме объркали с някой друг, но…

— Имам нужда от вас — погледна я остро Наташа.

— От мен? Вие имате нужда от мен?

Наташа кимна.

— Работите за семейството ми, нали?

— Да, обаче…

— Значи тогава имам нужда от вас.

Последва ново мълчание, докато Флора се опитваше да разбере какво става.

— И какво мислите, че ще мога да направя за вас? — попита тя, като едва не се разсмя заради абсурдността на това, че е отвлечена посред бял ден на една от най-бляскавите улици в Париж.

— Ще видите, когато стигнем. — И Наташа извади телефона от чантата си и се обади, говорейки с някого забързано и тихо.

Флора се взираше в нея с отворена от изненада уста. Сериозно ли? Сега не й обръщаше внимание? Клиент или не, Флора откри, че докато пътуваха по улиците на града, възмущението й нарастваше.

След минути спряха пред една барокова сграда с месингови табелки на стената.

— Последвайте ме — нареди Наташа, изскочи от колата и се втурна в сградата, като че ли беше нейна, което, кой знае, може и да беше така.

Флора тръгна след нея, объркана, опитвайки се да реши какво става и колко точно трябваше да е сърдита.

Наташа държеше вратата на асансьора отворена, изчаквайки я, но не обърна внимание на въпроса на Флора, която, докато пътуваха нагоре, отново попита къде са и защо. Наташа излезе в момента, в който вратата иззвъня и се отвори. Момичето на рецепцията скочи и вече клатеше глава в знак на извинение, когато Флора стигна до тях само три секунди по-късно.

— Добре тогава, къде е помощникът му? — попита гневно Наташа.

Рецепционистката кимна с глава и бързо ги поведе през открит офис, пълен с хора в тъмни костюми, към една стая в дъното на сградата. Флора нямаше представа къде са — счетоводна къща, погребална агенция? — но знаеше, че тя и Наташа, съответно с колежанските панталони и бохемските къси панталонки, бяха странна двойка.

Въведоха Наташа в един офис (след като тя беше казала на Флора да „остане отвън“, сякаш беше кучето й), където млад мъж — на около двадесет и пет според Флора — работеше пред един монитор. Точно като рецепционистката и той скочи почтително и предложи на Наташа да седне и да пие чаша кафе, но тя само поклати глава, като му говореше, протегнала ръка напред, сякаш очакваше да й даде нещо.

Мъжът изглеждаше притеснен и Наташа отпусна ръката си надолу и продължи да говори, като се вълнуваше все повече. Флора гледаше през прозореца, без да може да разбере разговора — не чуваше нищо и естествено не можеше да разчита френски по движението на устните — когато Наташа внезапно се обърна и й направи знак през стъклото да влезе. Флора отново се подчини, прекалено удивена, за да не го направи.

— Кажете му коя сте — нареди Наташа.

Флора погледна от мъжа към Наташа и обратно.

— Ъм… аз съм Флора Сайкс, мениджър на операции за Европа към Агенция за изящни изкуства „Бомонд“ — каза тя и подаде колебливо ръка.

Младият мъж се ръкува предпазливо с нея. Изглеждаше притиснат в ъгъла — всъщност почти като нея.

— Клод Дескалие.

— Видя ли? — обади се Наташа. — Не виждам защо имаш проблем. Тя току-що беше на среща с шефа ти и родителите ми. Всичко това е напълно оторизирано.

Кое беше оторизирано?

— Трябва ли да ти посочвам, че вашата фирма представлява семейството ми от почти осемдесет години? Шефът ти е като брат за баща ми. Защо настояваш да се държиш сякаш съществуват някакви тайни? Освен ако нямаш нещо за криене.

Младият мъж, вече с почти посивяло лице, погледна от едната към другата и след това тръгна към една картина на стената в дъното на стаята. Натисна в десния ъгъл на рамката и цялото нещо се завъртя назад сякаш беше на панти, откривайки един сейф. Мъжът набра кода, отвори вратата и се върна след миг с дълъг бял плик, който подаде на Наташа.

— Благодаря ти — каза тя, взе го от ръката му и го мушна в чантата си. — След това се разсмя. — Знаеш ли, може да престанеш да гледаш толкова изплашено. Не си направил нищо лошо.

Флора го погледна, очаквайки поне обяснение — какво има в плика, защо беше нужно тя да присъства, за да го получи Наташа? — но Наташа отново беше излязла от стаята и вече беше преминала през половината офис.

— Вие ще отидете с нея, нали? — не толкова попита, а по-скоро й каза мъжът, карайки я да побърза с притеснения си тон, когато я видя да стои неподвижно. — Трябва да отидете.

Той почти я избута през вратата и на Флора й се наложи да се затича, за да настигне Наташа, която вече стоеше пред асансьора.

Едва когато вратата се затваряше и Флора погледна назад, тя видя името на компанията, изписано със златни букви на рецепцията. Рецепционистката гледаше с усмивка, замръзнала на лицето, която несъмнено щеше да изчезне в момента, в който се затвореше вратата.

— Наташа, какво ви даде този човек току-що? — попита тя, повишавайки леко тон.

— Вас какво ви засяга?

— Ами като се има предвид, че току-що използвахте името и присъствието ми, за да го получите, бих казала, че всъщност ме засяга наистина много.

Вратата на асансьора се отвори и двете отново излязоха навън и се качиха в колата.

— Наташа! — настоя Флора, този път по-строго. Професионалната учтивост не беше безкрайна. — Току-що нахлухте в офиса на семейния адвокат и по някакъв начин ме използвахте, за да получите нещо, което искахте. Какво беше то?

— Не е нещо кой знае какво — вдигна поглед към нея Наташа. — Даде ми резервния ключ за апартамента. — И бързо изстреля този път познатия на Флора адрес към Паскал, който кимна мълчаливо и се включи в движението.

— Не може да направите това! Не може да ходите там! — извика Флора. — Баба ви специално е забранила да влизате и има законното право да го изисква.

— Non, забранила е на майка ми и баща ми, но не и на мен и брат ми. — Наташа отново звучеше отегчено. — А и защо да не влизам? Апартаментът принадлежи на нашето семейство.

Флора не знаеше какво да каже. Нямаше представа за подробностите от нарежданията на Магда Вермей относно членовете на семейството й, нито за законността на допълнението към завещанието. Тя беше просто специалист в областта на изящните изкуства и беше тук само за да опише, запази и класифицира онова, което бяха открили.

— Вижте, въпросът е чувствителен в момента. В апартамента има много уязвими предмети, просто струпани по пода.

— Точно затова ви взимам със себе си. За да се погрижите да не повредя нещо. Да сте ми свидетел, в случай че имам нужда от свидетел.

Устните й се извиха в нещо подобно на подигравателна усмивка.

— Вижте, колкото по-малко хора влизат там, толкова по-добре. Ако искате да видите картините, разбира се, че можете, но в защитена среда. След като преместим всичко във…

— Искам да видя дома на баба си и дядо си, наследството, което са ми оставили — каза неубедително Наташа. Флора подозираше, че единственото наследство, за което я беше грижа, бяха парите, които й бяха оставили в банката.

— Но…

Наташа я прекъсна, вдигайки ръка на сантиметри от лицето й:

— Сега престанете да говорите.

Флора се втренчи невярващо в нея, но Наташа вече я беше забравила и натискаше „Купи сега“ на приложението Net-A-Porter за едно пънк кожено яке на „Фенди“ на оранжеви райета от предесенната колекция. Флора се обърна на другата страна, обзета от пристъп на гняв, с бузи, пламнали от унижението. Но Наташа не забелязваше нищо — 5000 евро и шест минути по-късно те спряха пред апартамента и тя издърпа ключовете от плика и изхвръкна от колата като развълнувано кученце.

— Идвате ли? — попита лукаво тя, след като Флора остана на мястото си в колата.

— Не!

Флора се обърна подчертано на другата страна, но видя в отражението на прозореца как Наташа свива рамене и изчезва в сградата.

Флора успя да удържи на думата си цели дванадесет секунди, преди да я последва. Не можеше да понесе мисълта за това как Наташа нахлува в апартамента — предполагаемо в търсене на своето наследство — и потенциално поврежда произведенията на изкуството в него. Тя все още беше отговорна за тях, поне докато охранителната фирма не преместеше и останалите в подходящи помещения на другия ден.

Чуваше как Наташа се качва по стълбите на етажа над нея; фитнесът, изглежда, не беше нещо, с което се занимаваше, освен ако в нейния свят тичането до хладилника за още водка не се броеше за физически упражнения.

Флора, която взимаше стълбите по две наведнъж, я настигна на третия етаж. Или по-скоро видя Наташа да изчезва в апартамента на третия етаж и краката й да поемат по един дълъг, тъмен и прашен коридор.

Какво? Тя спря внезапно. Не. Как? Това не беше възможно. Но вратата беше отворена, а Наташа вече не се виждаше.

— Наташа? — извика тя след нея. — Не може да влизаш там. — Никакъв отговор. — Наташа! Върни се веднага! — Тишина. — За бога — промърмори Флора и направи само една крачка отвъд прага, сякаш се боеше да влезе по-навътре, а ръката й очертаваше табелката с номер 6 на отворената врата, пръстите й опипваха ключа в ключалката…

Чакай, какво? Ключът ставаше? Беше ключ за този апартамент? Чуваше по дървения под стъпките на Наташа, която тичаше от стая в стая.

— Наташа!

Флора тръгна бавно по коридора, сигурна, че всичко това й се привижда. Не разбираше нищо. Започна да се съмнява в разсъдъка си. Тя ли грешеше? Втренчи се отново във вратата — в месинговата цифра „6“ — а после в празния коридор; мина през голи стаи, покрити с прах и нищо друго. Откри Наташа в спалнята в предната част на сградата. Дървено легло — без матрак — стоеше в стаята до една дървена каса.

— Това ли е всичко? — попита настойчиво Наташа, сложила ръце на хълбоците си. Почти сякаш в забавен кадър Флора погледна към картината, която лежеше с лице нагоре върху дървените летви на леглото. Какво ставаше? Това някаква игра ли беше? Тя тръгна към леглото, забелязвайки една играчка на пода до касата.

Но не това я интересуваше. Погледът й почти веднага бе привлечен обратно към самотната картина, която лежеше върху рамката на леглото. Красотата й беше бляскава и още по-стряскаща, защото бе намерена тук сама — портрет на жена, от периода на крал Едуард, зелените й очи с формата на бадеми, червената й коса извита и събрана на сложна прическа, изящно нарисуваната коприна на синьо-зелената й рокля, цветът на която преминаваше от по-светло към тюркоазено и морскозелено, изпъстрена със златни точици. На едната й елегантна ръка имаше пръстен печат, а на другата рубин, чието яркочервено беше като шок на фона на млечнобялата й кожа, като кръв върху снега.

Очите на Флора се стрелнаха към долните ъгли, търсейки подпис, но не видя да има и обърна картината и провери на гърба й — нищо. Нямаше етикет от галерия или името на търговец, нямаше номер от изложба, нищо, което да разкрие коя е тази жена, нито кой я е обезсмъртил. Още в същия момент Флора знаеше, че това прави картината почти без никаква стойност на свободния пазар, но не беше сигурна дали някога е виждала по-красив портрет.

— Каза, че имало стотици картини! — извика Наташа, изтръгвайки я от мислите й. — Чух те. Стоях зад вратата и те чух!

Но Флора не се интересуваше от признанието на Наташа. Всичките й мисли бяха съсредоточени върху картината, докато мозъкът й се опитваше да осъзнае това, което виждаха очите й. Не само че апартаментът беше почти празен…

— Не разбирам. Ти имаше ключ, нали?

— Не се преструвай на невинна пред мен! Какво си направила с тях?

— С кое?

— Картините на семейството ми! Къде си ги скрила?

— Нищо не съм крила!

— Тогава ми обясни къде са стотиците картини в апартамента на дядо и баба — изрече саркастично Наташа и разпери широко ръце, показвайки празното пространство. — Какво си направила? Къде са?

Флора примигна в отговор, без да разбира много повече от Наташа. Но без да каже и дума, тя изправи показалец и посочи към тавана.