Карън Суон
Парижка тайна (25)

Двадесет и четвърта глава

Флора стисна по-силно бутилката си „Евиан“ и усети стъклото хладно в дланта си, докато краката й ритаха леко във водата. Седеше на края на басейна само по сутиен и бикини — дори и по това време на нощта беше прекалено горещо за дрехи — но не се притесняваше, че може да я видят. Светлините на басейна бяха изключени; бяха угаснали в полунощ заедно с автоматичните светлини, които огряваха градината преди час. Но дори и да бяха включени, нея вече не я беше грижа кой знае колко.

Всички бяха в леглата си, къщата беше потънала в тъмнина. Беше чула колела да минават по чакъла на алеята, когато Ксавие и Наташа се бяха прибрали, и тя бе застанала на вратата на къщата си, опитвайки се отчаяно да долови нещо, да разбере каква е станало, след като тя дискретно си бе тръгнала. Гласовете им бяха прозвучали толкова различни от обикновено — Наташа не беше рязка, а плачеше тихо, почти хлипаше, а гласът на Ксавие беше умоляващ, тих, нежен. Бяха останали навън, разговаряйки така няколко минути, като Ксавие се опитваше да успокои сестра си, след което бяха влезли вътре. Флора не виждаше входната врата от своята къща — тя оставаше отстрани — но бе видяла петното светлина на алеята, когато бяха отворили вратата, и го бе видяла да изчезва след няколко секунди, когато бяха затворили вратата за през нощта.

Беше опитала да си легне, бе лежала будна, докато лунната светлина играеше върху чаршафите й, а умът й прехвърляше вероятни сценарии, които никога нямаше да се случат, които никога не трябваше да се случват, но климатикът беше толкова ефективен, колкото ако малко дете се опитваше да духа към нея, и по кожата й се появиха капки пот, докато тя лежеше будна, чаршафите ставаха все по-горещи под нея, сърцето й биеше лудо… Така че бе станала, взела си бе студена напитка и бе излязла в нощта.

Отначало беше странно да види къщата без „грима“ й, така да се каже — светлините бяха поставени така, че да я показват в най-добрия й вид. Но когато свикна с тъмнината, откри, че има някакъв чар в това да види градината съблечена, гола на лунната светлина, дърветата повече сини, отколкото зелени, тревата избеляла до призрачно сиво на лунната светлина. Помисли си, че сега я вижда такава, каквато трябваше да се вижда, без нищо изкуствено, без преструвки и позиране; обратно към природата. Някъде отзад в сенките чу щурци да пеят в храстите, бухал се обади от далечно дърво… Шум от стъпки по окъпаната в роса трева.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е, не се обърна дори и когато той дойде и седна до нея, притисна бедрото си без никакво колебание към нейното, потопи краката си в хладната вода и краищата на панталоните му веднага прогизнаха и прилепнаха за прасците му. Не се чувстваше гола и притеснена, заради това че я намира да седи по бельо. (Колко различно беше това от банския, така или иначе той вече я бе виждал по бански?)

Без да каже нищо, Флора му предложи бутилката си. Той я взе и тогава тя видя превръзката около кокалчетата на лявата му ръка. Ахна, най-после вдигайки очи към него, но Ксавие само поклати едва забележимо глава. Не беше нещо сериозно.

Той й върна бутилката и Флора я остави на тревата, задържайки лявата му ръка в своята. Повдигна я бавно към устните си и целуна бинта, затворила очи и обзета от нежност.

Когато отново ги отвори, Ксавие се бе втренчил удивено в нея. Дланта му докосна бузата й, очите му разглеждаха лицето й, пръстите му погалиха устните й. Беше очаквала дивата страст, която бе предрекла Инес — разкъсване на дрехи, блъскане в стената със страстно желание, опитния съблазнител, който прилага тактиката си. Вместо това тя извади крака от водата и прехвърли единия върху него, седна в скута му и обхвана главата му с ръце.

Загледа се в него, осъзнавайки, че прави грешка. Дори не бяха разговаряли истински, само се бяха карали; не го познаваше, не знаеше второто му име, нито рождения му ден или какво обича да яде, но въпреки това инстинктът надделяваше над ума, убеждението, предпазливостта…

Сведе глава и най-после устните й леко докоснаха неговите и светът около нея изчезна. Чувстваше се пълна с енергия, жива за първи път в живота си. Изгуби се в ръцете му. Тя беше Флора Сайкс, на двадесет и седем, и се влюбваше.

 

 

Флора седеше на ръба на ваната и го гледаше как става от леглото, великолепен, без да се притеснява от голотата си, а луната жадно целуваше кожата му точно както бе правила и тя. Ксавие се движеше с грацията на котка, тих и гъвкав, и тя вече жадуваше докосването му, докато той я гледаше жадно, преди да изчезне в кухнята.

Тя провери температурата на водата и разбърка пяната за вана, чувствайки се замаяна от толкова много емоции. Никога не бе желала мъж така, както бе пожелала него. Дали беше, защото той й даваше толкова малко? Обърнали ли се бяха нещата — нейната прочута емоционална сдържаност сега проявявана към нея?

След малко Ксавие се появи с две чаши вода във все още превързаните си ръце. Не само кокалчетата му бяха окървавени. Рамото му беше зле натъртено от удара в предното стъкло, ръцете, гърбът и гърдите му бяха издрани и надупчени от чакъла. Флора бе целунала всяка рана, наслаждавайки се на начина, по който той потреперваше, а след това се отпускаше при докосването й, доверявайки се, предавайки се в ръцете й.

И въпреки това те почти не бяха говорили, стенанията им казваха всичко, което трябваше да се каже, свързвайки ги един с друг много по-истински от споделени тайни или минало.

Затвори крановете и влезе във ваната, облегна се назад и направи място за него между краката си. Той изпъшка от болка, когато се облегна назад — натъртеното му тяло протестираше срещу това движение, но хвана глезените й и обви краката й около кръста си; Флора въздъхна при допира на кожата му до нейната, гърбът му притиснат в гърдите й, косата му на шията й, докато двамата се потапяха по-надолу във водата. Целуна ухото му и ръцете й изстискаха леко кърпата върху гърдите му.

— Наташа добре ли е? — попита тихо тя, почти неохотно нарушавайки мълчанието, защитния балон, който им позволяваше да съществуват в този вакуум.

— Ще се оправи. — Ксавие замълча. — Това, което направи за нея… толкова ти е благодарна.

Флора се съмняваше в това, но каза:

— Няма защо да е благодарна на мен. Ти си този, който я спаси. Аз просто вдигнах поглед в правилния момент.

Тя натопи отново хавлията, като й се искаше да не се налага да говорят. Никога. Имаше чувството, че върви боса и със завързани очи през минно поле. Не знаеше къде е опасно и къде не.

Той обърна глава така, че бузата му се облегна на рамото й, лицето му в профил към нея, сякаш се опитваше да я види.

— Да, но повечето хора щяха да я оставят да се качи в колата. Според тях това заслужава.

Флора се стресна и ръката й замръзна над гърдите му.

— Но…

— Да. Тя е любимото момиче на таблоидите. Тя е евтина, нищо, просто едно заглавие. Заслужаваше да я наблъскат в онази кола.

Флора не знаеше какво да каже. Горчивината в думите му се подсилваше от внезапното напрежение в тялото му, мускулите му отново бяха стегнати, адамовата му ябълка подскачаше, както Флора вече знаеше, че се случва, когато е стресиран. Тя отново натопи хавлията и я постави на гърдите му. Той се отпусна.

— Никой никога не пита защо тя непрекъснато е на партита — изрече по-тихо той. — Никой. Нито вестниците. Нито приятелите ни… Нито родителите ни.

Флора задържа дъха си. Родителите му? Той размърда глава и отново се обърна към далечната стена.

— Не само аз знам. Но само аз съм този, който не забравя.

Флора почувства как напрежението му отново нараства, сякаш изведнъж беше готов да се бие, и разбра, че тялото му все още се освобождаваше от притока на адреналина от по-рано. Тя знаеше, че когато тази нощ той най-после заспеше, щеше да потъне в забрава. Сложи ръка на челото му и го целуна по ухото, по слепоочието.

— Не мисли за това сега — прошепна тя. — Преживя трудна вечер. Имаш нужда от почивка.

Той се размърда в прегръдката й.

— Не искаш ли да знаеш защо е такава, каквато е? — Думите му бяха предизвикателство. — Нима можеш да приемеш начина, по който се държи с теб?

Флора се поколеба.

— Може би не мисля, че е моя работа — отговори най-после предпазливо тя.

— Наташа е моя сестра — каза рязко той. — Щом си с мен, значи е твоя работа.

Аз с теб ли съм? — искаше да го попита тя. Реално погледнато, щеше ли между тях да има нещо повече от тази нощ? Нямаше ли страстта, която ги бе събрала, да угасне, да изчезне? Всичко ще свърши. Ще бъдат свободни от нея.

— Мислиш ли, че тя ще иска да узная? — попита Флора, избирайки внимателно думите си.

— Тя иска целият свят да узнае! — засмя се горчиво той, повдигна се напред и внезапно се изправи, а водата изплиска отстрани на ваната. — Но никой не иска да я чуе, това е проблемът.

И в този момент Флора разбра. Или поне се досети. Гледаше го как грабва една хавлия, завързва я на кръста си — раната на рамото му вече пламтеше — и слага решително ръце на хълбоците си. Видя и да я гледа втренчено със същото желание за битка в очите, което винаги беше там, сякаш тя е врагът.

Устните й се разтвориха в отчаяние. Той водеше битка със света, беше истински воин. С него винаги щеше да има страст, да, но никога нямаше да има спокойствие.

— Флора — каза той и внезапно се отпусна, като видя как тя се свива под втренчения му поглед. Втурна се към нея, извади я от водата и я взе в прегръдките си, сгушвайки глава на рамото й.

Тя го остави да я прегръща, усещайки, че той има нужда от това; ръцете му я обвиваха толкова плътно, че беше сигурна, че ребрата й ще се спукат. Дори и без историята на Наташа натискът върху семейството му беше огромен; всички ги хулеха, загубата на позициите им в обществото беше катастрофална. Медиите ги преследваха от дни и устояването на бурята иззад стените на вилата можеше да помогне само донякъде — хората все така ги гледаха втренчено, шепнеха и ги сочеха винаги когато излизаха навън. Не можеше да останат затворени там завинаги.

Флора изчака, докато прегръдката му стана по-хлабава и напрежението му намаля.

— Ксавие, искам да помогна. Искам да помогна на теб — каза тя, отдръпна се назад и взе лицето му в ръцете си. — … Кажи ми какво се е случило с Наташа.

Той се втренчи в нея и въздъхна и в този момент тя разбра, че страданието беше маската, която той винаги носеше. Само когато бе обзет от желание, Ксавие бе заменил съзнателното изражение на болка с безкрайно удоволствие, крайчетата на устата му се бяха извили нагоре в усмивка, докато я целуваше, а в очите му бяха просветнали палави и игриви пламъчета.

Той се отпусна на ръба на ваната и наведе глава.

— Когато беше на четиринадесет, била нападната — каза към пода той.

— … Нападната? — Флора преглътна, усещайки как безпокойството й расте.

Ксавие вдигна поглед и черните му очи примигнаха към нея, отново студени.

— Изнасилена.

О, Господи. Тя сложи бързо ръка на устата си. Точно от това се бе опасявала, възможно най-лошото, което й бе хрумнало, когато Ксавие бе започнал да говори, но въпреки всичко се бе надявала да греши, да преувеличава и тя като майка си в крайна сметка да се тревожи напразно. Излезе от ваната и седна до него, без да забелязва студенината на порцелана върху голата си кожа. Стисна леко ръката му.

— Знаеш ли… знаеш ли кой е бил?

— Да. — Ксавие се обърна да я погледне, очите му бяха толкова сурови, сякаш тя бе извършителят. — Жан-Люк Десаньо.

Флора примигна учудено, отворила широко очи. Познаваше това име. Той бе бивш автомобилен състезател, сега голямо име в корпоративната верига от изнасящи лекции, който говореше за това какво е нужно, за да караш с триста мили в час и да не докосваш спирачките, как да поемаш рискове, да работиш до границите на възможностите си.

— Познаваш ли го? — Той беше неподвижен като камък, наблюдаваше я, преценяваше реакцията й.

— Да.

Той имаше значителна колекция от класически коли и Флора го бе виждала на един фотографски аукцион в Лос Анджелис преди няколко години.

— Тогава знаеш, че е заобиколен от хора с власт. Както е казал на Наташа — а тя каза на мен — тя не може да докаже нищо, така че кой ще повярва на нея, а не на него? — Ксавие сви рамене, като че ли логиката бе необорима.

— Но не може да не е имало доказателства? ДНК? Искам да кажа, тя е отишла в полицията… нали?

Той завъртя брадичка настрани, вперил поглед в едно далечно място на пода.

— Ти как мислиш? Беше на четиринадесет, а той на корицата на списание „Тайм“.

На Флора започна да й се гади.

— Как е станало?

— Наташа беше приятелка на дъщеря му. Двете били на парти и след това отишли в тяхната къща. И двете били пияни. Не беше за първи път, но един от първите пъти, когато Наташа пиеше. Знаеш тази възраст — започват да експериментират. — Той си играеше с пръстите си, понижил глас до шепот.

— Ти беше ли у дома?

— Не, бях в университета.

Ксавие наведе глава и сложи ръце на раменете си, вдигнал лакти до ушите си като дете, което се опитва да се скрие, и Флора усети прилив на отчаяние, разбирайки, че той се чувства виновен за това, че не е бил там, сякаш е можел — сякаш е трябвало — да попречи. Флора го наблюдаваше безпомощно. Какви думи можеха да облекчат ужаса от това?

Той отпусна ръце, облягайки се тежко на краката си.

— През нощта ожадняла и слязла в кухнята да си вземе вода. Той бил там, видял в какво състояние е и предложил да й направи кафе. Наташа каза, че се държал мило, казал й да седне при него, да поговорят, да му разкаже за себе си.

Ръцете върху бедрата му се свиха в юмруци, бинтовете се опънаха и той се изправи така внезапно, сякаш го бяха изстреляли. Флора скочи, стресната от внезапността и силата на движението.

— Но след това, когато опитала да си тръгне, той… той й казал да му покаже какво има под тениската й. Тя отказала и той се озлобил, казал, че го е предизвикала, че го е заблудила, че е слязла полугола с намерението да го съблазни. — Ксавие я погледна. — Била е с нощница „Хелоу Кити“ и къси чорапи, по дяволите!

Флора го гледаше втренчено, чувствайки се безсилна пред болката му.

— Родителите ни се движат в кръгове, близки до неговите. Той заплашил, че ще им каже, че го е прелъстила, че никой няма да й повярва — че тя само създава неприятности и лъже. Измисля си. — Ксавие прехапа устна. — Тя така или иначе имаше малко неприятности — бягала от училище, пушела и била арестувана за кражба от магазин наскоро преди това. Явно е било предизвикателство, но както можеш да си представиш, родителите ми бяха много гневни. Смятаха, че излиза извън контрол.

— Но са щели да й повярват, ако им е казала, нали?

— Когато разбрали, поведението й вече било… ескалирало. Тя била станала такава, каквато казал той. Повярвала му и наистина мисли, че е нищо.

Отново тази дума. Най-голямата обида, онази, която Наташа така отчаяно искаше да чуе отправена към някой друг поне веднъж, дума, която описва някой друг.

— Тя не каза и на мен седем месеца, а ние сме… ами, ние сме близки. Винаги сме имали силна връзка, разбираш ли? — Той я погледна и Флора кимна, осъзнавайки, че й казва и друго — че той е част от комплекта, че да е с него означаваше също и да е с Наташа. — Не беше казала на никого през цялото това време. Разбира се, че поведението й ще се влоши! Повярвала му е, когато я нарекъл уличница и лъжкиня, и побъркана кучка.

Лицето на Флора посърна.

— Това ли й е казал?

— Докато я изнасилвал. — Гласът му беше толкова далечен, че звучеше глухо.

Флора се чувстваше разбита, едва успяваше да осъзнае какво й казва. Четиринадесетгодишно дете, насилено по този начин, самочувствието му разбито, вярата му в света изчезнала.

Мълчаха дълго време, като Флора започваше да се чувства все по-зле и по-отвратена от това как едно действие — жестоко, брутално, разрушително и крайно — беше оформило съдбата на семействата и на двамата; чувстваше се смазана от иронията на това колко трудно трябва да е било за Наташа да каже истината и колко лесно е било за Мили, предполагаемата жертва на Фреди, да излъже. Флора си я спомняше смътно от общи събирания в „Дъ Фин“ в Челси, позната на Аги от университета, която така и не бе успяла да се сближи напълно с групата…

— Но родителите ти трябва да са разбрали — прошепна тя. — Когато им е казала, трябва да са разбрали защо се държи така? Искам да кажа, не може да не са проявили разбиране?

— Да. Така беше.

Във въздуха между тях увисна едно „но“.

Изражението на Ксавие отново се промени — болезненият гняв се оттегли зад маската, която той носеше така добре, светлината в очите му угасна.

— Обясниха, че ситуацията е деликатна. Беше минало време. Тогава вече нямаше физически доказателства и с репутация като нейната… щеше да е въпрос на нейната дума срещу неговата. — Той сви рамене. — Казаха, че ако се опита да го съди, да, кариерата и репутацията му ще бъдат унищожени — но всъщност за нея ще бъде по-трудно да премине през съда на медиите. Ще бъде виктимизирана отново и накрая на всичко това няма никаква гаранция за справедливост.

Флора закри устата си с ръка.

— И тази вечер това едва не се повтори… — прошепна тя.

Той отвърна поглед и в изражението му се смесиха тъга и гняв.

— Понякога си мисля, че при нея това е нещо като желанието на човек да умре. Нарочно се държи безразсъдно, провокативно, отива до крайности, почти сякаш се опитва да накара това да се случи отново — само че този път ще направи всичко както трябва и ще хванат негодника. Аз се опитвам да я държа под око, стоя с нея, когато излизаме, но не мога да съм до нея двадесет и четири часа в денонощието.

— Разбира се, че не можеш.

Тя си спомни как изглеждаше той, сам в тълпата на Сен-Пол тази сутрин, и отново погледна превързаните му ръце. Наистина ли тези ръце са изваяли такава красота? Флора познаваше лекото и изкусно докосване на тези ръце, беше го изпитала сама, неговите умели ръце върху тялото й сякаш тя е карта, която той знае наизуст. А душата, която беше изваяла такава въздушна представа за любовта? Това ли беше човекът, който той щеше да бъде, ако не беше принуден да стане пазач на сестра си? Човекът, който той все още можеше да бъде?

— Може ли да те попитам нещо?

Той я погледна, все още потънал в мисли, погледът му — отначало твърд, а след това омекнал, когато видя лицето й.

— Каквото поискаш.

— Защо не пожела да говориш с мен в студиото?

Трябваше му един момент, за да я разбере, да пренасочи мислите си.

— Беше прекалено близо — сви безгрижно рамене той.

Флора се обърка.

— До какво?

— До мен. — Той примигна, без тя да го види. — Не търся това, не търся теб. Не съм такъв.

Не е такъв? Флора преглътна, чувствайки се сякаш са й ударили плесница. Разбира се. Плейбоят.

Той видя изражението й и се размърда с ръце на коленете, изпънал гръб.

— Много отдавна се заклех никога вече да не я оставям сама. Аз съм всичко, което тя има. — Той я погледна. — Но ти… ти сякаш ме преследваш. Където и да погледна, ти си там — в къщата на родителите ми, на улицата, в „Шантии“. Дори когато нощем затворя очи и ти не си там, пак те виждам. — Той отмести поглед, челюстта му отново се стегна. — … Но в студиото? Дори и Наташа не знае какво правя, никой не знае, освен Лоран, възрастния човек, когото видя… Това е единственото нещо, което е истински мое, обаче ти ме откри дори и там… Имам чувството, че виждаш всяка частица от мен. С теб не мога да се преструвам. Не знам как да те държа на разстояние.

Двамата замълчаха, Ксавие стана, отиде до мивката и се облегна на нея, навел глава. Флора го гледаше — красив, страховит, гневен, наранен. През последния половин час бе научила повече за него, отколкото през последния месец, и нищо от чутото не можеше да се понесе леко.

— Значи казваш, че не ме искаш близо до себе си — изрече тихо тя.

Той се върна, издърпа я да стане, така че тя почти се изправи на пръсти, дланите му бяха върху ръцете й, телата им притиснати едно в друго.

— Казвам, че не искам да те желая. Но всичко, което искам, е да съм близо до теб. — Очите му оглеждаха лицето й, докато пръстите му докосваха скулите й. — Ти си различна от всички, Флора.

Тя преглътна, сигурна, че той може да чуе лудото биене на сърцето в гърдите й до неговите гърди — чукаше да го пуснат вътре.

— Откъде знаеш? Може би не съм. Не знаем нищо един за друг. Ти не ме познаваш. Не и истински.

— Знам, че не си впечатлена от семейството ми — знам, че се противопостави на Наташа и на мен. Знам, че си независима, че имаш невероятна кариера. — Той се ухили. — И си дяволски секси, когато свиркаш…

Флора отвори учудено уста. Значи онзи ден в Париж на прозореца наистина е бил той! Но нямаше време да възрази, защото той се наведе и я целуна отново, бавна целувка, която привлече телата им по-близо едно към друго и тя усети как в нея се надига жаждата, която изпитваше за него.

— Защо изобщо ми позволяваш да правя това с теб? — прошепна той, заравяйки пръсти в косата й, дръпвайки я леко назад, така че тя вдигна брадичка.

— Защото го искам.

— Но ти можеш да имаш когото пожелаеш.

— Искам теб.

Той я целуна отново. Хавлията му падна на пода и той я вдигна, а краката й се обвиха около бедрата му, когато той я понесе към спалнята и я хвърли на леглото. Флора се разсмя възхитена.

Ксавие коленичи над нея и целуна корема й, след това погледна нагоре към лицето й.

— Чакай — какво стана с онзи мъж? Онзи в „Шантии“?

— Ноа? — Флора сви рамене и кръстоса ръце зад главата си. — Зарязах го в колата по пътя към Париж.

Той не каза нищо, но от усмивката му видя, че е доволен — и облекчен. Ксавие започна отново да целува корема й, но тя сложи ръце на главата му, карайки го да я погледне.

— А приятелката ти? Или трябва да кажа приятелките?

Колко различни жени беше видяла с него през изминалите няколко седмици? Три?

— Те бяха просто за да се разсейвам — поклати глава Ксавие.

— От какво да се разсейваш?

— От теб. Ти ме побъркваш. — Той целуна отново корема й, което я накара да въздъхне, вдигнала ръце над главата си, докато потъваше във възглавниците. Ксавие тръгна бавно нагоре, устните му като перца върху кожата й, карайки я да настръхне и да започне да се извива. Легна върху нея, подпрян на лакти, сложил ръце от двете страни на главата й, загледан в очите й. Отметна косата от лицето й. — Не съм направил нищо толкова добро, че да те заслужа.

— Не е вярно.

— Вярно е… Аз не съм ангел, Флора.

— Кой е казал, че искам да си ангел? — попита тя. — И аз не търся това, каквото и да е то. Не искам рицар на бял кон.

— Добре, защото аз не мога да съм такъв.

— Винаги правиш това — вдигна поглед към него Флора.

— Какво правя?

— Сякаш си решен да накараш хората да нямат очаквания към теб.

Тъмните му очи проблеснаха и тя разбра, че отново се приближава прекалено много до истината.

— Но вече не можеш да ме заблудиш. Аз знам, че не си такъв, какъвто искаш да мислят хората. Това е просто маска, която носиш, за да държиш хората на разстояние, за да останете само ти и Наташа. Така според теб ще я опазиш.

Той не отговори.

— Разбирам те. Ти си невероятен брат. — Той понечи да възрази, но тя го целуна, спирайки думите му. — Недей да спориш. Истина е.

— Имаш ли братя? Сестри? — усмихна се той.

— Един по-голям брат, Господ да ми е на помощ. — Тя извъртя очи, както правеше винаги, когато й задаваха този въпрос. Дежурният й шеговит отговор.

— А той грижи ли се за теб? Искам да кажа, ще ме пребие ли за това, че съм се влюбил в сестра му? — ухили се Ксавие.

На Флора й трябваше един кратък момент, преди да отговори. Беше се влюбил в нея?

— Фреди? Ами… т-той е толкова спокоен, че на практика е като заспал.

Ксавие я наблюдаваше.

— И сте близки?

— Много — кимна тя. — Разликата ни е само две години.

— Значи трябва да спечеля Фреди. Той ще убеди останалите в семейството ти да ме харесат.

Тя обхвана страните му с ръце.

— Ще те харесат.

Той се втренчи в нея и един миг на неизречена, неизразима истина премина между тях. Беше прекалено рано да казват това, прекалено рано дори да го мислят.

И после, в следващия момент, всичко беше изтрито.

— Не. Да си с мен означава… — Той отвърна поглед и срам заля лицето му, но Флора хвана раменете му с ръце, задържайки го на място.

— Ксавие, чуй ме. Ти не си отговорен за това, което е направил дядо ти. Ти не си той. Баща ти прави всичко възможно, за да компенсира хората. — Но той все така не я поглеждаше. Тя обхвана лицето му с ръце. — Чуй ме. Аз не се срамувам да съм с теб, напротив, гордея се. — Поколеба се. — Вие не сте единственото семейство, за което се пишат лъжи.

Той я погледна с недоверие.

— О, да? И какви лъжи са писани за вашето семейство в националните вестници?

Ксавие го изрече иронично, но Флора усети как тялото й се напряга. Той бе споделил толкова много с нея тази вечер, беше се оголил напълно — унижението на семейството му, нападението над сестра му… Как можеше тя да не отговори по същия начин? Така или иначе не можеше да го избегне, процесът беше само след няколко седмици и тогава щеше да е ред на нейното семейство да украси жълтите вестници. Как можеше да не му каже, че го разбира по-добре, отколкото той можеше да си представи?

— Има… има нещо, което трябва да знаеш. Става въпрос за Фреди.

— Моят съюзник?

— Да. Защото той наистина е много мил — той е най-добрият, най-кроткият човек, когото изобщо може да срещнеш.

Ксавие сви рамене и проследи с пръст извивката на носа й, очевидно, без да приема думите й сериозно.

— Добре.

— Той е… — Не искаше да произнесе думите, не искаше да им придаде форма, да даде живот на тази лъжа. — Той е…

— Какво има, Флора? — каза тихо Ксавие и се наведе да я целуне още веднъж, мислите му — очевидно насочени към други неща.

— Обвинен е за престъпление, което не е извършил.

— Звучиш като гласа зад кадър във филм — засмя се отново той.

Когато Флора не отговори, той се отдръпна назад и я погледна.

— Добре, съжалявам. В какво е обвинен?

— … Изнасилване.

Стаята бе разтърсена от тишина, оглушителна като гръм.

Тялото на Ксавие се промени напълно, ленивата му отпуснатост внезапно се преобрази в скованост, която почти го повдигна от нея сякаш левитираше.

— Ксавие, били са пияни, но е било със съгласието и на двамата. Момичето, което го обвинява, тя е ядосана, защото я е отблъснал. Той имаше приятелка, която много обича. Всичко е било просто една ужасна грешка, която е изопачена в лъжа.

Вярно беше. Престъплението му не беше дори това, че е изневерил, а че е пренебрегнал. Историята, която той й бе разказал — „Полудях… казах й, че сме направили грешка… избягах оттам…“ — беше достатъчно обяснение защо желанието се бе превърнало в отмъщение.

Самата Флора бе осъзнала колко често бе улавяла погледа на Мили върху Фреди малкото пъти, когато бяха излизали заедно. Беше решила, че е по-скоро мило, но изобщо не беше нужно голямо въображение, за да разбере човек, че Мили бе сграбчила шанса си, попадайки на Фреди и момчетата през уикенда, когато Аги бе заминала с приятелки за моминско парти.

Обаче истината нямаше да спаси брат й. Именно истината го бе довела до това положение — фактът, че на сутринта бе казал на Мили, че са направили грешка, че бе признал на Аги, преди тя да го чуе от някой друг, че бе признал пред полицията, че са спали заедно, веднага след като го бяха арестували. Не бе помислил да се защити с лъжи, прекалено наивен, за да си помисли, че е най-добре да се казва истината.

Цялата теза на обвинението се крепеше върху едно пиянско съобщение, което той й бе изпратил в клуба: Къде си??? Изгубил се от всички, Фреди й бе казал, че го е изпратил, защото се опитвал да открие Мили и останалите. Но адвокатът на Мили твърдеше, че то доказва преднамереност, че клиентката му отчаяно се опитвала да избяга от него, докато той я „преследвал“.

Това беше такава ирония. Единственият преследван в цялата история беше Фреди, като Мили дори бе дошла в апартамента му на следващата вечер, след като бе разбрала, че Аги го е зарязала, за да се опита да започне връзка с него, но бе успяла само да го накара отново да я отхвърли. Обаче нямаха доказателство за това, въпреки че бяха търсили хиляди пъти — Мили бе достатъчно умна да не остави никаква дигитална следа от своя тормоз, нямаше издайнически имейли или телефонни съобщения от нея, дори беше достатъчно хитра да скрие лицето си от камерите на улицата, когато слизаше от таксито. Брат й не можеше да се бори с тази пренебрегната жена.

Мислите на Флора се върнаха към настоящето и тя видя, че Ксавие се е изправил и я гледа втренчено с изражение, по-унищожително от плесница. Не беше гняв или пренебрежение — погледите, с които бе свикнала от негова страна — а най-лошото от всичко: отвращение.

Тя се изправи на колене, докато гледаше с ужас как той се обръща и вдига от пода все още мокрия си панталон.

— Ксавие, чу ли какво казах? Това не е вярно. Уверявам те. Ако познаваше Фреди, щеше да знаеш, че казвам истината.

— Да, странно е — отговори той, вдигайки ципа си. — Изнасилвачите никога не изглеждат така, както човек си мисли, че биха изглеждали, нали? Чудовищата са майстори на измамата. Почти цяла Франция мисли, че и Десаньо е страхотен човек.

Флора усети как кръвта й се смразява от страх.

— Не, това не е… не е същото. Фреди не е… той не би могъл да нарани никого. Той не е като Десаньо.

— Имаш ли някаква представа какво причини на семейството ми това престъпление? Онова чудовище, което се преструва на човек, защитаващ семейните ценности, либерал? Той напълно унищожи живота на сестра ми! Всеки ден тя живее с ужаса и срама от онова, което той й причини, всеки ден се събужда с мисълта, че е нищо, и си ляга със същата мисъл. Прекарва всеки момент да живее като такава, каквато той й е казал, че е, защото не вярва, не може да повярва, че струва много повече от това. Заради онова, което той е извършил. Което той е казал. И сега ти ми казваш, че брат ти е също като него?

— Но той не е! — извика Флора, вече ядосана.

— Ти си му сестра! Разбира се, че ще твърдиш това!

Флора се втренчи в него с отворена уста, без да може да повярва, че това се случва.

— А ти си брат на Наташа! Защо не можеш да ми повярваш така, както аз повярвах на теб? Казвам ти, че Фреди е невинен! Ако го познаваше, и ти щеше да го знаеш.

Ксавие грабна ризата си от пода, облече я бързо, напъхвайки рязко ръцете си в ръкавите, потрепервайки, когато си спомни прекалено късно нараненото си рамо.

— Ти се заблуждаваш — изрече подигравателно той, докато закопчаваше средните копчета погрешно, след това отиде решително в дневната и взе обувките си.

Флора скочи от леглото и изтича след него. Той бе тръгнал към вратата.

— Не мога да повярвам — извика тя. По страните й бяха започнали да текат сълзи и тя ги изтри ядосано. — Ти си единственият човек, на когото съм казала. Единственият, на когото имах доверие! Опитвах се да ти покажа, че разбирам мъката, която си изживял. Мислех, че ще разбереш, че и Фреди е жертва.

— Не! — Ксавие спря пред отворената врата, завъртя се на място и насочи пръст към нея, спирайки я. — Той не е жертвата.

Флора се загледа след него, докато той изчезваше навън, сред тъмнината на градината.

— Ксавие! — извика тя. — Къде отиваш! Не може да си тръгнеш така.

Той се обърна десет метра надолу по алеята, но вече на сто мили от нея.

— Не мога да накарам родителите си да те уволнят, Флора, така че ще си тръгна аз. Ще замина утре. — Той примигна срещу нея, отново с онзи мрачен поглед. — Не искам да те виждам никога вече.