Карън Суон
Парижка тайна (22)

Двадесет и първа глава

Самият въздух тук, горе, бе изпълнен с аромата на лавандула. Грас, световната столица на лавандуловата индустрия, беше точно отвъд редицата от хълмове, по която колата бавно се изкачваше, и когато се отдалечиха от ослепителната светлина на Лазурния бряг и се насочиха към гъстата и тучна зеленина на гористите планини, самата същност на пейзажа се промени. Бяха пътували само двадесет минути, но блясъкът и яркостта на крайбрежната улица, където банските се носеха със сандали с дебела подметка и луксозни спортни коли стояха на светофара до мотопеди „Веспа“, бяха отстъпили пред една по-разчупена, по-обикновена естетика с груби каменни стени и чворести, вековни маслинови дървета, огромни борове, които ронеха одеждите си по пътя, и къщи, боядисани в цветовете на подправки — шафран, кимион и куркума.

Хълмовете се извиваха в нагънати панделки, сплитайки се назад към вътрешността на брега, а после се издаваха отново към морето, стръмни склонове с пясъчен цвят, дръзко голи, издигащи се над дърветата. По-далече от владенията на олигарсите по крайбрежието, по-скромните домове на онези, които бяха просто богати, бяха завладели равните части на високите долини. Те се намираха сред лозя и оформени като градини портокалови и лимонови горички, а басейните им намигаха към извиващия се на вълни планински път.

Флора вече виждаше пред тях Сен-Пол-де-Ванс. Той се беше вкопчил като гигантска мида в стърчащите от водата скали, а квадратната, строга църковна кула сочеше към Бога като пръст, сякаш смело издаваше скривалището му. Сивите каменни укрепления като че се сливаха невидимо със скалите, покритите с глинени плочи покриви на средновековните къщи бяха островърхи и се спускаха надолу на тераси, а градовете в подножието на планините в Прованс бяха неясни очертания в лятната мараня.

Таксито спря в центъра на града, пред едно кафене, чиито маси се криеха под сянката на ратанов навес, по стените му пълзеше бръшлян с лепкавите си ластари, а отстрани на сградата стоеше огромно колело от воденица. Флора плати и изскочи от колата, оставяйки се да я повлече потокът от туристи, тръгнали по една тясна уличка, покрай стария пазар за цветя, където една възрастна жена седеше на сгъваем стол, а пред нея на подноси бяха подредени плодове. Отсреща се намираше голям площад, където се играеха няколко игри на петанк. Той беше заобиколен от три страни от кафенета, чиито маси бяха заети заради изгарящата горещина, а на ниската стена седяха и си почиваха хора.

Флора мина покрай тях. Не беше съвсем сигурна къде отива, знаеше само, че галерията е някъде в стария град. Човек не можеше да пропусне градските стени, които се издигаха десет метра над калдъръмените улици, чиито кръгли камъни бяха излъскани, но неравни под чехлите й на „Ермес“. Флора започна да стъпва по-внимателно, когато заедно с останалите туристи тръгна по една рампа, която ги отведе в укрепленията. За момент слънцето се скри от погледа й и благодарна отново да е на сянка, тя несъзнателно се усмихна към ордата вече сгорещени деца, които се бутаха до обществената чешма под огромно платаново дърво.

Но ако всичко извън стените на града изглеждаше прекалено голямо — дърветата, гледката, самите стени — то преминаването през портата беше като навлизане в страната на лилипутите: всичко изглеждаше в намалени размери и миниатюрно, улиците толкова тесни, че й се струваше, че ако протегне ръце, ще може да докосне двете страни. На места уличките имаха стълби и се издигаха рязко, след това отново ставаха равни, стоките в магазините висяха отвън по стените и на входовете като в базар. Имаше сладоледени сладкарници и бутици за слънчеви очила, магазини за дрехи, където продаваха екзотични рокли от тензух, бутици за местни стоки, които предлагаха студено пресовани масла и прочутите за района етерични лавандулови масла. И художествени галерии. Стотици.

Разбира се, тя добре знаеше, че районът е бил Меката за някои от най-големите имена на френската модернистична сцена — само на сто метра беше прочутият хотел Colombe dʼOr, където Пикасо, Дали и Брак са плащали за квартирата си с картини, които дори и сега украсяваха напуканите, небоядисани стени на иначе скромното заведение. Знаеше също, че през петдесетте години и светът на изкуството, и филмовият свят се бяха събрали тук, за да създадат един вид златна ера за града, който съперничел на близкия Кан по броя на знаменитостите, които привличал. Но не беше подготвена за огромния брой студиа и ателиета, които все още работеха.

Разбира се, голяма част от тях бяха туристически кич, подхранващи желанието за предмети на изкуството на тълпите, привлечени от историческото наследство на града, но имаше и истински качествени неща и няколко пъти Флора се спираше и притискаше лице към стъклени прозорци, сложила ръце около очите си, за да вижда по-добре, влизаше вътре, за да поиска информация за художниците. Дори откри, че разглежда витрината на един офис за недвижими имоти, за да види колко струва един апартамент тук — оказа се много.

Предимно обаче тя вървеше, носена от тълпата, очите й се стрелкаха наляво и надясно, поглеждайки към името на всеки магазин, търсейки „Атлий и Бергурен“, галерията на лелята на Жак и причината да дойде тук — но половин час след като бе преминала под арката на градската порта, Флора бе напълно изгубена. Нямаше представа къде се намира в оградения град, знаеше само, че беше завила два пъти наляво и три пъти надясно, изкачила бе четири отделни улички със стъпала и сега се взираше в улична табела, която представляваше изрисуван на ръка камък, закрепен за стената с железни куки, и на него пишеше Rue de Derrière lʼÉglise. Значи поне знаеше, че се намира зад църквата. И това беше нещо.

Завъртя се, без дори да е сигурна, че може да се върне по пътя, по който беше дошла. Всички криволичещи, подобни на лабиринт улички й се струваха еднакви. Беше стигнала до район, който повече приличаше на жилищен, и хората, които минаваха покрай нея или гледаха нагоре, възхищавайки се на пищните сандъчета с цветя на первазите, или търсеха табели на улиците, или, забили поглед в земята, проследяваха сложния дизайн на камъните и се опитваха да се върнат на улиците с магазините. Нямаше никаква следа от местни хора, от някого, който знаеше къде отива.

По-надолу по улицата имаше едно великолепно жасминово дърво, цялото покрито с цвят. Флора се приближи до него, скривайки се отново на сянка, и посегна към малката бутилка с вода в чантата си. Облегна се на стената, доволна от възможността да си почине, и се загледа в хората, които минаваха покрай нея, без да я забелязват. За разлика от показната красота на крайбрежните градове — Сен Тропе, Кан, Жуан-ле-Пен и Антиб — където идеята беше да се наблюдават хората, тук имаше чувството, че най-важното са сградите, през стените се процеждаше история и придаваше на града рядкото усещане за нещо неизменно. Градът сякаш изобщо не беше създадено от хората селище, а беше изсечен от самата планина.

След няколко минути тя тръгна отново, отпивайки от водата на всеки няколко метра. Инес бе казала, че според прогнозата това ще е най-горещият ден за годината до момента и на базата на изгарящите температури дори и в този ранен час Флора й вярваше. Към нея се излъчваше топлина и от тъмните камъни под краката й, и от топлите стени…

Тя зави зад един ъгъл и видя тясна уличка, водеща надолу вдясно от нея. Сигурна беше, че вижда проблясък на бяло, витрината на магазин долу, а по средата на пътя имаше малка кръчма с две големи дъбови бъчви, поставени от двете страни на една арка, очевидно за да привличат вниманието на купувачите. Реши да опита късмета си долу и се спусна леко по стълбите, пошляпвайки по камъните с чехлите си.

Не беше изминала и десет метра, когато от арката се появи една забързана фигура, която тръгна в същата посока пред нея и я накара да се закове на място. Щеше да го познае навсякъде. Главата му беше наведена, върху тъмната му коса беше нахлупена ниско сламена шапка, но заради това че ризата му почти не беше закопчана — а там, където беше, това бе направено накриво — и заради начина, по който носеше обувките си подгънати отзад, тя знаеше, че е Ксавие.

Какво правеше той тук? В миг вчерашната случка отново оживя и Флора откри, че не може да помръдне. Ако се беше обърнал, той щеше да я види да го гледа втренчено и с отворена уста, но Ксавие не го направи и след малко съвсем изчезна от погледа й.

Тя прехапа устна и се опита да накара сърцето си да се успокои. Нямаше значение, че го е видяла, че главата й беше пълна с въпроси — Защо беше тук? Следеше ли я? — тя беше тук, за да работи, трябваше просто да открие…

Галерията! И той като нея сигурно е дошъл да види документите на дядо си. Тя се затича по калдъръма и стигна до края на улицата, оглеждайки се в двете посоки.

Права беше. Отново се бе върнала на улиците с магазините, но тълпите се бяха увеличили три пъти и Флора виждаше само придвижващи се бавно гърбове и непознати лица.

Шапката! Видя я и започна да си проправя път през тълпите, промушвайки се сред всички тези хора между нея и него, опитвайки се да скъси разстоянието. Ксавие вървеше с наведена глава, сякаш не искаше да го разпознаят; вървеше и като местен, който очевидно знае точно къде отива.

Улицата отново тръгваше нагоре по хълм и малко по-нататък завиваше наляво. Ксавие изчезна от погледа й. Тя се опита да се затича, но беше почти невъзможно с тези тълпи и с чехлите, и в тази горещина. Когато стигна до ъгъла, той отново бе изчезнал.

Флора застана на улицата, задъхана, поставила ръце на хълбоците си, докато се опитваше да разбере къде можеше да е отишъл. От мястото си виждаше надолу по уличката и в тълпата нямаше и следа от шапката му, а нямаше други улици, които тръгваха оттук.

След това се огледа. Дори не беше нужно да вдига очи към елегантния, позлатен надпис, за да види думите Атлий и Бергурен. Достатъчни бяха картините, поставени на триножници на витрината (по дяволите, дори и качеството на осветлението на витрината беше светове напред) — те бяха напълно различен калибър от масовите произведения, предназначени за дошлите за деня туристи; това беше онзи рядък вид изкуство, което тя бе обучена да разпознава, оценява и продава на сериозни колекционери. Тя си проправи път през тълпата към витрината, разпознавайки Марсел Кане в картината вдясно. Хвана дръжката на вратата и натисна…

Вратата не помръдна. Бутна по-силно. Нищо. Намръщи се и отстъпи назад, като едва сега забеляза написаната на ръка бележка Отваряме в 11.

Единадесет? Кой отваряше в единадесет? Тя притисна лице към стъклото и погледна в офиса в задната част на галерията. Дали бяха затворили по искане на Ксавие? Лична среща ли си бе уредил? В крайна сметка галерията принадлежеше на баба му.

Флора почука силно с кокалчетата на пръстите си, а дъхът й запоти стъклото, така че не можеше да вижда, но никой не отговори. Всички лампи бяха загасени — с изключение на светлината на витрината — и след няколко минути тя застана отново с лице към улицата, чудейки се какво да прави.

Беше 10:25 и не си струваше да ходи някъде другаде. Огледа се наоколо за кафене и забеляза едно малко по-нататък по улицата. Миниатюрни квадратни дървени маси бяха подредени до стената, върху гърбовете на сгъваеми столове се виждаха имената на прочути холивудски режисьори. Флора се поколеба. Вероятно през повечето време щеше да се наложи да се навежда, за да избегне лактите на минувачите, но поне щеше да вижда галерията — и Ксавие, когато излезеше.

Поръча си кафе и седна, като скришом избута една саксия с хибискус, поставена до стената, и така накара минувачите да я заобикалят и да минават по-далече от нея самата. Седеше и чакаше, чувствайки се неспокойна, приковала поглед в тихата, тъмна галерия, чакайки възможността да го види отново.

Огледа се равнодушно наоколо. От едната страна на кафенето имаше бутик за дрехи, а от другата магазин за марионетки, като и двата магазина привличаха доста хора. От другата страна на улицата имаше още една галерия. Заради непрекъснатия поток от минувачи, които се точеха покрай витрината, тя не можеше да види какво има на нея, но от табелата — Galerie Noir, написано парадоксално с червено на бял фон — беше ясно, че е малка, само едно помещение.

Въздъхна нетърпеливо, изпивайки кафето си прекалено бързо, огледа се, погледна надолу по улицата, погледна нагоре по нея, погледна часовника си, разгледа имейлите си. След това погледна отново към другата страна на улицата, погледът й привлечен от почернялата на някои места стена в два нюанса на прасковен цвят и старата глициния, прегърнала стената. Погледът й се върна на нивото на улицата.

Една рядка пролука в тълпата изведнъж й откри изложеното на витрината в галерията срещу нея и Флора веднага се наведе напред, опитвайки се да види по-добре. Качеството не можеше да се сбърка! От това, което успяваше да види, една огромна позеленяла бронзова сфера бе украсена с двама влюбени, застанали върху нея, краката им се разпростираха като корените на дървета върху горната страна на сферата, а ръцете им — докато те се целуваха — бяха вдигнати над главите им и се разгръщаха като короната на маслиново дърво. Цялостният ефект бе за нещо еуфорично и завихрено, създаваше се усещане за издигане, „политане“ над сферата, а двата тона на бронза и зеленото се подчертаваха един друг.

Хората отново се изпречиха пред погледа й. По дяволите! Без да мисли, Флора стана и си проправи път до витрината, глуха за виковете зад нея. Наложи се един висок американец да я потупа по рамото и да каже: „Струва ми се, че има предвид вас“, за да осъзнае, че е станала, без да плати, и тя се обърна и видя как сервитьорът гневно се опитва да си проправи път през тълпата към нея.

— Pardon! — извика тя, търсейки пет евро в портмонето си, опитвайки се да обясни, но той просто грабна намръщено банкнотата от нея и тръгна обратно към кафенето, взе чашата и чинийката й и ги внесе вътре.

Флора въздъхна и се обърна към витрината. Отблизо скулптурата беше още по-впечатляваща — сферата имаше прекрасна структура като покрита с малки точици боя в картина, извитите тела на двойката перфектно загатваха за набраздения ствол на маслиново дърво. Казано просто, Флора никога не беше виждала нещо подобно. Скулптурата и декоративните предмети на изкуството не бяха нейната област — в това специализираше Лидия от офиса в Ню Йорк — но Флора знаеше какво харесва и въпреки че не познаваше нюансите на пазара, очите й можеха да й кажат кое е добро. Тя бутна вратата и я отвори, решена да получи повече подробности, които да предаде на екипа. Винаги търсеха нови таланти и нова кръв за бъдещи инвестиции за клиентите си.

Звукът на звънчето извести за пристигането й и един възрастен човек се появи в помещението няколко секунди след като тя бе затворила вратата, бършейки ръце в черна престилка, която стигаше до прасците му.

— Bonjour — усмихна се Флора, преминавайки на език, който отдавна се бе превърнал във втора природа за нея. — Интересува ме скулптурата на витрината.

Той се приближи до витрината и изражението му се смекчи, докато оглеждаше текстурата, доказателство за вниманието и времето, вложени в изработката.

— Впечатляваща е, нали? Получаваме много запитвания за нея, но се боя, че не се продава. — Той присви рамене.

— Тогава защо е на витрината ви? — учуди се Флора.

— Скулпторът ми е приятел. Позволява ми да я излагам, за да привличам клиенти в галерията — отговори той и я погледна притеснено.

— Малко е нечестно, не мислите ли?

— Да — съгласи се той. — Можех да я продам повече от хиляда пъти, но той не продава творбите си. Обаче ако искате да погледнете работите на някои от другите ми…

Флора се усмихна и скръсти ръце.

— Знаете ли, от опит съм установила, че когато някой ми казва, че нещо не се продава, това, което наистина иска да каже, е, че не се продава, докато не стигнем до правилната цена — усмихна се отново тя, свикнала да се пазари заради клиентите си. — Какво можете да ми кажете за нея?

Възрастният човек изглеждаше объркан от прямотата й.

— Нарича се „Дървото на любовта“.

Флора се усмихна. Разбира се. Скулптурата направо крещеше името си.

— На скулптора му трябваха пет месеца, за да я направи. Виждате ли как краката не са закрепени с болтове, а са изработени като едно цяло? Той е човек с талант и търпение — засмя се възрастният човек.

— А как е името му?

— Ив Демаре.

— Много искам да науча повече за него и да видя още негови работи. — Тя бръкна в чантата си и му подаде една визитка. — Уверявам ви, че съм много сериозна. Имам много клиенти, за които съм сигурна, че ще се заинтересуват от тази скулптура.

Възрастният човек се втренчи във визитката, след това продължително и в нея, след което кимна.

— Ами, всъщност той е тук… Искате ли да се срещнете с него?

— Да, искам — отговори Флора, приятно изненадана.

— Изчакайте тук, ако обичате. Той е в работилницата отзад.

— Тук ли работи?

— Понякога.

Флора усети как сърцето й отново започва да бие по-бързо. Ако можеше да погледне някои от другите му творби, щеше да говори с екипа и първа да получи право на избор от предметите, може би дори преди да ги е изработил.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него — каза тя.

— Ще го доведа — кимна възрастният човек.

Собственикът изчезна отзад, а Флора потри ръце, докато обикаляше бавно останалата част от помещението. Имаше работи на скулптор, който работеше с донесено от морето дърво, създавайки образи на коне и други животни, но въпреки че бяха добре изработени, те изобщо не се доближаваха до визията и умението на този, който бе изработил бронзовата скулптура. Тя спря да разгледа една фигура на бик, която имаше друга текстура. Ъглите бяха по-заоблени и по-ясно оформени в стила на Барбара Хепуърт.

Един шум я накара да потрепне стреснато и тя се обърна с очакване. Възрастният човек стоеше на вратата, но беше сам.

— Извинете ме — изрече той с притеснена усмивка. — Но скулпторът в момента работи и не може да го прекъсваме. Не трябваше да предлагам да ви запозная с него, без първо да проверя дали е свободен.

— Казахте ли му, че аз… — Гласът й затихна, когато видя нещо на закачалката зад него.

Опърпана шапка.

Погледна нагоре и видя на стената охранителна камера, разбра, че стои точно в обсега й. Всичко й стана ясно.

— Ами, няма проблем — каза тя и обидена от отказа, усети как страните й пламват. Протегна ръка към вратата, отвори я прекалено бързо и звънчето издрънча силно и прекалено продължително. — Довиждане.

Затвори със замах вратата зад себе си и тръгна по улицата, опитвайки се да избяга от галерията и нейните камери колкото може по-бързо. „Атлий и Бергурен“ най-после беше отворена — това говореха светлините вътре — и тя влезе бързо, разбирайки иронията на това, че въпреки че тя беше тази, която бягаше, не тя беше тази, която се криеше.

 

 

Бруно беше задълбочен в играта на pétanque с един местен човек на около седемдесет, когато Флора най-после се присъедини към приятелите си в кафенето. С облекчение видя, че седят на сянка, а Инес бъбреше весело с хората на съседната маса.

Флора пусна чантата си на масата, стовари се на един стол и отпуснала рамене, се загледа в Бруно, който хвърляше топката.

— Изглеждаш ядосана — каза Инес, след като приключи разговора със съседите по маса и обърна стола си така, че да седи с лице към Флора.

— Аз? Не — отговори Флора и направи учудена физиономия, докато гледаше как топката пада тежко на земята и вдига облак прах. — Не съм ядосана.

— Тогава стресирана.

— Не — поклати глава Флора.

Последва кратко мълчание, докато Инес запалваше цигара и гледаше подозрително приятелката си.

— Е, как мина?

Сервитьорът дойде и взе поръчката й за чаша розе.

— Горе-долу. Имам копия за всичко, купено от Фон Ташелт между 1938 и 1942 година. Не ми помага много за купеното след това, което вероятно е времето, когато е придобил повечето от намереното в апартамента, но е нещо, с което да започна. Ще сравня описанията с моя собствен списък и ще видя дали ще попадна на нещо. Ще стане по-бързо, отколкото да проверявам в cat rais за всеки един художник — каза тя, придружавайки последните думи с пъшкане.

— Извинявай, не разбрах. Къде да проверяваш?

— Няма значение — отговори Флора и поклати раздразнено глава, без да откъсва очи от играта.

— Е, важното е, че сутринта не е пропиляна, защото наистина ми се иска да беше с мен по-рано. Купих си невероятна рокля в един бутик в Кан. Много щеше да ти хареса.

Флора се съмняваше в това. В момента не се интересуваше от пазаруване. Въздъхна.

— Дай да я видя.

Инес протегна ръка надолу и извади дълга бяла копринена рокля с червени абстрактни ябълки, набрана в раменете.

— Прекрасна е — изрече равнодушно Флора, протягайки ръка да докосне материята. — Точно за теб е.

— Нали? — ухили се Инес, докато я сгъваше и я слагаше в торбичката. — А ти? Хареса ли си нещо? Там има много боклуци, нали?

— Да, но има и някои добри неща.

— Точно това е проблемът — или са боклуци, или наистина скъпи неща за руснаците.

— Дай ми това — каза Флора и внезапно посегна към цигарата.

Инес я погледна изненадано.

— Но ти не…

— Просто ми я дай — настоя Флора, без да приема възражения.

Инес й я подаде, поглеждайки я с истинска изненада. Флора си дръпна, като дори не се наложи да потиска желанието си да се закашля; беше толкова напрегната, че дори и тялото й се подчиняваше. Помълча известно време, знаейки, че е събудила съмнения в Инес с необичайното си държание.

— Чувала ли си за скулптор на име Ив Демаре?

Наблюдаваше внимателно чертите на Инес за признаци, че е разпознала името. Благодарение на връзките на семейството й и статуса й и в бохемските среди на Париж тя познаваше всеки и всичко.

— Не. Никога не съм чувала за него.

— Не? Добър е. Всъщност отличен. — Всяка дума беше кратко и ясно изречена.

Инес сви рамене, без да разбира накъде отива Флора.

— Добре. Искаш ли да ни запознаеш?

— Всъщност ти вече го познаваш.

— Така ли? — Инес знаеше, че няма смисъл да й напомня, че току-що бе казала, че никога не е чувала за него.

Флора й хвърли поглед през рамо.

— Това е Ксавие Вермей.

Устата на Инес се отвори широко и Флора видя как недоверието преминава в объркване.

— Ксавие Вермей да работи? Моля ти се! — засмя се тя и удари с ръка по масата.

— Вярно е. Видях шапката му в галерията.

За миг настъпи тишина.

— Шапката му? Познала си шапката му?

— Вървеше пред мен в тълпата, когато отивах към галерията на баба му. Предположих, че и той отива там.

Инес изсумтя отново и протегна ръка към цигарите си. Флора понечи да й върне нейната, но Инес поклати глава.

— Задръж я. Изглежда, имаш нужда от нея.

Тя запали нова цигара, загледана внимателно във Флора, а Флора беше загледана в мача на Бруно, когото по-възрастният човек направо сразяваше.

— Значи, когато казваш, че си видяла Ксавие в тълпата, не си опитала да повървиш с него? Да поговорите, да се държиш приятелски със сина на клиента си…

— Не, той вървеше пред мен.

— И ти просто го проследи.

— Да.

На Флора не й беше нужно да поглежда към Инес, за да разбере, че е настроена да се шегува.

Флора дръпна още веднъж от цигарата, без да обръща внимание на сарказма на приятелката си, и предаде информацията с минимална емоция и максимална експедитивност.

— Видях негова творба на витрината на друга галерия. Не знаех, че е негова. Собственикът предложи да се срещна със скулптора, но той отказа да излезе и да говори с мен.

Инес се наведе напред, облегнала лакти на масата.

— Той всъщност отказа, така ли?

— Скри се отзад — отговори Флора, дръпна силно от цигарата и вдигна брадичка нагоре.

Последва мълчание, докато Инес обмисляше случилото се.

— Ами, може да е ядосан, защото го накара да удари колата си.

— Не съм го накарала да направи нищо.

— Ти мина с колелото си покрай него по бански. Той удари колата си. Направи си извода. — Инес отметна глава назад и се разсмя, замахвайки с цигарата си във въздуха. — Знаех си! Знаех си, че има нещо между вас. Видях го онази вечер на партито на „Ермес“.

— Какво видя?

— Лицето му. Изглеждаше сякаш не знае дали да те хвърли от прозореца, или да се хвърли върху теб и да те отвлече.

Флора погледна встрани, а сърцето й заби лудо.

— Кажи го — настоя Инес, като я наблюдаваше внимателно. — Той е красавец.

— Той е красавец — повтори веднага Флора.

— О, по дяволите! — възкликна Инес, изпаднала в паника сега, когато предизвикателството й беше прието. — Чуй ме, от самото начало ти казах, че Ксавие носи само неприятности. Изобщо не е подходящ за теб. Той е хаос и опасност, и мрак, а ти си спокойствие и светлина, и ведрина. Напълно неподходящи сте един за друг. Той е всичко, което ти винаги си казвала, че не искаш. Колкото по-далече стоиш от него, толкова по-добре.

— Не се тревожи, точно това смятам да направя — отговори Флора и заби злобно цигарата в пепелника, след което започна да разглежда менюто, мразейки начина, по който се свиваше стомахът й при мисълта да последва добронамерения съвет на приятелката си. — Има ли нещо определено тук, което искаш да ми препоръчаш? — смени темата тя.

Инес остана загледана в нея един дълъг миг, преди да отговори:

— … Вземи мидите. Невероятни са.

Семейството й идваше в града от поколения назад и беше съвсем естествено тя да знае местата с най-добрата храна.

Бруно се появи, целуна приятелката си по устните и разроши косата на Флора, докато сядаше.

— Поръчахте ли вече? Умирам от глад.

— Идваш точно навреме, бебчо — усмихна се Инес. — Унизиха ли те?

— Напълно — направи гримаса в отговор той. — Няма шега при старците. — Той взе едното меню, видя, че има бургери, и отново го остави на масата. — Разбрахте ли, че балът на града е тази вечер?

— Да. Винаги е много забавно.

Бруно си отчупи голямо парче хляб от кошничката на масата.

— Какво ще кажеш? — обърна се той към Флора. — И двете ще ми бъдете дами и ще изглеждам като голям играч.

— Ха! Иска ти се! — прихна в смях Инес при това предложение.

— Не, благодаря, Бруно — измърмори Флора.

— Защо не?

— В момента Флора ще е едно много кисело трето колело, нали така?

Флора присви предупредително очи. Точно сега не беше в настроение да си правят шеги с нея. Бруно поклати глава неразбиращо.

— Слушай, ще ти хареса. Не е нещо грандиозно — защо мислиш, че аз отивам? Всеки може да присъства — просто сядаш да ядеш където искаш на дълги маси, а танците са старинни фолклорни и диско.

— С удоволствие, но нямам какво да облека — направи иронична физиономия Флора.

Инес също протегна ръка за малко хляб.

— Няма проблем. Ще отидем до онзи бутик. Вече видях роклята, която ще ти стои идеално.

— Инес, няма да ходя на бала — каза остро Флора.

— Флора! Ще отидеш! — ухили се Инес, отговаряйки със същия тон. — Държиш се като глупачка. Ако няма да правиш секс, ще трябва да танцуваш. Твой избор, mon amie.