Карън Суон
Парижка тайна (20)

Деветнадесета глава

Флора стоеше до вратата и се взираше към голямата къща, чувствайки се изтръпнала от нерви. В тъмното тя изглеждаше по-внушителна, огромната й сянка падаше върху моравата, лампите на балконите пред всеки прозорец хвърляха кръгове от светлина като на оперна сцена. По-рано беше чула вратите на колите да се затварят, когато всички се бяха върнали вкъщи по различно време — първо Лилиан, чийто висок глас се понесе наоколо, когато на алеята я посрещнаха два малки мопса, след това Ксавие (предположи тя) тихо, като се изключат тежките му стъпки по чакъла. И накрая Наташа, която говореше по телефона и се смееше, като почти изпадна от колата, залитайки опасно по чакъла на високите си токчета.

Флора се бе измъкнала от стаята за цветята в голямата къща в 6 вечерта, когато на първия етаж се бе възцарила тишина, използвайки възможността да се втурне боса през моравата към сравнителното спокойствие на малката къща край басейна, когато всички бяха горе.

Но сега, сега трябваше да се върне отново там. Трябваше да се види с Магда, страховитата майка на Жак — негов израз, дори по-плашещ, изречен с френски акцент — и трябваше да понесе втренчените погледи на Наташа и мълчанието на Ксавие. Щеше да ги види за първи път, откакто бе заложила бомбата под семейната им история.

Тръгна развълнувана през моравата покрай осветените кипариси и евкалиптови дървета, отново взела обувките си в ръка. Трябваше само да чуе съобщението на Жак с чаша в ръка, а след това можеше отново да си тръгне. Нямаше да остане за вечеря. С малко късмет можеше да се върне в къщата край басейна до половин час.

Стигна до терасата и мина през отворени френски прозорци, които водеха към широк коридор, украсен с мраморни статуи. Нямаше никого. Всички врати в коридора бяха затворени и Флора нямаше представа коя беше кухнята, всекидневната и дори входната врата.

Спомни си, че обувките все още са в ръцете й, облегна се на касата на вратата и ги обу. Закопчаваше каишката, когато една врата по средата на коридора се отвори и от нея излезе Наташа.

Наташа не я забеляза. Тя отиваше в обратната посока, към стълбите, но въпреки това Флора замръзна, като я видя, не на последно място, защото Наташа не беше облечена в нещо, което можеше да се нарече официална дреха. Всъщност носеше бял гащеризон.

Флора погледна ужасено към собственото си облекло — вталена памучна рокля в черно и бяло с дълбоко квадратно деколте. Беше обикновена лятна рокля, но тя й бе придала по-официален вид, като бе добавила червените си велурени обувки с висок ток и червено червило, за да постигне ретро блясък в стил Бриджит Бардо. При всички случаи не изглеждаше великолепно, но не беше взела нищо, с цел да е великолепна, беше взела дрехи за работа и ако намереше време, и за малко почивка на слънце.

Погледна към моравата… Все още можеше да изтича обратно и да се преоблече. Имаше време. Няколко минути нямаше да навредят. Можеше да обвини натовареното движение. Ха!

Не.

О, Господи. Какво може…?

— Ah! Elle est ici, monsieur — каза Женевив, която излезе от същата стая и видя Флора, замръзнала до френския прозорец. Тя се усмихна и й направи знак да се приближи.

Флора се заслуша в звука от собствените си стъпки, които отекваха по черно-белия мраморен под. Пристигането й със същия успех можеше да се обяви с фанфари. Естествено, когато се показа на вратата, всички гледаха към нея.

Жак стоеше до камината, облечен с кремаво сако, Лилиан и една дребна, но набита жена седяха една срещу друга в тапицирани със синя коприна фотьойли, на скута на по-възрастната жена имаше малко кученце и още едно в краката й. И двете жени бяха с чорапогащници и си бяха направили прически. В сравнение с тях с голите си крака и памучната рокля Флора се почувства почти все едно отива на плажа.

Къде беше Ксавие? Все още горе? Погледът й го потърси, но не го видя никъде, докато влизаше в стаята под страховития поглед на Магда Вермей (или по-скоро Фон Ташелт).

— Флора, запознай се с майка ми Магда — каза Жак, който се приближи към нея и притисна буза до нейната, по веднъж от всяка страна. Запита се дали усети треперенето й.

— Enchantée, madame — каза Флора и с усилие се въздържа да не направи реверанс. Тази жена може и да е била омъжена за нацист — или най-малкото симпатизант на нацистите — но в нея имаше нещо почти царствено. Жак беше прав — страховита беше точната дума. Беше възрастна, но не и слаба, не смалена, и Флора усещаше, че я наблюдава съсредоточено.

Зад нея изведнъж настъпи раздвижване и когато се обърна, Флора видя Наташа да се връща наперено, облечена с костюм на „Сен Лоран“ и високи обувки, но без блуза — нищо чудно, че се бе преоблякла толкова бързо. Когато видя Флора, тя замръзна на място, а след това погледна недоволно към баща си.

— Така по-добре ли е?

— Не много — промърмори неодобрително той.

В този момент Флора забеляза Ксавие, застанал в дъното на стаята. Той си наливаше питие от бара в нишата — нищо чудно, че не го бе видяла. Беше облечен подобно на сестра си с черен костюм, въпреки че той не бе забравил да облече риза, което, както й каза предателски един тих глас някъде в главата й, беше жалко. Ксавие с нищо не издаде, че е забелязал присъствието й или че ако я бе забелязал, това изобщо го интересува. Флора отклони поглед, насочвайки вниманието си отново към сестра му.

— Е, бабо, виждам, че си се запознала с Флора — каза Наташа, като успя да постави ударение върху името на Флора, което идеално показа чувствата й към нея. Тя влезе бавно в стаята и се настани на облегалката на фотьойла на баба си.

— Тъкмо щяхме да се запознаем — отговори Магда, а малките й черни очи — като стафиди в подобно на тесто лице — не се отделяха от Флора.

— Имахме късмет, че човек от калибъра на Флора работи по колекцията с нас — каза Лилиан, насочвайки думите си към Магда сякаш е малко глуха. — А бащата на Флора беше главен аукционер в „Кристис“ в Лондон. Той продаде „Слънчогледи“, нали?

— Точно така.

Флора се усмихна с благодарност, когато Жак сложи в ръката й чаша с шампанско.

— Значи изкуството е семеен бизнес за вас — изрече хладно Магда. — Както и за нас.

Флора се втренчи в нея, разбирайки какво се опитва да направи. Магда искаше тя да възрази, да й каже: „Не, моето семейство изобщо не е като вашето“. Искаше да види осъдителния й поглед, най-после да се изправи пред презрението, което знаеше, че заслужава.

Но Флора просто се усмихна. Каквото и да бе направил Франц, Жак не беше отговорен за баща си, това й беше ясно. Той беше добър човек, лекар.

Жак отиде отново до камината и взе чашата си, която бе оставил на полицата.

— Радвам се, че всички сме тук. Исках да ви кажа какво съм решил да направя.

— За какво, тате? — попита Наташа, облягайки се назад, и сакото й се отвори опасно.

— Следващите ни действия като семейство.

— Тогава тя защо е тук? — попита рязко Наташа и седна по-изправена — кризата със сакото веднага бе избегната — след което посочи с пръст към Флора, която в отговор отстъпи крачка назад.

— Защото Флора е в центъра на моя план — отговори спокойно Жак. — Би ли седнала, Флора? — усмихна се той и посочи дивана срещу него.

Флора зае колебливо мястото си, осъзнавайки болезнено, че сега Ксавие бе пристъпил към средата на стаята и стоеше точно зад нея с напитка в ръка.

— Няма да преувелича, ако кажа, че последните няколко дни бяха най-неприятните в живота ми — започна неуверено Жак. — Срамът, който изпитвам, притиска като тежест гърдите ми, смазва ме. Смазва всички нас. От момента, в който научихме ужасната истина, непрекъснато си задавам въпроса „Как не сме знаели?“. Защо аз през всичките тези години не съм подозирал за тъмното ни минало? Това ли сме ние? Ти? — погледна към сина си той. — Ти? — погледна и към дъщеря си. — Наистина ме боли да гледам как се отнасят хората с всички вас, сякаш вие сте подписвали онези документи или сте стояли над главите на горките хора с пистолет в ръка. — Той замълча за момент и затвори очи. Флора се огледа и забеляза как Лилиан се е втренчила в съпруга си с истинска загриженост и дори и обичайното смръщване на Наташа е изчезнало и очите й бяха кръгли и тъжни, когато не бяха презрително присвити. Очите на Магда, от друга страна, бяха плътно затворени, брадичката й беше издадена напред, а ръцете й галеха заспалото на скута й куче.

— Иска ми се тази истина да беше лъжа. Бих направил всичко нещата да бяха различни, но не можем да променим онова, което се е случило в миналото. Разбирам го. Това, че най-после знаем истината за ролята на семейството ни в онези мрачни години, не променя случилото се. Но променя нас, нашия фокус, защото има нещо, което можем да направим сега. Можем да се разкаем открито, така че целият свят да ни чуе. Можем да се присъединим към техния ужас, да го споделим.

— Но как, Жак? — погледна го разтревожено Лилиан.

— Ще върнем картините.

— Какво ще направим? — заекна Наташа. — Не!

Но последвалото мълчание и суровият, втренчен поглед на баща й я накараха отново да седне и да сведе поглед.

Флора започна да усеща своя собствена паника, но по много различна причина. Да издири всички наследници, за да им върнат картините? Това щеше да й отнеме години!

— Флора, ето затова имаме нужда от теб. Вече ни доказа колко прецизна си в работата си, колко решена си да направиш каквото е правилно…

Магда се изкашля. Флора се вгледа в лицето му, търсейки сарказъм, но не го откри. Само спокойна молба.

— Затова не искам никой друг, освен теб да работи по това. Онези сделки не са направени доброволно. Сключени са заради страх, ужас, отчаяние, лъжлива надежда. Не искам да съм част от това.

— Жак — започна тя. — Поласкана съм. И идеята е наистина благородна. Изпитвам огромно уважение към теб само заради това че дори си го помислил, но няма да е толкова лесно просто да се открият предишните собственици и да им се върнат картините. Германците са били много прецизни в документацията си, старали са се всичко да изглежда като законна продажба — ще бъде почти невъзможно да установим кои сделки са направени под натиск и кои не. — Тя примигна. — Но дори и да успеем да установим кои са били фалшивите сделки — онези, които, както казваш, на практика са били въоръжен грабеж от страна на СС — намирането на наследниците ще е гигантска задача. Толкова много от хората, които са продали тези картини, ще са умрели в лагерите, а продажбата на ценностите им е бил отчаян опит да ги разменят срещу свободата си. Онези, които са успели, може да са се преместили в друг град, в друга страна, може да са сменили имената си… Ако една продажба не е оспорена или дадена картина не е регистрирана в Регистъра за изгубени произведения на изкуството, намирането на наследниците ще бъде като да открием игла в купа сено.

Жак кимна, изслушвайки я с нужното внимание.

— Разбирам какво казваш и имам предложение как да направим процеса по-ефективен. Теглим черта от 1938, времето на Аншлуса в Австрия. Както казваш и ти, след тази дата няма как да разберем дали една сделка е била законна, или е извършена под натиск като част от споразумение за бягство. Всичко, продадено на баща ми преди 1938, според мен можем спокойно да смятаме за сделка, сключена със свободната воля и на двете страни. Тези предмети искам да продам на аукцион. За останалите — всичко продадено на баща ми след 1938 — искам да се опитаме да открием имената на предишните собственици и да ги върнем на наследниците им. Там, където не успеем, ще трябва да приемем историята такава, каквато е — че са продадени на баща ми със съгласието на собствениците — и също да ги продадем чрез аукцион. — Той вдигна ръка за тишина, когато Наташа отвори уста да заговори (или по-скоро да възрази). След като от окончателната цена се приспадне твоята комисиона, Флора, както и тази на аукционната къща, искам всички средства да се вложат в новия фонд, който ще създадем в полза на децата на бежанци.

В стаята се възцари удивена тишина.

— Ще ги нарекат кървави пари — каза с горчивина в гласа Магда. — Няма да ги вземат.

Всяка нейна дума беше като хвърлен на пода камък.

— Не съм съгласен. Така ще покажем на Франция, че не сме чудовища, че и ние не сме знаели фактите както всички останали. Не можем да променим случилото се, но можем да покажем съжалението и смирението си, както и желанието ни да изкупим стореното от баща ни. Защото онова, което е извършено, може да е извършено под нашето име, но не с него. Ние не сме Фон Ташелт. Аз не съм той.

Магда отвърна поглед дълго преди Жак да обърне глава и да погледне към Флора.

— Ще ни помогнеш ли? Вече пуснах обява в бюлетина на Асоциацията на търговците на предмети на изкуството и антики, в която моля хората, които смятат, че може да са законните наследници, да се свържат с нас.

Флора преглътна, чувствайки, че устата й пресъхва. Почувства се сякаш е засмукана в проблемите на семейството. Онова, което бе започнало като кратък преглед и оценка, сега се превръщаше в истинско проучване из цяла Европа (а вероятно и по-далече) за наследниците на жертвите, чиито ценности са били разграбени от нацистите. Погледна лицата, които очакваха отговора й — Жак, загрижен да изкупи вината; Лилиан, като собствената й майка, просто загрижена; Магда и Наташа, настръхнали от яд и негодувание. Ксавие — е, не беше нужно да се обръща, за да разбере какво е изражението на лицето му в този момент. Усещаше горещия му гневен поглед на тила си.

Половината от семейството я ужасяваше, изливайки открито омраза върху нея, а другата половина я молеше за помощ в опитите си да се измъкне от света на таблоидите, където я бе запратила нейната недискретност. Помисли си с горчивина, че не е съюзникът, за когото я смятаха. Не беше ли това най-малкото, което можеше да направи? Най-малкото, което им дължеше?

— Разбира се, че ще помогна — отговори тя. — За мен ще е чест да работя по този проект и да ви помогна да върнете картините на законните им собственици.

Лилиан плесна с ръце, стана и целуна Флора по бузата.

— Толкова сме благодарни — изрече тя с ръце на раменете на Флора.

— Има още нещо — каза Жак, докато Лилиан отново сядаше. — Името ни е Вермей, не Фон Ташелт. Знаем истината за миналото си — не можем да се преструваме, че не я знаем — но можем да я загърбим. От този момент нататък не искам никога да чувам името на баща си. Нито в тази къща, нито някъде другаде. — Той погледна майка си, след това и децата си. — Ясно ли е?

Флора не можеше да види отговора на Ксавие, разбира се, но видя как Наташа кимва, поне веднъж смирена.

— И така, предлагам тост — вдигна високо чашата си Жак. — За новото начало.

— Новото начало — изчурулика Лилиан точно в момента, в който Женевиев се върна в стаята.

— Посетител за вас, мадам — каза тя.

Жак изглеждаше изненадан.

— Благодаря, Женевиев. Извинете ни за момент.

Флора погледна отчаяно към Жак и Лилиан, които излизаха от стаята, оставяйки я с Магда, Наташа и Ксавие. Щеше да е по-безопасно да плува в басейн с акули.

Тя отпи една глътка, без да е съвсем сигурна какво да направи, след като бе настъпила тишина и атмосферата в стаята се бе променила.

— Е, може би трябва да тръгвам — каза тя и остави чашата си на масата, след което понечи да се изправи. — За мен беше удоволствие да…

— Ти си тази, която започна всичките неприятности — прекъсна я Магда, все още галейки кучето, докато гледаше Флора с хладно спокойствие.

Флора поклати глава.

— Не — възрази тя, усещайки, че устата й отново пресъхва.

— Ти го направи. Всичко беше наред, докато ти не започна да ровиш като малка невестулка.

При тази внезапна обида Наташа се засмя задавено. Магда се наведе напред и кучето изквича тихо, когато го смачка с корема си, и скочи на пода.

— Защо не ни остави на мира? — Възрастната жена бе свила ръцете си в юмруци, устните й бяха опънати мрачно в права линия. — Трябваше да работиш само по някакви картини. Не да разрушиш живота ни. — Последните думи прозвучаха като съскане.

— Аз… не съм искала да създавам проблеми.

— Не? Какво правеше тогава, а? — удари с длан по облегалката на стола Магда.

Флора подскочи. Чу зад себе си Ксавие да се раздвижва. Господи, какво щеше да направи той? Щеше да й приложи хватка ли? Обърна се леко, така че да може да го вижда от дясната си страна.

— Опитвах се да проуча всичко. Да разбера — отговори тя, доколкото можеше, спокойно, но гласът й очевидно потрепна и възрастната жена се усмихна при това доказателство за страха й.

— Не я оставяй да те заблуди, бабо. Тя създава само неприятности — намеси се Наташа и се засмя жестоко. — Знаеш ли, че ме удари? Тате каза ли ти?

Флора остана с отворена уста.

— Какво? Изобщо не беше така — възрази тя и усети как при тази ескалация на атаката, при тези очевидни лъжи, очите й се пълнят със сълзи. Те имаха числено превъзходство и всички го знаеха.

— Така ли? А как беше? Ти беше свидетел, Ксавие, нали? Влезе и видя как тя ме напада, защото не й беше харесало нещо, което бях казала или направила, или… каквото и да е.

Ксавие не отговори. Наташа повдигна вежди, учудена от мълчанието на брат си.

— Ксав? Кажи на баба какво видя. Кажи й точно какво представлява тази кучка…

— Достатъчно! — извика Ксавие.

От стената отскочи удивено мълчание.

— Какво каза? — прошепна Наташа, зашеметена така, сякаш я беше ударил.

— Достатъчно — повтори по-тихо Ксавие.

Наташа, шокирана, отвори уста и присви очи в тесни цепки. Няколко секунди тя буквално не можеше да проговори.

— Нейната страна ли взимаш?

— Не. Не взимам…

Но Наташа не го остави да продължи.

— Взимаш. Взимаш! Но ти я мразиш. Ти самият ми го каза.

— Аз… Не, аз… — Той погледна към Флора. — Просто не мисля, че с такова поведение може да се постигне нещо. Татко е прав. Станалото — станало. Това, което има значение сега, е как ще продължим напред.

Но разумните разсъждения не стигнаха до Наташа.

— Спал ли си с нея, това ли е? — извика тя, вече скочила на крака. — Завъртяла ти е главата, така ли?

— Какво? Не! — изсмя се той, почти потрепервайки ужасено при тази мисъл.

Флора усети това като плесница, но Наташа отново насочи вниманието си към нея, без да й оставя време да си поеме въздух.

— Това ли е играта ти? Разделяй и владей? Мислиш, че можеш да застанеш между нас? Мислиш, че представлението ти на мис Перфектна ще подейства при него, както е станало с баща ми? — Тя се засмя сухо. — Веднага ще ти дам един съвет. Изобщо не се опитвай.

— Разбрала си всичко погрешно — тръгна към сестра си Ксавие. — Между нас не се е случило нищо. Тя е…

— Какво е? — попита Наташа, когато той не успя да завърши изречението и пристъпи бавно към брат си, втренчила поглед в него. — Какво е тя, Ксав?

Той я гледаше, без да отговори. Флора усети, че трепери, докато всички очакваха присъдата му.

— Какво е тя, Ксав? — повтори Наташа. — Кажи ми.

— Нищо — сви рамене той.

Флора не успя да се сдържи и ахна, вече напълно унижена — „малка невестулка“, „кучка“, „нищо“ — и избяга от стаята, преди да са успели да видят сълзите й, а в ушите й остана да звучи победоносният смях на Наташа.

— Чакай! — чу тя Ксавие да вика, но той не я последва, не се извини и след минути тя отново беше в малката къща и хлипаше на дивана зад заключената врата.