Карън Суон
Парижка тайна (17)

Шестнадесета глава

Флора стоеше на стълбите на къщата и гледаше нагоре към сребристите прозорци, в които се отразяваха съседните сгради, а животът и тайните на хората в нея бяха добре скрити зад стъклата. Как щеше да каже на тези хора това, което имаше да им каже? Защо трябваше тя да им разкрие факта, че тяхното място в елита на обществото е постигнато с корупция и разорение? Че ръцете им са изцапани с кръв? Че щом това излезе наяве, ще се озоват в ада? А то щеше да се разбере. Щом тя бе успяла да го открие, всеки, който имаше проблем с тях, щеше да го изрови за два пъти по-кратко време от нея.

Но нямаше кой друг да им го каже. Дори Ангъс, винаги готов на мига да прекоси Атлантическия океан, нямаше да успее да стигне навреме за уговорената среща.

Икономът вече беше отворил вратата и стоеше вътре, оставил огромна зинала паст във великолепната сграда на Хаусман. Флора изкачи бавно стълбите и влезе във фоайето с огледалата. Беше идвала вече няколко пъти през последните седмици, но това, че познаваше обстановката, не я правеше по-малко впечатляваща и Флора откри, че не може да срещне собствения си поглед в огледалата, където многобройни отражения примигваха към нея. Как можеше това да е дом? Дори в Лувъра имаше повече душа.

Тя тръгна с наведена глава, очаквайки икономът да я отведе в официалния салон, където Лилиан и Жак приемаха повечето си гости, затова се изненада, когато той се насочи надясно и я поведе по широк бледосив коридор, по който бяха подредени орнаментални крушови дървета. Влязоха в една стая, която не беше стая, а по-скоро преддверие, украсено с нарисувана върху коприна градинска сцена и голяма кръгла маса в средата, върху която стояха спускащи се надолу бели орхидеи. Зад нея, от другата страна, имаше лъскава кафява врата, плътно затворена.

— Тук ли? — погледна иконома Флора.

— Последвайте ме, ако обичате — изрече той и я поведе към вратата.

Флора преглътна притеснено, когато дочу провлачения говор на Жак Вермей от другата страна.

Тя сви устни, пое си дълбоко въздух и стисна силно очи. Когато отново погледна, вратата беше отворена и цялото семейство заедно с Лионел Травер се взираше в нея.

Стомахът й се преобърна.

— Влезте — покани я сърдечно Лилиан и й направи знак да се приближи, а Флора установи, че краката й не помръдват. Когато видя Наташа и Ксавие — и двамата проснати на дивана като тийнейджъри с електронна игра — тя се почувства сякаш й е направена засада. Те защо бяха тук? Защо днес, на тази среща? Докато влизаше, залепила несигурна усмивка на лицето си, цялата смелост, която се бе опитвала да събере в таксито по пътя дотук, я напусна.

Стаята беше не по-малко великолепна от другите, които бе видяла, но тук нямаше огледала; имаше повече снимки, материите бяха дебел лен, а не копринен брокат, цветната гама по-съвременно графитеносиво и бяло, във вазите като снежни топки стояха гъсти букети от бели хортензии. Не можеше да се каже, че е уютно, но беше много по-лично и задушевно пространство от официалния салон и тя осъзна, че е била допусната до вътрешността на светилището. Вече я смятаха ако не за приятел, то за съюзник, човек, който е на тяхна страна. Иронията на всичко това почти можеше да я разплаче.

Наташа, седнала свита настрани на дивана, заровила босите си стъпала във възглавниците, я наблюдаваше с подозрение и вдигна надменно едната си вежда, когато видя консервативното облекло на Флора. (А на Флора й се искаше да знае какво би облякла за среща с майка си при същите обстоятелства.) Наташа носеше отрязани до коленете прилепнали дънки и тънък потник — без сутиен, разбира се — по ръцете й бяха наредени гривни, ноктите й бяха с маслиненозелен маникюр, дългата й коса беше вдигната в хлабав и разрошен кок на главата й.

Ксавие не беше по-добре. С джинси и ленена риза, толкова смачкана, че изглеждаше сякаш е минал през нея с мотора си, сложил глезен върху коляното си, разперил ръце върху облегалката на дивана, той сякаш заемаше половината място — ако не и целия въздух — в стаята. Докато прекосяваше стаята и сядаше, той я наблюдаваше, както лъв гледа антилопа.

— Не гледай така изплашено, Флора — засмя се Лилиан и двамата с Жак станаха да се ръкуват с нея. — Когато говорих с Ангъс миналия ден, той каза, че сме успели да спазим срока за аукциона на „Кристис“, така че решихме, че ще е добре да споделим щастливата новина с Ксавие и Наташа. Те толкова се интересуват от откритието и искат да знаят всичко за него, както ти вече знаеш… — Тя се усмихна някак извинително според Флора. — Така че си помислихме, че е по-добре да чуят лично това, което има да ни кажеш.

— Разбира се — кимна Флора и се опита да се усмихне, но внезапно почувства устните си толкова сухи, че езикът й сякаш щеше да се залепи на върха на устата й. — Да. Ъм, имате ли нещо против да…? — попита тя и посочи към каната с ледена вода и чашите на масичката за кафе. В една шампаниера до нея имаше бутилка шампанско „Лоран-Перие“, но тя не можеше да понесе дори да погледне към него. Със сигурност нямаше да я отворят днес.

Наля си бързо малко вода, забелязвайки учуденото изражение на Жак Вермей, докато я изпиваше до дъно на големи глътки. Остави чашата, притисна ръка до мокрите си устни и изчака малко, разбирайки от мълчанието им, че чакат да започне презентацията си. Бяха ли забелязали, че не носи нищо? Подозираха ли, че фактът, че не носи никакви материали, означаваше, че нещо не е наред?

Погледна към Травер за помощ, за насока, за нещо, но той задържа погледа й за момент и след това се обърна и през нея като стрела премина гняв. Това й даде смелост.

Флора седна в единствения останал фотьойл с изправен гръб и кръстоса глезени като викторианска учителка.

— Името Франц фон Ташелт говори ли ви нещо? — започна тя, като задържа погледа си върху по-възрастните членове на семейство Вермей, но забелязвайки с периферното си зрение как Лионел Травер завърта бързо глава при споменаването на това име.

Жак и Лилиан поклатиха глави с безизразни лица, но с изострено любопитство.

— Non. Кой е той? — попита Жак и кафявите му очи светнаха.

— Бил е австрийски търговец на произведения на изкуството, който напуснал Виена след Аншлуса през 1938 и се преместил в Париж.

— Не съм чувал за него — сви рамене Жак.

— Ами, името му непрекъснато се появяваше в предварителните ни проучвания — картината на Реноар, тази на Фошо, по-незначителните скици на Пикасо и Матис… той е бил последният доказан собственик на тези картини.

— Доказан? — Лилиан присви очи, като очевидно не хареса звученето на тази дума, нито начина, по който Флора постави ударение върху нея.

— Доказан, в смисъл че няма по-нататъшна следа, която да показва, че е продал картините — обясни колебливо тя.

Всички смръщиха чела.

— Знам, ние също не можахме да го разберем. Нещо не беше както трябва — продължи неуверено Флора и плъзна обвиняващ поглед към Травер. Преглътна силно. — Докато не открихме още нещо тази сутрин.

Никой не каза нищо, но Флора видя, че сега адвокатът е наострил уши като ловджийско куче. Представи си много добре ужаса му, че ще бъде разкрит фактът, че ги е мамил толкова дълго. Но не я беше грижа за него или за интересите му.

— Разминаванията, които открихме, ме накараха да направя някои запитвания отвъд обичайните, които правим. — Вярно беше, че никога по-рано не бе имала причина да проверява истинността на самоличността на клиентите си. — Боя се, че няма лесен начин да кажа това.

Тя замълча и си пое въздух. Когато разбулеше седемдесетгодишната лъжа, дали това щеше да разбие семейството, което точно тази лъжа е трябвало да свърже по-здраво?

— … Не намираме никакви следи от човек на име Франсоа Вермей.

Последва удивено мълчание, толкова оглушително, че Флора можеше да се закълне, че чува дървояда, който работи в дървото, и гълъбите на гредите, които рошеха перата си.

— Аз… аз знам, че това е наистина шокиращо — каза бързо тя и вдигна ръце да ги успокои, когато видя как всички остават с отворени уста, осъзнавайки какво им казва. След това погледна право към Жак. — Но се боя, че всичко сочи към факта, че този човек — вашият баща — известен като Франсоа Вермей, всъщност е бил Франц фон Ташелт.

Последва още едно мълчание, след това прогърмя неочакван глас:

— Защо? Защо ще прави такова нещо?

Беше Наташа, вече скочила на крака, готова да нападне. Флора потрепери.

— Мисля, че е направено заради личната им безопасност. — Тя погледна към Жак. — Родителите ви веднъж вече избягали от нацистите, като напуснали Виена и се установили в Париж. Майка ви успяла да избяга, но когато Франц, Франсоа… — тя се спря. — Когато той умрял, мисля, че баба ви сменила името си, за да не привлича внимание.

— Какво внимание? — попита настойчиво Лилиан с остър като диамант глас. — Щом вече е била в безопасност…?

Флора усети, че започва да се колебае, когато стаята се изпълни със силни емоции.

— Франц фон Ташелт е известен търговец на произведения на изкуството за Третия райх.

Внезапен силен смях накара всички да се обърнат шокирани. Все още на стола си, Жак Вермей удряше бедрата си с отметната назад глава.

— Аз… — Флора не знаеше как да продължи. Тя се втренчи в ръцете си. — Съжалявам.

— Мадмоазел Сайкс! Флора! — смееше се Жак. — Никога през живота си не съм чувал нещо толкова смешно. Баща ми с различно име? Баща ми нацист? Знаете ли кои сме ние, за какво работим?

— Да — преглътна тя.

— Тя е лъжкиня! — изкрещя Наташа и тръгна към нея с разтворена ръка, но Ксавие я хвана за лакътя и я дръпна обратно на дивана.

— Недей — промърмори той с необичайно тих при създадената ситуация глас, очите му — като черни звезди, приковани върху Флора, насочил към нея спокойния си гняв, който беше по-ужасяващ от представлението на Наташа с размахването на ръце и крясъците. Ако бе повярвал в думите й, тогава я мразеше повече от всякога, защото ги бе изрекла, защото тя беше тази, която им го съобщаваше.

— Но ти знаеш, че си го измисля! — възрази Наташа, опитвайки се да се измъкне от него. — Опитва се да ни дискредитира! Да ни унизи! Няма…

— Наташа! — извика Лилиан, клатейки отчаяно глава, с огромна болка, изписана на лицето. — Поне веднъж се контролирай, нещастно създание!

— Вярно е.

Всички се обърнаха удивени към Травер, застанал в ъгъла на стаята, със спокойствие, което контрастираше на развихрилите се емоции. Флора се втренчи учудено в него. Не беше очаквала да го признае.

— Затова майка ви толкова отчаяно настояваше да не влизате в апартамента — изрече той тихо и със забележителна сдържаност. — Всичко, което е направила, е направено — както каза мадмоазел Сайкс — за вашата безопасност. — Той направи жест към Флора сякаш тя беше негов помощник, съюзник, който работи заедно с него.

Изражението на Жак се промени напълно. Теорията на Флора можеше да пренебрегне като измислица, добронамерена, но прибързана грешка на една наивна непозната. Но неговия адвокат? Човекът, който като баща си преди него през цялата си кариера бе работил в защита на семейството му?

— Лео — започна Жак, пребледнял до пепелявосиво. — Какво говориш? Не може да имаш предвид, че…

— Права е, да. — Травер погледна право към Флора. — Онзи ден в офиса ми, mamʼselle, бяхте права и за липсващите документи. Наложи се аз да ги взема от бюрото, след като си тръгнахте от апартамента. Писмото, изпратено до фирмата ни, от влезлите с взлом наричаше собствениците Фон Ташелт, така че трябваше да предположа, че в кабинета е имало документи от баща ми, които идентифицират всички нас. Естествено, аз имах инструкции да направя всичко необходимо това да не се случи.

Флора го гледаше втренчено, и сама досетила се поне толкова, но все пак бе зашеметена — и изпълнена с подозрения — когато го чу да признава.

— Тогава защо не сте взели документите, преди ние да влезем в апартамента?

— Нямах тази възможност, mamʼselle. Писмото било препратено от служителя ни, който не знаеше за съществуването на допълнението към завещанието, да не говорим за подробностите в него. Когато разбрах какво е станало, семейството също вече знаеше и ви се бяха обадили. Нямаше време. Оставаше ми само да се надявам, че до такава степен ще сте погълнати от колекцията, която сте открили, че няма да помислите да отваряте чекмеджетата. Или поне не веднага.

Флора се втренчи в него, опитвайки се да разбере играта му. Той изричаше всичко, което тя с огромни усилия бе открила и сама, отделяйки истината от лъжите му; той потвърждаваше предположенията й, като отново се правеше на съюзник, но тя нямаше да позволи да я заблуди втори път.

— Боя се, че не ви вярвам — отговори хладно тя. — Ако влезлите са разбрали от документите, че собственици са Фон Ташелт и са изпратили писмото до вас, как вашият служител, който според вас не е знаел нищо за завещанието или допълнението към него, е разбрал, че трябва да го изпрати на семейство с напълно различно име?

Точно този въпрос я беше довел до разкриването на тайната само преди няколко часа. Травер със сигурност е пазел истинското име на Вермей в пълна тайна; не би могъл да си позволи някой друг да го знае.

— Защото е в компютърната ни система — сви рамене Травер.

— В системата ви? — повтори шокирана Лилиан. — Искате да кажете, че информацията просто си стои там? Че всеки може да види, че всичко, което е принадлежало на Фон Ташелт, сега е собственост на Франсоа Вермей?

— Не. Само тези, които работят пряко с мен, имат достъп до тези файлове, madame. Само двама души.

— Но щом са видели името…

— То не означава нищо за тях, madame. Защо да означава? Наследства непрекъснато преминават през различни имена в едно и също семейство чрез бракове, а въпросният служител е на двадесет и три години и е завършил право. Името на един нацистки търговец на предмети на изкуството от Втората световна война не означава нищо за него и това няма да се промени. Няма причина това име да бъде разпознато от човек извън сферата на историята на изкуството, един наистина малък и затворен свят.

Травер погледна отново към Флора:

— Намерението ми не беше да ви заблуждавам, mamʼselle, просто действах според изричното и много ясно желание на клиента ни. — След това се обърна отново към Жак: — Жак, съжалявам. Нямах избор.

Жак, сега наведен напред, обхванал главата си с ръце, изпъшка тихо.

— Не. Не.

Лилиан се изправи с едно плавно движение, приглади разсеяно тясната си пола и започна да крачи из стаята, кършейки ръце.

— Как е възможно това? Как е възможно? Казвате ми, че ние… ние не сме Вермей, а Фон… Фон…?

— Фон Ташелт — довърши вместо нея Травер.

Тя изхлипа и бързо сложи изящната си ръка върху устата си, затваряйки очи.

— Името ни законно ли е? — попита накрая. — За кого съм се оженила? Децата ми дали живеят с имена, които не са признати от закона?

— Лилиан, било е по време на войната. Стотици хиляди хора са се преселвали, емигрирали са, сменяли са имената си, опитвали са се да започнат отначало — и почти всички са били еврейски семейства.

— Не разбирам! — извика тя. — Как може да е било толкова лесно просто да… смениш името си, да смениш цялата си самоличност?

— Не е било лесно. Това, което бащата на Жак е трябвало да направи, за да осигури свободата на семейството си… Той… той…

Жак вдигна очи и се изправи.

— Той какво? Кажи го, човече. Как е спасил семейството си, след като толкова много други не са успели?

Травер преглътна и сведе поглед.

— Сътрудничил е.

— Сътрудничил е — кимна развълнувано Жак, сложил агресивно ръце на хълбоците си. — Искаш да кажеш, че е работил с тях? Работил е за тях! Бил е един от тях!

— Не…

— Не? За глупак ли ме мислиш, Лео? Мислиш ли, че не знам какво е станало с онези нещастни семейства? Тя току-що ни каза, че е бил известен търговец. Той… той ги е… ограбвал. За собствената си печалба!

— За собствената си безопасност — възрази бързо Травер. — За твоята безопасност.

— Не! — извика Жак. — Той е забогатял, натрупал е състояние, ограбвайки онези хора, като през това време е спасявал собствената си кожа. Знаел е, че това е единственото, с което могат да търгуват — знаел е, че ги оставя в една страна без никакъв начин да избягат. Никакви преговори, никакви споразумения, просто еднопосочен билет към лагерите! — извика той с разтреперан глас. — Господи, бил е един от тях.

Той се отпусна на стола, сякаш краката му са били покосени в коленете, скрил лице в ръцете си, а огромните му рамене се разтресоха. Лилиан се приближи и седна на стола до него, притиснала слабите си колене в бедрата му, докато нежно разтриваше гърба му.

— Колко хора знаят това? — попита тихо тя, възвърнала спокойствието си при вида на нещастието на съпруга й.

— Никой, освен нас — отговори Флора. — И Ангъс, разбира се. Казах му точно преди да тръгна за срещата ни тук.

— Лео? — попита Лилиан.

— Само аз. Баща ми предаде тази информация само на мен, когато започнах работа във фирмата.

Тя кимна и за момент се втренчи в една точка на стената.

— Тогава нещата ще си останат така. Ще изтеглим картината на Реноар от аукциона. Няма да продадем нищо — нито дори едно копче — от апартамента. — Тя изговаряше всяка дума с кристална яснота. — Просто ще го затворим отново и ще продължим както преди.

— Но как е възможно? — извика Наташа. — Всичко се промени!

— Нищо не се е променило — отговори още по-тихо майка й. — Ние сме същите хора, които бяхме преди един час. Баща ти не помни баща си. Защо да понася тежестта на неговите грешки?

Никой не каза и дума. Вярно беше, но, разбира се, беше и наивно да мислят, че може да продължават както по-рано?

Флора погледна към Ксавие, чудейки се защо не казва нищо. Той никога не казваше нищо. Беше единственият човек в стаята, който не бе реагирал. От камък ли беше? Беше ли все още там?

Ксавие стоеше до прозореца, с гръб към тях, пъхнал ръце в джобовете на дънките си, навел глава. Слънцето огряваше профила му и за момент — само за момент — Флора видя нещо различно в него: не предизвикателната арогантност или непокорния гняв, или подигравателната надменност от предишните им срещи, а нещо неясно и незабелязано. Някаква уязвимост.

— Ксавие.

Когато чу гласа на майка си, той вдигна глава, погледът му се спря на Флора, докато се обръщаше, и тя отново съзря онова, което бе потрепнало между тях предишната вечер в онази част от секундата, когато бе решила, че целта му е някакъв каприз, когато той бе попитал: „Имате ли нужда да ви закарам?“.

Той примигна, отклони поглед и се приближи до Лилиан.

— Да?

— Ще отидеш в Антиб. Искам да говориш с баба си.

— Майко…

— Чуй ме, Ксавие. Само ти можеш да го направиш. Ти си близък с нея, тя ще говори с теб.

— Ами аз? — настоя Наташа и се наведе напрегнато напред. — Защо не изпратиш мен?

Лилиан я погледна за миг, после отново се обърна към Ксавие.

— Вече е ясно защо баба ти така настояваше да не влизаме в апартамента. Не е искала тя да каже истината на баща ти. Срамува се.

— Ето защо това е нещо между тях двамата. Тя е длъжна да каже истината на татко.

— Никога няма да го направи. Никога няма да го нарани. Баща ти е единственото й дете, тя е обсебена от него. Всички знаем, че едва ме понася, защото съм й го отнела. — Лилиан позволи една лека усмивка да се появи на устните й и посегна към ръката му. — Трябва да отидеш и да говориш с нея, да разбереш какво се е случило, преди да е станало прекалено късно. Вече е стара и здравето й не е цветущо — трябва да получим отговори. — Тя стисна ръката му. — Кажи ми, че ще отидеш?

Ксавие се втренчи надолу към нея, като ясно се виждаше как вената пулсира на шията му. Кимна едва доловимо.

Издала брадичка напред, Наташа потъна сред възглавниците, сякаш я бяха бутнали надолу, и започна да чопли лака на ноктите си.

— Какво искате да направя с колекцията? — попита тихо Флора в последвалата тишина.

Лилиан я погледна, сякаш учудена, че още е там.

— Трябва да продължите с проучването. Въпреки че не можем да я продадем, поне трябва да знаем какво точно притежаваме — независимо дали това ни харесва или не.

— Разбира се — отговори Флора и усети, че леко й прилошава при мисълта, че ще разкрие ужасните истории на тези присвоени произведения на изкуството. На кого са принадлежали? При какви обстоятелства са били продадени? Спомни си отново изражението на Ангъс, когато бе осъзнал истината — цялата колекция бе станала безполезна само с един замах; не можеха дори да дарят картини на някой музей, не и без отново да се установи историята им. Ако искаха тайната да не излезе извън семейството, колекцията трябваше да остане скрита.

— Много важно е информацията, която получихме днес, никога да не излезе от тази стая — каза кратко Лилиан. — Разбирате ли?

Флора и Травер кимнаха.

— Наташа? — изрече въпросително майка й с твърд тон, когато момичето не каза нищо. — Разбираш ли? Това не е нещо, за което да клюкарстваш с приятелите си, чу ли ме?

Наташа извъртя очи, което майка й, изглежда, взе за „да“.

— Ела. — Лилиан помогна на Жак да се изправи. — Това беше огромен шок. — Тя погледна към Флора. — Извинете ни, трябва ни малко време да свикнем с всичко това.

— Разбирам — отговори Флора и също се изправи, отстъпвайки леко назад, за да могат да минат, като забеляза капките пот, които се стичаха по гърлото на неотворената бутилка шампанско.

Нещо сякаш внезапно хрумна на Лилиан и тя спря и погледна към Флора.

— Искам да вземете колекцията в Антиб. Да работите по нея там.

— К-какво? Цялата ли? — вдигна вежди Флора.

— Да.

Флора преглътна.

— Но защо там?

— Искам свекърва ми да я види, искам да се върне в миналото си… — Тя спря, потънала в мисли. — Искам да се изправи пред онова, което е направила. Каквото и да са направили, направили са го заедно.

И тя се обърна и отведе съпруга си, а Травер ги последва.

Флора остана сама в стаята с Ксавие и Наташа, която вече беше свила устни. Но преди да успее да каже нещо, да запрати към нея обида или възглавница, Ксавие проговори пръв:

— Идете си.

Флора погледна от единия към другия.

— Аз… аз съжалявам.

— Така ли? — попита той с язвителна нотка в гласа, извил подигравателно устни. Флора чу обвинението, видя срама в очите му.

— Чу брат ми — изсъска Наташа. — Махай се от къщата ни. Или това не е достатъчно за теб?

Флора наведе глава и бързо излезе. Нямаше значение какво ще каже. Думите никога нямаше да са достатъчни.