Карън Суон
Парижка тайна (3)

Втора глава

Лондон, една седмица по-късно

Аукционната зала беше препълнена, всички места бяха заети и хора стояха скупчени отзад. Всички говореха и се смееха силно, стиснали каталози в ръце, а очите им се стрелкаха наоколо, преценявайки кой е тук — и още по-важно, кой не е. Тук бяха и многобройните служители на „Сотбис“, които се грижеха за наддаванията по телефона и по интернет.

Флора се размърда на мястото си, табелката за участие в наддаването — скрита на скута й от меките гънки на розовата й копринена пола. Тя никога не се включваше в тези клюки и предположения преди продажбите. Може и да беше добре за създаването на контакти, но тя не обичаше да привлича внимание върху себе си, когато искаше да сключи сделка; имаше определена полза от сдържаността и деликатността. И освен това според нея създаването на контакти винаги беше много по-ефективно с елегантна рокля и коктейл в ръката.

Флора чакаше търпеливо, докато помощници с ръкавици изнасяха маслената картина на Питър Дойг и залата се подготвяше отново. Следваше „Мерилин диптих“ на Уорхол, причината тя да е тук, но не и причината шефът й Ангъс да й изпраща съобщения всяка трета минута. Когато телефонът й отново издаде звук, тя не обърна внимание на последните му новини за трафика. Ако искаше да разбере какво ще се случи с триптиха на Бейкън, не трябваше да лети за лондонската вечерна разпродажба с полет от Ню Йорк, който кацаше четиридесет минути преди началото на аукциона. Тя издиша тихо и раздразнено. Не разбираше постоянната му нужда от хаос и препускане. Шефът й живееше от прилива на адреналин и постоянните почти пропуснати събития, сякаш един резултат се признаваше само от драматичния разказ около него.

Един мъж с розови бузи и червена вратовръзка с щампа на маймуни, балансиращи върху чаени чаши — значи „Ермес“ — улови погледа й и без думи предаде въпроса си надолу по пътеката с повдигане на веждите и поглед към празното място до нея — единственото в стаята. Тя поклати глава със съчувствие, но твърдо, почуквайки по китката си без часовник, и извъртя очи. Мъжът схвана, устата му се сви раздразнено и той се върна в задната част на стаята.

Флора прибра русата си коса назад и започна да си вее леко с табелката. Беше задушна вечер и когато бе слязла от таксито по-рано, небето вече бе разцъфтяло като рана, очакваха се и гръмотевици. Надяваше се да се прибере у дома, преди това да се случи. В бързината да дойде тук след една продължила по-дълго от предвиденото среща тя не бе имала време да вземе сакото си от офиса и не й се искаше да попадне в проливен дъжд с тази бяла копринена риза и червените си велурени сандали с високи токове.

Вратата зад аукционера се отвори и когато изнесоха принта на Уорхол, напрежението в залата отново се сгъсти, сякаш тъкан се опъваше на стан. Флора остана с безизразна физиономия, въпреки че и тя усети същото сърцебиене, което накара други да ахнат, да замърморят, да се усмихнат. За разлика от по-известните принтове на Мерилин в ярките цветове на дъгата, които бяха притежавани от звезди почти толкова известни, колкото и моделът за снимките, този негатив беше тъмен и мрачен, обратен на веселия оригинал: сиво-черен, с петна от неоново розово, негатив на филмова фотография, той беше идеален за клиентите й, млада руска двойка, които бяха сменили Москва с „Мейфеър“. Тя бе работила внимателно с тях през последните осемнадесет месеца, създавайки от склонността им към дръзки цветове началото на съвременна колекция, която вече струваше повече от единадесет милиона паунда. Беше ги водила на изложенията на изящните изкуства в Маастрихт и Палм Бийч, беше сключвала частни сделки за тях в Чатсуърт и Дубай и успешно бе наддавала на аукциони в Ню Йорк, Цюрих и Лос Анджелис. Тази вечер, ако получеше произведението на Уорхол за подходяща цена, то щеше да запълни останалата празна стена над леглото в главната спалня. Съпругата на клиента вече беше инструктирала декораторите си да пребоядисат стаята в златно в очакване на принта.

Джайлс, аукционерът, когото Флора познаваше от една (много) кратка връзка в университета — съмнителен вкус при панталоните и склонност към пляскане — размести документите си и вдигна глава. В залата отново настъпи тишина и Флора се приготви да се заеме с работата.

— Дами и господа, стигаме до лот дванадесет: един принт на Мерилин в черно и розово от серията Негативи на Анди Уорхол, създадена от 1979 до 1986, годината на неговата ненавременна смърт. Това е акрилен ситопечат върху платно. — Докато той говореше със страхопочитание и гласът му звънтеше ясен като камбана над смълчаната тълпа, Флора се опита да не си спомня сълзливите съобщения, които бе оставял на телефона й, след като бе скъсала с него. — Без рамка…

Флора слушаше като любимката на учителя, въпреки че вече знаеше какво ще последва. Тя бе проучила подробно информацията за историята и състоянието на принта и не се притесняваше от миниатюрните пукнатини в краищата му.

Беше така погълната, че й трябваше малко време, за да осъзнае, че Анди е заел мястото до нея. Червеникаворусите му къдрици бяха влажни от пот, закръглените му бузи бяха зачервени и той беше леко задъхан, сякаш е тичал от летището дотук. Едва бе успял да дойде навреме и Флора видя, че е стресиран, любимото му състояние.

— Как върви? — прошепна малко високо той и разхлаби леко вратовръзката си, когато наддаването започна.

— Добре.

Флора не сваляше очи от аукционера и седеше с изправен гръб, докато наблюдаваше — без да обръща глава — кой се включва в наддаването, отбелязваше кой с кого седи, кой кого представлява, кой оставаше неподвижен и мълчалив, кой беше подгънал ъгълчетата на страниците в каталога си на този лот, кой го беше отбелязал с писалка… Не беше случайност, че тя е изключителен играч на покер, който поема големи рискове.

— Мислех си…

— Не говори — предупреди го тихо тя, приковала поглед в мъжа със сивия костюм в отсрещния ъгъл, седнал под ъгъл на стола си, прехвърлил една ръка върху облегалката. Той се бе включил в наддаването в началото и след това бе замълчал, но от езика на тялото му тя разбираше, че все още не е излязъл от играта.

Не го познаваше. Доколкото знаеше, той не беше агент, търговец или колекционер, а светът на изящните изкуства беше малък. След като преди шест години бе завършила „Сейнт Андрюс“ с диплома по история на изящните изкуства, Флора бе работила на различни позиции във „Филипс“, „Кристис“, галерия „Саачи“, а преди година бе започнала в агенцията на Ангъс, Агенция за изящни изкуства „Бомонд“, като младши съдружник и като такава имаше изключително много контакти. Можеше да свърже с име почти всяко лице в залата и беше пила „Манхатън“ по едно или друго време с повечето от тях.

— Съжалявам. Съжалявам, върши си твоята работа — прошепна Ангъс, облегна се назад и прокара ръце през къдриците си, сякаш да ги накара да се отпуснат.

Телефоните също бяха заети. Флора наблюдаваше служителите на „Сотбис“, за да види кой говори най-много с клиентите си. Всеки, който имаше нужда от убеждаване, щеше да приключи рано — интересуваха я мълчаливите. Определи, че там има двама сериозни купувачи.

Мъжът със сивия костюм все още седеше в отпуснатата си поза, но сухожилията на шията му потрепваха и Флора виждаше напрежението в ръцете му, докато той се опитваше да не ги вдига, да не се връща в играта.

Флора погледна отново към мястото с телефоните. Там сега бе останал само един, като с нарастването на сумата табелките, които се вдигаха във въздуха, ставаха все по-малко и картината постепенно се изплъзваше от възможностите на мнозинството като яхта, която се е отделила от пристана, където е била завързана, и се насочва към хоризонта.

Аукционерът оглеждаше стаята, след като наддаващият по телефона бе останал сам на ринга.

Флора погледна към мъжа със сивия костюм точно в момента, когато той кимна с глава. Отново в играта.

Доволна от точната си преценка, тя остави двамата да играят известно време. Предварителната оценка беше между 1,2 и 1,8 милиона паунда, но те вече бяха на 1,92 милиона и скоростта на продажбата се бе забавила, а паузите между наддаванията ставаха по-дълги. Участникът в залата наближаваше границата си, Флора разбираше това от начина, по който той изпъваше рамене и се привеждаше напред, опитвайки се да намали напрежението в шията си. Освен това се оглеждаше повече из стаята, за да се увери, че никой друг не се включва. Не я беше забелязал — или ако я беше забелязал, не я бе сметнал за опасност.

Което беше грешка. Точно затова я бе наел Ангъс. Когато ставаше въпрос за аукционната зала, тя имаше история зад себе си, но освен това беше и дисциплинирана и никога не пилееше парите на клиентите си. Това беше за аматьори.

Флора разтърси леко глава, чувствайки се спокойна и доволна, усещайки, че нейният момент наближава. Седна поизправена, стиснала в готовност табелката. Вече бяха на 2,1 милиона паунда, което очевидно беше цифра, която караше и двамата наддаващи да не се чувстват особено добре. Тя самата не беше във възторг от нея — всяко увеличаване над 2 милиона намаляваше потенциалната печалба, но при проучването, което бе направила за днес, беше взела под внимание разширяването на съвременния пазар, както и глобални фактори като забавянето в китайската икономика и нямаше проблем да наддава най-много до 2,3 милиона, след като бе преценила минимум два процента нарастване през следващите пет години и осем процента през следващите десет. Дори и така щеше да се получи добра възвръщаемост, надеждна инвестиция. Струваше си. Плащаха й, за да прави тази преценка.

Сега Джайлс сочеше към Сивия костюм, вдигнал чукчето си във въздуха. Той оглеждаше стаята, но без истински да очаква друго наддаване.

— Два сто и петдесет — извика той. — Продава се… продава се…

Флора вдигна табелката, което накара приготвилите се вече да ръкопляскат хора около нея да ахнат. Когато Джайлс я видя, аукционерските му вежди се вдигнаха до върха на главата му, а ръката му вече бе вдигната високо в очакване да се спусне драматично надолу и да приключи сделката.

— Имаме два и двеста! — извика той невярващо, но и доволен.

Сивият костюм се завъртя на стола си, изоставил напълно отпуснатата си поза, и се огледа, за да види кой го изпреварва в този последен момент. Флора не трепна.

Той вдигна ръка гневно и предизвикателно.

— Два двеста и петдесет.

Джайлс погледна към Флора и тя кимна отново.

— Два и триста! — каза той и погледна към Сивия костюм.

— Два и петстотин! — извика мъжът и махна властно с ръка.

Последва още едно всеобщо ахване, възхитен шепот, смях. Ръкавицата беше хвърлена.

Флора издаде неодобрителен звук и се облегна назад, поклащайки отрицателно глава. Нямаше да продължи. Нямаше да прескочи границата си.

Сивият костюм се усмихна самодоволно и отново се обърна напред, поздравявайки себе си, когато след няколко мига чукчето се спусна надолу и картината вече беше негова.

— О, лош късмет, Флора — промърмори Ангъс, докато публиката осмисляше всичко.

— Всъщност не. „Кристис“ в Палм Бийч имат Елизабет Тейлър следващия месец. Така или иначе не ми се искаше да минавам над два милиона. Той плати много повече от необходимото, типичен аматьор, който се е увлякъл. Ще останеш ли за Бейкън?

— Не мога да повярвам, че ти няма да останеш — каза той и премести краката си, за да й направи място, когато тя стана.

— Имам планове за вечеря.

— Среща?

— Нещо такова. Ще се видим утре. Ще закъснея. Ще закусвам в „Узли“ с новия завеждащ на „Старите майстори“ във „Филипс“.

— Забавлявай се — извика след нея Ангъс, докато тя учтиво си проправяше път по реда покрай всички свити под ъгъл крака.

— Кога — вечерята или закуската?

— И двете.

Тя се усмихна, стигайки до пътеката едновременно със Сивия костюм. Протегна ръка към него.

— Поздравления — усмихна се Флора. — Картината е прекрасна.

— Така мисля — усмихна се тържествуващо той. Двамата тръгнаха към задната част на залата. Флора трябваше да върне табелката, Сивият костюм трябваше да плати.

— Жалко, че не можахте да платите повече — каза той и направи знак тя да мине напред, докато се промушваха покрай хората, които все още влизаха с надежда да видят или да наддават за Бейкън. — Тъкмо започна да става интересно.

Флора устоя на импулса си да извърти очи. Той очевидно не беше професионалист — търговец, агент…

— Е, нямах намерение да стигам до такива суми. Границата ми беше два милиона и триста. Вие сигурно много сте го искали — каза тя, когато стигна до бюрото за регистрация и подаде с усмивка табелката си.

— Два и триста? — повтори Сивият костюм и надутостта му изчезна, когато разбра, че самохвалството му, което го бе накарало да направи такова агресивно наддаване, му беше струвало ненужните сто и петдесет хиляди. Само ако бе изчакал още едно наддаване, ако не се бе почувствал слаб, заради това че е почти победен — о, небеса — от по-млада жена. Ох. Флора потрепери, когато го видя да осъзнава удара.

— Но както казах, прекрасна творба. Ще спечелите пари от нея — усмихна се тя и се обърна да си тръгне. — След време.

Усети, че Сивият костюм зяпа след нея и изчислява цената на гордостта си, докато тя минаваше през вратата, отивайки да вземе чантите си. Наоколо ставаше все по-оживено и хора минаваха покрай нея и влизаха във вече препълнената зала — колекционери, галеристи, реставратори, агенти, персонал от офисите, дори и служителите в баровете, триптихът на Бейкън щеше да е следващият и с него щеше да започне истинският екшън за вечерта; само първоначалната цена беше кралската сума от дванадесет и половина милиона паунда.

Тя тъкмо подаваше билета си, когато към нея се втурна Ангъс.

— Слава богу, че те хванах — каза задъхано той с оживено от радост лице.

— Какво има? — попита търпеливо Флора, вдигнала вежда и убедена, че сигурно се е случило нещо драстично, за да стои той пред нея. Наддаването за Бейкън току-що бе започнало, а той бе долетял от Ню Йорк специално, за да го види.

Ангъс поклати глава.

— Появи се нещо по-важно.

— Какво може да е по-важно от Бейкън? — усмихна се Флора. Беше толкова лесно да се шегува човек с него.

— Страхувам се, че ще трябва да отложиш срещата си за закуска утре, както и всичко, което имаш до края на седмицата. Трябва да заминем за Париж рано сутринта.

— Защо?

Той обърна телефона към нея, за да види съобщението на дисплея.

— Ето това.