Карън Суон
Парижка тайна (28)

Двадесет и седма глава

— А, вие двамата познавате ли се? — учуди се Жак, поглеждайки от единия към другия.

— Не професионално, въпреки че се запознахме заради едно професионално проучване — отговори Ноа, без да откъсва поглед от Флора. От озадаченото му изражение тя разбра, че се чуди какво става, за да влезе тя боса, с несресана коса и без грим. Флора беше много далече от уверената млада жена, с която се бе срещнал в онзи ден във Виена, и той изви вежда в знак, че не е впечатлен, а след това се обърна към Жак.

— Флора проучваше историята на една картина на Реноар, която е другата част на тази, която вече е в моята колекция и която семейството ми „продало“ — той направи знак за кавички с ръце, за да покаже, че използва думата не в истинския й смисъл — през войната.

— Реноар? Наистина ли? — Жак погледна към Флора, явно притеснен от неочакваната посока, в която бе тръгнал разговорът. Това не беше картината, за която щяха да говорят днес.

— Да. И всъщност, ако вие сте клиентът, когото тя представлява — усмихна се студено Ноа — а аз съм напълно убеден, че сте, тогава ще поискам реституция и на тази творба. Още тогава казах на Флора, че съм готов да ви направя предложение за нея.

— Разбирам.

— Но очевидно оттогава ситуацията се промени — погледът на Ноа беше суров.

— Наистина.

— Какво ви кара да сте така уверен, че Жак е моят клиент с картината на Реноар? — попита кратко Флора, седна по-изправена и се опита да излъчва малко авторитет. Беше я принудил да се държи защитно. — Имам много клиенти, мистър Хаас.

— О, сигурен съм, че е така — отговори той и очите му светнаха със споделеното разбиране защо той самият не е станал един от тях. — Ами, да видим — каза ми, че клиентите ти са от Париж. — Той направи знак с ръка към Жак. — И че Фон Ташелт е последният известен собственик, който си успяла да проследиш. — Още едно движение с ръката, този път с повече ирония. — Да не говорим за съвсем специалния ти интерес към картината зад теб, която ме доведе тук днес.

Флора се обърна и видя портрета на пралелята на Ноа на статив зад нея. Беше толкова шокирана, че вижда тук него, че напълно я бе пропуснала, но присъствието на жената се усещаше така, сякаш тя самата седеше на съседния стол.

Ноа я наблюдаваше.

— Зашеметяваща е на живо, нали? Цветовете наистина са нещо друго. Можеш да си представиш колко разочарован бях, когато разбрах къде се намира, като се има предвид, че аз ти признах, че я търся.

— Боя се, че конфиденциалността между агент и клиент означаваше, че не съм в позиция да разкривам информацията в онзи момент — каза тя делово и отново се поизправи.

— Дори и след като ти казах какво е причинил онзи мъж на семейството ми? — Внезапният гняв на Ноа беше смразяващ и дори и Жак се размърда на стола си, улавяйки враждебността, която вибрираше през масата, знаейки, че „онзи човек“ е баща му. — Пак реши да замълчиш?

Флора преглътна.

— Нямах избор. В онзи момент никой не знаеше кой всъщност е Фон Ташелт. Аз просто търсех доказателства за друга продажба между Фон Ташелт и Франсоа Вермей, човека, когото мислехме за бащата на Жак. Това беше задачата ми. Смятахме, че продажбата е реална, нямахме представа, че двамата са… — Тя замълча.

— Един и същ човек? — довърши вместо нея Ноа и погледна към Жак, който бе навел глава и гледаше втренчено масата.

— Веднага щом разбрахме истината, Жак взе бързи мерки, за да компенсира хората, доколкото може — защити го Флора. — Напълно сте прав, точно затова седите тук днес. Не се опитваме да скрием нищо. Обявата в Асоциацията на търговците на предмети на изкуството ще доведе при нас хиляди потенциални собственици, които ще предявят претенциите си.

Ноа се облегна на стола си с вида на човек, който е в собствения си кабинет, а те са негови гости.

— Ами, аз не съм видял никаква обява — сви рамене той. — Аз съм тук, защото, когато видях заглавията за това семейство, разбрах какво е станало. Още във Виена ти казах, че ти не си единствената, която е стигнала до задънена улица с документацията на Фон Ташелт, така че тези заглавия бяха дар от Бога. Най-после всичко се изясняваше — отдавна изгубен апартамент с всички тези картини в него и после ти изведнъж се появяваш на прага ми, представлявайки клиенти с картина на Реноар, която някога е била собственост на моето семейство, и ровиш за информация за портрета на пралеля ми…?

Думите, които бе избрал, й показаха, че е открил грешката й при връщането на папката, когато бе станала посред нощ, за да я прочете, и Флора се зачуди откога знае или поне подозира скритите й намерения. Господи, дали е знаел в „Шантии“? Затова ли беше така ядосан на Ксавие, затова ли така показно бе демонстрирал, че тя е „негова“? Или това беше просто мъжка гордост, проста и ясна? Това ли се случваше сега тук — съобщението й от три думи Моля те, недей — след като бе изпратил жълтите рози в офиса, последното отхвърляне, което бе превърнало чувствата му към нея в нещо по-мрачно? Нямаше съмнение, че Ноа се наслаждаваше на отмъщението си на повече от едно ниво — възстановяване собствеността на семейството му и спечелване на превъзходство над нея.

— Мосю Хаас, независимо от това как сте ни открили, много се радвам, че сте го направили. Не искам да задържа нищо, което баща ми е откраднал от вашето или нечие друго семейство — намеси се властно Жак. — Бъдете сигурен, аз съм наясно, че това всъщност е било кражба и го смятам за отвратително.

Ноа изглеждаше учуден — и според Флора малко разочарован — от този отговор.

— Хубаво. Е, тогава няма да има нищо сложно — отговори след малко той, бръкна в куфарчето си и извади папката с оригиналните документи за картината. — Имам и снимки, които показват портрета, закачен на стената в къщата на прадядо ми и прабаба ми през 1911 и 1917. А след това през 1926 и 1933… Ами, ясна ви е картината.

Той подхвърли папката към тях и Флора го стрелна с поглед, без да смята шегата му за забавна, но сигурна, че казва истината. Тя също имаше доказателства за това, че семейството му е притежавало картината — току-що беше разглеждала оранжевия албум в съседната стая.

Жак прегледа набързо документацията, след това подаде папката на Флора: квитанция от художника Густав Хубер, издадена на името на съпруга на Наталия, Юлс — сватбен подарък може би? — и след това познатото овално лого на квитанцията на Фон Ташелт, потвърждаваща покупката на Франц от неговия приятел, прачичото на Ноа Юлс Хаас. Тя, естествено, ги беше виждала и по-рано, но отново ги разгледа бавно; последния път, когато ги беше разглеждала, не го беше направила, с цел да се увери в автентичността им и макар и да не беше много вероятно, не беше невъзможно тези документи да са фалшифицирани. Учудващо беше какво може да постигне един озлобен човек с малко напръскана с чай хартия.

— Ще трябва да дадем документите за потвърждение от независим експерт — каза Флора, подавайки му папката.

Ноа я погледна учудено. Беше предположил, че самонадеяното му разследване е неспасяем удар.

— Ще правите това с всеки един от претендентите, така ли?

— Ще се наложи. Такива случаи обикновено привличат хора, търсещи облаги, хора, склонни да опитат късмета си.

— За такъв ли ме мислите? — присви очи той.

— Не — отговори кратко Флора. — Но трябва да проучваме внимателно. Сигурна съм, че ще проявите разбиране.

Последва кратко мълчание. И двамата знаеха, че тя проявява прекалено старание, което беше нейното собствено малко отмъщение.

— Е, предполагам, че не можете да я продадете — каза той. — Тайната ви вече излезе наяве. Всички знаят кои сте. Повече няма да можете да се криете зад фалшиви имена.

Той гледаше предизвикателно към Жак, който не направи опит да отговори на хапливия коментар, но Флора искаше да зашлеви Ноа вместо него. Разбираше защо Ноа изпитва такава злоба към бащата на Жак — имаше пълното право да го презира — но Жак не беше Франц! Защо на хората им беше толкова трудно да го разберат?

— Е, не мисля, че има нещо пове…

Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Лилиан.

— Господа, Флора — поздрави тя, влезе спокойно в стаята и се насочи право към Ноа. Застана пред него, обгърната в облак от Estée Lauder Linen, и той автоматично стана, за да я поздрави. — Enchantée — каза тя, ръкувайки се с него. — Надявам се, че не съм закъсняла.

Наклонът на главата й — въпреки че погледът й остана върху госта им — показваше, че въпросът е насочен към Флора.

— Говорихме за предварителните доказателства, но това е всичко, което може да се установи на този етап, докато не получим потвърждение от независим експерт. Обаче със сигурност всичко изглежда както трябва — отговори с равен глас Флора.

— Добре, радвам се. Исках да добавя нещо. — Тя се обърна към съпруга си, който изглеждаше мъртвешки блед и стоеше приведен. — Жак, скъпи, мисля, че ще е полезно за всички нас, ако майка ти се срещне с някои от претендентите.

Лицето на Жак посърна, но Лилиан не забеляза, тя вече бе насочила поглед отново към Ноа.

— Надявам се нямате нищо против, защото според мен е важно да получим някакво официално приключване на това веднъж завинаги.

— Всъщност имам нещо против! Мисля, че ще е много грубо — каза рязко Ноа, почервенявайки. — Имате ли представа колко хора са намерили смъртта си заради действията на вашия свекър? Той е поставил алчността над човечността. Избрал е да спаси себе си, обричайки други на смърт. Попречил им е да избягат от режима. Измамил ги е със сделки, при които веднага щом са подписвали, им отнемали всичко и ги изпращали с товарни вагони в трудови лагери. Хора като моето семейство.

От всяка дума струеше презрение и Жак почти се бе превил на две под обвиненията. Ноа бе започнал да се задъхва, но не можеше — не искаше да спре.

— Съжалявам, ако думите ми ви причиняват болка, мосю Вермей, но нека не забравяме, че вашето семейство е спечелило от унищожаването на моето семейство. Вие имате тази къща, защото къщата на моето семейство е била отнета. Защо, за бога, може да си помислите, че ще искам да се срещна с жената, омъжена за него?

Точно в този момент в стаята влезе Женевив, подхванала Магда за едната ръка, а Ксавие я държеше за другата, докато тя вървеше неуверено с дребни крачки, бастунът й се люлееше на едната й ръка, а лицето й беше изображение на напрегната съсредоточеност, докато гледаше втренчено в пода. Кучетата тичаха в кръг в краката й.

Флора откри, че затаява дъх, когато възрастната жена спря пред групата им. Точно в подходящия момент…

Ноа и Ксавие се видяха един друг първи и присвиха очи, разпознавайки се, а след това и двамата погледнаха към Флора. Тя инстинктивно срещна погледа на Ксавие — очите й винаги щяха да търсят и да намират първо него — но погледът й бързо се премести върху Ноа и видя, че той забеляза това, което никой друг не бе забелязал: че по лицата и на двамата има следи от поражения, безсънната им нощ така видима, както би бил и обрив върху кожата им.

Ноа присви очи и тя разбра, че той знае. Или може би вече знаеше — дори и преди тях. Онзи ден в „Шантии“, когато трима бяха прекалено много… Дали беше усетил какво се поражда между двамата, въпреки че нито един от тях не го искаше?

Магда вдигна очи, поне тридесет сантиметра по-ниска от всички тях, и енергията в стаята се промени.

— Магда — изрече любезно Лилиан, решена да не позволи да й попречат въпреки яростното възражение на Ноа. Чарът винаги притъпяваше грубостта. — Този господин е Ноа Хаас.

— … Хаас? — повтори с дрезгав глас Магда, но не погледна към Ноа. Погледът й бе прикован в картината на статива зад него — онази великолепна интерпретация на женствеността, уловена така умело с няколко замаха на четката. Тя остана с отворена уста, лицето й загуби цвета си и в следващия момент коленете й се подгънаха.

Ксавие вече бе минал зад стола, бе подпрял бастуна на баба си на него и отиваше към другия край на стаята, за да налее питие на Магда, но Женевив, която все още я придържаше леко за ръката, едва не падна, когато възрастната жена я повлече надолу, и с усилие успя да я спре да не се строполи на пода.

— Помогнете ми да я сложим да легне! — извика Жак към Ноа, който след кратко колебание помогна да подхванат Магда под мишниците и да я отнесат до дивана. — Женевив, вода, веднага.

Женевив се втурна навън, а Лилиан свали едно декоративно старинно ветрило от стената и започна да вее на свекърва си. След малко тя се съвзе, но все още беше бледа, въпреки че настояваше — с поредица от ядосани пляскания по всички ръце, които се опитваха да я задържат легнала, и се изправи до седнало положение.

— Мамо, мисля, че трябва да си легнеш — каза Жак, който не изглеждаше много по-добре.

— В никакъв случай.

— … Най-добре да си вървя — обърна се Ноа към Жак. — Майка ви очевидно има нужда от почивка. Ще чакам да ми се обадите, но, моля ви, да не поставяте търпението ми на изпитание.

Когато чу арогантността в гласа на Ноа, Магда се обърна и погледна към него.

— Хаас.

Името, по-рано въпрос, сега беше като ръмжене и тя се втренчи в Ноа с острота, която самата Флора бе имала нещастието да понесе. Магда остана втренчена в него няколко минути, оглеждайки всяка част от него — косата му, очите му, челото му, носа му, ръцете му, краката му, стойката му, телосложението му…

— Познавах Наталия.

Ноа застина, хванал куфарчето пред себе си като щит, сякаш беше бронирано.

— Пралеля ми. Да. Знам. — Той беше учтив, почти.

— И съпруга й Юлс.

— Да.

— Приличате на баща й. Същият профил.

Ноа изглеждаше изненадан от забележката.

— Благодаря ви, не го знаех.

Магда сложи ръце в скута си.

— Бяха най-добрите ни приятели. Това знаехте ли?

Очите й го предизвикваха, точно както бяха предизвиквали и Флора, настоявайки да го каже — да изрече на глас ужасите, причинени от съпруга й.

Ноа, така арогантен, както беше и с Жак, не захапа стръвта.

— Знаех, че сте познати.

Магда се изсмя подигравателно на тази дума.

— Откъде?

— Снимки.

Магда кимна и за момент отклони поглед.

— И мислите, че съпругът ми е предал семейството ви?

— Знам, че го е направил. — Гласът му беше остър като нож, очевидно търпението му към възрастната жена беше съвсем изтъняло.

— Не знаеш нищо — сопна се Магда, непобедена от възрастта и втренчена в Ноа толкова сурово, че Флора се учуди как той не е започнал да се стопява. — Те бяха най-добрите ни приятели. Франц не е предал семейството ти, а им помогна.

— Не. — Тонът на Ноа не търпеше възражения. — Измамил ги е, ограбил ги е, а след това ги е сервирал на поднос на СС, които са ги чакали.

Магда се взираше в него с унищожително презрение.

— „Изкуството е лъжата, която казва истината“ — или поне така е казал Пикасо — изрече ядосано тя. — Но ти не виждаш нищо.

Последва ново мълчание, докато Лилиан се опитваше да я успокои, а Ноа очевидно отказваше да бъде въвлечен в спор.

Най-малкото не беше достойно да се кара с една деветдесет и девет годишна жена, дори и да е била омъжена за нацист.

— Какво значение има вече? Аз съм възрастна жена — каза Магда, заявявайки очевидното. — Скоро ще умра. Направих това, което трябваше да направя, и всички сме в безопасност. — Тя погледна сина си, взе отпуснатата му ръка в своята и започна да си играе с пръстена на ръката му като поклонник с броеница. — Опазих те и ти беше в безопасност.

Флора подскочи, когато думите на Магда повториха написаното в писмото, което току-що беше прочела — заръките на Франц да бягат, да се скрият, да са в безопасност. Но от какво? Ако Магда и Жак тогава са били в Женева, вече са били в безопасност, нали? В опасност е бил Франц. Спомни си параноята в писмата му, че от СС го наблюдават. Не можел да има доверие на никого. Стотици заминават…

Нещо в ума й се размести като заяло зъбчато колело, което внезапно се втурва напред. Колелата все още не се въртяха, но нещо беше избутано, освободено…

Те знаят. Какво са знаели в СС? Защо са го наблюдавали?

И къде? Както във всеки добър криминален филм, който бе гледала, Флора си представи как шпионите им на улицата пред апартамента записват движението му, влизанията и излизанията от…

Флора примигна. Разбира се! Всеки на улицата, който го видеше да влиза и излиза от сградата, естествено щеше да реши, че той отива в собствения си апартамент, номер осем. Но… но ако притежава два апартамента и иска да скрие нещо в апартамента на долния етаж, кой щеше да разбере?

Флора ахна, когато изведнъж й стана ясно защо е имал два апартамента в една сграда. Апартамент номер шест не е бил склад за картините, които не са се побирали в другия, а е бил неговата тайна. Той всъщност е мамел нацистите! Но какво е можел да крие от тях тогава, което е трябвало да остане скрито и седемдесет години по-късно? Защо е написал допълнението към завещанието?

Помисли си за Травер, пазителя на тези тайни. Той беше излъгал, когато й беше казал, че градските изследователи са влезли в апартамент осем. Флора знаеше това — снимките в интернет доказваха, че са открили апартамента на долния етаж, а не този на горния. Защо тогава беше отклонил вниманието на семейството, като им беше дал ключовете на апартамент номер осем? Това бе направило живота безкрайно по-труден за него и бе изложил този апартамент на вниманието на цялото семейство — вече бе признал, че се е наложило да се промъкне, след като двамата с Ангъс си бяха тръгнали, за да прибере всички документи от апартамента, които можеха да свържат Фон Ташелт със семейство Вермей. Беше поел ужасен риск. Беше се надявал, че те ще са толкова погълнати от съкровището, което ще открият, че ще се съсредоточат върху предметите на изкуството, а не върху документите, и всъщност точно така се беше случило. Но защо да върши всичко това, ако не за да избегне по-голям риск? Нещо по-важно и от разкритието за това кой всъщност е Фон Ташелт? Какво е имало в шести апартамент, което Травер, следвайки нареждания — е трябвало да крие повече от всичко останало? Там нямаше нищо, освен портрета, който сега стоеше пред тях.

— Приключихме вече — погледна Ноа към Жак. — Обадете ми се, когато получите резултатите.

Той тръгна през стаята.

Флора не го чу. Тя беше потънала в собствените си мисли, проследявайки в ума си пътя си в апартамента. Защо една тайна трябваше да се пази повече от седемдесет години?

Представи си отново празните стаи, леглото, касата, картината. И нещо друго… Изведнъж си спомни какво бе намерила на пода до касата. Нещо толкова малко и обикновено, и покрито с прах…

Повече от седемдесет години…

Ръката на Ноа беше на вратата, когато Флора ахна и вдигна глава, откривайки, че Магда вече я гледа втренчено, а тревогата в очите й потвърждаваше предположението на Флора. Погледът й се насочи към ръката на възрастната жена — или по-скоро ръката, която тя държеше. Пръстенът печат на ръката на Жак беше обърнат навътре и страната с печата сега беше към дланта му, така че пръстенът приличаше на обикновена венчална халка.

— Важното никога не са били картините — прошепна тя, чувствайки се така, сякаш подът се люлее под краката й.

Ноа се обърна.

— Затова имаше толкова много.

Магда се втренчи в нея, запазвайки непокорно мълчание, но разтреперана от гняв, заради това че Флора хвърляше светлина върху най-тъмните кътчета от нейното минало, докато подозренията започваха да се затвърждават във факти едно по едно. Флора знаеше, че е права.

— Франц не е предал никого — точно както вие казахте — изрече тихо тя. — Това картините, които нацистите не са искали, ли са? Онези, които са му позволили да задържи за себе си? — продължаваше тя. — И да продаде за собствена печалба?

— Той не можеше да понася дори да ги гледа! — отговори рязко Магда. — Никога не би ги продал!

Ноа се върна по-навътре в стаята и когато погледът на Магда се плъзна между него и портрета, нещо в нея се отпусна. Жак също го видя и стисна ръката на майка си, несъзнателно привличайки вниманието върху пръстена.

Магда проследи как погледът на Флора отново се насочва към него и разбра, че играта е свършила. Времето й беше изтекло, беше живяла прекалено дълго, за да избяга от миналото си. Тя остана мълчалива дълго време, но никой не проговори, нито я притесняваше, усещайки по някакъв начин, че истината най-после ще излезе наяве.

— Какво друго можеше да направи? — изрече едва чуто тя. — Трябваше да се преструва, че е един от тях, за да помага на своите — да им уреди най-добрата цена, която можеше, без да привлича внимание, да уговаря разрешителни за преминаване на границата срещу картини. — Тя стисна силно пръстите на Жак. — Знаете ли какво му струваше да върши това под носа им? Постоянният страх, параноята, агонията на преструвките? Не можеше да спи през нощта. Трябваше да понася отвращението на хора, които някога бяха негови приятели, негова кръв. Той самият беше евреин! Изкуството беше единственото, което го крепеше в живота — познанията му бяха единствената сила, която имаше. Това беше единственият начин, по който можеше да помогне, въпреки че онези хора, на които помагаше, го презираха, ругаеха и осъждаха, докато го правеше. — Тя прикова мрачен поглед върху Ноа. — И все още е така.

Ноа преглътна с необичайно за него неуверено изражение.

— Дядо ми каза, че ги е предал.

— Значи е сгрешил. Хванал се е. — Магда се изсмя подигравателно. — Франц направи всичко, което можеше, за да спаси семейството ти. Продаде каквото можеше за тях в замяна на разрешения за преминаване на границата. Опита се да ги представи като покорни на Райха, послушни, но влиянието му имаше граници. Вече го подозираха. Беше опитал да помогне на прекалено много други, това го погуби.

Жак се отпусна на колене до стола на майка си.

— И не си ни казвала това? Как можа да ни оставиш — да оставиш целия свят — да мислим, че е бил предател?

— За да си в безопасност ти, моето момче — погали го по страната Магда. — Нека говорят лъжи. Бих понесла всичко, за да те задържа до себе си.

— Но войната свърши преди години.

— Не и за мен — поклати глава Магда. Тя замълча и погледът й към сина й беше така нежен, както беше суров към Флора и Ноа.

Никой не каза нищо. И Ксавие, и Ноа се бяха върнали в средата на стаята, застанали почти един до друг пред стола на Магда. Но Флора не ги виждаше — единственият човек за нея беше Магда, която все още криеше цялата истина.

— Кажете му.

— Вече го направих — погледна я гневно Магда. — Баща му беше герой. Какво повече искаш?

— Искам да му кажете причината да пазите тази тайна толкова години. Защо сте мълчали и сте позволили да се хули името на съпруга ви и репутацията на семейството ви. Какво може да е по-лошо от онова, което сте преживели?

Магда не каза нищо, само сви рамене нехайно и пренебрежително.

— Аз знам какво е то.

— Не знаеш нищо!

Флора бавно вдигна ръка и посочи към портрета.

— Има много добра причина да припаднете, когато го видяхте тук. Той казва истината, дори и вие да мълчите. От момента, в който влязохте в стаята, правите всичко възможно да отвличате вниманието от картината и да го привлечете към себе си.

Когато Жак осъзна думите й, изражението му се промени и тялото му се вцепени, докато се вглеждаше в жената от портрета много внимателно. Несъзнателно той издърпа ръката си от ръката на майка си, на което тя отговори с болезнено ахване.

— Изобщо не трябваше да влизаш в апартамента! — извика тя, насочвайки отново гнева си към Флора, гласът й — сух като дърво, което се чупи под огромна тежест. — Изобщо!

Възрастната жена се разрида. Лилиан погледна към нея.

— Флора? Какво става?

— Пръстенът, Лилиан — отговори тихо Флора. — Погледни пръстена.

Тя гледаше, докато фактите се подреждаха в главите им като при печалба на слот машините, а причината тази жена винаги да й се е струвала позната изведнъж й стана ясна. Знаеше точно какво се е опитвал да защити Фон Ташелт, а по-късно и Травер — и то е било изнесено от къщата в онази голяма каса с картината в нея. То беше причината да я намерят отделно от другите, съвсем самичка в апартамент шест — тайната стая, за която нацистите не са знаели и където дори нямало да си помислят да търсят.

Въздухът в стаята натежа от тишина. Жак, който беше съвсем пребледнял, се втренчи в картината, осъзнавайки бавно истината, а след това погледна надолу към ръката си.

— … Тя е майка ми?

— Не, аз съм майка ти! — извика Магда, сграбчи отново ръката му и я стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха, а пръстенът отново бе скрит от погледите им. — Аз се грижех да си в безопасност, аз те отгледах. Ти си мой. Моето момче. Моето момче.

Но Жак не можеше да отдели поглед от жената на портрета, жената със същия пръстен, със същите очи.

Магда се прегърби, останала без сили за борба, когато видя по изражението на сина си, че той започва да осъзнава истината, нещо, което се бе надявала да не доживее да види.

— Той ме е откраднал? — извика Жак поразен.

— Той те спаси. И още много други също! Работеше за ОПД, не разбираш ли? Използваше доставките на картините, за да измъква деца в Швейцария и Америка. Имаше идеалното извинение — опаковаше лично всяка каса, даваше на децата успокоителни, за да спят по време на пътуването, придружаваше ги на всеки етап от пътуването с влака и седеше в товарните вагони, в случай че се събудеха или се разплачеха. И през цялото време се преструваше, че се грижи за опазване на ценностите на Райха, като лъжеше черноризците в очите.

ОПД? Флора беше чувала за тях, разбира се. „Организация за помощ на деца“ беше френско — еврейско хуманитарно движение, което работеше със Съпротивата, преминало в нелегалност в началото на четиридесетте. Но да научи, че Франц е бил един от членовете му? Преглътна, почувствала се дезориентирана от това разкритие. Къде беше terra firma с това семейство? Кое беше истина и кое не? Кой беше добър и кой беше лош? Погледна към Жак и Лилиан, но беше ясно, че и те не знаят отговора.

— Но теб, скъпи мой? Не можехме да допуснем да отидеш при непознати. Когато разбрал, че родителите ти — скъпите ни приятели — са изложени на опасност, това беше всичко, с което можеше да помогне. Аз бях в Швейцария. — Гласът й беше тих. — Двамата ти братя и сестра ти бяха прекалено големи… освен това са ги видели, били са преброени при първото посещение. Но ти не си бил в стаята, спял си, все още беше на по-малко от две… Германците не са знаели, че си там. — Лицето на Магда се сбърчи в дълбоки гънки и тя скри лицето си в ръце. — Бяха толкова красиви деца — разхлипа се тя, говорейки вече на пресекулки. — Но немците наблюдавали къщата. Нямало друг начин да те измъкне. Само теб успял да спаси. Само теб.

Флора усети как и нейните очи се пълнят със сълзи и вдигна ръце към устата си, докато наблюдаваше как Жак се превива на две, докато слушаше как е изгубил семейството си — красивата си майка, баща си, по-големите деца, чието единствено престъпление било, че са евреи, чиято съдба била предопределена заради възрастта и ръста им. Беше толкова просто и толкова трагично. Той ридаеше с тежки хлипания, които идваха от дълбините на душата му, Лилиан, обгърнала го с ръце, също се разплака при вида на съкрушения си съпруг, а Магда седеше като затворник на подсъдимата скамейка, който очаква присъдата на съдията.

Ноа се отпусна на стола от другата страна на камината, сякаш ударен от гръм. Жак беше негов братовчед?

— Аз… толкова съжалявам. — Изглеждаше като болен.

Флора отиде и седна до него, изпитвайки някакво съчувствие. Беше толкова самонадеян в загубата си, толкова уверен, че е единствената жертва. Как би могъл да знае истината? Погледна я, виновен и съкрушен.

— Флора, не знаех.

— Не — отговори тъжно тя, наблюдавайки Жак и Лилиан, които се бяха сгушили заедно като ранени животни, Ксавие, с изписано на лицето отчаяние, и Магда, така сама и мълчалива в мъката си, както е била винаги; в крайна сметка тя имаше седемдесет и три години практика. — Не знаеше. Точно за това става въпрос.