Карън Суон
Парижка тайна (21)

Двадесета глава

Флора държеше вратата и на стаята за цветята заключена. Когато на следващата сутрин поиска ключа от Женевив, тя й обясни, че е предпазна мярка, защото до завършването на проучването и оценката не може да се направи застраховка. Но това държеше и тях навън: Магда, Наташа, Ксавие…

Френските прозорци към градината бяха отворени, разбира се — иначе температурите през деня щяха да са непоносими — но или никой не помисляше да влезе оттам, или не бяха достатъчно глупави да опитат, и през следващите два дни тя бе успяла да работи в прекрасно уединение, като влизаше в стаята в 7:30 сутринта, много преди някой да беше станал, и се връщаше тичешком в малката къща в 6:30 привечер, когато всички от семейството, изглежда, изчезваха горе, за да се приготвят за коктейл и вечеря.

Нарочно работеше дълги часове. Това означаваше не само че не се налагаше да вижда никого — единствените моменти, когато имаше риск да попадне на някого от тях, бяха, когато предпазливо изтичваше през моравата за обяд, но дори и тогава тя внимателно проверяваше дали пътят е чист, преди да се втурне към къщата — но също така беше ясно, че колкото по-бързо приключеше работата си, толкова по-бързо щеше да се махне оттук и да се върне в Лондон при собственото си семейство, което имаше нужда от нея.

Айпадът й иззвъня и тя отговори.

— Здрасти, Ангъс — каза през рамо тя, докато отиваше към далечната стена, откъдето свали картината на Писаро, която беше следващата в списъка й.

— Как върви? Или въобще да не питам? Там ми изглежда ужасно. Виждам, че е поредният дъждовен ден.

Тя се върна до пейката, остави картината на плота и започна да сваля пирончетата отзад.

— Ха! Виж кой говори. Ти къде си сега? Отново в Хамптънс?

— Работя! — възрази той. — Пазарът през лятото е тук. В Манхатън не е останала жива душа.

— Във всеки случай не и от богатите — усмихна се тя и внимателно и умело извади картината от позлатената й рамка, за да разгледа платното отстрани.

— Как се справяш? Започнах да се притеснявам, че не ми се обаждаш.

— Добре съм — вдигна поглед към него Флора. — Просто съм се съсредоточила и се опитвам да свърша колкото може повече работа.

Той я наблюдаваше, докато тя присвиваше очи към мазките на четката около подписа на художника.

— Странно е, че въпреки всичко все още искат да продават — каза той.

— Предполагам, че няма причина да не го направят — отговори тихо тя. — Така или иначе всички знаят истината.

— Е, получих имейла ти. Идеята е страхотна. Да дадат парите за благотворителност. Много щедро.

Флора спря работата си и се усмихна.

— Мислиш, че е страхотна идея, защото ние ще получим комисионата си, независимо от това къде ще отиде печалбата.

— Да, за нас няма значение — сви доволно рамене Ангъс. — И така, какво ново?

Тя въздъхна и остави платното.

— Ами, започнах от най-важните, така че първо оранжевите точки, след това жълтите, после зелените и сините. При оранжевите вече всичко е картотекирано, снимано и почти свърших с описанията за състоянието им. Така че следва историята им…

— Твоята специалност.

— Да — извъртя очи тя.

— Откри ли вече нещо?

— Дори не съм започнала, въпреки че Жак се надява, че след обявата, която е публикувал, наследниците ще се свържат с нас. Аз не съм сигурна. Имам неприятното чувство, че накрая само ще се наложи да се опитваме да отсеем опортюнистите и измамниците. Ангъс, това ще е истински кошмар. Разбираш, че ще трябва да прегледам каталога на всеки един художник, за да открия името на картината и датата и да започна оттам.

Ангъс се замисли за момент.

— Или може да отидеш направо при счетоводните книги на Фон Ташелт. Каза, че се пазят в галерия в Сен-Пол, нали така? Това къде е? На половин час от теб?

— Нещо такова. Но при тях има документи само преди 1942.

— Чудесно. Това все пак може да помогне. Първо отиди там и виж каква информация имат. Може да имат снимки или описания на картините, които е купувал — това ще ти спести индивидуални консултации с cat rais за всеки един художник и след това проследяването отначало.

— Това всъщност е добра идея.

— От време на време ми хрумват такива — усмихна се Ангъс, след това замълча. — А всичко друго наред ли е там? Клиентите държат ли се прилично?

— Всичко е наред.

Дори и тя можеше да чуе промяната в гласа си. За момент Ангъс не каза нищо.

— Виж, знам, че сигурно не ти е лесно да живееш на едно място с тях. Справяш се чудесно — продължи той. — Те не са точно най-лесното семейство и в най-добрите моменти, а сега нещата очевидно са много напрегнати. От пресата спряха ли натиска?

— Малко — сви рамене Флора. — Виж, не се тревожи. Аз стоя настрани и просто работя. Честно казано, мисля, че почти са забравили, че съм тук.

— Мислиш ли? — разсмя се той, но усмивката му изчезна, когато видя изражението й. — Слушай, просто ми кажи, ако ти създават проблеми. Знам, че Жак е наясно какво представляват децата му, а той иска ти да си доволна.

Флора преглътна, без да вдигне очи, припомняйки си случилото се в кабинета.

— Добре съм — промърмори тя. — Какво става с Фошо? Някакъв напредък?

— В момента е при твоя приятел в „Кортланд“. Разглеждат боята.

— Късмет.

— Мисля, че ще имаме нужда от късмет. Никакви резултати отникъде. Не се споменава в cat rais, така че подадох искане до института „Уилденщайн“, за да ми дадат достъп до техните документи. Очевидно дневниците му са при тях. Надявам се в тях да има нещо, което да споменава картини, върху които е работил.

Флора не отговори. И без да му напомня, той знаеше колко минимален е този шанс.

— О, между другото, ако нямаш нищо против, ще си взема почивка днес следобед — каза тя и се насочи към кафе машината, инсталирана специално за нея, и сложи една чашка.

— Разбира се. Не мисля, че някой може да каже, че напоследък кръшкаш от работа. Нещо интересно ли ще правиш?

— Приятелите ми са дошли от Париж за няколко дни. Просто ще прекарам следобеда с тях, ще опитам да си почина.

Тя натисна бутона за кафето и около нея се издигна облак от пара. Флора се върна при пейката с чашата в ръка.

— Добре, това е добре — намръщи се Ангъс. — Тревожа се за теб. Напоследък изглеждаш много напрегната.

— Добре съм — въздъхна тя.

— Да, каза ми го вече няколко пъти. Сигурна ли си, че няма нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— Сигурна съм — отговори Флора, извъртя очи и опита да се усмихне. — Довиждане, Ангъс — добави тя и прекъсна връзката.

Флора отиде до отворените френски прозорци, седна на стълбите с кафето в ръка и се загледа в безупречната градина, която приличаше на парк с големите си, стари дървета в затревената площ и лехите с оранжеви и бели цветя по края.

Плискането на вода я накара да се обърне. Някой беше в басейна. От пронизителния писък, който последва, вероятно заради температурата, това беше момиче. Наташа?

Още един човек — може би Ксавие — стоеше отстрани, облечен с прилепнал черен бански и гледаше към водата. Двамата разговаряха. Флора ги наблюдаваше и почти й прилоша при вида им, когато Ксавие вдигна ръце над главата си и се гмурна — елегантно, с лекота, без показност.

Бяха прекалено далече, за да може да ги вижда ясно, но жуженето на разговора им се носеше от вятъра, който идваше от морето само на две пресечки от къщата. Гласовете им бяха мелодични, щастливи, развълнувани. От наблюдателницата си Флора видя как водните капки улавят слънчевата светлина, когато се издигаха във въздуха, проблясвайки като парченца стъкло над главите им. Флора си помисли с горчивина, че й се иска да бяха стъкла.

— Здрасти.

Гласът я накара да подскочи. Подскочи още веднъж, когато видя, че това е Ксавие, който стоеше на моравата само на няколко метра от нея. Носеше отрязани до коленете дънки и една от обичайните му избелени ленени ризи, които винаги сякаш се опитваха да паднат от него.

Той примигна към нея, толкова спокоен, колкото тя беше притеснена, и Флора отново погледна към басейна, за да провери дали с Наташа все още има някого. Кой беше това, след като не беше Ксавие. Последното й гадже? Мъжът, в когото бе влюбена днес?

Той проследи погледа й и я погледна въпросително.

— Какво искаш? — попита тя, но гласът й прозвуча натежал от чувства. Бързо отмести очи. — Всъщност каквото и да искаш, не ме интересува. Защото аз искам да си отидеш.

Флора се обърна и влезе в стаята, отиде до мивката и пусна студена вода върху китките си. Но когато се обърна, видя, че и той е влязъл и я наблюдаваше, сложил ръка на плота. Не беше едър човек — не като Ноа или баща й — но беше висок и макар и слаб, имаше добре оформени мускули. Сякаш изпълваше пространството, изтласквайки кислорода навън. Дъхът на Флора секна. Да я сплаши ли се опитваше?

— Казах…

— Права си да ме мразиш.

Какво? Тя преглътна, опитвайки се да разбере каква игра играе той. Това някакъв трик ли беше?

— Права съм, по дяволите. Ти се държиш ужасно от момента, в който се срещнахме.

Пръстите му се напрегнаха, притискайки дървената повърхност.

— Такова беше намерението ми, да.

В думите му имаше някаква жестокост, която я остави без дъх. Това е било намерението му? Той разбираше ли какво казва? Може би в английския му липсваха всички нюанси, които имаше при хората, на които беше роден език, но не, по какъв друг начин можеше да се тълкуват думите му?

Тя го погледна и почувства как се разтреперва от яд, който не бе усещала по-рано — гняв и ярост, и възмущение се надигаха у нея, заради това че той не само чувстваше, че има право да се държи зле, но освен това небрежно го признаваше. Предизвикваше я.

Той отвърна поглед, вероятно усетил бурята, която се зараждаше в душата й, и погледът му се спря върху картините около тях, техните неми свидетели, и тя видя как потреперва, когато самият размах на историите се стовари върху него. Реакцията му беше подобна на тази на баща му — раменете му се приведоха леко, устните му се отпуснаха.

Но Флора не я беше грижа.

— Просто излез.

Гласът й беше нисък, почти ръмжене. Мразеше го. Мразеше го със сила, с която никога не бе мразила някой друг. Не можеше да понася, дори да го погледне, дори да е в една и съща стая с него.

Тя понечи да излезе в градината, но той направи крачка напред и застана на пътя й.

— Как си позволяваш! — изсъска Флора, усетила как чувствата й започват да избухват. Нямаше да понася това. Нямаше да понася Ксавие. Нямаше да го направи. — Аз работя тук. Нямаш право да влизаш и да…

— Ти не си нищо. — Думите увиснаха във въздуха като фойерверки, оставяйки ярка следа дълго след пукота. — Нещата с Наташа са… сложни. Тя не е това, което си мислиш.

— Така ли? — попита саркастично тя и скръсти ръце на гърдите си, втренчила поглед в него, отказвайки да му позволи да си помисли, че я е изплашил по някакъв начин. — И ти знаеш какво мисля за нея, така ли?

— Мога да предположа.

Флора се изсмя подигравателно, отказвайки да отмести поглед, да отстъпи.

— А ти? — попита тя. — Ти такъв ли си, какъвто мисля?

Той изглеждаше стреснат от въпроса и за първи път Флора видя в очите му да преминават буреносни облаци.

— Да.

— Наистина? — Тя се засмя презрително, уверена, че собственото му високо мнение за него самия изключваше вероятността да разбира колко ниско е нейното мнение за него. — Значи, наркотиците, колите, жените…?

— Да.

Безпрекословната му откровеност я накара да се почувства неудобно. Флора нападна отново.

— И не те е грижа, че другите те смятат за разглезен, суетен и повърхностен? Напълно безполезен? Един плейбой с повече пари, отколкото е добре за него?

— Не.

Флора го наблюдаваше внимателно — тялото му беше абсолютно неподвижно и не издаваше нищо, но преди миг бе видяла онова изражение в очите му, а отговорите му идваха малко прекалено бързо… Ксавие не приемаше тези въпроси така спокойно, както искаше да изглежда.

— А може би лъжеш. Може би все пак те е грижа — предположи тя, решена да се бори с него, да открие пукнатина в бронята му, да разбие арогантността му…

— Защо да лъжа?

— Нямам представа — сви рамене тя.

Той сбърчи презрително чело, но докато я гледаше втренчено, Флора отново усети онова неуловимо изместване, черните му очи я придърпваха като подвижни пясъци и караха земята да изчезва под краката й. Тя усети как дъхът й секва, а той бързо отклони поглед. Дали и той бе забелязал?

Флора се загледа в профила му и забеляза напрежението в брадичката, всъщност в цялото му тяло, сякаш се опитваше да се сдържа.

— Каква всъщност е причината да дойдеш? — попита тя.

Той отстъпи встрани, а погледът му отново се върна на картините върху плота. Дали му беше по-лесно да се изправи пред срама на семейството си, отколкото да гледа нея?

— Онова, което се случи миналия ден, не беше правилно, това е всичко. Ти не го заслужаваше.

— Не го ли заслужавах? Мисля, че каза, че аз съм виновна за всичко. Че аз съм причинила всичко това на семейството ви. — Видя, че думите й му подействаха. Изведнъж той бе започнал да отстъпва. Във въздуха между тях се усещаше напрежение.

Ксавие отново погледна към нея.

— Не знам какво си направила или не си направила, но баща ми ти има доверие.

— Но не и ти.

Флора изстреля думите си веднага след неговите, търпението й бе изчерпано. Той играеше игрички, опитваше се да говори завоалирано и неясно, избягваше я, въпреки че той я бе потърсил.

— Няма значение какво мисля аз.

— Така ли? Ти не се броиш? Всичко в семейството ви винаги ли се върти около сестра ти?

— Недей!

В миг той се втурна към нея и стисна с пръсти ръцете й, притискайки ги до тялото й.

Флора ахна и се наведе назад, за да си осигури малко пространство. Лицето му беше само на сантиметри от нея и докато гневният му поглед я пронизваше отново, а тялото му бе напрегнато като на боксьор, който очаква първия удар, тя внезапно осъзна колко добър е всъщност английският му, защо изобщо е било нужно да има „намерение“: в миг си спомни как я беше държал на стълбите, когато приятелката му се бе блъснала в нея, лицето му в дъжда, когато бе отказала предложението му за помощ, как бе наддавал в „Шантии“, докато Ноа галеше косата й… Какво, по дяволите, ми причиняваш, Флора?

Видя борбата в очите му, разбра от пулсирането в челюстта му, че той не искаше да я желае.

— Ксавие…

— Недей — повтори той. Думата беше като стена, която веднага я спря, и след още едно кратко мълчание той се обърна и се отдалечи, прекоси стаята с три крачки, а след шест изчезна от погледа й.

Флора го гледаше как си отива, а сърцето й биеше лудо. Никога не се бе чувствала по-объркана. Искаше да го мрази… не искаше да го желае. Тя не можеше да се справи с всички проблеми, които той създаваше, знаеше го, и въпреки това, за свой ужас, изненада и шок, искаше той да е стереотипът, мъжът от заглавията във вестниците, онзи, за когото Инес непрекъснато я предупреждаваше. Може и да не беше правилният човек за нея, може и да беше най-голямата грешка в живота й, може и да беше огън, с който не трябваше да си играе…

Но въпреки това Флора искаше да го направи.

 

 

Инес бе окупирала най-добрите шезлонги, онези на бели и златни райета на вълнолома, наемането на които осигуряваше и паркиране на автомобилите на гостите. Те бяха издадени от брега над плиткото море, далече от шума на хората върху пясъка. Беше идеален ден. Водата беше прозрачна като дъното на стъклена бутилка и от време на време Флора виждаше стада от малки сребърни рибки да се стрелват под тях.

Беше шумна сцена, не от онези за любителите на природата или спокойствието. Навсякъде около тях, с не повече от тридесет сантиметра разстояние между шезлонгите, беше пълно с тела — красиви тела, трябваше да го признае, стройни и със слънчев тен, украсени с бикини на Мелиса Одабаш и водоустойчиви ролекси. Флора се размърда и се протегна, разглеждайки с възхищение изящната сребърна гривна с тюркоази за глезена, която Инес й бе донесла като подарък, като се чудеше къде тук би могла да си направи педикюр, без за това да е нужно да взима банков кредит. Бруно караше сърф, а Инес лежеше по корем до нея и четеше. Беше с пурпурния бански в две части на Киани Бий, който беше разпродаден още през март, и кожата й придобиваше златист загар пред очите й.

Флора въздъхна и започна да си играе с шапката си, загледана разсеяно в тълпите, които се събираха на тънката, извита ивица на Гаруп Бей. Частните плажове бяха маркирани с цветни чадъри — бели и сини райета, червени, жълти, златни и бели, — а на малкия обществен плаж всеки сантиметър от пясъка беше зает.

Флора разбираше, че това е един балон за привилегированите. Като най-близкия плаж до полуострова, където се намираше имението на семейство Вермей, той привличаше богата интернационална тълпа. И не можеше да е иначе — една кока-кола струваше дванадесет евро. Но тук беше великолепно за наблюдаването на хора и Флора беше сигурна, че ако раздадеше визитките си на този плаж (макар че трябваше да признае, че щеше да е трудно да ги държи някъде в минималистичния си бански „Акуа Ерес“), вероятно четиридесет процента от хората щяха да й се обадят.

Отново смени позата, чудейки се какво прави Фреди, уверена, че тук изобщо нямаше да му хареса. „Позьори“, щеше да изпъшка той при вида на ролексите, диамантените пръстени за пръстите на краката и деца с подстрижки за двеста паунда. Точно това беше сцената, която имаше предвид, когато я дразнеше, че напоследък е станала от хората с бляскав живот. В неговата идея за морска почивка присъстваше морска дюна, голф игрище зад нея и сиви китове във водата; наоколо няма жива душа, освен Аги, разбира се, (Флора не се интересуваше какво казваше той — тя знаеше, че двамата все още се обичат), имаше и преносимо барбекю за печене на наденица и комплект за крикет.

Флора се усмихна при тази мисъл — напомняше й за семейните им почивки в планината, когато бяха по-малки — след това осъзна, че се усмихва, и веднага изтри усмивката от лицето си. Как можеше да се унася в приятни спомени, когато животът му беше истински кошмар? Как можеше дори да лежи тук, над водата, и да гледа забавленията на елита, когато той вероятно броеше дните, които му оставаха на свобода? Как можеше да се нарича добра сестра, след като се печеше на слънцето, знаейки, че дните му никога не са били по-мрачни?

Отново се размърда, чувствайки се виновна.

— Ох, какво ти става? — попита Инес, вдигна поглед от книгата и присви очи към нея и слънцето.

— … Нищо.

— Наистина ли? Защото подскачаш на шезлонга сякаш в него има бълхи.

Флора прочисти гърлото си, знаейки, че все още е притеснена заради сутрешната сцена с Ксавие.

— Съжалявам. Просто съм малко неспокойна.

— Ами, тогава защо не отидеш да поплуваш или нещо такова?

— Не. Добре съм. Просто… ще полежа тук. Ти си чети.

Инес изви вежда.

— Наистина. Чети си.

Инес въздъхна и се върна към книгата си. Флора се втренчи в покривите, които надничаха през гъстата зеленина, клатейки крак във въздуха. Защитата на личното пространство със сигурност не беше проблем за живеещите тук — с високите огради и боровите дървета на Флора й беше чудно дали изобщо имаха гледка към океана. Очевидно имаше много нови сгради, построени през последните няколко години, със съвременни апартаменти със стъклени стени, врязани в скалите, но много от по-големите вили бяха в стария колониален стил като къщата на семейство Вермей: високи и квадратни, с ламелни капаци на прозорците, боядисани в сладоледени цветове — мента, ягода, ванилия.

Къщата на семейството на Инес беше на втората улица от морето. Беше скромна в сравнение с повечето къщи наоколо — само шест спални — но Инес бе идвала тук през целия си живот; всяко лято бе прекарвала на този плаж и бе приета и призната от местните като една от тях. Полезно, когато се опитваш да намериш място за паркиране.

Не че според нея виповете от околността изобщо се притесняваха за това. Наташа и Ксавие Вермей вероятно бяха посрещани с мексиканска вълна от тълпите на плажа всеки път, когато идваха тук; сигурно щяха да им позволят да приземят хеликоптер на надуваем дюшек, стига да поискат (всъщност Флора не знаеше дали семейството имаше хеликоптер, но беше сигурна, че ако имаха, щяха да им позволят — това имаше предвид).

Намръщи се, осъзнавайки, че отново мисли за Ксавие. Обърна се на една страна…

— О, Господи, пак ли? — обади се сърдито Инес.

— Съжалявам! — изрече пискливо Флора и вдигна примирително ръце.

— Просто не знаеш как да се отпуснеш, нали?

— Като гаджето ти, това ли искаш да кажеш? — усмихна се Флора, опитвайки се да накара и Инес да се усмихне.

Но тя не го направи.

— Говоря сериозно. Работиш прекалено много. Забравила си как да почиваш.

Флора затвори очи и си пое дълбоко въздух. Можеше да се отпусне. Можеше да почива. Можеше…

Ксавие отново се появи в мислите й. Начинът, по който се бе навел над нея в стаята за цветята, какво бе усещането от ръцете му върху кожата й, как думите му й казваха едно, а очите друго…

Тя свали крака от шезлонга и се изправи с едно плавно движение. Инес я зяпна сякаш е луда.

— Сладолед? — Гласът й беше висок и треперлив и Флора знаеше, че е опасно близо до това да се издаде; имаше нужда да се движи, да направи нещо, да се отдалечи от Инес, преди тя да е изтръгнала истината от нея.

— Разбира се — отговори Инес с поклащане на глава и озадачено изражение, което предполагаше, че ще се съгласи на всичко, което би успокоило Флора.

— Аз ще избера? — зададе риторичен въпрос Флора, пъхайки крака в чехлите си. Отиде да вземе кафтана си и установи, че Инес не бе сложила капачката на лосиона си за слънце както трябва и лепкавата течност се беше процедила от шишенцето, оставяйки голямо петно. Флора пусна кафтана да падне на купчина. Така или иначе беше прекалено горещо за допълнителни пластове дрехи.

— Защо не — отговори Инес със същия тон, който сякаш казваше „нека не клатим лодката“.

— А за Бруно?

— Не. Той може да се забави часове.

Флора грабна малката си чанта „Марси“, преметна я върху бикините си и без да губи нито миг повече, тръгна по вълнолома, а дъските затракаха, когато стъпваше по тях. Тя самата се чувстваше разтърсена. Онзи проклет момент просто не излизаше от главата й, моментът, когато — колко неловко само — тя бе тичала след него, за бога! А той на практика бягаше от нея! Не беше ли той лошото момче?

Изкачи се по стълбите и влезе в кафенето, където Инес обикновено купуваше сладоледа. Нямаше опашка. Сърцето й се сви. Щеше да се върне само след три минути и отново щеше да й се наложи да седи на онзи шезлонг, а нервите й пак щяха да са опънати.

Огледа се нагоре и надолу по тротоара. Той беше над плажа, като над него се издигаше едно малко хълмче, а пътят водеше към сенчестите улици между вилите, и Флора знаеше, че зад ъгъла има магазин, точно срещу агенцията за недвижими имоти на върха.

Хрумна й една идея. Тя се приближи до младежа, който беше паркирал колата на Инес по-рано. Когато излязоха и му дадоха ключа, той беше пофлиртувал малко с нея.

Той я видя да се приближава и застана по-изправен.

— Здрасти — усмихна се тя. — Как сте?

— Добре — отговори той. — Вие?

— Да, страхотно. — Тя си повя с ръка като с ветрило, издуха леко въздух през полуотворени устни. — Горещо.

— Да.

— Вижте, искам да купя сладолед от магазина горе. Може ли да взема колелото ви?

— Моето колело?

Тя се усмихна и кимна към очуканото черно колело, подпряно на стената зад него.

— Ще го върна, обещавам. А и ключовете ни още са във вас, нали?

— Ами… разбира се — сви рамене той.

— Благодаря — каза Флора и му се усмихна лъчезарно, докато той го докарваше с объркано изражение при мисълта, че едно момиче, което бе дошло с „Порше“, се качва на очукано колело.

Благодарна за възможността да изразходва малко енергия и да се отърве от безпокойството, което не й позволяваше да седи спокойно, Флора натисна педалите и усети как вятърът се усилва и развява косата й. Ксавие Вермей бе успял да накара кръвта й да заври, а след това просто я бе оставил да къкри, но тя нямаше да стои на едно място и да мисли за него, имаше много по-важни неща, за които да се притеснява. Флора обичаше брат си и сега трябваше да съсредоточи цялата си емоционална енергия върху него.

Тя тръгна по дългия път, без да бърза да се върне на шезлонга, където нямаше какво друго да прави, освен да мисли. Натискаше силно педалите нагоре по хълма и зави към истинската част на града, опитвайки се да се загуби сред извиващите се сенчести алеи, оградени от двете страни с високи зидове и порти с охрана, а край нея тихо мъркаха минаващите бентлита и ролс-ройсове. Нямаше представа къде се намира, а и не искаше да знае, предпочитайки да се скрие от всичко и да се наслаждава на напрежението в мускулите на краката си и учестеното си дишане.

На върха на хълмовете тя се изправяше на колелото, а надолу сядаше, облегната назад, и се пускаше по инерция, като избягваше боровите шишарки, които лежаха на пътя, на който нямаше нито пешеходци, нито тротоари. Завиваше лениво по една, после по друга улица, чувствайки опиянението от целувката на свежия въздух върху кожата си, докато преминаваше от огрени от слънцето участъци към шарената сянка на огромни платанови и евкалиптови дървета. Питаше се какви семейства са живели тук някога, както и какви семейства живеят сега — най-големите имения бяха собственост предимно на руснаци и всъщност яхтата „Еклипс“ на Абрамович в момента беше закотвена малко по-нагоре в залива, което накара Бруно да извърти очи, твърдо отказвайки да се впечатли.

Когато след тридесет и пет минути спря пред магазина на ъгъла, задъхана от усилието и с порозовели страни — уморена, но не и изтощена, със сенки, които все още се промъкваха в ума й — Флора потрепери, докато климатикът изстудяваше кожата й, когато плащаше за сладоледа.

Скочи отново на колелото и се спусна надолу по хълма обратно към Гаруп. Човекът, който паркираше автомобилите, все още стоеше на поста си, но сега видя и Инес до него. Флора размаха найлоновата торбичка със сладоледите, която висеше на ръката й.

Един „Мини Моук“ в цвят лайм — без покрив, на около двадесет сантиметра от земята — идваше по пътя от обратната страна. Флора почти не го забеляза. От езика на тялото на Инес виждаше, че тя има въпроси, на които искаше отговори.

И едва когато мина покрай колата, тя видя тъмната коса на шофьора да профучава край нея, видя и още по-тъмните очи. Ксавие я погледна втренчено и Флора усети как времето отново става еластично; почувства се така, сякаш е в забавен кадър, сякаш животът е на бавен филтър, докато всичко, което не се беше случило между тях, се разтяга, появява се отново, не иска да изчезне никъде, очите му — вперени в нейните, а тя не може да отвърне поглед…

И после той вече бе зад нея. Извън полезрението, извън възможното…

Стресна я остро стържене на метал, внезапното свистене на гуми, колелото се наклони опасно, когато тя натисна спирачките и се опита да спре, без да прескочи кормилото надолу по склона. Но докато успее да се огледа, той бе изчезнал, а яркозелената боя от колата му беше останала по една улична лампа, единственото свидетелство, че е бил тук.

Флора не си позволи лукса да мисли за очевидната му изненада или защо е бил толкова разсеян, че да се блъсне в стълба. Тя започна да натиска бързо педалите, като се стараеше да е заета-заета-заета, и слезе мълчаливо от колелото, когато след тридесет секунди стигна до кабинката на човека, който паркираше колите. Той взе колелото от нея, гледайки я с увиснала челюст, точно както Инес. Флора бръкна в торбичката и победоносно извади сладоледите пред очите на приятелката си, без да обръща внимание на зяпналите им лица.

— Какво?