Карън Суон
Парижка тайна (19)

Осемнадесета глава

Антиб

— А вие ще живеете тук. Мадам реши, че за вас ще е по-лесно тук, далече от всичко, което може да ви разсейва в голямата къща.

Икономката отстъпи назад от вратата, за да може Флора да влезе първа. Отне й малко време да свикне със сумрака, защото идваше от ослепителната светлина навън, но когато очите й свикнаха, тя се огледа наоколо в почуда. Всичко беше бяло — подът, стените, таванът, пердетата, дори и цветята, а сред всичко това големи дивани в прасковено, манго и пъпеш, които избухваха в стаята като цветни бомби. Плодове в голяма купа разпръскваха аромата си, а в стаята вляво се виждаше легло с плетена на ръка дантелена покривка. В далечния десен ъгъл имаше малка, но елегантна кухня.

— О, Господи — промърмори Флора предимно на себе си. И това беше само малката къща. Голямата не беше точно замък, а по-скоро голяма каменна вила с бледосини капаци на прозорците, която изглеждаше като място, където биха живели Коко Шанел или Уолис Симпсън.

Тя се обърна отново към икономката — Женевив, ако си спомняше правилно.

— Благодаря. Тук е прекрасно.

Женевив кимна и й подаде връзка ключове, един за тук, един за голямата къща, където беше временната й работна стая в старото помещение за цветята.

Женевив си отиде, а Флора остави чантата си и обзета от страхопочитание, тръгна из това вълшебно място. Белите капаци отвън бяха оставени затворени, за да предпазват къщата от августовската горещина, и тя се приближи до прозореца, минавайки по раираната сянка, която хвърляха върху пода, прокара ръка по одеялото на дивана (кашмирено), помириса хибискусите на малката масичка.

Спря пред вратата на банята в колониален стил и видя, че като идея всичко е простичко — легло, килим, гардероб, но килимът беше от вълна на алпака, гардеробът покрит с шагрен, а стените бяха украсени с няколко дръзки картини на Джеймс Уислър.

Флора се върна в дневната част, отвори хладилника и видя, че е зареден с пресни продукти, а до кафе машината имаше голяма бутилка шампанско и кутия трюфели. Тя седна на дивана, който беше срещу все още отворената врата, и остави лекия вятър да развее косата й и да погали лицето й. Отвън, точно пред нея, тюркоазеният басейн проблясваше, улавяйки светлината, и от време на време лястовички се спускаха надолу, докосвайки повърхността на водата.

Тя се зачуди как ще се осмели да седи на тези дивани или да пие от тези чаши, или да спи в това легло, след като знаеше, че — нарочно или не — цялата история беше по нейна вина. Въпреки Ксавие семейство Вермей все още не знаеха за участието й във всичко това. Независимо от всичките му обвинения той не знаеше нищо за нейното (бивше) приятелство със Стефан, нито някога щеше да узнае. Едно телефонно обаждане от Травер беше потвърдило, че списанието ще упражни правото си да защити своите източници. Нея.

Семейството не беше в настроение да се бори. Последвалата треска беше точно това, от което се страхуваха. През трите дни след излизането на списанието петното на нацисткото минало, което бе изцапало името на видното семейство Вермей, беше станало завладяващо четиво в цяла Франция и се бе появило на първа страница на „Монд“ още на следващия ден. Лилиан бе принудена да отмени участието си в мероприятие на УНИЦЕФ за набиране на средства, а офисът на Жак беше надраскан с Нацистки боклук с червена боя и както той се бе страхувал, няколко от големите благотворителни организации, подкрепяни от фондацията на семейство Вермей, бяха дали публични изявления, според които „са в процес на преразглеждане на връзките си“ със семейството. На улиците пред къщата им се бяха настанили репортери, така че никой не можеше да влезе или да излезе, без да бъде заслепен от святкането на фотоапаратите им — доста опасно на тези стълби — и след като бяха стояли затворени няколко дни, през които Флора организираше опаковането и преместването на вече прочутата колекция до другия край на страната, семейството бе решило също да замине за имението в Антиб, докато нещата се успокоят.

Флора затвори очи пред иронията на погрешното им усещане за сигурност, когато те потърсиха убежище зад високите стени и защитеното с видеокамери имение, след като човекът, който стоеше зад изтичането на информацията, живееше в малката къща в дъното на градината. Ангъс пръв предложи идеята, че изтичането на информация може да е дошло от интернет страницата, която Флора му бе показала и на която се беше появила снимката на градските изследователи, обаждайки се по телефона на семейството и изказвайки съжаление за това, че всички са били доста наивни, като са сметнали, че нахлулите в апартамента са се задоволили с това да уведомят семейството за неговото съществуване като някаква банда от тръгнали на поход архитектурни евангелисти. Според него това сигурно е бил планът им от самото начало и Флора се бе съгласила с него, прекалено изплашена, че може да изгуби работата си, за да си признае и да му разкаже как всъщност се бе случило всичко.

Флора беше все още тук не защото не се бе опитвала да си тръгне. Тя отчаяно се бе опитвала да измоли избавлението си. Беше се опитала да убеди Ангъс, че сега, когато бяха започнали пълно проучване на историята на колекцията, от лондонския им офис трябваше да пристигне Бриджит, техният анализатор, и да поеме работата, защото в крайна сметка това беше нейната област. Но Ангъс бе останал непоклатим: семейството искаше нея, бяха сериозно наранени от събитията и искаха човек, на когото могат да имат доверие. Или тя щеше да остане, или нямаше да работят с никого другиго.

Стаята за цветята беше идеално място за работа — голяма и светла, с високи тавани, прозорци от пода до тавана и широки дървени плотове покрай стените, имаше достатъчно място да подреди предметите и картините и да започне да ги систематизира по някакъв начин. Сега, когато вече не беше под напрежение да приготви всичко за участието в аукциона, Флора можеше да започне просто с идентифицирането и архивирането на останалата част от колекцията. Картината на Реноар, която все още се почистваше в Париж, поне имаше напълно доказана история и ако в даден момент в бъдещето семейството решеше да я продаде, новият собственик щеше да я купи, знаейки откъде е дошла и през чии ръце е минала.

През деня напредна доста, като закачаше много от малките картини на кукичките, които някога са били забити в стените за завързването на пълзящите растения, а след това ги сваляше една по една и започваше работата си върху доклада си за състоянието и оценката им.

Айпадът й на плота иззвъня — повикване по Фейс тайм — и Флора отговори, докато се приближаваше към отворения френски прозорец, облегна се на него и се загледа към кадифената морава пред себе си.

— Здрасти. — Гърленият глас на Инес я накара да се усмихне.

— Здрасти и на теб.

— Как върви там? Зле?

— Нямаш представа — усмихна се Флора, наполовина очаквайки покрай нея да мине паун и от опашката му да падне перо. Тя завъртя айпада и показа градината на приятелката си. — Не би трябвало да живея така. Истинско престъпление е.

— Сигурна съм. — Инес се разсмя, звук, който я успокои. — А ти как си? По-добре ли се чувстваш? Изглеждаш по-добре.

— Чувствам се толкова виновна — наведе глава Флора.

— Вината не беше твоя. Колко пъти да ти го казвам? Стефан го направи. Не ти.

— Но аз изобщо не трябваше да му казвам нищо. Знаех, че е журналист. И още по-лошо — журналист, който има нужда от история.

— Била си сред приятели. Не трябва да се държиш сякаш си проклета шпионка. Знаеш, че никога вече няма да му проговорим, нали? Казах на Бруно той или аз. Трябва да избере.

— Инес, не е нужно да…

— Вече е направено — каза Инес упорито. Лоялно.

Флора сви рамене и отнесе айпада на пейката, защото ръцете й се бяха уморили да го държи. Подпря го на прозореца и се наведе над пейката, подпряла глава на ръката си.

— Както и да е, виж, всичко вече започва да отшумява. Те са стара новина. — Инес винаги е била оптимистка. — Чу ли за министъра на вътрешните работи? Чука дъщерята на вицепрезидента.

— О, Господи! Шегуваш се, нали? — разсмя се Флора и отпусна ръка.

Инес се ухили и започна да разглежда с любопитство стаята зад Флора.

— Видя ли? Всичко ще бъде наред. — Тя изсвири. — Ехаа! Това ли са нещата, които трябва да подредиш?

— Да. — Флора погледна към орнаментите, подредени на пейката в класифицирани групички, триножника, на който снимаше картините и скиците зад дясното й рамо. — Не е толкова зле, колкото изглежда. Колкото и ужасно да звучи, сега, когато знаем как свършват нещата, всичко се проследява много по-лесно, що се отнася до историята. Преди имах чувството, че удрям главата си в стена, опитвайки се да разбера как картините са стигнали от Фон Ташелт до Франсоа Вермей.

Инес издаде неодобрителен звук и смени темата.

— Слушай, може да дойдем за няколко дни. Бруно има рекламно събитие в Ница, така че ще сме само на половин час от теб.

— О, това ще е прекрасно. — Тя понижи глас. — Имам нужда от приятелско лице.

— Нещата са зле, а?

— Ами, не може да се каже, че съм заобиколена от приятели.

— Вече видя ли се със Сина и Дъщерята на Мрака?

— Не ги наричай така — каза тихо Флора и потрепери.

— Защо не? — разсмя се лукаво Инес. — Такива са, нали? Или може би знаеш нещо, което аз не знам?

— Не, но… — Тя замълча, без да е наясно защо ги бе защитила. Може би защото дори и те не заслужаваха злобата, която се изливаше в момента върху тях.

— Е? Видя ли ги? — повтори нетърпеливо Инес.

— Не. Искам да кажа… мисля, че чух Наташа да слиза от колата си.

— Разбира се, че си я чула — извъртя очи Инес. — А Ксав? Зърна ли го вече по бански? — Тя повдигна игриво вежди.

— Какво? — намръщи се Флора.

Инес избухна в смях.

— Може да е негодник, но е красив негодник. Хайде, признай го.

— Не. Да.

— Аз лично се притеснявам за безопасността ти. — Инес се наведе към екрана. За момент лицето й остана напълно сериозно, но след това избухна в смях. — Е, по-скоро за твоята добродетел!

Флора поклати глава и отвърна поглед. Истината беше, че отчаяно искаше да го избягва. Срещата им в „Шантии“ — и тя беше в контекста на това, че нито една от срещите им не беше позитивна — я беше разтърсила. Двамата бяха говорили само за да се скарат, все още не беше намерила и едно положително качество в този човек и въпреки това… и въпреки това… той непрекъснато се промъкваше неканен в ума й. Самата мисъл за него я караше да се чувства неспокойна, развълнувана, притеснена, разтърсена.

Така че всеки ден тук, в който успееше да не го види, щеше да е хубав ден. Вече беше направила плана си — ще се храни в малката къща и цял ден ще е сама в стаята за цветята. Ако внимаваше, имаше надежда следващите седмици да минат, без всъщност да се наложи да контактува с него или сестра му.

— Чувала ли си се с Ноа?

— Ъм?

— Ноа — щракна с пръсти Инес. — Богатият, красив американец с картина на Реноар и „Бугати“, който си пада по теб.

— О. — Тя поклати глава. — Не. Казах му да не ми се обажда повече.

— Защо?

Флора си спомни напрегнатото пътуване с колата до града — как ядосано бе отблъснала ръката му от бедрото си и бе отказала да го погледне, разгневена заради самонадеяното му държание и начина, по който направо бе заявил собствеността си над нея пред Ксавие, като куче, което се изпишква, за да маркира територията си. На следващия ден беше изпратил в офиса петдесет жълти рози, екстравагантно извинение, което не я беше разчувствало — не можеше да бъде купена, нито щеше да позволи да бъде притежавана, и тя бе повторила молбата си да не я търси повече с едно кратко съобщение. Оттогава — мълчание.

— Не си подхождаме.

— Не си подхождате? Хъх — изсумтя Инес по начин, който казваше „Защо не се учудвам?“.

— Виж, обади ми се, ако ще идвате — смени темата Флора.

— Разбира се — въздъхна Инес. — Мисля, че сигурно ще е в четвъртък. Бруно ще получи графика си днес, така че ще ти пратя съобщение по-късно.

— Супер.

Приключиха разговора и Флора пое дълбоко въздух, докато оглеждаше подредената стая. Във въздуха се усещаше аромат на рози, а плотовете бяха на петна там, където са били смачкани цветове или стъбла, тъмни кръгове от кофите се бяха отбелязали върху дървото.

Върна се към работата си по една малка скица на Дали, която бе свалила, преди да се обади Инес. Беше висока само двадесет и пет сантиметра, молив върху хартия. Обърна рамката и видя на гърба остатъците от стар овален стикер. Присви очи и се загледа в него отблизо, опитвайки се да разчете избледнелите букви. Но можеше да се види ясно само „… НА“.

Ана? Виена? Направи снимка на стикера отблизо и го измери, разбирайки, че ще трябва да провери и да го сравни с копия, които се надяваше да се пазят в галерия „Атлий и Бергурен“ в Сен-Пол. Това, че стикерът беше овален, щеше да я улесни при сравняването с други — ако имаше късмет — по-запазени стикери, при които текстът се вижда ясно.

Едно любезно покашляне я накара да се обърне. На вратата стоеше Жак Вермей.

— Pardon, не исках да ви безпокоя.

Флора се изправи.

— О, не. Няма проблем.

— Имате ли нещо против да вляза?

— Заповядайте — усмихна се тя и направи жест към подредените из стаята картини.

Жак влезе и на лицето му се появи любезна, но неуверена усмивка, докато оглеждаше множеството картини, които сега бяха на всички рафтове и стигаха до тавана на всяка стена.

— Господи. Толкова са… много.

— Да — отговори Флора и се почувства неудобно. И двамата разбираха подтекста на думите му. Толкова много картини, толкова много семейства…

— Не би трябвало да е изненада. Направихте онази презентация в деня, след като отключихме апартамента. Преминахте през всички картини с нас и въпреки това… — Той изду бузи. — Но като ги виждам така всичките. Тук. Имам чувството, че са повече. Всичко изглежда много по-зле.

— Мосю Вермей…

— Жак, моля ви — обърна се към нея той. — Преминахме през това… това изпитание заедно. Вече сме приятели, нали?

Флора преглътна. О, Господи. Сякаш не се чувстваше достатъчно виновна.

— Жак — изрече тихо тя, опитвайки се да се усмихне. — Исках да ти кажа колко съжалявам. Иска ми се изобщо да не бяхме…

Той поклати глава и закрачи из стаята.

— Истината трябваше да излезе наяве някой ден. — Той кимна с глава и спря да погледне един изящен планински пейзаж на Кане високо на стената срещу него, скръстил ръце на гърба си. — Кой знае? Може да се окаже, че така е най-добре. До този уикенд не бях виждал снимка на баща си. Представяш ли си?

Флора поклати глава. Със сигурност не можеше да си представи това.

— Разбира се, няма нужда да казвам, че ми се иска да не е бил това, което… е бил. Но ако говоря като син, който иска да разбере повече за баща си…? — Той сви рамене. — Майка ми приключваше разговора винаги когато дори само споменавах името му. Казваше, че за нея е прекалено болезнено да си спомня миналото. — Той повдигна вежди и й отправи изпълнен със съмнение поглед. — Но тя все още е жива и вече не е нужно да ме лъже. Все още има време. Най-после мога да задам въпросите си и да науча истината за баща си от човека, който го е познавал най-добре.

Флора не таеше големи надежди, че това ще е щастлива история. Помисли си, че и без връзките му с Третия райх той не е бил особено добър съпруг, спомняйки си писмото, което бе намерила, и съвета на лелята на Жак майка му да остане с Франц, да не обръща внимание на връзките му с жени, да роди дете. Да роди Жак.

— Тя… тя каза ли ти нещо вече? — попита колебливо Флора.

— Не — усмихна се объркано той. — Господи, не. Все още не. Майка ми е силна жена, Флора, но това я разтърси истински. Според мен никога не е предполагала, че ще трябва да ме погледне в очите и да ми каже истината за баща ми. Искаше да се гордея с него, да го уважавам.

Той замълча за момент, сякаш усилието да говори беше прекалено голямо, и започна да пристъпва из стаята с малки крачки, докато разглеждаше картините, които са доставяли радост на други хора и са били откраднати от тях или продадени под натиск, със заплахата от трудови лагери, увиснала над главите им като размахана коса.

Флора видя как очите му преминават по картините с очевидна болка.

— Не се съмнявам, че всичко, което е направила — сменила е името ни, скъсала е с миналото на баща ми — е направено, за да ме защити. Искала е в живота ми да няма мрак, да няма сенки. Предполагам, че това остава след една война, нали? Оцелелите протягат ръце към светлината.

Флора си помисли за всичките огледала в парижката къща — там човек не можеше да се скрие. В онзи дом човек трябваше да погледне към себе си от всеки ъгъл.

— И вероятно е била права. Сигурно щеше да е по-добре да не знаем. Ако можех да се върна в миналата седмица и да променя събитията, щях да го направя. Но никога не съм предполагал, че в историята ми има нещо такова. През всичките тези години исках повече — исках повече информация, исках баща си. Мразех майка си за това, че не е той, за това, че тя е с мен, а той не е. Аз бях единственото й дете, тя самата бе млада, опечалена вдовица, която съсредоточи цялата си любов и всичките си надежди в мен, а аз от своя страна чувствах любовта й към мен като бреме. — Той сведе поглед към пода. — Може би не съм синът, когото тя заслужаваше. Не съм достатъчно добър. Не присъствам в живота й достатъчно. Избягах в Париж при първата възможност. — Той сви рамене. — Но сега съм тук и истината е с нас. Тя е тук, в тази стая. — Той протегна ръце. — Всяка една от тези картини има история. И баща ми е връзката между всички тях. Той е тъмната нишка, която минава през тях. — Жак се обърна към Флора. — Така че майка ми ще говори с мен, ще отговори на въпросите ми. Може би не днес или утре, но един ден в скоро време ще науча цялата истина и ще се изправя пред тази истина със смелостта, която е липсвала на баща ми.

— Искам да ти помогна по всякакъв начин, по който мога, Жак.

Той се усмихна и обърна лице към нея.

— Добре. Защото съм решил какво ще правя. Ще дойдеш ли тази вечер в седем да пийнеш с нас в кабинета? Помолих всички от семейството да присъстват. Има нещо важно, което искам да кажа.

— Р-разбира се. — О, Господи, не. Не още една семейна среща… — Всъщност аз още не съм се запознала с майка ти. Мисля, че трябва да й се представя. Странно е да съм тук, в къщата й, и да не съм се запознала с нея.

— Ще се запознаете тази вечер. Майка ми вече не е така подвижна. Сега прекарва повечето време в стаята си.

— Разбира се.

— Радвам се, че ще се присъединиш към нас — усмихна се той и се обърна да си тръгне. — Но трябва да те предупредя, че майка ми е от друго поколение, доста консервативна. Обикновено се преобличаме за вечеря.

— О, да. Добре. Няма проблем — кимна Флора. — И-има ли нещо определено, което трябва да облека?

— С това лице? — той се усмихна и тупна с ръка по касата на вратата. — Просто една красива рокля.