Христо Калчев
Кървавият път на коприната (5)

Пета глава

Някъде около Румели Хисар Козела влезе в обсег и занабира телефонни номера. От девет влезе във връзка с шест. По-добре от нищо.

— Арсов, знаеш ли кой ти се обажда?

— Мислех, че отдавна са те изяли червеите — изумен, отговори ескадрониста. — Поне това е версията.

— Прибързана… Не ми споменавай името. След три дни, точно в този час, ще се срещнем в каубойската кръчма на Йотов в Лесидрен.

— Това заповед ли е? — попита Арсов.

— Да, и за неизпълнението й се полага само едно наказание…

Козела затвори апарата.

— Кой беше този? — попита Габи.

— Вуйчо ми — разсеяно отговори Козела, навлизайки в това чудовище, което ту наричаха Истанбул, ту Константинопол.

— Вачев, шефът ти се обажда… поне бившият.

— Чух, че си възкръснал. Знам часа и деня на явката.

— Арсов?

— Да.

— Искам да намериш Джорджо, Босъна и Трифон! Ще се справиш ли?

— Да.

— Знаеш ли нещо за бившите ми заместници?

— Ако говориш за Иван Песа, Кольо Ангела и Махмурлията, Проданов ги държи четвърти месец под ключ, надявайки се чрез тях да се докопа до тебе.

Козела се замисли.

— Нали минавам за мъртъв?

— Не и за Проданов. Той е печено ченге, а такива като него не вярват на слухове.

Козела реши да не се роби повече.

— Добре, ще се срещнем в Лесидрен.

— Какво е Лесидрен? — попита Габи.

— Един от Балеарските острови — отговори разсеяно Козела, мислейки за стария си колега генерал Продан Проданов.

Влизаше в Истанбул и безумното движение на този свръхполис го притисна отвсякъде.

* * *

— Продане — Каза министърът на вътрешните работи Богомил Бонев, — трябва да те видя веднага.

— След две минути съм при тебе, шефе.

Проданов затегна вратовръзката си, облече сакото, взе докладите, които и без това трябваше да докладва на министъра, качи се на асансьора и слезе на първия етаж.

Секретарката вдигна поглед от някакъв документ, усмихна му се служебно и каза:

— Заповядайте, генерале, министърът ви чака.

Завари големия началник да се разхожда по риза и с лула в устата си из кабинета.

— Седни, Проди, искаш ли нещо за пиене?

— Не, шефе, поел съм си дозата отрова.

— Тогава да те почерпя с един студен душ.

Бонев отиде до бюрото си, взе лист хартия, видимо факс, и внимателно го разгърна пред него.

ЦРУ предупреждаваше българското МВР, че генерал Иван Милетиев Жаров, известен като Козела, е проникнал или се готви да проникне на територията на страната. В подбрания факс се добавяше, че идва от Белград, че е бил в Прищина и че е бил в близки отношения с войводата Желко Разнятович — Аркан. Следваше цяла страница предположения във връзва с евентуалните му задачи в България, но нито едно от тях не се стори правдоподобно на Проданов.

— Какво ще кажеш? — попита министърът. Проданов разкопча горното копче на ризата и разхлаби вратовръзката си.

— Никога не съм вярвал в смъртта му. Козела е костелив орех.

— И смяташ, че се е хванал на хорото на Аркан?

— Не, шефе. Той е солист. Аркан има кауза, за Козела това понятие е дума без съдържание. Министърът седна срещу него.

— Разпоредих троен контрол на границите. Очаквам от тебе да се заемеш с издирването му.

— Границите са празна работа, шефе. Козела е професионалист и ще влезе в страната по някакъв негов начин. Ако не е тука вече. Спокойно можеш да отмениш военното положение на ГКПП-тата. А иначе от този момент започвам да го търся.

* * *

Проданов излезе от министерството и тръгна пеш. Главата му пушеше. Козела! Знаеше с интуицията си, че този призрак ще се появи отново. Каза на шофьора да го следва и тръгна към „Руски паметник“, откъдето до вилата щеше да ползва колата.

Запали цигара и опита да събере мислите си.

— Господине! — възрастен мъж се изпречи на пътя му. — Днес е тридесет и първи май, световен ден за борба с тютюнопушенето.

„Що не си ебеш путката майчина!“ — помисли стреснатият Проданов, но на глас каза:

— Не съобразих, господине, прав сте.

Хвърли цигарата, настъпи я и продължи. След двайсет метра запали друга, тури ръце на задника си и започна да си пробива път в тълпата. Беше пет часът и целият град се беше изсипал на улицата.

— Какво се е случило, Проди? Изглеждаш ужасно?

— Нищо особено. Уморен съм — отговори неохотно генералът, докато сменяше костюма с вечния си анцунг.

Този отговор не задоволи Поли, напротив усили паниката. Беше живяла достатъчно дълго с него, за да го разчита както стар свещеник Светото писание.

— Не ме лъжи, моля те. Нещо за момчетата? Проданов избухна.

— Стига, Поли. Знаеш, че докато не заловя оня хищник баща им, нищо не мога да науча за синовете ти. Поли седна срещу него.

— Кога ще го заловиш, Продане? Дължиш ми го!

— Скоро — тихо отговори той. — Козела се готви да влезе в страната, ако вече не го е направил.

* * *

— Къде си, генерале?

— В хотел „Таксим“, в Истанбул, войводо. Радвам се да те чуя.

Аркан се изсмя дрезгаво.

— Дано е така, Козел. Имам да ти казвам важни неща. Готов ли си да слушаш?

— Да. И да слушам, и да отговарям. Казвай!

— Първо, в Асунсион търсят синовете ти за убийството на някой си Гузман. Мафиот, но наркобарон и тясно свързан с полицията. Ако случайно попаднеш в Парагвай, не казвай чий баща си.

— Ясно. — Козела запали цигара и седна на леглото. Друго?

— Излъга ме за парите на синовете ти. Ако ги бях намерил, щях да ги утроя за един месец и ти щеше да получиш половината.

— Не съм те излъгал, Аркан. Можех нищо да не споменавам за откраднатите долари. Тогава обаче не знаех къде са.

— Сега знаеш ли? — попита войводата.

— Деветдесет на сто. Скрити са в родното ми село. Мисля, че знам точно къде. Ако ги намеря, ще ти се обадя. Утре до обяд ще претърся къщата. Ако трябва ще я срина, но ще ги намеря.

— Не — Аркан звучеше остро по войводски. — Не — утре. Вашата полиция е блокирала границата, преговаря с турците да им сътрудничат при залавянето ти.

Козела изтръпна.

— Как се добираш до подобни сведения, Аркан?

— Хванах шпионина на Тефик. Дължа ти благодарност, Козел, а аз не обичам да бъда длъжник. Погрижих се за измъкването ти от Турция. Утре, точно в полунощ, ще кацне транспортен самолет „Антей“ в местността Кая, плато над Трабзон. Бъди там. Машината е руска. Ще ви остави с кола на някакво си летище, ааа… Твърдица… някъде край морето. Не го намирам на картите си.

— Аз знам къде е — каза Козела. — Някаква парола?

— Не. Руснаците знаят номера на колата и данните на новите ви паспорти. Това е. Обади се от България…

— Аркан?

— Кажи.

— Шпионинът на Тефик не бива да се измъква жив.

Аркан се изсмя весело.

— Бъди спокоен, генерале. Сварих го на супа. С ориз и джоджен. Много уважавам тази подправка. И последно, Козел, Осама бин Ладен е в Либия.

Линията прекъсна.

* * *

Загледан в луната, Продан лежеше по гръб и се бореше с желанието си да излезе от спалнята и да запали цигара. Натъпкана с приспивателни, Поли спеше тихо до него, заемайки две трети от широката им иначе спалня.

Навикът надделя. Проданов напъха крак в чехлите, наметна халата, прекоси хола, излезе и се отпусна тежко в един от шезлонгите на прекрасната си, обширна тераса. Пееха щурци, чуваше се жабешки концерт там долу край реката. Беше прекрасна тъмна нощ за този, който имаше очи да я види, а Проданов имаше прекалено много грижи, за да се наслаждава на природата. Запали цигара и отново потъна в тревожните си мисли. Преди три месеца Интерпол изпрати сведение, че момчетата на Поли и Козела са мъртви. Във факса се посочваше дори мястото, където баща им ги е погребал, след като ликвидирал по най-варварски начин убийците им. Не събра сили да й го каже и вече четвърти месец живееше в лъжа. Тази страшна тайна го убиваше бавно. Не можеше да гледа очите на Поли, да вижда мъждукащата им надежда, да чува плахите й въпроси: „Има ли някакво известие от момчетата?“.

Не, да му еба майката, и няма да има, докато не спипам оня кръвожаден тигър Козела… Козела? Как щеше да влезе в страната и с чия помощ? Щом сведението идва от ЦРУ, най-вероятно се е бързал със сръбските чети, с които и без това го свързва старо сътрудничество от времето на босненската война и югоембаргото. А това значи и с руснаците, и така защитата му ставаше тройна. Труден враг, умен, истински професионалист и напълно безмилостен. И въпреки това откъде щеше да влезе в България? Безсмислено беше да го чакат по ГКПП-тата, макар че не искаше да опонира на министъра, още по-малко беше по силите му да отмени заповедта му. Как, по дяволите, щеше да постъпи Козела? Проданов запали втора цигара и потъна в мисли. Опитваше се да влезе в кожата на врага си, в нрава му, в маниерите му на действие.

Проданов дочака изгрева в шезлонга. Пепелникът беше пълен с фасове, но не беше намерил отговор на нито един от въпросите, които го измъчваха.

* * *

Маскирани като бойци на АОК, командосите отвлякоха Тефик бей и семейството му. Качиха ги на една лодка „Риба“ с два двигателя меркюри по триста и петдесет коня и след два часа акостираха в столицата на остров Корфу. Още докато пътуваха бойците, а Тефик все още не знаеше в чий плен е, започнаха да се изреждат на жена му.

Стиснал зъби, отправяйки горещи молитви към Аллаха, той се молеше да оцелее, за да изреже главите на тия скотове. За своя живот не се безпокоеше. Отдавна беше свикнал да живее на ръба на бръснача. Преди да акостират, командосите изхвърлиха синовете му в морето и облепиха устните им с полицейско тиксо, но Тефик въпреки това успя да види как се удавиха момчетата. Луда, дребна ярост, наследена от Осман султан и спахиите му, го владееше. Нюкет не даваше почти никакви признаци на живот, освен че от време на време простенваше през облепената си уста: „Аллах, дай ми време за мъст, после сам ще ти дам живота си!“

На сушата отвлякоха жена му някъде, а него го хвърлиха в тъмница, стара, влажна и отчайваща, като всички зандани, градени от предците му, управлявали Отоманската империя. „Аллах, дай ми време и сили, после лично ще изпия водата, с която мият краката ти!“

Минаха дълги часове, преди вратата да се отбори и в килията да нахлуят десетина командоси с маски. „Щом не искат да запомня лицата им, значи все още имам някакъв шанс!“ — помисли той, правейки се на припаднал.

— Той се е насрал, бе! — каза на английски шефът им. — Изкъпете го, изчистете килията и ме викнете.

Бойците домъкнаха маркуч, пуснаха пожарникарска струя вода и започнаха да го хигиенизират, без да събличат копринения му костюм от фере и крокодилските обувки на Бата. Когато решиха, че са изпълнили заповедта на шефа си, сложиха го да седне на дървен стол и махнаха тиксото от устата му.

— Ако гъкнеш, ще напъхам този автомат в гъза ти! — закани се един от тях, размахвайки узито пред очите му.

„Щом искат тишина, значи наблизо има някой, от който се страхуват!“ — помисли Тефик, докато се опитваше да подсуши лицето си в реверите на сакото.

— Говори, Тефик бей! — заповяда шефът. Той влезе без маска, с цигара в устата и кавалерийски стек в ръцете.

— Не знам какво ви интересува — каза турчинът и сам не позна гласа си.

— Говори! Аз ще отсея това, което ме интересува от празните приказки.

— Защо удавихте синовете ми като слепи котета? Командосът въздъхна отегчено.

— Светът е пълен с инвалиди, бей! Защо да зацапваме природата излишно.

— Те бяха мои синове, скот! — изкрещя беят. Командосът се изправи.

— Тази нагайка съм взел за теб, лайно ислямско. Дръж си езика зад зъбите и отговаряй на въпросите, които ти задавам.

Тефик започна да идва на себе си. Окованите в белезници китки и глезени го боляха ужасно, но дишането му се беше възстановило и гарнираният му с ненавист кураж обземаше личността му.

— Къде е жена ми, а? Докато не видя, че е жива, нищо няма да чуеш от мен.

Командосът замахна със стека или нагайката, както викт на този камшик в определени среди, и разцепи бузата му. Огън избухна в мозъка му, но турчинът не мръдна, нито позволи болката да сгърчи лицето му.

— Къде е Осама бин Ладен? — изкрещя офицерът или поне командирът на бойците.

„Козел, да вриш вовеки в катрана на ада!“ — помисли Тефик и започна да му се изяснява ситуацията. Беше в американски ръце и нищо добро не го чакаше.

— Срещал съм това име в пресата — глухо каза той. Доведете жена ми, ако искате да продължим разговора.

Вместо Нюкет, в килията влезе полковник Хакел. Да, вече нямаше съмнение, беше арестант на ЦРУ.

— Знаете ли кой съм аз, Тефик Андериман бей?

— Полковник Хакел от ЦРУ… — през зъби процеди турчинът. — Къде е жена ми?

Хакел седна срещу него и с най-добронамерения глас, на който беше способен, промълви:

— Жена ви издъхна, бей.

Този път бол ката го връхлетя, толкова внезапно и мощно, че цялата сила на волята му трябваше да не рухне под вихъра на сърдечната аритмия.

— Сигурен ли сте? — напълно прекършен попита Тефик.

— За жалост, да. След като приключим разговора си, ще ви заведа да я видите. Тефик въздъхна дълбоко.

— Какъв разговор можем да водим, полковник. Казах на вашите убийци за Осама бин Ладен. Знам единствено това, което пише в пресата.

Хакел запали цигара и заповяда да му свалят белезниците.

— Искате ли да погребете жена си според вашите обичаи?

— Да.

— А Козела?

— О, да, полковник. Готов съм на всичко, за да застана лице в лице с него. Хакел се усмихна.

— Тогава да приключим със сделката. Вие ще ми кажете къде се намира Осама бин Ладен, аз ще ви позволя да се сбогувате с жена си и ще ви сервирам Козела на тепсия. Приемате ли?

Тефик Андериман бей кимна, но в знак на съгласие.

* * *

Пътуваха от Трабзонското плато кая на север над Черно море. Летяха вече час и половина с транспортния самолет „Антей“. Пилотираха двама руснака, други девет, въоръжени до зъби, играеха карти в салона. Залозите изглежда бяха големи, защото и страстите бяха пред експлозия.

Приближените на Аркан свалиха баржата на самолета, натовариха беемвето и без да погледнат документите им на запалени двигатели, отлетяха обратно. Цареше мрачна пиянска атмосфера — поне в салона. Дано и пилотите не надигаха толкова често бутилките с водка. Габи седна до прозореца, Козела бутна под краката й брезентовия си сак, в който бяха и парите, и оръжието му.

Пътуваха повече от половин час, когато се обърна към вбесените от комара руснаци:

— Господа, мога ли да пуша?

— Пуши с гъза си, ако искаш — отговори някой от тях и това беше всичко за следващия един час.

В един момент самолетът рязко, почти под прав ъгъл зави на запад и се понесе към сушата, която светеше някъде долу в далечината.

— Наближаваме България… Твърдица поточно — каза Козела.

Габи кимна.

— Ориентирам се. — после добави — Страх ме е, Иване.

— От какво? — опита се да я успокои, но и той се стегна, чувствайки с кожата си нарастващата агресия на тези пияни степни вълци.

— Не знам…

— Няма нищо страшно — самоуверено каза той, мислейки дали отсега да си приготви оръжието. Ако беше под него, можеше да го направи, но то беше в краката на Габриела.

След още половин час започнаха да се спускат, след четиридесет минути кацнаха.

— Готов си, генерале — каза един русоляв руснак с гел в косата и обици на ушите. — Взимай багажа и тръгвай!

Лъхна го свеж въздух. Руснаците сваляха баржа, за да изкарат колата. Козела подаде ръка на Габи, помогна й да се изправи, взе сака и я поведе към вратата, но когато застана срещу мастилената тъмнина на летището, видя че не е спусната стълбата. С внезапно избухнало предчувствие се обърна да поиска обяснение и политна в бездната. Последното, което чу, беше отчаяният вопъл на Габи: „Помогни ми, Иванее!“ и дивият смях на пияните руски свине.

Падна на бетона, но веднага скочи на крака. По-късно щеше да мисли за контузиите си. Докато намери сака, докато извади автомата, самолетът набра скорост, издигна се и под безпомощния му обстрел направи заход и набра височина над морето.