Христо Калчев
Кървавият път на коприната (3)

Трета глава

Когато Козела наближи предградията на Белград, завиха сирените и небето пламна като елха със стотици едновременно горящи бенгалски огньове. Поколеба се да чака отбоя, а той щеше да бъде обявен най-рано на разсъмване. После реши, че такива като него никога не умират от нелепа случайност и продължи. Преди два дни остави града тежко наранен от бомбите, сега го завари в разруха. Много от булевардите и улиците бяха станали непроходими от руините. Някои от най-представителните сгради пушеха току-що загасени, други пламваха пред очите му, но хората бяха по мостовете и рок-концертите не спират. „Тия идиоти безсмислено озверяват един добър, весел и горд народ!“ — мислеше, промъквайки се на зигзаг към вилата на Тефик.

Посрещна го тъмнина и тишина. Имаше нещо тревожно във въздуха, или нюхът му на ченге го лъжеше. Козела обиколи вилата, карайки бавно и без фарове. Охраната я нямаше. Нещо наистина се беше случило тук и ако не беше Габи, щеше да обърне колата и с пълна газ да надуе към македонската граница. Генерала втъкна пистолета в колана, с автомата в ръце слезе от беемвето и притича до входа. Остана десетина секунди, заслушан за подозрителни шумове. Цареше пълна тишина. Притича до къщата и спря пред затворената врата. Отново никакъв шум, освен далечния тътен на бомбардировките. Натисна бравата — вратата се отвори леко, мазно, но той знаеше как Тефик поддържа вилата си, а и неведнъж беше отварял тази врата. Обходи партерния етаж. Нямаше никой. Обходи спалните, но откри само спящата Габи. Разтърси я, но не успя да я събуди. Запали нощната лампа и намери бележка от Тефик: „Упоена е. Не я буди до утре на обяд. Т.“

Козела зави Габриела и слезе в хола. Имаше нужда от нещо за пиене. Нещо силно като градус и много като количество. Барът беше непокътнат, както всичко останало в къщата. Козела наля във водна чаша водка, отвори бутилка минерална вода, седна на масата пред телевизора и намери писмото.

„Трябва да замина, Козел. Незабавно! В Сърбия стана твърде нездравословно за мен, което значи и за семейството ми. Трябва да ме разбереш, приятелю. И още нещо се опитай да проумееш. Когато турчин те нарече приятел, той всъщност произнася клетва за вярност и на него можеш да разчиташ като на роден брат. Това е. Габи направи за моите момчета повече, отколкото най-скъпо платените лекари на Германия и Швейцария. Обичаме я като дъщеря и сестра, затова не исках да се разделяме с нея. Приспах я с хексадорм. Безопасно и безвредно. Утре, като се събуди, ще бъде свежа като майска роза. Не мога да ти кажа къде отивам. Ти направи своя избор и това е твое право. Както Аркан има шпиони сред моите хора, така и аз имам очи и уши при него. Сбогом, брат, и забрави Пътя на коприната! Т.“

Тази нощ Козела се напи до безпаметност. Пи като скот, диво, алчно, отчаяно, и не той Габи, а тя едва го събуди по обяд на другия ден.

Главата му се цепеше от болка, гадеше му се, краката му трепереха. Козела се наведе над умивалника и с два пръста бръкна в устата си до мъжеца. Започна да повръща чиста водка и продължи да го прави, докато стомахът му не изхвърли стомашен сок. Седя под душа, дълго правейки така наречената финландска супа — редувайки вряла и студена вода. Обръсна се, облече хавлията и се върна в хола.

— Приготви си багажа — сухо каза той. — След един час тръгваме.

— Къде?

— В Гърция през Македония… После ще видим. Габи, наистина свежа като роза, се изправи и застана срещу него.

— Лошо ли ти е?

— Напих се… Нищо ми няма… освен махмурлук, разбира се.

Габи се притисна до него, разтвори хавлията и се впи като пиявица в него.

— Къде беше, Иване?

Това име го подразни, но го дразнеше и тялото й и започна да чувства как соковете се спускат към слабините му.

— Ще ти кажа по пътя… — бръкна между краката й, отмести бикините й и притисна с пръст клитора й. — Не ми се навирай, Габи.

— Защо не — закачливо попита тя. — Едва ли ще ми се случи нещо, което не искам.

Козела я съблече припряно, вдигна краката й, но преди да й го вкара, чу:

— Прочетох писмото.

— И аз — раздразнено каза той. — Или се еби, или върви на майната си!

* * *

Минаха без проблеми от Сърбия в Македония, щяха да се доберат и до Солун, но оттам нататък безгрижното пътуване щеше да приключи.

— Козела безпокои Аркан.

— Къде си? — попита войводата.

— Приближавам Скопие, но ще го подмина. Ще отседна в Битоля.

Утре продължавам за Солун.

— Добре, Козел. Намери мотел „Кетерини“. Там ще те намерят моите хора. Има ли нещо друго?

— Тефик изчезна… Остави ми прощално писмо, но не и адрес.

— Не се тревожи за тоя фес. Преди час е пристигнал в Тирана.

Знам всичко за него.

— Не знаеш обаче как завършва писмото му. Аркан се засмя в слушалката.

— Това наистина не знам. И как, по дяволите, завършва шибаното му писмо?

— Последните му думи са: „Забрави пътя на коприната!“

Аркан мълча дълго.

— Искаш да кажеш, че сред „тигрите“ има предател?

— Нищо по-добно не казвам. Цитирах ти последните думи от писмото на Тефик. Ще чакам в „Катерини“.

* * *

— Защо си толкова груб с мен, Иване — Габи беше мълчала повече от час, въртеше радиото, но никаква музика не и изглеждаше достатъчно добра. Тези разходки по скалата бяха твърде сериозно изпитание за опънатите му нерви, но въпреки това се въздържа от избухване.

Бяха заобиколили Скопие по околовръстното шосе и сега пътуваха на юг със сто и петдесет километра в час. Козела се присегна, изключи радиото и каза:

— Защо груб, по-скоро перверзен. Нали искаш точно това?

Габи помълча малко преди да каже:

— Не бих имала нищо напротив да ме целунеш, да ме погалиш…

Погледна я. Приличаше на малко дете, готова да ревне, но това не само, че не го трогна, напротив фалшиво невинният й, курвенско-девствен вид го вбеси още повече.

— Кой от синовете ми беше по-нежен с теб, светицо? Габи заплака тихо, без глас, а като че ли и без желание да спекулира с настроението си.

— Те са мъртви…

— Знам — изкрещя Козела. — По-мъртви не могат да бъдат.

Отново пътуваха дълго и мълчаливо.

— Защо спиш с мен, щом ме презираш — промълви Габи.

— Защото нямам друга жена под ръка — поуспокоен каза той. — И защото съм мъж, по дяволите. Може би си го забелязала.

Иззвъня мобифонът. Очакваше да чуе Тефик или Аркан, но сух и свикнал да командва глас попита:

— Къде си Козел?

— Далеч от костеливата ти ръка, Хакел.

— Не съм много сигурен, колега. Питам те сериозно — Къде си?

— А ти?

— Не съм свикнал да ми задават въпроси, Козел.

— Нито аз, майор… ако не са те повишили в последните месеци.

— И въпреки че не обичаш въпросите, ще трябва да отговориш на полковник Хакел къде си.

— Честито Хакел! Навремето и аз се радвах на нашивките, детска болест. Минава като диарията, а колкото до въпроса ти… погребвам моите момчета убити от вашия клоун Джон Алберти.

— И ти не му остана длъжен, Козел. Къде го зарови. Длъжен съм да посоча гроба на семейството му.

— Никъде, полковник. Аз не съм гробар. Напълних гъза му с динамит и го оставих в ръцете на педерасткия бог.

— Мръсник! Джон не беше педераст.

— Може би, светецо, но на английски не знам друга дума за тия, дето се ебат в гъза… Може би гей. Да, Хакел, Джон Алберти беше гей. Сега доволен ли си?

Хакел размени няколко думи на немски. Явно не беше сам, но на Козела му беше все едно къде е, още по-малко с кого. Със сигурност знаеше, че ако се срещнат някой ден, един от двамата ще е мъртъв. Щеше да направи всичко необходимо да не е той.

— Козел, аз съм в Атина. Утре сутринта ще тръгна за Солун. Кажи ми къде и кога ще се срещнем?

— Ти си луд, Хакел. Аз съм в Казахстан и пътувам за Алма Ата.

— Ти си посредствен лъжец, Козел. В момента пътуваш през Македония за Гърция. Ако ми откажеш среща, ще пратя десетина цигулари по петите ти.

Козела се сети откъде може да стигне такава информация до ЦРУ. Тефик участваше в косовската война на страната на Америка, а прехвалените им служби все още не бяха открили тесните му връзки с Осама Бин Ладен…

Него, Козела, го бяха изтъргували, време беше и той да извади коза от ръкава си.

— Не ти, аз ще те намеря в Солун, но само при едно условие!

— Да чуя, господин ексгенерал. Ако не си прекалено нахален, може и да се споразумеем.

— Искам мобилния телефон на Тефик и срещата трябва да стане извън Солун! Излишно е да ти казвам, че ако мъкнеш опашка, няма да се появя.

— Всичко ми е ясно, профи. Пишеш ли?

— Да. — Козела записа номера на Тефик и каза. — Край Солун има едно селце Аспровалта. Нерон вълка поддържаше един бардак на име „Акилина“. Срещата ни е утре в 16 часа. Аз ще закъснея с половин час по причини известни за висококвалифициран полковник като теб!

И прекъсна линията.

Продължиха да пътуват мълчаливо, но този път Габриела се страхуваше да пусне радиото.

— Защо не намериш някаква музика? — предложи Козела, знаейки, че това е желанието й.

Габи не чака подкана и отново тръгна да броди по скалата. Намери някаква песен на „Куин“.

— Фреди Меркюри… Да го оставя ли? — Да.

Беше му абсолютно все едно какво ще слуша, щом тишината така или иначе ще бъде нарушена.

— Да не би да си решил да бъдеш мил с мен?

Козела я придърпа към себе си, целуна я по косата и бръкна в пазвата й. Обичаше големите й като болтове зърна. И сега те мигновено набъбнаха под пръстите му.

— Не съм толкова груб, колкото изглеждам. Само съм страшно изнервен.

— Зная — тихо каза Габи, плъзгайки ръка по чатала му. — Искаш ли…

— Не сега. Ще катастрофираме. А иначе искам, разбира се.

Габи се сгуши на рамото му и не мръдна до предградията на Битоля.

* * *

Настаниха се в някакъв частен хотел, нов, чист и най-важното с баня и тоалетна към стаята. Започнаха да се мачкат още под душа, прехвърлиха се на леглото и се любиха до пълна забрава и изтощение. Когато се обличаха, за да слязат в ресторантчето, Козела набра номера на Тефик, но отсреща чу:

— Очаквах да се обадиш, Козел.

— Така ли? Тогава защо не остави този номер в писмото?

Тефик се засмя дружелюбно.

— Тогава още нямах този номер, приятел.

— ЦРУ ли ти го даде?

— Хакел… Което е същото. Мълчаха няколко тягостни секунди.

— Ти ме изтъргува, Тефик. Това едва ли може да се нарече приятелство.

— Грешиш, Козел. Спасих те от преследване… По следите ти щеше да хукне цяла шайка агенти… Получих честната дума на полковник Хакел, че ще се срещнете само двамата.

Отново мълчание.

— Знае ли Хакел, че бях на среща с Аркан?

— Ако знае, не е от мен. Имаш честната ми дума. Време беше Козела да играе асото си.

— Добре, Тефик, приятелю. Ако се окаже, че срещата ми с Аркан е останала дискретна, Хакел няма да научи, че ти си дясната ръка на американския враг номер едно Осама бин Ладен.