Христо Калчев
Кървавият път на коприната (13)

Тринадесета глава

Генерал Проданов арестува целия „Пентхауз“. Заповяда да ги вържат като вулгарни криминални престъпници и да му ги доведат в кабинета в най-жалкия им вид. След което повика Агаин.

— Майор- започна разсеяно той, четейки вестник „Монитор“. — До ушите ми стигна слух, че си педераст.

— Не съм светец, господин генерал — отговори без капка свян Агаин. — Но не съм и педераст. Аз съм просто човек, който обича всякакви удоволствия.

— Включително ебане в гъза?

— Включително, шефе. Ако беше по-млад, щях да ти предложа да опиташ.

Проданов затвори очи отвратен. Не, той категорично не разбираше младото поколение и беше време да напусне бойното поле.

— Не ме интересува гъза ти, млада курво! Обаче аз ще ти скъсам сфинктера с дулото на ей този пистолет, ако не ме задоволи докладът ти.

С присъщата си акуратност младият развратник („Тоя ще го изхвърля от системата, въпреки че има качества!“) разположи видео- и аудиотехника и без грам смущение каза:

— Сега ще чуеш нещо, което, откровено казано, смятах да продам на американците.

Последва изповедта на хакера Ростислав Гронев с аудио- и видеодоказателства. Проданов беше до такава степен втрещен, че се нагълта с лексотан и забрави пороците на подчинения си и заканата си да го уволни.

— Кой знае, че Кенеди е убит? — глухо попита той.

— Хакерът, ти, господин генерал и аз, разбира се. Изключвам поръчителите и изпълнителите.

— Досещаш ли се каква тайна лежи на раменете ни, момче?

— Разбира се, господин генерал. Казах ви: мислех да изтъргувам тази информация с ЦРУ.

— Защо не го направи?

— Лоялността надделя над алчността.

— Къде си научил тези клишета? Питам — защо?

— Добре — от страх. В древния Рим са екзекутирали носителите на лоши вести.

Проданов се облегна на стола и го изгледа внимателно.

— Сигурен ли си, че не си споделял с никого този ужас?

— Разбира се, господин генерал. Иначе не бихте научили нищо от мен.

— Къде е хакерът?

— Свободен е… почти. Работи под охрана в офиса си.

— Той има ли начин да изтъргува смъртта на Кенеди?

— Никакъв. Притежава всичко необходимо да приема информация и нищо да я препредава, дори телефон. Проданов стана.

— Тръгвай с мен, мръснико. Отиваме при министъра.

Агаин се усмихна весело.

— Нямам работа там, господин генерал. Вие сте толкова впечатлен от смъртта на младия Кенеди, че не обърнахте внимание на започващата война по Пътя на коприната.

Проданов като че ли се отърси от сън.

— Кога?

— Тази нощ, господин генерал. Ако не ме лъже интуицията, една от първите мишени ще бъдете вие.

* * *

Агаин се оказа прав както винаги.

Проданов натовари министъра с отровните си тайни, изпи три големи водки почти на екс и с мътна глава се качи в мерцедеса на път за вилата.

На сто метра от Боянското ханче някой взриви пилотната кола. Това беше изстрел от базука и охраната изкрещя:

— Шефе, на заден ход! Аз ще сляза да видя за какво става дума.

— Щом убиват, и ние ще убиваме — каза фъфлещият Проданов и заповяда на шофьора: — Спри! Дай ми автомата… — а на личния си бодигард: — Прикривай ми гърба!

— Шефе, ти си луд…

— Млък — заповяда Проданов, излизайки от колата и остана без глава.

Козела, защото това беше негова работа, застреля шофьора и охраната, хвърли оръжието и ръкавиците в храстите, излезе на магистралата и бавно се отправи към бизнесклуб „Бояна“. Там се качи на крайслера си с американска регистрация и тръгна към града. Беше ликвидирал една стара омраза, която косвено го беше оставила без скъпите му, скъпи момчета… „Спете в мир!“ — Каза на глас той и подкара към Симеоново. Там го чакаше другият чистач, Хакел, който от сутринта проверяваше отсечката Бургас — Стара Загора.

МВР побесня след убийството на генерал Продан Проданов. Министърът изкара всички явни и тайни ченгета на улиците. „Няма да се прибирате, докато не ми доведете Козела… Жив или мъртъв!“ След това нареди да доведат Пентхауз в кабинета му.

— Ти ли финансираш Козела, Пентхауз?

— Първо, господин министър, аз имам име — лично, бащино и фамилно, и второ — Кой е Козела?

Бонев побесня, но се постара да се овладее и настроението му да не избие на лицето.

— Първо. Пентхауз, не ми казвай имената си — няма да ги запомня, и второ — не ме лъжи. Колкото повече лъжеш, толкова по-дълго ще останеш на „Развигор“!

Христов беше корав и куражлия мъж и въпреки че не му се лежеше в следствието, не с този елементарен полицейски прийом щяха да му отворят устата. Лошото беше, че разполагаха с методи да отнемат волята и на най-силния мъж и под наркоза да изтръгнат всичко, което знае или дори предполага, че знае.

— Е? — попита остро министърът. — Ще говориш ли, Пентхауз?

— Има два типа разговори, господин министър. Доброволен и насилствен. Вие кой избирате? И не ми говорете на „ти“, ако обичате.

— Слушай, боклук комунистически, сега ще заповядам да те натъпчат с дрога, като пате с лайна, и ще те изстискам като канарче. Знаеш вица, предполагам. В този кабинет аз избирам с кого как да говоря и аз поставям условията. Така че имаш трийсет секунди да прецениш доброволно или насилствено да ми кажеш къде, кога и как да се добера до Козела. След това ще те натъпча с психотропи и ще запееш като Райна Кабаиванска. Мисли! Времето ти тече.

Пентхауз преценяваше трескаво какво може да каже и какво би разкрил само ако го изтръгнат насилствено от него.

— Козела е продукт на Луканов. Произведението уби създателя си. След това „Ескадрона на смъртта“ се саморазпусна. Такива бяха годините, господин министър. „ВИС“, „СИК“, „777“, „Аполо & Болкан“, и така нататък, заплашваха реално да превземат държавата. „Пентхауз“ беше длъжен да вземе мерки за защита. Виждал съм Козела един-единствен път преди няколко години и нямам никаква представа къде е и с какво се занимава. Това е. Никакви психотропни средства няма да променят показанията ми. Бонев натисна звънеца и в кабинета му влезе охраната.

— Заведете го там, откъдето го водите. Мистър Пентхауз има нужда от време за размисъл.

Пет минути по-късно въведоха Стефан Марчев.

— Сядай — Каза Бонев, стараейки се да бъде и учтив, и спокоен. — Къде е Козела? Ако се опиташ да ме лъжеш, ще те смачкам, Стефчо. Кажеш ли ми истината, ще те пусна да вървиш на майната си. Имай предвид, че разполагам със записи на заседанията на „Пентхауз“ и мога да те подведа като съучастник в заговор за държавен преврат.

Ставаше много по-сериозно, отколкото си мислеше. Но най-лошото от всичко беше, че не знаеше къде е Козела. Никога не беше знаел. Не му оставаше нищо друго, освен да се изрепчи.

— Нито знам, къде е Козела, нито можеш да ме съдиш за държавна измяна. Аз като изляза утре, ще те съдя за незаконно подслушване, за централа, регистрирана по Закона за лицата и семейството.

— Добре — Кимна Бонев, — но първо ще трябва да излезеш. Разкарайте го!

Марчев разбра заплахата. От затвор, арест, следствие се излизаше само ако благоволят да те пуснат.

— Господин министър…

— Къде е Козела?

— Не знам, честна дума… Заклевам се в децата си. Знам обаче, че има „Къртица“ из висшите етажи на министерството ви.

— Глупости…

— Не са глупости, господин министър. Знам го от Георги Найденов, лека му пръст.

— Добре. Върви, Марчев, но ако ме лъжеш, ще те накарам да си изядеш топките.

Бонев викна главния секретар и цяла нощ четоха досиетата на личния състав… и откриха „Къртицата“. Беше от Лесидрен, селото на Козела, и беше женен за негова първа братовчедка. Сутринта го арестуваха, но освободиха целия „Пентхауз“. Това бяха беззъби комунистически боклуци, които мечтаеха да се върнат СССР и Берлинската стена, а Господ не осъждаше мечтите, дори на налудничавите.

* * *

Когато Тефик излезе на Пътя на коприната под Благоево, Хакел излизаше от Бургас, а семейство Джон и Габриела Милетич се чукаха под душа в един частен хотел в Симеоново. А Рости помоли охраната да го свърже с Агаин.

— Господин майор, има голямо раздвижване по Пътя на коприната. Записал съм всичко, но ми трябва преводач от арабски.

— Ще видя какво мога да направя, Рости. Записвай всичко и внимавай за Козела.

— Засега мълчи, господин майор. Моля, побързайте с преводача.

Мобифонът започна да звъни. Козела знаеше, че на единайсетия позив е Хакел и докато попиваше водата с хавлията, каза на Габи:

— Три до пет дни ще бъда в преразход, момиче. Искаш ли да те изпратя в Сърбия… за сигурност и шоу… Добре ще те посрещнат, уверявам те.

— Не — каза Габи. — Ще се обадиш ли?

— След единайсетия позив.

— Това е деветия.

— И аз ще ги броя, скъпа.. Десети, единайсети… — сега ще вдигна маймунката.

— Да.

— Джон. Вашите хакери са пробили спътника. „Агамемнон“ е мъртъв. Тази нощ ще го взривят. Имаш ли начин да отидеш до нашето посолство… Там ще получиш всичко необходимо.

— Тръгвам. Ти къде си?

— След новите инструкции, Джон, получиш ли новия номер, веднага трябва да го съобщиш на Изток и на Запад.

— Ясно. Чакай… Германеца. Цялата ви работа е шайзе^[1].

— Fuck your bloody ass!^[2] — Каза Хакел и прекъсна връзката.

* * *

— Хакер.

— Американците ме заловиха. Сега в ефира се чуват само араби.

— Как те заловиха? — неразбиращ попита Агаин.

— Имат свръхчувствителни сензори, годни да уловят и най-невинното проникване в системата, а аз се набутах като слон в стъкларски магазин.

— Не можеше ли по-деликатно?

— Не и с техниката, с която разполагам.

— И какво ще правим сега, момче… Губим Козела, така ли?

— Напълно записах един негов разговор на английски. Отива в американската легация за нов номер и инструкции.

— С това трябваше да започнеш, кретен такъв! — изкрещя вбесеният Агаин и изхвръкна от стаята.

Струпа хора, техника и блокира легацията. Късно. Козела беше използвал предимството си във време и сега кой знае откъде го наблюдаваше с презрение и ирония.

* * *

— Хакел?

— Да, Джон.

— Започваш ли работа?

— Аз съм започнал отдавна. Ако останеш на слушалката, ще чуеш адската музика.

— Къде си?

— След Айтос… Слушай!

Това беше взрив. Козела беше ползвал достатъчно пъти това оръжие, за да разпознае музиката му и насън.

— Колко Хизбула в преразход? — попита той.

— Четирима. Жалко. Бяха в мерцедес за двеста хиляди марки. Слушай! — последва втора експлозия… и тишина.

— Отчитай се, Хакел!

— Девет на нула за мен. Остава още една патица. — последва нов трясък.

— Тринайсет — каза полковникът. — Още в Слънчев бряг ги декорирах. Ти къде си?

— Излизам от София по обратния път. Изчезвай бързо от там. След минути ще почернее от ченгета.

— Пътувам с двеста. Къде ще се видим?

— Никъде. Не съм тръгнал на среща с теб, а с Тефик. Намали скоростта и влез в Пловдив. Ако не го срещна по пътя, ще те намеря в хотел „Тримонциум“.

* * *

— Фомич, Козела те безпокои…

— Къде си бе, момче. Убих се да те търся.

— Хакерите пробиха защитата. Сега ще ти продиктувам новия номер.

— Момент. Къде си?

— На лов… малко след София.

— Колата не е волво, както беше в първата информация, а СААВ 9000, металик. Тефик има тежка охрана от Хизбула.

— Вече няма. Хакел ги възвиси при Аллаха. Имаш ли представа къде им е срещата?

— Не. Някъде по Пътя на коприната. Кой ти е номерът?

Козела го продиктува и набра Аркан.

— Къде си, войводо?

— Чакам знак от теб.

— Пътувам по Пътя. Избихме охраната на Хизбула. Имаш ли представа дали Змията е пратил свои хора да пресрещнат колата?

— Не знам, Козел. Отваряй си очите! Тази кола струва половин милиард долара.

Срещата в „Тримонциум“ беше изненадваща и кървава. Още докато паркираше колата си пред хотела, Козела забеляза СААВ-а.

— Хакел, къде си?

— На маса с бяла покривка и всичко, което ми е нужно.

— В „Тримонциум“?

— Да.

— И Тефик е някъде там. Колата е на паркинга.

— Аз седя срещу него, Джон. Мога да те уверя, че „Дом Периньон“ в „Риволи“ и в „Тримонциум“ са еднакво добри.

— Сам ли е?

— Не.

— С мъже?

— С една красива жена… Ти кога ще се появиш?

— Никога. Дръж го под око. Ще го ликвидираме в апартамента, но не преди да ни каже къде е Осама. Аз съм при колата.

— Добре, Джон. Поддържай връзка.

* * *

Напук на всички официални, полуофициални и полицейски версии принц Осама бин Ладен не беше в афганистанския град Джалалабад под закрила на талибаните, напротив, точно на тази пасмина не можеше да се довери един, макар и алчен потомък на крал Сауд. Осама се криеше в либийския оазис Ел Джоф, близо до суданската граница, под личната опека на Муамар Кадафи.

— Тефик, нашите отношения минаха през различни фази. Смятай тази за последната — Каза Козела на седмия ден. — Дай ми знак, че ще говориш, или си мъртъв, бей. Няма човек, който може да изкара три денонощия, обесен с главата надолу.

И Тефик се предаде.

— Козел, Исус Христос прости всичко на убийците си… и то прикован на кръста.

— Не е вярно, бей. Последните думи на Спасителя са: „Лама, Лама Сабахтани!“ Това преведено, рязан фес, означава: „Татко, татко, на кого ме оставяш?“

Тефик, който висеше в банята на хотелския апартамент трети ден с облепена уста, се бореше за въздух като риба на сухо.

— Дори да си прав — с кашляне и хъркане продължи той, — папата прости ли на Ахмед Али Агджа, на убиеца си, Козел?

— Не ми говори глупости. Христос умря на 33 години, а разни папи, патриоти и прочие боклуци живеят до 133 с претенциите да бъдат нашите кореспонденти с Бога. козела извади набахата си, задейства механизма и я опря в адамовата му ябълка. — Броя до десет, Андериман бей, и ти прерязвам гърлото, въпреки че, Бог ми е свидетел, не бих го направил, ако не съм принуден. Къде е принц Осама бин Ладен?

На „пет“ Тефик Андериман бей назова оазиса, на „шест“ беше заклан от ухо до ухо.

* * *

— Сметката ще те чака, Султан. Каня те на сватба. Ще бъда огорчен, ако не дойдеш!

— Утре тръгвам към вас, Козел. Какво стана с килъра за Змията?

— Предполагам, че вече е в Косово. Заловиха „Къртицата“ ми в София. Смених си мобилните телефони и загубих всякаква връзка с него.

— Спокойно, Козел. Ще импровизираме на място. Как е Габи?

— Добре, Фомич, благодаря. Никога повече няма да я подлагам на подобни изпитания.

— И няма да се налага. Аркан, ти и аз ще си довършим работата. Утре съм при вас. Довиждане, приятелю!

— До скоро виждане, Султан.

* * *

Хакел, Козела, Диана и Габи щурмуваха границата при Гюешево. СААВ-ът разби бариерата и мина на сръбска територия. Хиляди куршуми се изстреляха от двете страни, но освен един, който попадна в дясното рамо на Габриела, операцията мина чисто. Аркан ги посрещна, хората му взеха колата и ги откараха в болницата.

— Севгун, колата е тук, жертви няма и бърлогата на принца е идентифицирана.

— Добре, войводо. Запалете една свещ на свети Георги Победоносец и се напийте като скотове Ако бях с вас, аз щях да поема сметката.

Козела взе спейсфона.

* * *

„Г-н министър,

Това писмо не е оправдание, нито молба за разбиране на «неразбираемото» ми поведение. Искам да знаете, че съм щастлив, че не успях да убия един мъж, който не се занимаваше с късане на опашката на гущера, а опита и почти успя да смаже главата на змията. Никога и под никакъв претекст няма да се върна на родна земя и никога повече няма да чуете за мен.

Козела

Имам титли и звания, и други имена, но не искам да ви отегчавам с подробности.“

* * *

Козела и Габриела се венчаха по всички правила на православния ритуал в манастира „Свети Наум“ на Охридското езеро. От съображения за сигурност ще премълча кой беше духовен кръстник на тази дискретна сватба Ще кажа само, че присъствах и аз. Пих драмска ракия. По брадата ми се стичаше, в устата ми не влизаше.

 

 

Т Илинден, 1999

Мотел „Джорджо“,

Радотина