Христо Калчев
Кървавият път на коприната (6)

Шеста глава

— Аркан, казаците отвлякоха Габриела… Жената, с която живея.

— Не! — извика войводата.

— Да! — прекъсна го Козела. — Моля те, намеси се. Тия зверове ще я скъсат от ебане!

— Веднага, Козел! Затвори. Обади се след половин час.

Умиращ от болки по цялото тяло, Козела пътуваше към Добрич. Умишлено щеше да избегне морската ивица, която едновременно беше и държавна граница. Ребрата не му даваха мира, а нямаше с какво да ги стегне. Ако бяха пукнати, болката щеше да отшуми за десетина дни, но ако бяха счупени, последствията можеше да се окажат непредвидими — да пробият дробовете, черния дроб, сърцето и тогава наистина го чакаше кучешка смърт.

На рецепцията на хотел „Добруджа“ Козела за пръв път изпробва австрийския си паспорт! Отегчена и разсеяна, жената го вписа в регистъра, даде му ключа и се втренчи в телевизора. За негов късмет на екрана течеше някаква сълзлива сапунена опера.

Съблече се пред огледалото и внимателно се опипа. Май се беше разминал само с натъртвания. Изкъпа се внимателно и със стиснати зъби успя да се намести на леглото. Болеше страшно, но нито му беше за пръв път, нито някой му даваше гаранция, че е за последно. Козела запали цигара и набра телефона на Аркан.

— Самолетът е кацнал в Краснодар, генерале — каза Аркан. — Този край се владее от моя приятел Султан Севгун. Обеща да се погрижи за жената. Ще ти се обадя веднага, след като получа известие от него.

„Севгун!“ Козела затвори очи уморено. „Колко е малък светът, да му еба майката!“ — беше последната му мисъл. После потъна в нервен, пълен с кошмари сън.

* * *

Майор Манук Киркоров почука на вратата и влезе, без да дочака отговор. Проданов се беше проснал на канапето и четеше някакви документи.

— Какво има, Манчо? — попита той, без да мърда от мястото си.

— Много неща, шефе, и хубави и лоши — Киркоров седна срещу него. — Да почна с лошите, разбира се.

Проданов свали краката си на пода и остави на масата дебела папка с гриф „Досие“. Беше подготвил за четене още три такива тома.

— Казвай!

— Министърът е бесен, че не си обърнал внимание на граничните блокади. Предложил те е на колегията за наказание.

Проданов се усмихна криво.

— Какво например — уволнение, арест или може би предсрочно уволнение?

— Не знам — каза Манук. — вие се оправяйте на генералско ниво. По-важно е друго. Интуицията ти и този път проработи.

— Какво искаш да кажеш?

— Козела влезе в България снощи!

— Как, къде? — Проданов скочи. — Не се ебавай с мен, майоре!

— През акъла не ми минава. Снощи на летището край Твърдица, село между Дуранкулак и Шабла, е кацнал самолет без обозначителни знаци за първи път от петнадесет години насам.

— Сигурен ли си, че не е било аварийно кацане и откъде знаеш, че няма сигнатура за държавна принадлежност. Майор Киркоров остави папката пред него.

— Самолетът е преседял на летището около пет минути със запалени двигатели, след което е излетял на изток през морето. Наблюдавали са го от Калиакра, Шабла и нос Емине. Бил е руски транспортен „Антей“, без индикации.

Проданов прочете факсовете на граничното ПВО.

— Откъде си толкова сигурен, че именно този „Антей“ е докарал Козела?

— Две неща ме карат да мисля така. Първо, за какво им е на руснаците да извършват подобна пиратска акция и второ, жителите на Твърдица, предимно старци, са чули автоматичен откос и са видели куршумите да вдигат огнени искри по корпуса на машината.

Проданов тръгна да се разхожда из кабинета.

— Веднага да се запушат всички проходи в Балкана… от командоси! Искам целия наличен състав да се заеме с издирването на този убиец. Разпространете и раздайте снимката му на всички агенти на север от планината! Пълен контрол над хотелите, особено малките частни пансиони! Действай, Манчо! Вдигни на бойна нога цялата банда.

— Имаш го, шефе — майор Киркоров тръгна към вратата. — Готви се за тежки срещи с голямото началство.

— Майната ти гъзина — сърдито изсъска Проданов. Киркоров сви рамене примирително и излезе от кабинета му.

Пет минути по-късно секретарката го предупреди, че министърът го вика незабавно.

— Ще те уволня, Продане! — заядливо каза министърът, без да става от стола си зад бюрото.

— Само услуга ще ми направиш — каза Проданов и седна, без да чака разрешение. — Но тогава ще се наложи ти да тичаш по петите на Козела.

— Защо пренебрегна заповедта ми да контролираш ГКПП-тата?

— Познавам Козела, Богомиле. Той е достатъчно профи, за да ни падне толкова левашки в ръцете. Снощи е влязъл в страната през летището в Твърдица… с помощта на братята руси, разбира се.

— Сигурен ли си? — Министърът стана и мина пред бюрото си.

— Деветдесет на сто — каза Проданов. — Заложих всички капани, които са по силите ни.

Министърът го изгледа известно време угрижено.

— Изглеждаш съсипан, колега… Искаш ли нещо за пиене.

— Водка и газирана вода — разсеяно отговори той.

* * *

— Интелектуалците са на наша страна — започна Христов и с това откри среднощното заседание на Пентхауз. — Трябва да използваме антивоенните им настроения и да ги насъскаме срещу Иван Костов и сие.

— Само левите интелектуалци, Пентхауз. Десните мълчат като риби — обади се Стефан Марчев. — Щом мораво синият комунист ненавистник Калчев размаха среден пръст на НАТО и останалите шубелии отдясно ще започнат да събират кураж един по един.

Избухна весел смях, а с него се вдигна градусът на настроението и като че ли умората изчезна от лицата им.

— Прав си, Гошо, но въпреки това от утре започваме пропагандна война. Турските Р-16 летят над главите ни, а утре ще поискат въздушен коридор. След 600 години аскерът отново се готви да води бой на Косово поле. Надувайте фанфарите, търсете ляво настроени професори в университетите и натиснете рупори в медиите да завият като вълци! Но ако не го направим веднага, ще бъдем престъпници пред собствената си партия. Нашият „Пентхауз“ е умален вариант на групата „Билденберг“. Разликата е, че те искат да създадат нов световен ред, а ние да съхраним стария.

* * *

Тефик натовари тялото на жена си, положено в пломбиран ковчег, на турския пътнически кораб „Гаази паша“ и потегли за Истанбул. Щеше да погребе Нюкет и снимките на синовете си във фамилната гробница в Адана, да изкара седемдневен траур на вода, да отлети за Бенгази на среща със светия воин Осама бин Ладен и после да се върне в България за Козела.

* * *

— Здравей, Козел. Знаеш ли кой се обажда?

— Иван Фомич Сувгун, Султана на Краснодар.

— Нямаш представа колко си прав, генерал. Разбрах, че моите момчета са били груби с теб. Надявам се, че си добре със здравето?

— Къде е Габриела, султан?

— Тук до мен. След малко ще я чуеш.

— Фомич, надявам се, че си достатъчно джентълмен, за да не караш едно момиче да плаща нашите неуредени сметки.

— О, разбира се, Козел. Султан Севгун не воюва с жени. Излишна обида беше тази уговорка, но аз не съм злопаметен. Слушай сега, по Пътя на коприната ще минат двама ливанци и един иранец. Войници на Хизбула. Пътуват с „Крайслер Игъл“ блек чери с регистрация НН-2121921. По мое сведение тази нощ ще влязат в България през Капитан Андреево и ще излязат през Гюешево на път през Македония за Албания. Капакът на торпедото и калниците са излети от масивно злато, Козел. Трябва да пратиш тези боклуци при Аллах и да скриеш колата, докато Аркан не намери начин да я прехвърли в Сърбия. Това ти е първата акция по кървавия път на коприната, генерал. Свършиш ли мократа поръчка, кажи на Аркан подробностите… Това е почти всичко. После ще уточним джентълменското споразумение. Дали ти ще дойдеш в Краснодар на отдих и да прибереш момичето или аз ще ти я изпратя там, където посочиш. А сега говори!

— Обичам те, скъпи! — проплака Габи. — Искам да ме вземеш… моля те.

— Как се отнасят с теб?

— Като с принцеса, Иване. Но това не ми е достатъчно, искам…

— Знам, Габи — прекъсна я Козела. — Ще направя всичко възможно да те прибера час по-скоро. Кажи на Севгун, че тръгвам на лов.

Козела прекъсна връзката, затвори очи и се разплака. „Та ти обичаш това момиче, изкуфял идиот с идиот!“ — мълвеше на глас, докато триеше сълзите си.

* * *

— Поли, знаеш ли кой се обажда?

— Как откри този телефон?

— Имам свои начини — неопределено каза Козела. — Къде е оня боклук, мъжа ти?

— Не знам… Сигурно на работа… Не мога да повярвам, че искаш да говориш с него.

— Грешиш, дай ми служебния му GSM.

— Не мога, Иване. Забранил ми е. Моля те, Иване, кажи ми къде са момчетата? Козела мълча дълго.

— Не знаеш ли?

— Не, за Бога… Кажи ми.

— Продан не ти ли е казвал нищо?

— Не — изплака Поли. — Къде са?

— В гроба, Поли. Погребах ги на сръбска земя.

— Господи! — изплака отчаяната майка. — Как така… Защо?

— Попитай мъжа си и ми дай служебния му телефон. Поли в унес продиктува номера и през сълзлив спазъм попита:

— Как така… Защо… Не можа ли да ги спасиш?

— Не! — изкрещя Козела — Те бяха моите синове. Единственото, което ще ти кажа, е, че взривих убиеца им.

* * *

— Защо не си казал на жена си, че синовете й са мъртви, Проди?

— Защото я щадя, мръсник с мръсник. Знам, че си в България. Този път няма да ми се изплъзнеш!

— Ще видим. Съветвам те да се натягаш по-малко. Ако искаш да дочакаш пенсия, не се занимавай с Козела, Проди. А за твое сведение току-що казах на Поли къде погребах момчетата.

Проданов изтръпна. Връхлетяха го лоши предчувствия, затвори мобифона и изкрещя по диктофона на секретарката си:

— Колата… Веднага… слизам.

Десет минути по-късно летеше с включена сирена към вилата си, двайсет минути след това завари жена си студена, с пръснат череп. Беше се застреляла с личния му пистолет парабелум, подарък от министъра в деня, когато го произвеждаха генерал.

Още стоеше отчаян и замаян над трупа на жена си, когато GSM-ът иззвъня отново.

— Проди, скъпи, ако още веднъж си позволиш да ми затвориш телефона, лично аз ще ти го завра в гъза,

Проданов мълча няколко секунди, преди да каже:

— Козел, Поли е мъртва. Не е преживяла момчетата. В древния свят са убивали вестителите на трагедии… Слушай внимателно, див звяр, досега те преследвах служебно, от този момент ти си мой личен враг и аз, християнинът, се заклевам в Бог, че ще те видя мъртъв.