Лий Бардуго
Алчни крале (3)

1
Ретвенко

Ретвенко се облегна на бара, забил нос в мръсната чаша. Надявал се бе уискито да го стопли, но уви — нищо не можеше да те стопли в този забравен от светиите град. А от вонята нямаше спасение — гъста, лепнеща по гърлото смесица от трюмна вода, миди и влажен камък, която бе попила в порите му, сякаш се е киснал в есенцията на града като в най-ужасната чаша чай на света.

Вонята беше най-осезаема в Кацата и още повече в долнопробна дупка като тази — тъмна кръчма в сутерена на една от най-мърлявите кооперации в гетото, таванът й провиснал от влагата и евтините строителни материали, гредите почернели от саждите на огнище, което отдавна не функционираше заради запушения комин. Подът беше насипан с талашит да попива бирата, повръщаното и каквото друго се изплъзнеше от контрола на клиентите. Кога ли са мели за последно, зачуди се Ретвенко. Заби нос още по-навътре в чашата и вдиша сладникавото ухание на евтино уиски. От миризмата му се насълзиха очите.

— Трябва да го пиеш бе, не да го душиш — каза през смях барманът.

Ретвенко остави чашата си на бара и измери с поглед мъжа. Дебел врат и гърди като буре, типична мутра. Виждал го бе да изхвърля на улицата не един и двама шумни клиенти, но как да го приемеш сериозно с нелепия му тоалет, който беше на мода сред младите мъже в Кацата — розова риза с издути от мускули тесни ръкави и впита жилетка в яркорозово и оранжево. Приличаше на новоизлюпен рак с контешки наклонности.

— Кажи… — рече Ретвенко. Керчският му не беше добър и при най-благоприятните обстоятелства, а след няколко питиета съвсем го нямаше. — Защо град мирише толкова лош? Като стара супа? Като мивка с мръсен съдове?

Барманът се засмя.

— Кетердам си е такъв. Скоро ще свикнеш.

Ретвенко поклати глава. Не искаше да свиква нито с Кетердам, нито с вонята му. Предишната му работа, онази по договора със съветник Хойде, беше скучна, но поне работеше и спеше на сухо и топло. Като ценна гришанска инвестиция Ретвенко се ползваше със завиден комфорт, а стомахът му винаги беше пълен. По онова време редовно проклинаше наум Хойде, отегчаваше се от еднообразната работа — задачата му беше да осигурява спокоен преход по море на ценните товари, — мрънкаше за условията на договора си и глупавата сделка, която беше сключил, за да се измъкне от Равка след гражданската война. А сега какво? Сега постоянно се сещаше за гришанската работилница в къщата на Хойде, за веселите пламъци в огнището, за черния хляб, сервиран с дебел слой масло и още по-дебели парчета шунка. След като Хойде умря, керчският Съвет на търговците позволи на Ретвенко да поема морски плавания, за да си изплати дълга. Заплащането беше смехотворно, но какъв друг избор имаше? Беше вихротворец в чужд град и нямаше никакви други умения, освен онези, с които се беше родил.

— Още едно? — попита барманът и посочи празната му чаша.

Ретвенко се поколеба. Не би трябвало да харчи с лека ръка парите си. Ако пестеше, след още едно, най-много две плавания, щеше да изплати дълга по договора си и да си купи билет трета класа до Равка. Друго не му трябваше.

След по-малко от час трябваше да е на доковете. Очакваха се бури и екипажът разчиташе на него да овладее въздушните потоци и да преведе без проблеми кораба до следващото пристанище. Капитанът щеше да му дава на висок глас координатите, а Ретвенко щеше да издува с вятър платната или да укротява по-силните пориви. А после щеше да си вземе платата. Но времето още беше спокойно. Току-виж проспал първата половина от плаването. И той тропна с пръст по бара и кимна. Така де, човек има нужда от малко утеха на този свят.

— Не съм момче за всичко — измърмори той.

— Какво рече? — попита барманът, докато наливаше още едно.

Ретвенко махна с ръка. Този тип, този класически простак, не би могъл да разбере. Работеше до късно през нощта, ден да мине, друг да дойде. С надежда за какво? Някоя и друга допълнителна монета в джоба? Топъл поглед от хубаво момиче? Този тип не знаеше нищо за славата на битката, за обожанието на околните.

— Равкиец ли си?

Ретвенко се стресна през мъглата на уискито.

— Защо пита?

— Нищо бе. Просто приказваш като равкиец.

Ретвенко си каза, че няма нужда да изпада в паника. Много равкийци идваха в Кетердам да търсят работа. Нищо в него не подсказваше, че е Гриша. Пристъпът на страх доведе до отвращение — към себе си, към бармана, към този град.

Искаше просто да поседи на бара и да си изпие питието на спокойствие. В кръчмата нямаше кой да му скочи, а дори и барманът, въпреки мускулите си, не би го затруднил. Но когато си Гриша, опасността те дебне постоянно, ако ще да си по-нисък от тревата и по-тих от водата. Напоследък Кетердам жужеше от слухове за изчезнали гришани — отвлечени от домовете си или направо от улицата, най-вероятно грабнати от роботърговци и продадени на онзи, който предложи най-високата цена. Това не можеше да сполети него, не биваше, не и сега, когато беше на крачка от билета до Равка.

Гаврътна уискито, плесна една монета на бара и стана. Бакшиш не остави. На него никой не даваше бакшиши.

Излезе навън и веднага му се зави свят, сигурно от вонята и влагата. Наведе глава и пое към Четвърто пристанище. Разходката щеше да му проясни главата. „Още две плавания“, повтаряше си той, още няколко седмици в морето и още няколко месеца в града. Все щеше да изтърпи някак. Дали ще завари старите си приятелчета в Равка? Казваха, че младият цар раздавал амнистии като евтини бонбони само и само да възстанови Втора армия, гришанското военно формирование, разпаднало се по време на размириците.

— Само още две плавания — каза под нос той и ботушите му цопнаха в поредната плитка локва.

Мокро като напролет, а този сезон отдавна трябваше да е свършил. Как беше възможно да е толкова студено и влажно по това време на годината? Да живееш в този град беше като да си затиснат в потната подмишница на леден гигант. Пое покрай Графканал и потръпна, забърсал с поглед малкия остров Черното було при завоя. Там керчските богаташи са погребвали покойниците си навремето и малките каменни гробници още стърчаха над водата. Някаква местна особеност на климата събираше мъгли на това място и хората говореха, че островът бил обитаван от призраци. Ретвенко ускори крачка. Не беше суеверен — когато имаш такава сила, няма причина да се боиш от сенките, — но никой не обича да минава покрай гробище все пак.

Сви се зиморничаво в палтото си и продължи с бърз ход по Хавенщраат нащрек за движенията в тъмните пресечки. Скоро щеше да се върне в Равка и да ходи без страх по улиците. Стига да си получеше амнистията.

Разкърши рамене. Войната беше насъскала Гриша срещу Гриша и неговата страна от конфликта беше минала всякакви граници. Самият той беше убивал бивши другари, цивилни, деца дори. Но стореното — сторено. Цар Николай се нуждаеше от войници, а Ретвенко беше отличен войник.

Кимна на стража в малката караулка при входа на Четвърто пристанище и хвърли поглед през рамо. Никой не го следеше. Мина покрай товарните контейнери към доковете, откри своето котвено място и се нареди на опашката да се регистрира при първия помощник-капитан. Познаваше го от предишни плавания — намусен тип с кльощав врат, който вечно бързаше. Сега държеше дебел наръч документи с лилавия печат на един от членовете на Съвета на търговците. Тези печати бяха по-ценни от злато в Кетердам, гарантираха най-добрите котвени места в пристанището и безпрепятствен достъп до доковете. На какво дължаха това уважение и привилегии членовете на Съвета? На парите, естествено. Защото търговските им мисии носеха печалба и за града. В Равка властта се коренеше другаде, там стихиите се подчиняваха на Гриша, страната се управляваше от истински цар, а не от банда забогатели парвенюта. Е, Ретвенко се беше опитал да свали от власт бащата на настоящия цар, но това не обезсилваше аргумента.

— Вече качихме достатъчно хора — сопна се първият помощник-капитан, когато Ретвенко му каза името си. — Останалата част от екипажа ще трябва да изчака. Ако искаш, иди на топло в канцеларията на пристанищния управител. Чакаме сигнал от Съвета на приливите.

— Браво на вас — каза Ретвенко безразлично.

Вдигна поглед към една от черните кули, които възправяха снаги над пристанището. Ако смяташе, че има и най-бегъл шанс някой от всемогъщия Съвет на приливите да го види от наблюдателницата си, би ги уведомил какво точно мисли за тях с няколко подбрани жеста. Уж трябваше да са Гриша, но помагаха ли на другите гришани в града? Мъничко поне? На онези свои другари, които са изпаднали в затруднение и биха се зарадвали на всеки добронамерен жест?

— Ми не, пръст не мърдат — отговори си сам той.

Първият помощник-капитан примижа.

— Гезен, Ретвенко. Пиян ли си?

— Не.

— Вониш на уиски.

Ретвенко подсмръкна.

— Малко пих уиски.

— Гледай да изтрезнееш. Вземи си кафе или силна юрда. Трябва да разтоварим този памук в Дйерхолм след две седмици, а не ти плащаме да си отспиваш с махмурлук под палубата. Ясно?

— Да, да — махна с ръка той и тръгна към канцеларията на пристанищния управител.

Но след няколко крачки тръсна скришом китката си. Слаб вихър изтръгна документите от ръката на помощник-капитана и ги разпиля по кея.

— Мамка му! — развика се онзи и хукна да гони листата, преди да са отишли в морето.

Ретвенко се усмихна самодоволно, после го заля тъга. Той струваше много повече от обикновените отрепки, беше талантлив вихротворец, велик войник, но не и тук. Тук беше прост служител, тъжен застаряващ равкиец, който зле говори на керчски и пие твърде много. „У дома — каза си той. — Скоро ще си ида у дома.“ Ще си получи амнистията и ще се докаже отново. Ще се сражава за родината. Ще спи под покрив, който не тече, и ще носи син вълнен кафтан, обточен с кожа от сребърна лисица. Пак ще бъде Емил Ретвенко, а не тази жалка сянка.

— Има кафе — каза младото писарче, когато Ретвенко влезе в канцеларията, и махна към един меден самовар в ъгъла.

— Чай?

— Кафе.

„Ужасна страна.“ Ретвенко си наля чаша от тъмната помия, повече да си стопли ръцете, отколкото да се освежи. Не понасяше вкуса на кафето, особено без щедро количество захар, каквато управителят на пристанището не си беше направил труда да осигури.

— Вятърът се усилва — каза момчето, когато едно звънче навън се обади, събудено от въздушен порив.

— Имам уши — изръмжа Ретвенко.

— Тук едва ли ще създаде проблеми, но щом излезете в открито море…

— Млъкни — прекъсна го рязко Ретвенко.

Ослушваше се, скочил на крака.

— Какво? — попита писарят. — Нищо не…

Ретвенко сложи пръст на устните си.

— Някой вика. — Звукът беше дошъл откъм кораба.

— Чайки са. Слънцето скоро ще изгрее и…

Ретвенко вдигна ръка и силен въздушен поток запрати младежа към стената.

— Казах да мълчиш.

Писарят го зяпна с отворена уста, увиснал на крачка от пода.

— Ти си гришанинът, който ще потегли с кораба?

Светиите са му свидетели, наистина ли трябваше да изтегли въздуха от дробовете на това хлапе, за да му затвори устата?

През замъглените прозорци се виждаше синеещото на зазоряване небе. Чуваха се писъците на чайките, излезли да дирят закуска между вълните. Може би алкохолът е виновен, реши Ретвенко.

Пусна писарчето и то се строполи на пода. Разлял беше кафето си, но не му се занимаваше да си налива ново.

— Рекох ти аз, че не е нищо — каза младежът, докато се изправяше на крака. — Нямаше нужда да се пениш толкова. — Изтупа дъното на панталоните си и седна зад бюрото. — За пръв път виждам такъв като тебе. Гриша.

Ретвенко изсумтя. Далеч по-вероятно беше хлапето да е виждало гришани и преди, просто не е знаело какви са.

— Май доста добре ви плащат за курсовете, а? — продължи да любопитства малкият.

— Не достатъчно добре.

— Аз… — започна хлапето, но останалото се изгуби в трясъка на вратата, която се разхвърча на трески.

Ретвенко вдигна инстинктивно ръце да предпази лицето си. Миг по-късно вече се бе превъртял зад бюрото. В канцеларията влезе жена — черна коса, златни очи.

„Шуанка.“

Писарчето посегна към една пушка, прикрепена под плота на бюрото.

— Дошли са за заплатите! — кресна то. — Няма да ги вземете, мамка ви!

И пред шокирания поглед на Ретвенко дангалакът се възправи като някакъв митичен герой на отмъщението и откри огън. Ми да, нищо не мотивира местните като парите.

Ретвенко надникна иззад бюрото и видя как куршумите се забиват в гърдите на жената. Тя политна назад, удари се в дръжката на вратата и се срина на пода. Канцеларията се изпълни с горещия мирис на барут и металическата миризма на кръв. Стомахът на Ретвенко се преобърна. Срамота. Е, реакцията му беше обяснима донякъде. Отдавна не се беше случвало да убият някого пред очите му, освен това беше свикнал хората да загиват в битка, а не разстреляни в разни канцеларии.

— Няма да ви дам парите за заплатите! — повтори със задоволство младокът.

Но преди Ретвенко да е отворил уста, шуанката се хвана с окървавена ръка за касата на вратата и се изправи.

Той примигна глуповато. Не беше изпил чак толкова много уиски.

Жената тръгна напред. През разкъсаната блуза се виждаше кръв, раздрана от едри сачми плът и май нещо метално.

Писарчето понечи да презареди, но жената беше по-бърза от него. Изтръгна пушката от ръцете му, а после го цапардоса с приклада — единичен удар, толкова силен, че отхвърли момчето настрани. Жената пусна пушката на пода и обърна златните си очи към Ретвенко.

— Вземи заплатите! — извика той и запълзя назад. Бръкна в джоба си и метна към нея полупразния си портфейл. — Вземи каквото искаш.

Жената се усмихна на жеста му — с жал? Или й беше забавно? Не можа да прецени. Разбра обаче, че не е дошла за пари. Дошла е за него. И нямаше значение дали е роботърговка, наемничка или нещо друго. Каквато и да беше, щеше да си има работа с войник, а не с някакъв уплашен слабак.

Ретвенко скочи на крака въпреки бавния отклик на мускулите си и присви колене в бойна поза. Ръцете му се стрелнаха напред. Вятър се изви с вой в помещението и запрати стола към жената, после бюрото и горещия самовар. Тя отклоняваше всичко с безразличие, сякаш разчистваше паяжини пред лицето си.

Ретвенко фокусира силата си и протегна две ръце напред. Тъпанчетата му изпукаха, когато налягането в канцеларията спадна рязко, а вятърът утрои силата си. Тази явно не се боеше от куршуми. Да видим как ще се справи в окото на буря.

Вихърът я подхвана и я запрати към отворената врата, шуанката се озъби и сграбчи касата в опит да се задържи.

Ретвенко се разсмя с глас, припомнил си възторга, придружаващ всяка битка. А после чу зад себе си трясък на цепещо се дърво и съсък на изтръгнати пирони. Погледна през рамо и зърна за миг кръпка синеещо небе и кей. Стената я нямаше.

Нечии силни ръце го сграбчиха и притиснаха лактите му към торса. Така не можеше да използва силата си. А после Ретвенко започна да се издига стремително, пристанището се смали под него. Видя покрива на канцеларията, тялото на първия помощник-капитан, проснато на дока, и кораба, с който трябваше да отплават — палубата беше осеяна с отломки, трупове се валяха на купчини край пречупените мачти. Явно нападателите бяха минали първо оттам.

Въздухът смразяваше лицето му, в ушите му кънтеше накъсаният пулс на сърцето.

— Моля — изписка той, без да знае за какво точно се моли.

Набираха височина. Той предпазливо проточи врат да види похитителя си. Не трябваше да прави резки движения. Ужасен стон се откъсна от гърлото му, нещо средно между скимтене и паникьосания вой на уловено в капан животно.

Мъжът, който го държеше в хватката си, беше шуанец, черната му коса — прибрана в стегнато кокче, златните очи — присвити срещу поривите на вятъра. А от гърба му излизаха две големи крила на панти и биеха мощно въздуха, изящна изработка от сребърен филигран и опънато платно. Ангел ли беше? Или демон? Някаква оживяла чудата машина? Или Ретвенко внезапно е изгубил връзка със здравия си разум?

Емил Ретвенко сведе поглед и видя сянката им върху лъскавата морска повърхност далеч долу — две глави, две крила, четири крака. Беше се превърнал в част от велик звяр, звяр, който щеше да го погълне. Молитвите му се преляха в писъци, но и едните, и другите останаха без отговор.