Робин Хоб
Тайните на занаята (8)

8
Лейди Дайми

Историята на Шестте херцогства е изучаване на тяхната география. Федрен, придворен писар на крал Умен, обичаше често да казва тези думи. Не мога да твърдя, че са погрешни. Може би всички истории са всъщност разкази за промени в границите. Морета и ледове се издигат между нас и островитяните, като ни превръщат в различни народи, а плодородните земи на херцогствата създават богатствата, които ни правят врагове — може би това ще е първата глава от историята на Херцогствата. Мечата река и Вин осигуряват така нужната влага за плодородните лозя и градините на Тилт, също както Планините с шарениите върхове, които се издигат над Сандседж, едновременно пазят и изолират тамошния народ.

Събудих се преди луната да предаде небесното си царство, учуден, че въобще съм спал. Предната вечер до късно с Бърич бяхме подреждали багажа ми и на сутринта бях готов да тръгна още несдъвкал последния залък от закуската.

Което е невъзможно, когато ще пътува голяма група. Слънцето беше високо над хоризонта, когато най-сетне всички се събрахме и бяхме готови.

— Кралската свита — предупреди ме Бърич — винаги пътува с много багаж. Пък и Искрен тръгва с тежестта на кралския меч зад гърба си. И това трябва да се вижда дори от зяпачите по друмищата. Вестта ще стигне до Келвар и Шемшай преди принцът да пристигне. Ръката на господаря е на път да уреди противоречията им. И то с такава строгост, че втори път да не посмеят да ни занимават с дребните си ежби. Това е хитростта на доброто управление. Да накараш народа да живее по такъв начин, че почти да не се налага да се намесваш.

И така Искрен потегли с помпозност, която със сигурност дразнеше войника в него. Ратниците носеха на гърдите си неговите цветове, както и Еленовите гербове на Пророците, а зад тях яздеше един отряд редовна армия. Гледката, поне в моите младежки очи, беше достатъчно впечатляваща. Но за да смекчи малко засиленото военно присъствие, Искрен бе поканил неколцина благородници, на които вероятно разчиташе, за да разсее скуката от дългия път. Имаше също ловни соколи и кучета и соколари и кучкари и музиканти и бардове, един кукловод, многобройна прислуга, носачи, готвачи, миячи, перачи и какви ли още не, които оформяха опашката на нашата колона.

Моето място бе някъде по средата на колоната. С моята вярна Сажда яздехме до една богато украсена носилка, поклащаща се между два кротки сиви коня. Хендс, едно доста интелигентно момче от конюшнята, отговаряше за тях, а аз трябваше да се грижа за старата лейди Дайми, която никога не бях виждал. Когато най-сетне благоволи да се покаже на площада, беше така омотана в шалове, че не можах да различа почти нищо от лицето й, а острият й парфюм накара Сажда да се отдръпне с недоволно пръхтене. Веднага щом се настани на меките възглавници и кожи в носилката, старата дама нареди перденцата да бъдат дръпнати, въпреки че утрото бе приятно и прохладно. Двете момичета, които я придружаваха, си тръгнаха с видимо облекчение и на нейно разположение останах аз. Сърцето ми се сви. Бях се надявал, че поне една от девойките ще пътува в носилката с Дайми и ще се грижи за нея. Кой ще го прави сега? Какво разбирах аз от нуждите на една възрастна жена? Реших да следвам съветите на Бърич относно това как трябва да се държи един млад човек с възрастна дама: да бъда внимателен и любезен, да се усмихвам и да се опитвам да я забавлявам. Старите жени нямат нищо против да прекарват времето си в компанията на млади мъже, бе повторил на няколко пъти Бърич. Приближих се към носилката и вежливо попитах:

— Лейди Дайми? Удобно ли сте настанена? — Измина една дълга минута без никакъв отговор. — Удобно ли ви е? — повторих малко по-високо.

— Млади човече, престанете да ми досаждате! — чух свадлив глас отвътре. — Ако има нещо, ще ви повикам.

— Моля за прошка — отвърнах тихо.

— Казах да ме оставите на мира! — продължи да мърмори жената. — Ама че глупак.

Реших, че ще е най-добре да послушам съвета й, въпреки че бях смутен и объркан. Малко след това чух да надуват рог и колоната потегли, за което можеше да се съди по вдигналите се далеч пред нас облаци прах. Измина още известно време преди конете пред нас да се размърдат. Хендс даде знак и ние също поехме по пътя. Свирнах тихичко на Сажда и тя наостри уши, готова да следва всяка моя команда.

Помня добре този ден. Помня прашната завеса, увиснала във въздуха, и как двамата с Хендс разговаряхме тихо, но когато за момент забравих къде съм и се изсмях, лейди Дайми ме сгълча гневно с думите „Я тихо там!“. Помня също синьото небе, прекрасната гледка към морето от върха на първия хълм и уханието на цветя, което се носеше откъм полето. Спомням си пастирчетата, които ни гледаха и се кискаха — бяха се покатерили на една висока каменна стена и полюшваха мургавите си крачета.

През деня спирахме на два пъти, за да се поразтъпчем и да напоим конете. Лейди Дайми нито веднъж не се показа от носилката, затова пък измърмори иззад завесите, че трябвало да се сетя да й донеса вода. Прехапах устни и побързах да изпълня заръката. Това беше единственият случай, в който завързахме разговор. Спряхме когато слънцето все още бе над хоризонта. Двамата с Хендс разпънахме павилиона на възрастната дама, докато тя вечеряше в носилката си от кошница с печено дивечово месо, сирене и вино, които предвидливо си беше осигурила. За нас с Хендс имаше войнишки порции — корав хляб, твърдо сирене и сушено месо. Още преди да се нахраня, лейди Дайми ме повика и настоя да я придружа до павилиона. Когато се показа от носилката, отново бе цялата усукана, сякаш навън бушуваше виелица. Докато се подпираше на ръката ми и креташе край мен, усетих неприятната миризма на прах, плесен и парфюм, подправена с едва доловим мирис на урина. Освободи ме пред вратата на павилиона, но ме предупреди, че имала нож и щяла да го използва, ако дръзна да вляза вътре и да я обезпокоя.

— Зная добре как да го използвам, младежо! — заплаши ме възрастната дама.

За двама ни с Хендс леглата и спалнята бяха същите, каквито и за останалите войници — меката трева и наметалата ни. Но нощта бе приятна, а и ние си запалихме огън. Хендс се посмя здравата, когато му разказах за заплахите на лейди Дайми, и известно време бях обект на закачките му относно предполагаемата ми страст към нея. Накрая дори се сборичкахме и тя ни сгълча, че сме й пречили да заспи. Когато се умирихме, Хендс шепнешком ми разказа, че никой не ми завиждал за задължението и че всички, които били пътували със старата дама, били подлагани на подобни изпитания. Предупреди ме също, че най-трудната част предстои, но категорично отказа — макар да се задъхваше от смях — да ми обясни в какво ще се състои тя.

Събудих се призори от цвърченето на птиците и нетърпимата воня от препълненото нощно гърне, оставено пред вратата на павилиона на лейди Дайми. Доста усилия ми струваше да задържа малкото останало в стомаха ми от късната вечеря, докато изсипвах съдържанието на гърнето и го почиствах. По това време тя вече крещеше иззад завесата, че все още не съм й донесъл вода — и студена, и топла — и че не съм й направил кашата, чиито съставки бе оставила отвън. Хендс изчезна към огъня на ратниците, като ме остави да се справям както мога с моята тиранка. Докато успея да й поднеса закуската и да изслушам безброй упреци, останалата част от процесията почти беше готова за път. Но възрастната дама не позволи да съберем павилиона й, докато не се премести на безопасно място в носилката. Успяхме да се справим с трескава бързина и когато накрая с облекчение яхнах Сажда, установих, че не съм имал време да сложа в устата си нито залък.

Червата ми къркореха от глад. Хендс изгледа мрачното ми лице с известна симпатия и ми даде знак да се приближа към него. След това се наведе и ми заговори шепнешком:

— Изглежда, всички освен нас двамата знаят каква е. — Той кимна към носилката на лейди Дайми. — Скандалите, които вдига всяка сутрин, са почти пословични. Уайтлок каза, че често пътувала със свитата на принц Рицарин… Имала роднини навсякъде из Шестте херцогства и никаква работа, освен да ги навестява. Войниците ми разказаха, че отдавна се били научили да не й се мяркат пред погледа, защото веднага им намирала работа. А, Уайтлок ти праща и това. Каза да не очакваш, че ще имаш време да се нахраниш нормално, докато й прислужваш. Но ще се опита да ти заделя по нещичко всяка сутрин.

И ми подаде изсъхнал комат хляб с три резена шунка, покрита със студена мазнина. Вкусът им ми се стори очарователен и преглътнах лакомо първите няколко хапки.

— Ей, момко! — разнесе се пискливият глас на лейди Дайми. — Какво се мотаеш? Хвалиш се колко си умен, сигурно. Я идвай тук!

Бързо дръпнах юздите на Сажда и я насочих към носилката. Отхапах още една парче хляб и шунка и след като го посдъвках, попитах:

— Желае ли нещо достопочтената госпожа?

— Не говори с пълна уста — изсъска злобно тя. — И престани да ми досаждаш. Глупак!

И така се продължи. Пътят следваше извивките на бреговата линия и с темпото, с което се движехме, ни бяха необходими цели пет дни, за да стигнем до Нитбей. Освен две малки селца, сцената около нас се състоеше предимно от обветрени скали, чайки, зелени ливади и от време на време по някое криво дръвче. Но за мен този пейзаж притежаваше неописуема красота, защото всеки завой на пътя ме отвеждаше в места, които не бях виждал.

Към края на пътуването лейди Дайми стана още по-нетърпима и на четвъртия ден се превърна в несекващ водопад от оплаквания, за повечето от които не можех да направя нищо. Носилката й се клатела твърде много и й ставало лошо. Водата, която съм й бил носел от потока, била прекалено студена, тази от моя мях — прекалено топла. Ездачите и конете пред нас вдигали прах и разбира се, го правели нарочно. Да съм им кажел да престанат с тези просташки песни. Докато се занимавах с нея, не ми оставаше време да мисля за лорд Келвар и за това дали наистина ще се наложи да го убия.

Рано на петия ден видяхме дима от огнищата на Нитбей. По обед вече можехме да различим по-големите сгради, както и стражевата кула. Пътят се спусна в широка долина, а отпред се ширнаха сините води на залива. Брегът тук бе покрит с пясък и рибарските ладии бяха плоскодънни, а платната им пърхаха на вятъра като чайки. Нитбей е плитък залив, в който не могат да навлизат тежки кораби, но затова пък гледката е направо чудесна.

Келвар изпрати почетната гвардия да ни посрещне, което ни забави допълнително, докато офицерите си разменяха любезности.

— Погледни ги само — сръга ме Хендс. — Като кучета, които се душат под опашките.

Кимнах на забележката му. След малко отново потеглихме и скоро се озовахме на улиците на Нитбей.

Всички останали се отправиха към двореца на лорд Келвар, само ние с Хендс трябваше да придружим лейди Дайми по няколко тесни странични улички до странноприемницата, в която тя настояваше да се настани. Ако се съдеше по унилата физиономия на съдържателя, тя бе идвала тук и преди. Хендс откара конете с носилката в конюшнята, а аз трябваше да хвана старата госпожа за ръката и да я подкрепям по пътя й към стаята. Чудех се какво ли толкова пикантно е яла — едвам понасях дъха й. Тя ме освободи на вратата и ме заплаши с най-ужасни наказания, ако посмея да не се върна точно след седем дни. Когато си тръгвах, почувствах симпатия и съжаление към съдържателя, защото гласът на лейди Дайми вече кънтеше из къщата и се виждаха забързани слуги.

С олекнало сърце яхнах Сажда и подканих Хендс да побързаме. Препуснахме по улиците на града и успяхме да се присъединим към опашката на процесията тъкмо когато тя влизаше в крепостта.

Бейгардската твърдина е издигната върху равно плато, което не предлага никакви стратегически предимства, но затова пък е укрепена със стени и ровове, които евентуалният противник трябва да преодолее преди да се изправи пред каменните стени на самата крепост. Хендс каза, че нито една атака не е достигала отвъд втория пръстен ровове и аз бях склонен да му вярвам. Докато минавахме по моста, работниците, които укрепваха различни участъци от стената и разширяваха рововете, спряха работата си и почтително склониха глави пред пристигащия в града престолонаследник.

Щом вратите на крепостта се затвориха зад нас, започна втора тържествена церемония. Наложи се да останем на конете, под палещите лъчи на следобедното слънце, докато Келвар и градската аристокрация приветстваха Искрен. Зазвучаха фанфари, имаше възторжени речи — и всичко това примесено с тропот на копита и конско пръхтене. Най-после се свърши. Изведнъж започна всеобщо движение на хора и животни, а стройните редици се разпаднаха.

Мъжете наскачаха от седлата и се смесиха с конярите на Келвар, които поеха юздите и почнаха да обясняват къде може да се намери вода и овес. И което бе най-важното за войниците — къде има храна и подслон за тях.

Тръгнах след Хендс, хванал юздите на Сажда — и неочаквано чух да споменават името ми. Обърнах се и видях, че Сиг от Бъкип ме сочи на един от хората на лорд Келвар.

— Ето го — това е Фиц. Ей, Фиц! Ситсуел казва, че те викали! Искрен наредил незабавно да се явиш при него. Леон не бил добре. Хендс, погрижи се за Сажда.

Почти усещах как лелеяната вечеря ми се изплъзва. Но вместо това въздъхнах и се усмихнах любезно на Ситсуел, както ме беше учил Бърич. Съмнявам се, че той въобще забеляза усмивката ми. За него аз бях само човек, когото да повика и да отведе на нужното място в този хаотичен ден. Той ме отведе до покоите на принца и си тръгна. Почуках на вратата и един от стражите ми отвори незабавно.

— Слава на Еда, че дойде. Влизай. Горкото животно не иска да хапне нищо и принцът е сигурен, че е нещо сериозно. Побързай, Фиц.

Мъжът носеше герба на принца, но не го познавах. Изненадващо бе колко много различни хора знаеха името ми, без никога да съм разговарял с тях. В съседната стая принц Искрен нареждаше на някого на висок глас какви дрехи да му приготвят за вечерта. Но не той ме интересуваше сега, а Леон.

Приближих се до него и без да губя време, надникнах в ума му — сега Бърич беше далеч и не можеше да ми попречи. Леон вдигна тежката си глава и ме изгледа. Беше му горещо, очевидно скучаеше и жадуваше за просторни поля и весел лов.

За всеки случай приклекнах до него, погледнах му зъбите и опипах корема му, но това бе по-скоро за пред другите. После се почесах зад ухото и казах на човека, който ме бе придружил:

— Нищо му няма. Просто не е гладен. Хайде да му дадем вода и да почакаме да огладнее. А тази храна я отнесете, че ще се развали от топлото и ако я изяде, наистина ще се разболее. — Посочих препълнената с месо купа, оставена до муцуната на кучето, при вида на която стомахът ми отново се обади. Не зная за Леон, но аз с радост бих се нахвърлил на тези остатъци от гощавката. — Как мислите, дали в кухнята ще намерят нещо прясно за него? Нещо, което по-скоро да посъбуди апетита му?…

— Фиц? Ти ли си — чу се гласът на принца. — Какво му е на Леон?

— Ще ида да проверя — увери ме мъжът, разбивайки надеждите ми сам да отскоча до кухнята и да намеря нещо вкусно за хапване. Приближих се до вратата за съседната стая.

Принцът тъкмо бе излязъл от ваната и един прислужник го загръщаше с кърпа.

— Как е Леон?

Типично за Искрен. От седмици не бяхме разговаряли, но той не си губеше времето в приветствия. Сенч твърдеше, че това била една от слабите му страни, защото пропускал възможността да внушава на хората колко са важни за него. Принцът вероятно мислеше, че ако с мен се е случило нещо важно, някой ще му го съобщи. В него имаше някаква грубовата чистосърдечност, която харесвах, и вкоренена вяра, че нещата от само себе си винаги вървят към по-добро.

— Нищо му няма, господарю. Мисля, че е прегрял от пътуването. Нека преспи на хладно, да пие вода и да хапва по малко и утре ще се оправи.

— Чудесно. — Искрен се наведе да си избърше краката. — Сигурно както винаги си прав, момче. Бърич каза, че страшно разбираш от кучета, а аз имам вяра на стария воин. Но се притесних, Леон е тъжен и унил, а пък винаги е имал страхотен апетит. — Наистина изглеждаше разтревожен, сякаш в стаята му имаше болно детенце. Не знаех какво да кажа.

— Ако това е всичко, господарю, мога ли да се връщам в конюшните?

Той ме погледна учудено.

— Изглежда ми чиста загуба на време. Хендс ще се погрижи за твоя кон. Ти трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш за вечеря. Чарим? Имаш ли достатъчно вода за него?

Прислужникът, който подготвяше дрехите на леглото, се изправи.

— Разбира се, господарю. Ще подредя и неговите дрехи.

През следващия час светът, който познавах, се преобърна с главата надолу. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Всъщност Бърич и Сенч ме готвеха тъкмо за това. Сякаш всички останали освен мен знаеха какво става.

Принцът се облече и излезе още преди да скоча във ваната. Чарим каза, че отишъл да разговаря с капитана на стражата. Зарадвах се, че прислужникът е от приказливите. Изглежда, в неговите очи аз бях само едно наивно момче и това развърза допълнително езика му.

— За тази нощ ще ти подготвя едно легло в предната стая. Принцът каза, че иска да си му подръка, за да се грижиш по-добре за кучето. А сигурно има и други задачи за теб.

Кимнах и потопих глава в пяната. Показах се едва когато трябваше да си поема въздух.

— Добре, отивам да ти приготвя дрехите — рече Чарим. — И ще се погрижа за мръсното бельо. Ще го изпера и ще го сгъна.

Беше ми странно, че някой се навърта край мен, носи ми това-онова и ми помага да се обличам. Чарим настоя да изпъне невидимите гънки на кафтана ми и се погрижи ръкавите на ризата ми да увиснат точно толкова, колкото го изискваше протоколът. Косата ми бе пораснала достатъчно, за да оформя къдрици, които се спускаха към раменете.

— Кръвта си е кръв — каза нечий пресипнал глас. Обърнах се и видях, че принц Искрен ме разглежда със смесица от болка и почуда.

— Той е живо копие на Рицарин на неговата възраст, господарю — потвърди Чарим, който изглеждаше необичайно доволен от себе си.

— Така е. — Искрен се покашля дрезгаво. — Никой не може да се усъмни кой е баща ти, Фиц. Питам се, какво ли е имал предвид баща ми, кралят, когато ми нареди да те покажа на всички? Не напразно го наричат крал Умен, но какво ли е намислил този път? Уф, както и да е. — Той въздъхна. — В края на краищата, това е неговото кралство, от мен се иска само да разбера от стария глупак защо не желае да поддържа онази проклета кула в ред. Време е да слизаме.

Той се обърна и излезе, без да ме чака. Когато тръгнах към вратата, Чарим ме хвана за ръката.

— На три стъпки зад него и вляво. Запомни.

Така и направих. Докато вървяхме по коридора, от вратите наизлизаха останалите членове на антуража и заеха местата си. Всички бяха издокарани в най-пищните си одежди, използвайки възможността да блеснат с дрехите и накитите си извън стените на Бъкип. С радост открих, че моите ръкави съвсем не са най-дългите. И във всеки случай от обувките ми не висяха разноцветни топчици, нито дрънкаха кехлибарени мъниста.

Принц Искрен спря на площадката на стълбата и присъстващите в залата утихнаха. Огледах извърнатите към него лица и имах възможност да прочета най-разнообразни чувства. Някои от жените се усмихваха превзето, други се кискаха надменно. Някои от младите мъже бяха заели пози, които да изтъкнат достойнствата на одеждите им, други стояха изпънати, сякаш са на пост. Видях завист, обич, пренебрежение, страх, а върху няколко лица и омраза. Но Искрен не ги дари с повече от мимолетен поглед, преди да започне да слиза. Тълпата пред него се разтвори, разкривайки лорд Келвар и свитата му, които ни очакваха, за да ни въведат в трапезарията.

Келвар не изглеждаше така, както си го бях представял. Искрен го бе нарекъл суетен, но всъщност видях един бързо остаряващ слаб мъж, който носеше екстравагантните си дрехи, сякаш бяха броня срещу времето. Побелялата му коса бе сплетена на плитка, както я носеха ратниците, а походката му беше гъвкава като на опитен фехтовач.

Наблюдавах го така, както ме бе учил Сенч, и мисля, че започнах да го разбирам, още преди да заеме мястото си (аз самият бях изненадан да установя, че съм настанен съвсем близо до най-знатната част от благородниците). Но едва след като седнахме успях да надникна право в душата му — не заради нещо друго, а защото се появи неговата съпруга.

Съмнявам се, че лейди Грация беше много по-възрастна от мен, но затова пък беше накичена като панаирджийска сергия. Никога не бях виждал подобна комбинация от безвкусни дрехи и скъпи накити. Младата дама зае мястото си след поредица от нескопосани ръкомахания, които ми напомниха на разтревожена птица. Миризмата й достигна до мен като упояваща вълна, в която си даваха неравностойна среща цената и качеството на парфюмите. В ръцете си държеше малко проскубано кученце с ококорени очи. Щом седна, лейди Грация го настани в скута си, а малкото същество подпря муцунка на ръба на масата. През цялото време тя не откъсваше поглед от принца, опитвайки се да установи какво впечатление му е направила. Аз пък гледах Келвар и изражението му, докато лейди Грация флиртуваше с Искрен, и си мислех, че поддръжката на кулите няма да е единственият ни проблем тук.

Вечерята бе истинско изпитание за мен. Бях прегладнял, но правилата на добрия тон ми забраняваха да го показвам. Хранех се, както ме бяха учили, вдигах вилица, когато Искрен вдигаше своята, и оставях блюдото, към което той не проявяваше интерес. Мечтаех за пълна чиния със сочни мръвки и топъл хляб, а вместо това ни поднасяха късчета подправено месо, екзотични плодове, миниатюрни питки и печени зеленчуци. Храната бе по-скоро добре подредена, отколкото сготвена, а и за присъстващите на масата не остана незабелязана очевидната липса на апетит у Искрен. Принцът, изглежда, не се впечатляваше лесно от подобни представления. Сенч ме беше подготвил по-добре, отколкото предполагах. Вече можех да кимам любезно на съседката до мен, млада жена с луничаво лице, и да следя разговора й за това колко било трудно напоследък да се намерят добри ленени платове в Рипон, докато същевременно наострил слух ловях откъслечни фрази от други разговори. Никой от тях не беше посветен на въпроса, заради който бяхме тук. Принц Искрен и лорд Келвар щяха да се усамотят на сутринта, за да решават проблема на четири очи. Но някои от нещата, които чух, имаха косвено отношение към поддържането на кулата на Стражевия остров и хвърляха нова светлина върху този проблем.

Дочух например оплаквания, че пътищата вече не били толкова добри, колкото преди. Някой спомена, че крепостните съоръжения също не били в най-доброто си състояние. Друг добави, че крадците по пътищата се увеличили и станали много по-нагли и че губел почти половината от продукцията си заради грабежите. Погледнах към лорд Келвар и забелязах, че той поглъща всяко движение на своята млада жена. Сякаш Сенч прошепна в ухото ми и аз чух преценката му: „Виж го, умът му въобще не е в управлението на херцогството“. Започнах да подозирам, че тъкмо лейди Грация се бе възпротивила на заделянето на средства за поправка на пътищата и за борба с крадците. Може би скъпоценните камъни, с които се бе накичила, бяха закупени с парите, които трябваше да отидат за поддръжка на злополучната кула на острова.

Вечерята най-сетне свърши. Стомахът ми беше пълен, но гладът ми — незадоволен, толкова префърцунено и нехранително бе яденето. Междувременно се появиха двама менестрели и един поет, за да ни забавляват, но аз отново наострих уши за разговорите на придворните и пропуснах изпълненията на артистите. Келвар седеше отдясно на принца, докато младата му съпруга бе настанена отляво и не изпускаше от прегръдките си любимото си кученце.

Близостта на принца внесе допълнителна трескавост в движенията на лейди Грация. Тя често нервно докосваше с пръсти обеците си, след това си наместваше гривните. Очевидно не беше привикнала да носи толкова много накити. Започнах да подозирам, че не произхожда от знатно семейство, ако въобще родителите й бяха благородници, и че просто не знае как да се държи в обществото. Един от менестрелите запя „Бледа роза сред детелини“, като гледаше към нея, и по бузите й изби руменина. Но към края на вечерта лейди Грация започна да показва видими белези на умора. Тя се прозя, като вдигна ръка твърде късно, за да прикрие устата си. Кученцето беше заспало в скута й и помръдваше и скимтеше в съня си. Като я гледах, уморена и готова всеки миг да задреме, младата господарка на крепостта ми заприлича на малко момиченце с любимата си кукла. На два пъти главата й клюмна и за да не заспи, тя се ощипа по бузата. Когато лорд Келвин най-сетне даде знак на менестрелите да си вървят, на лицето й се изписа облекчение, тя се надигна, хвана съпруга си под ръка, без да изпуска кученцето от прегръдката си, и двамата се оттеглиха.

Аз също с облекчение тръгнах към покоите на Искрен. Чарим ми бе намерил меко легло и вече го беше застлал с чаршафи и завивки. Жадувах за малко сън, но той ми даде знак да отида в стаята на принца. Като истински войник принцът не държеше около себе си многобройна прислуга. Двамата с Чарим трябваше да му свалим ботушите — прислужникът ги отнесе в другата стая и веднага се зае да ги почиства и лъска. Искрен смъкна дрехите, нахлузи нощницата и едва тогава се обърна към мен.

— Е? Какво ще ми кажеш?

Докладвах му така, както докладвах на Сенч, припомняйки си всичко, което съм чул на масата. Накрая добавих и собствените си наблюдения за причината, която според мен се криеше зад всичко това.

— Келвар си е избрал за съпруга млада жена, която лесно се впечатлява от богатство и подаръци. Тя няма никаква представа за отговорността на собственото си положение, още по-малка за тази на мъжа си. Келвар отклонява пари, време и мисли от своите задължения, за да й доставя удоволствие. Ако ми позволите да се изразя с малко по-голяма прямота, според мен напоследък мъжествеността му изневерява и той търси начин да я замести с подаръци.

Искрен уморено въздъхна. Беше се изтегнал на леглото и подпираше глава на меката възглавница.

— Проклетият Рицарин — произнесе унесено той. — Тази задача е в неговия стил, не в моя. Фиц, знаеш ли, говориш като баща си. Ако той беше тук, щеше да открие някакъв ловък и незабележим начин за измъкване от ситуацията. Досега Риц да се е оправил, при това без да спира да раздава усмивки и да целува елегантно женски ръчички. — Той се извърна на една страна и отново въздъхна. — Келвар е благородник и херцог. Той има свои задължения. Едно от тях е да се грижи за онази проклета кула. Това не е нищо особено и аз възнамерявам да му го кажа. Ще поискам да постави там свестни войници и да отдели необходимите средства, за да си гледат работата както трябва и да не мислят за прехраната си. Нямам никакво намерение да превръщам цялата работа в дипломатически танц.

Той се обърна с гръб към мен и подвикна:

— Чарим, изгаси светлината.

Чарим побърза да изпълни заръката, а аз се върнах в предната стая и седнах на леглото. Докато лягах, се замислих за това каква малка част от целия проблем вижда Искрен. Вярно, той можеше да накара лорд Келвар да задели средства за кулата. Но не можеше да го принуди да го върши по собствено желание и с добра воля, нито да се гордее от постъпката си. Това вече бе въпрос на дипломация. А и какво щеше да стане с пътищата и занемарената крепост? Все наболели за решаване въпроси. Всички те трябваше да намерят отговор незабавно, при това по такъв начин, че да не бъде накърнена гордостта на лорд Келвар. По възможност трябваше да се оправят и отношенията му с Шемшай. Някой трябваше да посочи на лейди Грация какви са задълженията й. Толкова много проблеми… Но още щом главата ми докосна възглавницата, потънах в сън.