Робин Хоб
Тайните на занаята (2)

2
Новият

Има многобройни легенди за Граблин, храбрия островитянин, който превзел Бъкип, основал Първото херцогство и дал началото на кралския род. Според една от тях той предвождал своя първи и единствен набег, организиран на някакъв студен и негостоприемен остров, и когато слязъл на материка и видял дървените укрепления на Бъкип, обявил на висок глас: „Ако там има огън и топла храна, никога вече няма да си тръгна“. И наистина имало огън и топла храна и той останал.

Но според слуховете Граблин бил лош моряк, и трудно понасял застоялата вода и вмирисаната риба, с която се хранели островитяните през дългите месеци на плавания. Казват също, че той и хората му били изчерпали запасите си от вода и че имало опасност екипажът да го хвърли в морето, ако се провалели отчаяните опити за превземането на крепостта. Въпреки това в Голямата зала е окачен един стар гоблен, на който Граблин е показан като мъжествен капитан — изправил се е гордо на носа, а хората му гребат към древния Бъкип — дървено селище със схлупени колиби и крепост от зле издялан камък.

Бъкип започва съществуването си като отбранителен пост в устието на плавателна река с удобен залив за акостиране. Някакъв дребен вожд, чието име отдавна е потънало в забрава, пръв забелязал възможностите на това място за развитие на търговия нагоре по реката. По-късно вдигнал малка крепост, която да защитава устието от набезите на островитяните, които се появявали всяко лято, за да плячкосват околностите. Това, което не предвидил, било, че враговете ще проникнат зад стените на крепостта с предателство. Така кулите и стените се превърнали в тяхно мощно предмостие. Постепенно те разширили влиянието си нагоре по реката, а крепостта била преустроена и подсилена с речни камъни. Така не след дълго Бъкип се превърнал в столица на първото от Шестте херцогства.

Пророците, управляващата фамилия на Херцогствата, са преки наследници на същите тези островитяни. Няколко поколения те поддържали тесни връзки с Външните острови, до които предприемали смели пътешествия, за да се завърнат със съпруги от своята кръв. И до ден днешен в жилите на кралската фамилия тече кръвта на островния народ и децата на аристократите са чернокоси, синеоки и с мускулести крайници. С тези качества се предава и склонността към овладяване на Умението, но и всички опасности и слабости, скрити в тази кръв. Тъй че аз също получих своя дял от наследството.

Но първите ми впечатления от Бъкип нямат нищо общо с историята или наследствеността. За мен това бе само крайна спирка на продължително и изнурително пътешествие, панорама от шумотевица и човешки лица, каруци и кучета, къщи и тесни извити улички, които най-сетне ни отведоха пред вратите на огромна страховита крепост, кацнала върху скалистия хълм над долината. Конят на Бърич беше изморен и копитата му често се хлъзгаха по влажните павета на градските улици. Бях се вкопчил в колана му, твърде изплашен, за да се оплаквам. Извих глава, за да огледам стърчащите кули и града зад нас. Крепостта ми изглеждаше студена и неприветлива, въпреки необичайно топлия морски вятър. Опрях чело в широкия гръб на Бърич — призляваше ми от непривичната миризма на йод и водорасли. Ей това е първият ми спомен от Бъкип.

Бърич имаше стая над конюшните, по покривите на които бяха накацали чайки. Там ме отведе, заедно с кучетата и ловните соколи на своя господар. Първо се погрижи за птиците, защото бяха посърнали от пътуването. Кучетата подскачаха от радост, че са си у дома, и бяха преизпълнени с енергия, която само усилваше умората ми. Носльо ме бутна поне десет пъти, преди да внуша на дебелата му глава, че съм изстискан до предела на силите си и не ми е до игра. Най-сетне ме заряза и тръгна да търси старите си приятелчета.

След като се погрижи за животните, Бърич влезе да огледа конюшните, за да се увери, че през време на отсъствието му всичко е било наред. Ратаи, коняри и соколари дотичаха да отбиват критичните му бележки. Кретах по петите му, но накрая се предадох на умората и се отпуснах на една купчина слама. По лицето на Бърич пробяга раздразнение, сменено от огромна умора.

— Коб! — провикна се той. — Вземи малкия Фиц, заведи го в кухнята, нахрани го и го доведи в моята стая.

Коб беше ниско чернокосо момче на десетина години и отговаряше за кучетата. Изглежда, се беше справил добре, защото само преди минута Бърич го бе похвалил пред всички. Сега обаче усмивката му помръкна и той ме огледа със съмнение. Накрая повдигна примирено рамене, клекна до мен и ме попита:

— Гладен ли си, Фиц? Искаш ли да ти потърся нещо за хапване? — Обръщаше се към мен със същия глас, с който сигурно говореше на кученцата. Кимнах, облекчен, че не очаква повече от мен, и го последвах.

От време на време той се обръщаше, за да провери дали съм зад него. Щом излязохме от конюшнята, към нас се присламчи и Носльо. Очевидната му привързаност към мен ме издигна в очите на Коб и той продължи да се обръща към нас с кратки окуражителни думи като: „вървете след мен, не, не там, не души това, остави котката на мира, браво“.

В конюшните кипеше оживена работа, на двора беше по-спокойно, но когато наближихме кухнята, се озовахме в гъст двупосочен поток. Срещахме момчета, които носеха грамадни късове пушено месо, застигахме кикотещи се групички момичета, натоварени с кошници зеленчуци, и намръщени рибари, които носеха улова си.

Подуших, че вече сме близо до кухнята, но движението продължаваше да се усилва и когато стигнахме вратата, трябваше да си пробиваме път през гъста тълпа. Коб спря, огледа множеството пред нас и се намръщи:

— Голяма навалица! Всички се готвят за тазвечерното посрещане на принц Искрен и принц Славен. Щели да пристигнат и шестимата херцози. Пък и тази мълва за абдикирането на Рицарин… Чух, че чуйрдейците изпратили вестоносец, за да се увери, че сключените с Рицарин договори още са в сила.

И млъкна внезапно засрамен, задето бе заговорил пред мен за баща ми — може би се бе досетил, че всъщност аз съм причината за абдикирането му. А може би просто не смяташе, че си заслужава да го споделя с едно шестгодишно момче. След това се огледа и каза:

— Чакай ме тук. Ще вляза и ще ти взема нещо. Дано не ме стъпчат или… хванат. Стой тук. — И подсили командата си с нетърпящ възражение жест. Отстъпих към стената и клекнах там, по-настрана от хората, а Носльо послушно се сгуши до мен. Наблюдавах с възхищение как Коб си пробива път към вратата на кухнята и изчезва вътре. Едва след това вниманието ми бе привлечено от хората, които минаваха покрай нас. Повечето бяха прислужници и носачи, но имаше менестрели, търговци и доставчици. Разглеждах ги с изморено любопитство — вече бях видял толкова много през този ден, че нищо не можеше да ме учуди. Жадувах за тихо местенце, далеч от тази шумотевица, където да се отпусна. Приседнах на напечената от слънцето плоча и отпуснах глава между коленете си. Носльо се притисна към мен.

Събуди ме опашката му — тропаше по плочата. Вдигнах глава и забелязах пред мен два лъскави кафяви ботуша. Проследих с поглед грубите кожени бричове, над тях вълнената риза и накрая рошавата глава, обрамчена с огненочервена брада. Мъжът, който бе спрял пред мен, крепеше на рамото си малко буренце.

— Ти ли си копелдакът?

Вече бях чувал тази дума и дори имах смътна представа какво означава, без да схващам цялостния й смисъл. Кимнах, а лицето на мъжа блесна от интерес.

— Ей — извика той на влизащите и излизащите. — Ето го копелето! Ама е направо копие на Рицарин, нали? Какво ще кажете? Коя е майка ти, момче?

За тяхна чест, повечето от хората си позволиха само любопитни погледи към едно шестгодишно момче, седнало до стената. Но имаше и такива, които се спряха и ме загледаха втренчено. Привлечени от шума, от кухнята излязоха още неколцина и се приближиха, за да чуят отговора ми.

Но аз нямаше какво да им отговоря. Споменът за майка ми бе избледнял невъзвратимо. Така че само си седях и го гледах.

— Ей, момче. Как ти викат сега? — Той се обърна към зяпачите и поясни: — Чух, че не си помнел името. Пък и върви да го нарекат на простолюдието, отдето произхожда. Тъй ли е, момче? Дадоха ли ти име?

Групата зяпачи нарастваше. В очите на някои се четеше съжаление, но никой не се намесваше. Нещо от това, което чувствах, взе да се предава и на Носльо, който се пльосна на една страна и си показа шкембето в израз на пълно покорство. Тупкащата му по паважа опашка подаваше древни кучешки сигнали, които означаваха: „Оставете ме. Аз съм само едно кутре и не мога да се защитавам. Имайте милост.“ Ако бяха кучета, щяха да ни подушат и да си тръгнат. Но хората не разполагат с подобна вродена учтивост. Ето защо след като не отвърнах, мъжът се наведе към мен и повтори по-високо:

— Питам те как се казваш!

Изправих се бавно. Стената, която допреди миг бе топла и уютна, сега ми се струваше покрита с лед бариера пред моето отстъпление. Носльо се сгърчи в краката ми и уплашено заскимтя.

— Не — рекох едва чуто и когато мъжът се приближи, недочул думите ми, повторих, изкрещях „НЕ“ и го оттласнах от себе си, и се плъзнах настрани покрай стената. Той се олюля, направи крачка назад, изпусна бурето и го се строши на камъните. Никой не разбра какво точно е станало. Аз също. Повечето се засмяха на мъжа, отстъпил пред едно малко момче. В този момент обаче бе изкована репутацията ми, защото преди да се спусне нощта, хората вече приказваха, че копелдакът си показвал зъбните и дори знаел как да се справи с някакъв си нахалник.

Носльо скочи и задраска с лапички след мен. За миг мернах притеснения Коб, който тъкмо излизаше от кухнята. Ако беше Бърич, вероятно щях да изтичам при него. Но Коб ми беше чужд, затова побягнах, като оставих на Носльо да ме води.

Тичахме през двора, малко момче и неговото кученце, и никой не ни обръщаше внимание. Носльо ме отведе на мястото, което вероятно смяташе за най-безопасно на света. Далече от кухнята и вътрешната крепост, в една дупка, изровена от Лиска под ъгъла на паянтова постройка, в която складираха чували със зърно, грах и фасул. Само Бърич знаеше, че кучетата са тук — долових го от несвързаните мисли на Носльо. Беше малко трудно да пропълзя през тесния отвор, но затова пък вътре се озовах в топло и приятно леговище, сравнително сухо и потънало в сумрак. Носльо се притисна до мен и аз го прегърнах. Щом разбрахме, че сме на сигурно място, най-сетне си отдъхнахме и сърцата ни понамалиха лудешкия си бяг. Малко по-късно се унесохме в неспокоен сън.

Часове по-късно се събудих разтреперан. Мракът беше непрогледен, топлината си бе отишла с чезнещия пролетен ден. Носльо се събуди заедно с мен и двамата издрапахме навън от леговището.

Нощното небе над Бъкип бе обсипано със звезди, ярки и студени. Вятърът гонеше откъм залива миризмата на водорасли, по-силна от мириса на коне, хора и топла храна, сякаш за да докаже, че океанът е вечен, а човешката цивилизация — само временна. Поехме по опустялата уличка, покрай складовете за храна, винарните и манежите за упражнения. Навсякъде цареше тишина. Едва когато се приближихме към вътрешната крепост, забелязах светлините на факли и дочух приглушени гласове. За всеки случай я заобиколихме отдалече, и двамата завладени от нежелание да се срещаме с хора.

Скоро открих, че Носльо ме води към конюшните. Когато наближихме масивните врати, се зачудих как ще попаднем зад тях. Но Носльо изведнъж замаха радостно с опашка и дори аз можех да доловя в тъмнината тръпчивия мирис на Бърич. Той се надигна от един сандък до вратата и каза спокойно:

— Ето ви най-после. Хайде, идвайте тук. Хайде, хайде.

После отвори масивните порти и ни подкани да влезем.

Озовахме се в мрак, минахме покрай спящите в сламата коняри и пръхтящите тихичко коне и се изкатерихме по каменната стълба, която отделяше конюшнята от клетките на ловните птици. Бърич спря и отвори една врата, която изскърца пронизително. Мъждукащата жълтеникава светлина на единственото горящо кандило за кратко ме заслепи. Таванът на стаята беше скосен, тук ухаеше приятно на кожи, на билките, мехлемите и мазилата, които Бърич използваше в работата си. Той затвори вратата, запали и една свещ на масата и долових дъха му — миришеше на вино.

В стаята стана по-светло. Бърич седна на един стол до масата и ни огледа. Изглеждаше променен, издокаран с дрехи от фин плат и с изящна сребърна верижка, която закопчаваше кафтана му. Протегна ръце, с обърнати нагоре длани и Носльо изтича при него. Бърич го почеса зад ухото, сетне разроши козината му и се намръщи на прахоляка, който се вдигна в стаята.

— Ама и вие сте една двойка — рече той, обръщайки се по-скоро към кученцето, отколкото към мен. — Я се погледнете само. Мръсни сте като просяци. Днес трябваше да излъжа краля заради теб. За пръв път в живота си. Май това дето Рицарин е в немилост, ще ми се отрази и на мен. Казах му, че съм те изкъпал и сега спиш като пребит, защото си изморен от пътя. Хич не му се понрави, че не може да те види, но изглежда, си имаше по-сериозни проблеми. Абдикирането на Рицарин е изплашило доста от приятелите му. Е, някои виждат в това възможност да намерят светлинка под слънцето, други тъгуват, защото са го харесвали. Та крал Умен трябваше да ги успокоява. Нареди да разпространят новината, че последния път Искрен водил преговорите с чуйрдейците. Някои може и да са повярвали, щото взеха да гледат принца с по-други очи, като че още утре ще го коронясват. Мда, постъпката на Рицарин здраво размъти водицата.

Бърич откъсна очи от засмяната муцуна на Носльо.

— Е, Фиц. Разбрах, че и ти днес си имал малко премеждие. Ама здравата си подплашил нещастника Коб, когато си офейкал. Удариха ли те? Да не ти е вдигнал някой ръка? Трябваше да се сетя, че ще се случват и такива неща. Ела тук.

Аз се поколебах, но той посочи една купчина одеяла до огъня.

— Виж какво местенце съм ти измислил. На масата има хляб и сушено месо.

Едва сега осъзнах, че съм прегладнял. Месото си го бива, потвърдиха сетивата на Носльо и аз побързах да се настаня до масата. Бърич се засмя, докато гледаше как се тъпча и давам и на кученцето. Когато привършихме — не след дълго, защото челюстите ни работеха здравата — почувствах зова на одеялата пред огъня. С добре натъпкани кореми, двамата се увихме в тях, обърнахме гръб на пламъците и заспахме.

Когато се събудихме, слънцето вече беше високо в небето и Бърич бе излязъл. Двамата с Носльо доядохме остатъците от богатата среднощна гощавка, а той накрая изглозга и костите. Едва тогава излязохме. Никой не ни повика, изглежда, дори не ни забелязваха.

Гълчавата отново бе в пълна сила. Имах усещането, че хората в крепостта дори са повече от предния ден. Конници вдигаха прахоляк, чуваха се викове и над всичко това — свистенето на вятъра и тътенът на прибоя. Носльо разтвори ноздри и пое всичко до последния мирис, до последния звук. За миг останах като замаян от смесването на въздействията върху моите и неговите възприятия. Докато вървяхме, долавях откъслечни фрази, от които узнах, че пристигането ни съвпадало с подготовката на някакъв пролетен панаир. Абдикирането на Рицарин все още бе сред главните теми, но изглежда, нищо не можеше да попречи на жонгльорите и кукловодите, които бяха окупирали кръстовищата. Във всеки случай, повечето от куклените представления бяха посветени на тази тема, превърната ту в сълзлива мелодрама, ту в шумна комедия за многобройните зяпачи.

Скоро обаче глъчката и тълпите взеха да ни действат потискащо и аз дадох на Носльо да разбере, че искам да се махнем оттук. Напуснахме вътрешната крепост през масивните порти, охранявани от часови, които не обръщаха внимание на закачащите ги смешници и жонгльори. Нас също не забелязаха — дребничко момче и кучето му, тръгнали да дирят забавление. Поехме по една от уличките, които се извиваха между къщите на рибарите.

Бъкип се оказа ветровито и сурово място. Улиците му бяха стръмни и криволичещи, павирани с грубо издялани камъни. Вятърът носеше миризмата на гниещи водорасли и рибешки вътрешности, крясъците на чайките и албатросите бяха като зловещ припев на ритмичния тътен на вълните. Градът бе вкопчен в скалист бряг, къщите му имаха каменни основи и дървени покриви. Тук долу врявата и шумотевицата от крепостта бяха само неприятен спомен. Никой от двама ни не си даваше сметка, че крайбрежният град не е най-безопасното място за скиторенията на едно шестгодишно момче и неговото кученце, и се хвърлихме ентусиазирано в това малко начинание, което ни се струваше като интересно приключение, и скоро се озовахме на Улицата на пекарните — привлечени по-скоро от миризмата, отколкото от нещо друго. Тук морето беше съвсем близо и доста често паважът под краката ни се сменяше с дървени кейове. Търговията вървеше както обичайно, само дето я нямаше карнавалната атмосфера на крепостта. В залива се поклащаха кораби, които чакаха реда си да бъдат разтоварени и натоварени наново.

Не след дълго срещнахме деца — някои заети с това, което им бяха поръчали родителите им, други — свободни като нас. Повечето бяха по-големи от мен, което не ми попречи бързо да установя контакт с тях. Показаха ми с гордост всички по-важни забележителности на града, включително и подутия труп на една умряла крава, изхвърлена на брега при последния прилив. Посетихме една строяща се в момента рибарска ладия, върху скеле от прясно издялани трупи, под които имаше купища примамливо ухаещи трици. Дори не забелязах, че децата, с които се бях заиграл, са много по-парцаливи и грубовати от тези в крепостта, а и от ония, които бях видял в горната част на града. Ако някой ми беше казал, че съм попаднал в компания на крадливи джебчии, на които дори е забранено да влизат в крепостта, сигурно щях ужасно да се изплаша. Но тогава единственото, което имаше значение, бе, че се забавляваме на място, пълно с интересни неща.

Разбира се, имаше и няколко по-големи и отракани хлапета, които със сигурност щяха да ме сложат на място, ако Носльо не си бе показал зъбите при първата им по-агресивна проява. Но тъй като очевидно не можех да представлявам никаква заплаха за тяхното водачество, скоро престанаха да ми обръщат внимание. Бях ужасно впечатлен от света, който ми откриха тези деца, и ще посмея да заявя, че привечер познавах бедняшките квартали на града далеч по-добре от мнозина възрастни в крепостта.

Не ме попитаха за името ми — за тях бях просто Новия. Имената на останалите бяха или достатъчно простички и лесни за запомняне, като Дирк и Кери, или подсказваха някои техни качества, като Плетача на мрежи и Кървящото носле. Последно прозвище се носеше с нескрита гордост от момиченце, което сигурно бе едва година или две по-голямо от мен, но не оставаше по-назад в нищо от момчетата. Имаше пъргав ум и дори бе духовита. Веднъж се скара с едно дванайсетгодишно момче, но не само че не се изплаши от юмруците му, а така го нареди с острия си език, че всички взеха да му се присмиват. Тя прие победата си спокойно, а аз бях дори поизплашен от грубостта й. Лицето и ръцете й бяха покрити със синини — едни пресни, други по-стари, а коричката под носа й бе очевидната причина за прякора й. Малко след случая тя отново бе жизнерадостна и писклива като чайките, които летяха над нас. Късният следобед завари Кери, Кървящото носле и мен на скалистия бряг отвъд разпънатите рибарски мрежи — Кървящото носле ни учеше как да излъскваме до блясък крайбрежните камъчета. Тя самата го правеше умело, с помощта на една заострена пръчка. Тъкмо ни показваше как да отваряме черупките на мидите с един крив ръждясал пирон, когато ни повика едно по-голямо момиче.

Лъскавото синьо наметало и кожените обувки подсказваха, че не е от чергата на моите нови познати. Тя не се приближи към нас, а само извика:

— Моли, той те търси навсякъде. Събуди се преди час, изтрезнял е и веднага взе да те ругае. Ядосан е, че те няма и огънят е угаснал.

По лицето на Кървящото носле премина сянка на страх, но изразът й остана все тъй инатлив.

— Бягай, Китни, и ти благодаря. Няма да те забравя другия път, когато вълните се отдръпнат от леговищата на раците.

Китни кимна, обърна се и си тръгна.

— Да не си загазила нещо? — попитах Кървящото носле, когато забелязах, че е забравила за мидата в ръката си.

— Да съм загазила ли? — Тя тръсна ядосано глава. — Е, зависи. Ако баща ми остане трезвен достатъчно дълго, за да ме открие, може и да си изкарам боя. Но най-вероятно довечера отново ще е пиян и едва ли ще уцели, като почне да хвърля по мен разни неща. — И се зае да търси нова мида.

Пълзяхме по брега досущ като многокраките същества, които откривахме в локвите морска вода. Изведнъж тропот на тежки ботуши ни накара да вдигнем уплашено глави. Пръв скочи Кери, извика уплашено и побягна по брега, без да поглежда назад. Двамата с Носльо подскочихме едновременно, кученцето се притисна към мен и заплашително оголи зъбки. Моли Кървящото носле или не беше достатъчно бърза, или просто се беше примирила с онова, което предстоеше. Намръщеният мъж я сграбчи и я зашлеви с опакото на ръката си. Беше мършав, с безформен червен нос и костеливи ръце, но ударът бе достатъчно силен, та Моли да залитне. Тя се спъна в купчина водорасли и падна.

— Ах ти, мръсна малка кучко! Колко пъти ще ти казвам да почистиш, преди да излезеш! И къде те намирам — на брега, сред също такива безделници като теб! Знаеш ли, че огънят е загаснал и лойта в гърнето е засъхнала? Довечера започва панаирът и в крепостта щяха да имат нужда от двойно повече свещи. Какво ще им продам сега?

— Ще им продадеш трите дузини, които направих тази сутрин. Нали заради тях не ме остави да поспя, пияница такъв! — Моли бавно се изправи и обърса сълзите си. — Какво трябваше да направя? Да изгоря всичките съчки, само и само да поддържам размекната лойта, та когато най-сетне благоволиш да се събудиш, да нямаме достатъчно дърва да си стоплим вечерята?

Вятърът блъсна мъжа в лицето и той се олюля. Завъртяна от вихъра, миризмата му внезапно долетя до нас — пот и бира, информира ме чувствителното носле на моето вярно кученце. За миг по лицето му се плъзна сянка на съжаление, но болката в главата я прокуди. Той се наведе и вдигна един изсъхнал клон.

— Не смей да ми говориш така, малка мръснице! Заварвам те с просяците и кой знае какво правиш тук? Сигурно пак сте намислили да оберете някоя рибарска колиба, или знам ли? Сетне пак ще трябва да се срамя заради теб! Посмей да ми избягаш и ще си получиш двойна порция бой!

Сигурно Моли му повярва, защото само пристъпи от крак на крак колебливо, а когато той се приближи към нея, се наведе и скри главата си с изранените си ръчички. Стоях, втрещен от ужас, който Носльо също долови, защото взе да скимти и да подскача край мен. Не видях, колкото чух шибването на пръчката. Сърцето ми подскочи в гърдите — и аз тласнах мъжа, усещайки този път как силата извира право от корема ми.

Той падна назад, също както по-рано бе паднал нахалникът с бъчонката. Беше изпуснал пръчката и се държеше за гърдите. Тялото му се сгърчи в кратка конвулсия, сетне замря.

Миг по-късно Моли събра кураж да отвори очи, така и не получила удара, който бе очаквала. Видя тялото на баща си на пясъка и на лицето й се изписа удивление. Изведнъж се хвърли върху него и извика:

— Татко, тате, какво ти е? Моля те, не умирай, съжалявам, че бях толкова лоша. Не умирай, моля те! Обещавам да бъда добра. — Зарови глава в гърдите му и захлипа.

— Той щеше да те убие — казах й, сякаш това можеше да я успокои.

— Не. Вярно че ме плясва понякога, когато направя беля, но никога не би ми сторил нещо лошо. А когато е трезвен, все плаче и ме моли да му простя, задето ми се е карал. Не биваше да го ядосвам толкова. О, Новия, мисля че е умрял.

Аз също не бях съвсем сигурен какво е станало, но в този момент мъжът изстена и отвори очи. Пристъпът, какъвто и да бе той, беше преминал. Мъжът изслуша със замаяно изражение извиненията и молбите за прошка на малкото момиченце, след това дори ми позволи да му помогна да се изправи, облегна се на двама ни и закретахме към близката уличка. Носльо ни последва, като кръжеше на известно разстояние от пияния.

Малцината минувачи, които срещнахме, не ни обърнаха никакво внимание. Предполагам, че и друг път бяха срещали Моли да крепи баща си. Помогнах й да го отведе до вратата на тяхната малка работилничка за свещи, като през целия път трябваше да слушам извиненията на Моли. Оставих ги там, а после двамата с кутрето се върнахме по една извита уличка при хълма.

След като открих по този начин малките просяци и техния свят, те ме привличаха като магнит всеки следващ ден. Бърич бе прекалено зает със задълженията си, а вечерите прекарваше в приятна компания нейде из панаира. Почти не обръщаше внимание на скиторенията ми, стига вечер да се прибирах на топло при огъня. Ако ме питате, той нямаше ни най-малка представа с какво се занимавам — за него важното беше, че се храня с апетит и раста добре. Вероятно е имал свои грижи по онова време. Той беше човек на Рицарин, а ето че сега господарят му бе изпаднал в немилост. Каква ли участ го очакваше? Сигурно ей такива неща не са му давали мира. Пък и раната на крака му не зарастваше — въпреки непрестанните му грижи и очевидно добрите му познания в билколечението. Веднъж или дваж я видях, след като си бе свалил превръзката, и потреперих при вида на зейналия кървавочервен кратер, който отказваше да се затвори и продължаваше да бълва жълтеникав секрет. В началото Бърич се ядосваше на лошия си късмет, с течение на времето обаче като че ли го завладя тихо, смирено отчаяние. Все пак накрая раната се затвори, но неравният й белег остави траен отпечатък върху походката му. Нищо чудно, че не му беше до дребния копелдак, с когото бе принуден да дели постелята си.

И тъй бях свободен да се скитам из града. По времето, когато Пролетният панаир приключи, пазачите при вратите вече бяха свикнали с ежедневните ми излизания и връщания. Вероятно ме смятаха за момче за доставки, каквито в крепостта имаше много, макар обикновено да бяха по-големи от мен. Научих се да измъквам малко храна рано сутрин за мен и за Носльо — било пушена риба, варени зеленчуци или голям комат хляб. Взимах колкото мога и за приятелите си — най-често за Моли, която бе станала мой постоянен спътник. След онзи случай не видях баща й да й посяга, но вярно, че през по-голямата част от времето той бе ужасно пиян. Почти не се замислях над онова, което му бях сторил тогава, радвах се само, че Моли не бе разбрала за намесата ми.

Сега моят свят бе градът, а крепостта — само място, където прекарвах нощите. Дойде лято, чудесно време за един пристанищен град. Където и да идех, Бъкип кипеше от жизненост, всеки ден пристигаха и си заминаваха различни хора. По реката, върху плоски баржи, караха стоки от вътрешните херцогства и ги разтоварваха в складовете на търговците. Моряците, които слизаха на пристана, разказваха вълнуващи истории за бури в морето, за грамадни вълни и за облачни нощи, в които звездите криели лицата си и нямало какво да ги упъти. По кейовете бяха привързани пълни с улов рибарски ладии.

Кери ме разведе из пристанището и кръчмите и ме научи как всяко по-чевръсто момче може да изкара няколко дребни монети, като разнася съобщения между крепостта и града. Смятахме се за умни и дръзки нахалници, когато изпреварвахме по-големите момчета и им измъквахме парите под носа, като извършвахме някоя задача срещу дваж по-малко заплащане. Не зная дали някога след това съм бил толкова храбър. Това бяха незабравими дни и те оставиха силен отпечатък в мен. Помня добре сладникавата миризма на прясна риба и отровния мирис на накачени по стените чирози, дъха, който лъхаше от балите с вълна, струпани върху огрените от слънцето дървени кейове, в очакване да бъдат натоварени, уханието на влажната слама и незабравимия аромат на свежи пъпеши от вътрешността. Всички тези миризми бяха разбъркани в странна смесица от ветровете на пристанището и подправени с мириса на йод и морска сол. Носльо, ето кой ми обърна внимание върху тях, с неговото неизмеримо по-остро обоняние.

Понякога с Кери ни пращаха да търсим някой запилял се лоцман или да отнесем мостри на нови подправки в някой дюкян. Управителят на пристанището пък ни пращаше да съобщим на някой екипаж, че не са вързали кораба правилно и че има опасност отливът да го отнесе. Но любимата ми задача бе да ме пращат в таверните. Тук бе царството на разказвачите — заслушвах се в легендарни истории за героични плавания, за потресаващи открития, за смели екипажи, преодолели не една и две страховити бури, за глупави капитани, които откарвали корабите си право в ръцете на врага. Скоро научих много от тях наизуст, но предпочитах да ги чувам не от професионални разказвачи, а от самите моряци, защото бяха по-автентични и често преживяни лично.

Разказваха за незабравимо богати улови, за странни и чудати риби, които откривали в мрежите си, за морски чудовища, чиито люспи сияели като пълна луна посред нощ. Разказваха за нападнати от островитяни селца по крайбрежието и по вътрешните острови, за пирати и морски битки, за кораби, завзети отвътре с предателство. Най-завладяващи бяха историите за пиратите от алените кораби, прословути свирепи островитяни, които нападали не само корабите на херцогството, но и тези на своите съотечественици. Не всички вярваха на тези истории, имаше и такива, които се подсмиваха на невероятните разкази или дори открито възразяваха.

Но ние с Кери бяхме сред най-захласнатите слушатели, скрити под масите, между краката на посетителите, ние слушахме с широко отворени очи разказите за алените кораби, с мачти, по които се полюшвали тела на завързани, но живи нещастници, чиито викове и писъци били по-пронизителни от тези на чайките. Седяхме и слушахме, докато не се спуснеше нощта и студът не ни прогонеше обратно по домовете.

Веднъж тримата — Кери, Моли и аз — построихме сал от изхвърлени на брега трупи и го завързахме под кея. Когато дойде приливът обаче, въжето се скъса и нашият сал се блъсна и повреди две лодки. Дни наред треперехме от страх, че някой ще ни посочи за виновни. Размина ни се, но пък след седмица един от кръчмарите издърпа ушите на Кери и ни обвини на всеослушание, че сме крадци. Отмъщението ни беше една вмирисана херинга, която скрихме умело в една дупка под масата. Доста време мина, преди да се отърват от вонята й.

По време на скиторенията ми из града понаучих и някои полезни неща: как се избира прясна риба, как се кърпи рибарска мрежа, как се поправя пробит корпус на лодка. Започнах да опознавам и някои страни на човешката природа. Научих се да преценявам бързо кой ще ми плати за доставката и кой ще се изсмее, когато си поискам дължимото. Знаех от кой пекар мога да изпрося вкусно хлебче и от кой дюкян най-лесно се краде. И през цялото това време Носльо бе мой неизменен спътник, толкова привързан към мен, че рядко откъсвах ума си от неговия. Използвах носа му, очите, дори челюстите, като да бяха мои; и нито за миг не сметнах това за странно и необичайно.

Така мина по-голямата част от лятото. Но един хубав ден, когато слънцето вече се бе издигнало в синьото небе, късметът внезапно ми изневери. С Моли и Кери тъкмо бяхме отмъкнали няколко наденички от една гостилница и търчахме по улицата, преследвани от разгневения стопанин, а Носльо, както обикновено, ни следваше с радостен лай по петите. От доста време другите деца го бяха приели за неотменна част от мен. Не мисля, че това им се е струвало странно. За тях ние бяхме просто Носльо и Новия и сигурно просто са се радвали, че кучето знае къде ще хвърля пръчката още преди да го направя. И тъй, бяхме четирима, търчахме по улицата и нагъвахме наденичките, докато разгневеният гостилничар напразно се опитваше да ни настигне.

И изведнъж от един дюкян се показа Бърич.

Тичах право към него. Той ме позна, аз също, и двамата се стъписахме. Сянката, която премина по лицето му, не ми остави никакви съмнения относно това как оценява събитията. Бягай, рекох си, и опитах да избегна разперените му ръце, но след миг се озовах право в тях.

Не обичам да си спомням какво се случи след това. Напердашиха ме — първо Бърич, а след това и разгневеният гостилничар. Приятелите ми, с изключение на Носльо естествено, се изпариха. Кутрето храбро пристъпи към Бърич и заскимтя да ме пусне, само за да получи своя дял от пердаха. Накрая Бърич извади няколко монети и плати на гостилничаря, с което само засили унижението ми. След това ме сграбчи за яката и ме вдигна от земята.

Държа ме така, докато гостилничарят не си тръгна и малката тълпа около нас не се разпръсна. Едва тогава ме пусна и ме огледа с нескрито отвращение. Накрая замахна, перна ме леко по бузата и ми нареди:

— Марш у дома. Веднага!

Прибрахме се по-бързо отвсякога, строихме се пред огнището и зачакахме продължението. Чакахме и чакахме, докато дългият следобед не се превърна във вечер. И двамата бяхме гладни, но не смеехме да помислим за кухнята. В лицето на Бърич имаше нещо, което ни плашеше много повече от най-страшния гняв на Молиния баща.

Бърич се прибра чак през нощта. Чухме стъпките му по стълбите и аз не се нуждаех от изострените сетива на Носльо, за да позная, че е пиян. Притиснахме се един към друг насред потъналата в мрак стая. Бърич дишаше тежко и загуби доста време, докато запали няколко свещи. Когато свърши, си отпусна изнурено на пейката и ни огледа. Носльо изскимтя и се пльосна по гръб, признавайки слабостта си. Щеше ми се да последвам примера му, но вместо това останах прав, като се стараех да не показвам страха си. След малко Бърич заговори:

— Какво е станало с теб, Фиц? Какво стана с нас двамата? Играеш с уличните просяци и крадците, а в жилите ти тече кралска кръв. Спиш с животните.

Мълчах.

— Но вината е колкото твоя, толкова и моя. Хайде, ела тук. Ела при мен, момче.

Пристъпих плахо напред, но не посмях да се приближа. Бърич видя това и се намръщи.

— Страх ли те е?

Поклатих глава.

— Ами ела тогава.

Отново се поколебах, а Носльо изскимтя нерешително. Бърич го погледна учудено. Сетне сбърчи вежди, опитвайки се да надмогне алкохолната пелена. Погледът му подскачаше между мен и кучето и лицето му се издължаваше все повече. Той поклати глава и бавно се изправи, като се подпря на здравия се крак. В ъгъла на стаята имаше прашен шкаф и Бърич се приближи до него. Затършува по долните рафтове и взе някакъв предмет, изработен от дърво и кожа, който очевидно отдавна не бе влизал в употреба — дълъг кожен камшик.

— Знаеш ли какво е това, момче?

Поклатих мълчаливо глава.

— Кучешки камшик.

Погледнах го озадачено. Нищо в детинския ми опит не ми подсказваше как трябва да реагирам. Бърич забеляза объркването ми и се усмихна, но можех да доловя, че очаква скоро нещо да се промени.

— Това е уред, Фиц. Средство за обучение. Ако кучето не те слуша — например, като му кажеш да дойде при теб — са достатъчни няколко леки шибвания и следващия път ще знае какво да прави. — Говореше с равен глас, и поклащаше лекичко камшика. Двамата с Носльо не откъсвахме очи от него. Неочаквано Бърич завъртя пръчката и камшикът изплющя, а кучето нададе изкимтя изплашено и се скри зад мен.

Бърич се отпусна на пейката и захлупи лицето си с длани.

— О, Еда — чух го да възкликва, нещо средно между проклятие и молитва. — Споходиха ме подозрения още като ви видях да тичате заедно, но никак не ми се искаше да съм прав. Тъй де, не исках и това си е. Никога не съм удрял кученцето с това проклето нещо и Носльо нямаше никакви причини да се бои от него. Освен ако не знае какво става в ума ти.

Усещах, че опасността — каквато и да е тя — вече е отминала. Приседнах до Носльо, който се покатери в скута ми и започна разтревожено да ближе лицето ми. Успокоих го, като му внуших да потърпи, докато и двамата разберем какво ще последва. Така седяхме и чакахме Бърич да вземе някакво решение. Когато най-сетне той вдигна глава, с изненада установих, че по лицето му се стичат сълзи.

— Фиц. Ела тук, момчето ми — каза той сподавено. Изправих се и се доближих до него, Носльо ме следваше по петите. — Не ти — рече той на кучето и му посочи да остане при ботушите, а мен вдигна на пейката до себе си.

— Фиц — почна той, после спря, въздъхна и ме погледна внимателно. — Фиц, това не е правилно. Говоря за това, което правиш с кучето — то е лошо нещо. Не е естествено, разбираш ли? По-лошо е дори отколкото да крадеш и да лъжеш. Защото ти отнема човешкото. Разбираш ли ме?

Погледнах го смутено. Той въздъхна и опита отново.

— Момче, ти си от кралска кръв. Може и да си копеле, но баща ти е самият принц Рицарин и ти принадлежиш към един древен род. Това, което правиш, е много погрешно. Не си заслужава да се захващаш с него, разбра ли ме?

Поклатих мълчаливо глава.

— Ето, виждаш ли? Дори не ми говориш вече. Хайде, говори! Кой те научи да го правиш?

— Какво да правя? — попитах аз. Гласът ми беше прегракнал.

Бърич ме погледна ококорено. Долових, че полага усилия да се овладее.

— Знаеш за какво говоря. Питам кой те е научил да общуваш по този начин с кучето, да влизаш в ума му, да виждаш през очите му и да му позволяваш да вижда през твоите. Кой ви е научил да се единявате?

Това ме накара да се замисля. Да, наистина го правехме.

— Ами никой — отвърнах най-сетне. — От само себе си стана. Нали сме все заедно… — добавих, сякаш това можеше да обясни всичко.

Бърич ме изгледа смръщено.

— Не говориш като дете — отбеляза неочаквано той. — Чувал съм, че е нормално при онези, които притежават старото Осезание. Че от самото начало те не са като другите деца. Винаги знаят твърде много, а когато остареят, рано познават мъдростта. Затова в стари времена не се е смятало за престъпление такива хора да бъдат преследвани като диви животни. Сега разбираш ли за какво ти говоря, Фиц?

Поклатих глава и когато отново ме погледна втренчено, добавих:

— Но се опитвам да разбера. Какво е това Осезание?

— Уф, момче, момче — въздъхна Бърич, помълча малко и продължи с поуспокоен глас: — Старото Осезание — при тези думи лицето му помрачня, сякаш ми разкриваше таен грях — е силата на животинската кръв, също както Умението идва с кръвта на кралете. То се явява като благословия, защото те дарява с езика на животните. Но след това те овладява и започва да те тегли надолу, превръщайки те в чудовище, в едно от тях. Накрая в теб не остава и капчица от човешкото и ти тръгваш с тях, жадуваш да вкусиш кръв и се превръщаш в един от глутницата, сякаш не си познавал нищо друго. — Гласът му притихна, той не смееше да ме погледне, а гледаше в пламъците на огъня. — Някои твърдят, че накрая човек може дори да възприеме облика на животно, но продължава да убива с човешка страст, а не гонен от глад, както правят животните. Убива заради самото убийство… Това ли искаш, Фиц? Да превърнеш кръвта на кралете, която тече в жилите ти, в животинска кръв? Да бъдеш чудовище между чудовища, само заради познанието, което това ще ти даде? Още по-лошо, помисли какво идва след това — когато усетиш притегателната сила на прясната кръв и мисълта за плячката замъгли ума ти? — Гласът му стана още по-тих, но въпреки това долових безпокойството му. — Представи си как се събуждаш изпотен и трескав само защото спътникът ти е доловил мириса на разгонена кучка. С такова усещане ли ще споделяш леглото на бъдещата си съпруга?

— Не зная — отвърнах, завладян от неговото безпокойство.

— Не знаеш — повтори разгневено Бърич. — Казах ти докъде ще те доведе това, а ти ми отвръщаш, че не знаеш?!

Езикът ми беше пресъхнал. Носльо трепереше в краката ми.

— Но аз наистина не зная. И откъде бих могъл да знам, преди да съм го направил?

— Щом не можеш, аз мога! — кресна той, отново разпален от гнева и погълнатия алкохол. — Ти оставаш тук, а кучето си заминава. Сега вече аз ще те държа под око тук, в крепостта. Щом Рицарин не желае да ме вземе при себе си, поне това мога да направя за него. Ще се погрижа синът му да израсте като мъж, а не като вълк. И ще го сторя, та дори ако трябва да погубя и двама ни!

Той скочи от пейката и сграбчи Носльо за кожата на врата. Или поне имаше такова намерение, но кучето му се изплъзна. Двамата изтичахме до вратата, но резето беше спуснато и докато го вдигнем, Бърич вече беше при нас. Срита Носльо настрани, стисна ме за рамото и ме тласна назад.

— Ела при мен, куче — нареди той, но Носльо не се откъсваше от мен. Бърич остана на място, запъхтян и гневен, и аз долових моментното му желание да ни довърши още тук и сега. Той бързо се овладя и въпреки това за миг почувствах истински ужас от намерението му. И когато отново се хвърли към нас, го оттласнах с цялата сила на страха си.

Той се строполи така, както пада простреляна птица, и за миг остана на пода. Наведох се, сграбчих Носльо и го притиснах към мен. Бърич бавно завъртя глава, сякаш отръскваше дъждовни капки от косата си, изправи се и се надвеси над нас.

— Това е в кръвта — чух го да си мърмори. — От проклетата кръв на майка му е и хич не бива да се учудвам. Но момчето трябва да получи един хубав урок. — Той вдигна глава и ме изгледа.

— Фиц. Никога повече не прави така с мен. Никога. А сега ми дай кучето.

Бавно се приближи към нас и отново долових едва съдържания му гняв. Не можех повече да се сдържа и отново го тласнах. Но този път защитата ми бе посрещната от стена, която отхвърли тласъка обратно към мен, аз се олюлях, проснах се по гръб и едва не изгубих съзнание. За миг пред очите ми се спусна черна пелена.

— Предупредих те — произнесе шепнешком той. Гласът му беше като тихо вълче ръмжене. И тогава, за последен път, усетих пръстите му върху вратлето на Носльо. Той вдигна кученцето и го понесе към вратата. Без затруднение вдигна резето, с което не бях успял да се справя преди малко, и след секунда чух тежките му ботуши надолу по стълбите.

Измина почти минута преди да си възвърна силите и да скоча на крака. Но Бърич беше залостил вратата отвън и аз само задрасках по нея безпомощно. Връзката ми с Носльо отслабваше, колкото по-далеч от мен го отнасяше Бърич, и на нейно място оставаше само отчаяна пустота. Заскимтях, после от гърлото ме се изтръгна сподавен вой и аз задрасках още по-силно по вратата. Внезапно почувствах заслепяваща болка и Носльо изчезна завинаги. Заедно с утихващите вопли на кучешкото съзнание в мен се пробуди неистово отчаяние и аз заплаках така, както може да плаче само едно шестгодишно момче. И заблъсках с юмручета по тежката дървена врата.

Стори ми се, че минаха часове преди Бърич да се върне. Долових стъпките му и вдигнах глава от пода, където се бях строполил в крайно изтощение. Той отвори вратата и ме сграбчи за ризата, когато направих опит да се шмугна край него. Хвърли ме обратно в стаята, затвори и залости вратата. Отново се метнах към нея, а от гърлото ми се надигна скимтене. Бърич уморено седна на пейката.

— Дори и не си го помисляй, момче — предупреди ме той, сякаш бе предугадил безумните планове, които кроях за първото си излизане навън. — Няма го вече твоето куче. Жалко, наистина, защото беше от добра порода. Родът му е почти толкова стар, колкото твоят. Но по-добре да погубя него, вместо теб. — Аз не отговорих, а той добави с поомекнал глас: — Не тъгувай за него. Хубаво ще е по-бързо да го забравиш.

По гласа му познавах, че не мисли така. Той въздъхна, загаси свещите и си легна. Дълго след това го чувах да се върти неспокойно, а малко преди зазоряване стана и ме премести на топло до огъня. След това излезе и не се върна часове наред.

Що се отнася до мен, няколко дни се въргалях с треска и болки в гърдите. Бърич, както узнах по-късно, разказвал, че съм настинал, но да не ме закачат, защото можело и да е нещо заразно. Мина близо седмица преди да намеря сили да изляза отново.

Както обеща, Бърич се погрижи никога вече да не се сближа и обвържа с друго животно. Вярваше, че е успял, и до известна степен беше прав, но не повече. Зная, че ми е мислел само доброто. Но не се чувствах защитен от него — по-скоро ограничен. Той беше пазачът, който се грижеше с фанатична увереност за моята изолация. И пак той посади онова ужасно усещане за самота, което пусна дълбоки корени в душата ми.