Робин Хоб
Тайните на занаята (19)

19
Пътуването

Да се говори за Планинското кралство като за обикновено кралство би означавало липса на елементарни познания за този район и хората, които го населяват. Също толкова неправилно е, когато наричат тази страна Чуйрда, макар преобладаващата част от населението й да принадлежи към чуйрдейския народ. Планинското кралство няма точно обособена територия, а е по-скоро низ от селца, вкопчени в стръмните хълмове на планинската верига и разделени от малки долини с обработваема земя, между които се извиват тесни черни пътища. Високите плата и горите се обитават от различни номадски кланове и племена на планински ловци. Един толкова разнороден народ едва ли може да се похвали със стремеж към единение, защото интересите на отделните му етнически групи често са в противоречие. Колкото и да е странно обаче, тези хора са пословични с вярата и предаността си към своя крал.

Според поверията на планинците тази традиция води началото си от една легендарна жена, която не само била провъзгласена за оракул, но и за духовен водач на народа. Казват, че тя била селски съдия в Джаампе и до нея се допитвали стари и млади за различни проблеми, ала съветите й били толкова мъдри, че скоро започнали да се спазват безпрекословно от всички и придобили силата на закон. За съвет при Джаампейската пророчица идвали хора от съседни селца, после от още по-далечни и така авторитетът й набирал сили и разширявал влиянието си, докато накрая не решили да я провъзгласят за кралицата на планините. Дори на този висок пост тяхната избраничка запазила мъдростта си и проповядвала, че кралят трябва да е в услуга на народа — а не обратното — и че трябва да бъде готов на саможертва за благото на всички. Ето защо Джаампейските легенди са пълни с примери за крале и кралици, които се пожертвали за своя народ по всякакъв възможен начин — от борба с диви животни, нахвърлили се върху невинни пастирчета, до доброволно пленничество във времена, когато противникът имал надмощие.

Има и много легенди, които обясняват защо планинците са традиционно сурови и непреклонни люде. Ала истината е, че страната, в която живеят, е сурова и негостоприемна и на тях не им е останало друго, освен да се приспособят към нея. Вярно е, че недъгавите новородени биват хвърляни от скалите или удавяни в някое студено планинско езеро. Хората на преклонна възраст пък избират Уединението — доброволно изгнание, при което студът и гладът слагат край на мъките им. Планинец, който наруши думата си, се наказва с отрязване на езика и глоба в размер два пъти по-голям от това, което е обещавал. Подобни обичаи могат да се сторят варварски на останалите народи от Шестте херцогства, но те са напълно подходящи за суровия живот в Планинското кралство.

В края на краищата стана така, както искаше Искрен. Едва ли е имал желание, да не говорим за време, за да се радва на триумфа си, защото междувременно пиратите утроиха усилията си. Само за месец бяха опожарени две села и общо трийсет и трима души бяха отведени за „претопяване“. Деветнадесет от тях бяха открити мъртви — вероятно се бяха възползвали от отровните семена, които почти всички носеха пришити в дрехите си. Беше нападнато и едно малко градче, което обаче съумя да отблъсне атаката, но не с помощта на кралските войници, а с наемна милиция, събрана от градската управа. Мнозина от членовете й бяха бегълци островитяни и явно се уповаваха на опита си от борбата с пиратите по техните земи. Всичко това естествено подсили недоволството срещу нерешителността на кралската власт.

Никой не искаше да чуе за усилията на Искрен или за котерията на Гален. Това, което искаха хората, бе по-голям флот, който да защитава успешно бреговете. Но корабите се строят бавно, а да се преустройват търговски в бойни съдове няма смисъл. Обещанията за нови бойни кораби напролет бяха малко успокоение за селяните и търговците, които не знаеха как да защитават имота и семействата си. Във вътрешността се ширеше недоволство от удвоените данъци за кораби, които щяха да защитават нещо, което беше далеч — крайбрежието. Сякаш никой не се замисляше, че ползата от пристанищата за търговията е обща. Стигна се дотам, че по време на един от Съветите на херцогствата възникна шумен спор след предложението на херцог Рам от Тилт да бъдат предадени на пиратите Вътрешните острови и Фюр Пойнт срещу обещанието да прекратят набезите си — загубата според него нямало да е от значение. На свой ред херцог Броунди от Беарния предложи да бъде преустановено корабоплаването по Мечата река, за да се провери дали загубата ще е от значение за Тилт. Крал Умен едва успя да овладее положението преди да се стигне до размяна на удари, но за негова неприятна изненада се оказа, че Фароуският херцог е на страната на Тилт. Така противниците вече се бяха прегрупирали и противоречията им се задълбочаваха с всеки изминал месец и поредното повишаване на данъците. Очевидно трябваше да се предприеме нещо, за да се заздрави единството на кралството, и Умен бе уверен, че проблемът ще реши кралската сватба.

Ето защо Славен получи нови поръчения за преговори, в резултат на които бе уредено той да поиска ръката на принцеса Кетрикен от името на брат си на церемония пред планинските благородници. Подготвяше се и втора церемония, в Бъкип, където щяха да присъстват избрани благородници от Планинското кралство. Дотогава Славен щеше да живее в Джаампе — столицата на Планинското кралство. Всеки ден от Бъкип потегляха кервани, натоварени с подаръци по поръчка на Славен. В крепостта цареше трескава активност.

Дори аз, който познавах нещата отвътре, смятах, че са се спрели на един доста нескопосан начин за брачна церемония. Всеки от главните действащи лица щеше да се обрече на другия месец преди да са се видели. Но в случая много по-важни бяха политическите съображения, отколкото чувствата на участниците, и подготовката продължаваше в пълен ход.

Отдавна се бях възстановил, след като Искрен бе почерпил енергия от мен. Доста повече време ми отне да осъзная напълно какво бе направил Гален със замъгления ми мозък. Надявах се някой ден отново да се изправя срещу него и да му поискам сметка за стореното, но засега поне това беше невъзможно — Гален бе напуснал Бъкип. Беше потеглил с един от керваните за Джаампе, но щеше да пътува с него само до Фароу, където имал някакви роднини, които искал да посети. По времето, когато щеше да се върне, аз самият щях да съм на път за Джаампе, тъй че засега срещата с него се отлагаше.

Отново разполагах с много свободно време. Продължавах да се грижа за Леон, но той ми отнемаше само час или два на ден. Не успях да открия нищо важно по въпроса за нападението срещу Бърич, а той все така не проявяваше някакво желание за помирение с мен. Само веднъж слязох до града, но когато доближих свещарницата, открих, че е затворена и със спуснати кепенци. Попитах за вести в съседния магазин и ми казаха, че дюкянът на свещарницата не работи от десетина дни и че ако искам да си купя свещи, трябва да потърся на пазара. Помислих си за младия моряк, с когото бях видял да излиза Моли, и мислено им пожелах да бъдат щастливи.

Без друга причина, освен постоянно измъчващата ме самота, реших да потърся шута. Никога не бях опитвал да се срещна с него. Оказа се по-неуловим, отколкото предполагах. След няколко часа безрезултатно скиторене из коридорите на крепостта, прекарано в напразни надежди да го срещна, реших да опитам с неговите стаи. От години знаех къде е настанен, но никога не бях ходил там, може би защото беше в едно странично крило на крепостта. Шутът не беше общителен и нямаше приятели, освен тези, които сам избираше. Стаите му бяха на върха на една полуразрушена кула. Федрен ми бе казал, че някога там се рисували карти, защото от мястото се разкривала широка панорама около града и крепостта. По-късно обаче други сгради запречили гледката и картографите се преместили в по-висока кула.

Един ден в началото на жътвата се изкачих догоре. Беше горещо и задушно. Стълбището нямаше прозорци, а само амбразури, през които се прецеждаха тесни снопове ослепително ярка слънчева светлина. В основата й въздухът ми се стори прохладен, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-топло ставаше. На последното стъпало имах чувството, че ще се задуша. Вдигнах уморено юмрук и ударих няколко пъти по масивната врата.

— Ей, аз съм — Фиц — извиках, но гласът ми проехтя приглушено в коридора. Усещах, че вътре няма никой, и въпреки това натиснах дръжката. Вратата изскърца и се отвори бавно. — Може ли да вляза?

Не последва отговор. Стаята бе светла, изпълнена с живот, по ъглите бяха подредени вази с цветя, а стените бяха боядисани в жизнерадостни тонове. Плетената покривка на леглото и завесите на прозорците бяха изрисувани с геометрични фигури, които наподобяваха цветни полета под синьо небе. Опитах се да си представя безцветния циничен шут, но някак не си вървеше с тази весела обстановка. Пристъпих към средата на стаята и зърнах нещо, което накара сърцето ми да подскочи.

Беше съвсем малко детенце — още бебче. В началото го помислих за такова и се наведох към плетения кош, загърнат с дантела. Но не беше живо дете, а кукла, изработена толкова изкусно, че почти очаквах да видя как мъничките гърди се повдигат. Протегнах ръка към бледото нежно личице, но не посмях да го докосна. Извивката на веждите, спуснатите клепачи, нежната розовина по бузките, дори миниатюрните ръчички, положени върху завивките — всичко бе изработено много по-съвършено, отколкото смятах за възможно. Нямах представа какъв материал е бил използван при изработката, освен някоя много фина глина, за която не бях чувал. Възглавницата беше сатенена, с бродерия на цветя в единия ъгъл. Не зная колко време съм прекарал там, коленичил до бебешкото легълце. Но накрая се изправих, излязох заднишком от стаята и внимателно затворих вратата, сякаш се боях да не събудя с хлопването й спящото бебе. Спуснах се бавно по стълбите — очаквах всеки миг да срещна шута. Но в този ден не го видях.

Същата нощ ме повика Сенч. Когато се качих при него, останах с впечатлението, че този път няма конкретна причина да ме вижда. Поседяхме известно време мълчаливо пред незапаленото огнище и си помислих, че никога не ми е изглеждал толкова остарял. И той, също като Искрен, изглеждаше изтощен от нещо, което се бе загнездило в него. Костеливите му ръце бяха покрити със сбръчкана кожа, а в бялото на очите му се виждаха кървави жилки. Нуждаеше се от сън, а вместо това ме беше повикал. А ето че седеше неподвижно, смълчан и умислен. Не издържах и реших да му помогна.

— Да не те е страх, че този път няма да се справя?

— С какво да се справиш? — подскочи той.

— Ами да убия планинския принц например. Руриск.

Сенч ме погледна. Тишината ставаше все по-непоносима.

— Не знаеше ли, че кралят го е поискал от мен?

Той бавно извърна поглед към огнището, сякаш там можеше да забележи сенките на отдавна угасналите пламъци.

— Аз съм този, който направлява ръката ти. Другият само се възползва от деянията й.

— Мислиш ли, че тази задача е… лоша? Погрешна? — Поех си дъх. — Доколкото разбрах, на него не му оставало да живее много. Може да бъде и проява на милост, съгласен съм, но…

— Слушай, момчето ми — прекъсна ме тихо Сенч. — Никога не претендирай, че ние с теб сме нещо повече от това, което сме. Убийци. Не жалостиви агенти на мъдър крал. Политически убийци, които използват смъртта като залог за просъществуването на монархията. Ето какви сме всъщност.

Мой ред беше да се любувам на несъществуващите пламъци.

— Добре де, но кажи ми едно нещо. Защо? Защо ме направи такъв, какъвто съм сега?

— Мисля си… няма значение. Не знам, може и да е от ревност. Понякога се чудя защо кралят използва теб вместо мен. Може би се боя, че вече не мога да му бъда полезен. Може би сега, когато те познавам по-добре, ми се иска никога да не бях подхващал това твое обучение…

След тези думи настъпи продължително мълчание. Всеки от нас вероятно обмисляше поредната задача. Знаехме, че не служим на кралското правосъдие. Че не изпълняваме смъртна присъда заради тежки престъпления. Ставаше въпрос за най-безогледно премахване на човек, който просто се явяваше пречка към още по-голяма власт. Докато седях, замислен над всичко това, неволно вдигнах поглед и зърнах сребърния нож за плодове, забоден в перваза над огнището. Изведнъж си помислих, че зная отговора.

— Искрен поиска обяснение за теб — произнесе неочаквано Сенч.

— Обяснение?

— От краля. Първо, задето Гален се е държал по този начин с теб, и освен това че те бил измамил. Според чичо ти той съзнателно отклонил един перспективен за овладяване на Умението младеж от вярна служба на кралството — и то в момент, когато си щял да бъдеш особено полезен. Освен това намекнал пред краля, че ще е по-добре той да уреди въпроса, вместо да го оставя на теб.

Дадох си сметка, че и този път той знае всичко за нашия разговор с Искрен. Не бях изненадан. Не знаех обаче какво да мисля за това.

— Не биваше да се безпокои. Не смятам да си отмъщавам на Гален. Не и след като той самият ме помоли да не го правя. Говоря за Искрен.

Сенч кимна одобрително.

— И аз така казах на Умен. Но той ми отвърна, че трябва да разговарям с теб, преди да уреди въпроса. Този път трябвало да се прибегне до кралското правосъдие. Каза да потърпиш, и че ще останеш доволен.

— И какво смята да прави?

— Виж, това не зная. Не мисля, че и той има представа. Но онзи човек трябва да си получи заслуженото. От друга страна, не бива да забравяме, че подготовката на единствената ни котерия е негова работа. Щях да забравя — имало още един въпрос, който Искрен обсъдил с краля. Обвинил него и мен, че сме били готови да те пожертваме в името на кралството.

Вече знаех защо ме е повикал тази нощ. Но мълчах.

— Крал Умен отвърнал, че това дори не му било минавало през ума. Е, ние с теб знаем истината. Но той е кралят, момче. За него интересите на кралството стоят над всичко.

— Значи смяташ, че той е в състояние да ме пожертва, така ли? Без угризения?

— И теб, и мен. Дори Искрен, ако е необходимо. Никога не го забравяй.

През нощта преди керванът за брачната церемония да напусне Бъкип Лейси дойде и почука на вратата ми. Беше доста късно и когато ми предаде, че лейди Търпение искала да ме види, попитах глупаво:

— Сега ли?

— След като утре вече няма да си тук — отвърна тя и аз я последвах.

Открих лейди Търпение в едно меко кресло, сред множество възглавници, облечена в екстравагантно избродиран халат, под който се подаваха полите на нощницата й. Косата й бе разпусната до раменете и когато седнах на мястото, което ми посочи, Лейси се захвана с прекъснатата плетка.

— Очаквах да дойдеш и да ми се извиниш — подхвана лейди Търпение.

Отворих уста, но тя ме спря с жест.

— Само че докато снощи обсъждахме този въпрос с Лейси, установих, че вече съм ти простила. Момчетата, според мен, просто са груби и недодялани и си остават такива, докато порастат. Реших, че не си имал никакви лоши мисли към мен, и затова ти прощавам.

— Госпожо, но аз наистина съжалявам за поведението си. Просто не знаех как да ви изкажа…

— Вече е късно да ми се извиняваш. Казах, че ти прощавам. Освен това сега нямаме време. Трябва да се наспиш. И тъй като това ще е първият ти опит в светския живот, бих искала да ти дам нещо преди да тръгнеш. Седни тук. — Тя посочи мястото в краката си.

Изправих се и се настаних послушно. Едва сега забелязах една малка кутийка в скута й. Беше изработена от тъмно дърво и на капака й имаше резбован елен. Когато я отвори, отвътре ме лъхна миризмата на ароматично дърво. Лейди Търпение бръкна вътре, извади една обеца и я приближи до ухото ми.

— Прекалено е малка — промърмори тя. — Какъв смисъл да носиш нещо, което никой няма да забележи? — Порови вътре и извади още няколко бижута, които бяха отхвърлени с подобни коментари. Накрая отново се спря на обеца, но тази приличаше на сребриста мрежа с уловен вътре синкав скъпоценен камък. Тя я погледна, на лицето й се изписа недоволна гримаса, но все пак кимна неохотно. — Този човек имаше вкус. Може друго да му е липсвало, но това не бива да се отрича. — Тя отново приближи обецата до ухото ми и без никакво предупреждение го прободе.

Извиках от болка и посегнах към ухото си, но тя ме плесна по ръката.

— Я не се глези като дете! Ще те боли само минута. — И докато говореше, се пресегна и закопча иглата от другата страна. — Готово. Отива му, нали, Лейси?

— Аха — кимна Лейси, без да откъсва очи от плетката си.

Лейди Търпение ме освободи с царствен жест. Когато се надигнах да си вървя, тя каза:

— И помни едно нещо, Фиц. Независимо дали владееш Умението, или не, независимо дали носиш името му, ти си единственият син на Рицарин. Гледай да се държиш както подобава. А сега иди да поспиш.

— С това на ухото? — попитах и й показах кръвта по пръстите си.

— Е, съжалявам… не помислих за последствията.

— Късно е да ми се извинявате. Вече ви простих.

Докато излизах, чух кикота на Лейси.

На следващата сутрин станах рано, за да заема отреденото ми място в сватбената процесия. Имаше безброй товари със скъпи подаръци за принцеса Кетрикен, между които една прекрасна породиста кобила, скъпоценности, сандъци с платове, слуги и редки парфюми. Имаше също подаръци за нейните роднини — коне и ловни соколи, златни накити за брат й и баща й, но най-скъпите бяха отредени за нея. В опашката на кервана видях стада крави, овце и коне, каруци, натоварени с яки лъкове, каквито планинците особено ценяха, както и метални доспехи, мечове и кинжали. Знаех също, че Федрен е заделил няколко особено ценни ръкописа, съдържащи полезни съвети за лечението на най-различни болести, както и един трактат, посветен на лова със соколи. Тези последните бяха официалната причина за моето участие — аз трябваше да отговарям за тях и за множеството целебни билки, треви и отвари, подбрани по мой списък и с добавка на някои неща, които само аз знаех за какво служат. Всичко това бе прилежно увито и прибрано в здраво заключен сандък. Когато проверявах за последен път състоянието им в стаята си, преди да заключа сандъка, на вратата неочаквано се появи шутът.

— Донесох ти нещо.

Обърнах се. Подаваше ми кожена торбичка.

— Какво има вътре?

— Морска сол.

— Като очистително? Сватбен подарък? Не зная на кой може да му потрябва. Подбрал съм само семена, които могат да се засаждат в планината…

— Това е за теб. Не е сватбен подарък.

Приех торбичката със смесени чувства. Знаех, че морската сол е едно от най-мощните очистителни средства.

— Благодаря ти, че си помислил за мен. Но обикновено не прибягвам до подобни средства…

— Обикновено не те заплашва опасността да бъдеш отровен.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен? — Опитах се да говоря с безгрижен тон, но просто не знаех какво да мисля.

— Само да внимаваш какво ядеш, или по-добре да се храниш с храната, която сам си приготвяш.

— При толкова много празненства и тържествени церемонии?

— Аха. Сигурно би искал да оцелееш, нали?

— Извинявай. Не исках да бъда груб. Знаеш ли, един ден те търсих. Изкатерих се до вратата ти, а тя се оказа отключена. И влязох. Не съм мислил да шпионирам…

— И откри ли нещо интересно? — попита той, вече извърнат с гръб към мен.

— Аз… — Не знаех какво да кажа и в този момент той прекоси прага и започна да затваря вратата. — Завидях ти за чудесната стая. Иска ми се и аз да си имам такава. Място, където да пазя тайните си.

Вратата замръзна.

— Послушай съвета ми и може би ще останеш жив след това пътуване — каза той. — Никога не преценявай хората със своя аршин. Може да използват съвсем различен стандарт от този, който познаваш.

Вратата се хлопна. Последните му думи бяха загадъчни и объркващи, но все пак ми дадоха да разбера, че ми е простил, че съм влязъл неканен в стаята му.

Прибрах торбичката с морската сол в един от вътрешните джобове на кафтана си. Сега вече за нищо на света не бих се разделил с нея. След това нарамих сандъчето със свитъците и тръгнах надолу по стълбите към двора.

Докато слизах, срещнах Искрен — вървеше в обратна посока. Преди няколко дни бях получил от Чевръстка нови дрехи и наметало, на качулката на което гербът бе на елен със склонени за бой рога. Когато я попитах кой е наредил да сменят герба ми с този на Рицарин, тя ми отвърна, че е работа на Искрен.

За малко да не го забележа, защото се изкачваше като изнемощял старец. Направих му път и го познах едва когато ме погледна. Останах като втрещен от ужасяващата промяна в него — дрехите му висяха като на закачалка, а черната му коса бе прошарена и оредяла. Той ми се усмихна отсъстващо, но след това, изглежда, му хрумна нещо, защото спря.

— Да не тръгваш за Планинското кралство? За сватбената церемония?

— Да.

— Момче, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — отвърнах, стреснат от хрипливия му глас.

— Кажи й няколко добри думи за мен. Но само истината — не искам да лъжеш. Винаги съм смятал, че се отнасяш добре към мен.

— Така е — отвърнах, но той вече бе поел нагоре. — Така е, господарю.

Не получих отговор.

Дворът гъмжеше от хора и животни. Този път нямаше каруци — планинските пътища бяха твърде тесни и стръмни за тях и затова багажът бе пристегнат върху седлата на конете.

Стадата с добитък бяха изпратени още предния ден. Очакваше се пътуването да отнеме две седмици, но за всеки случай бе предвидена още една седмица в резерва. Погрижих се да завържат здраво сандъка с моите вещи на гърба на един товарен кон, след това застанах до Сажда и зачаках. Беше горещ летен ден и паветата на двора бяха покрити с дебел слой прах. Наоколо цареше хаос. За миг мярнах Севренс, любимия слуга на Славен. Принцът го бе изпратил преди месец обратно в Бъкип с точни инструкции относно дрехите, които трябвало да му вземе. Севренс следваше по петите Хендс и непрестанно го убеждаваше в нещо, но изглежда, засега не срещаше разбиране. Спомних си, че когато отскочих до Чевръстка, за да си взема новите дрехи, я чух да се оплаква, че Севренс поръчал толкова много шапки, ризи и наметала за Славен, та вероятно щели да му трябват поне три товарни коня, за да ги откара. Предположих, че грижата за споменатите коне е паднала на плещите на Хендс, тъй като Севренс не обичаше да се занимава с подобни неща. Род, оръженосецът на Славен, вървеше зад тях и се мръщеше на нещо. Крепеше на едното си рамо голям куфар и сигурно той бе причината за безпокойството на Севренс. Скоро ги изгубих сред тълпата.

На свой ред бях изненадан и объркан, когато забелязах Бърич, който тъкмо преглеждаше табуна коне за разплод, както и кобилата, предназначена за подарък на принцесата. Помислих си, че това е работа на този, когото са назначили да отговаря за тях. След това забелязах неговия кон, при това оседлан, и изведнъж си дадох сметка, че Бърич също ще идва с нас. Огледах се да видя кой го придружава, но не забелязах нито един от конярите, с изключение на Хендс. Коб беше вече в Джаампе със Славен. Значи Бърич потегляше сам.

Скоро изникна и Август — яздеше чудесна сива кобила и очакваше сигнала за тръгване с почти нечовешко спокойствие. Очевидно времето, прекарано заедно с котерията, го бе променило. Някога той бе жив и общителен младеж, който умееше лесно да се сприятелява. Имаше същата черна и гъста коса като на Искрен. Помислих си, че с течение на времето и увеличаването на задълженията му, свързани с Умението, приликата с Искрен ще се увеличава. Август щеше да присъства на сватбата като прозорец за Искрен, докато Славен произнасяше думите, които трябваше да каже брат му. Гласът на Славен, очите на Август — интересно какво щях да бъда аз?

Молех се шепнешком на Еда час по-скоро да потеглим и да излезем от града. Сякаш измина цяла вечност, докато извиващата се като гигантска змия колона се раздвижи, някъде отпред се развяха знамена, отекна призив на рог и конете, товарните животни и пешите войници пристъпиха едновременно напред. Вдигнах глава и в същия миг забелязах Искрен — стоеше на кулата и ни гледаше. Помахах му, но се съмнявах да ме забележи в местещото се множество. Малко след това минах през портата и излязох на прашния път, който слизаше към полето.

Пътят следваше брега на река Бък, която щяхме да пресечем през един брод недалеч от границата с Фароуското херцогство. Оттам щяхме да продължим през Фароуските равнини, без сенчица и под палещите лъчи на слънцето, чак до Синьото езеро. От него щяхме да вървим покрай река Студ, която извира някъде в Планинското царство. От крепостта Студ започва търговският път, който минава през планините, издига се високо до Бурния проход и след това се спуска надолу към зелените хълмове над Дъждовните равнини. Но ние нямаше да идем чак дотам, а щяхме да се установим в Джаампе, единственото селище в Планинското царство, което би могло да се нарече градче.

До голяма степен пътуването не се отличаваше с нищо особено. След първите три дни всичко си застана на мястото и животът потече в едно относително познато и повторяемо русло, като промените идваха единствено от пейзажа около нас. Всяко селце по пътя излизаше да ни посрещне с цялото си население и да проводи най-добри пожелания за предстоящата сватбена церемония.

Но след като излязохме в безлюдните равнини на Фароу, крайпътните селца постепенно изчезнаха. Богатите чифлици и търговски селища на Фароу се намираха далече на север от нашия път, по поречието на река Вин. Равнините, които пресичахме, се обитаваха единствено от чергарски племена, които вдигаха жилища само когато задуха студеният зимен вятър, в очакване да настъпи отново това, което наричаха „зеления сезон“. Често доближавахме стада овце и кози или табуни коне, но срещите ни с хората от тази равна страна се ограничаваха до вида на коничните им палатки в далечината или самотен пастир, щръкнал на някой от редките хълмове и вдигнал ръка за поздрав.

Двамата с Хендс отново имахме повод да се сближим. Вечер деляхме храна и топлината на огъня и той ми разказваше с присмех за тревогите на Севренс, че прахолякът щял да похаби скъпите одежди на господаря му, или мрачно ми се оплакваше от Род. Аз самият не познавах добре оръженосеца на Славен, но Хендс твърдеше, че бил мнителен и недоверчив човек и че непрестанно го подозирал в опити да открадне нещо от багажа на Славен. Една вечер самият Род се появи до огъня ни и отправи злобна, макар и индиректна закана към всеки, който би се опитал да посегне на богатството на неговия господар. Но ако не обръщаме внимание на подобни досадни дреболии, пътуването бе доста приятно.

Времето се задържа топло и слънчево и ако през деня се потяхме, нощите бяха приятно прохладни. Спях върху одеялото и рядко се налагаше да се завивам с нещо. Всяка вечер проверявах съдържанието на моя сандък, за да се уверя, че всичко с моите безценни треви и билки, както и със свитъците и плочиците на Федрен, е наред. Една нощ се събудих от пръхтенето на Сажда и когато се огледах, ми се стори, че сандъкът едва забележимо е изместен от мястото, където го бях оставил. Но една бърза проверка на съдържанието му бе достатъчна да ме увери, че всичко си е на мястото, а когато споделих това с Хендс, той ме обвини, че съм прихващал болестта на Род.

Редките селца, през които минавахме, ни снабдяваха с пресни продукти и вода, тъй че пътуването ни не беше придружено от никакви лишения.

Почти не се виждахме с Бърич. Той ставаше по-рано от останалите и тръгваше да търси подходящи пасища за животните из околността. Август също ми се губеше често от погледа. Макар официално да ръководеше нашата експедиция, той предпочиташе да преотстъпва задълженията си на капитана на своята почетна гвардия. Не знаех дали го прави от леност, или поради други съображения, във всеки случай се държеше доста усамотено и допускаше само Севренс да споделя неговата палатка и храната му.

За мен това пътуване бе като завръщане в детството. Задълженията ми бяха ограничени. Хендс се оказа приятен събеседник, както и неизчерпаем източник на полезни сведения, клюки и истории. Често минаваше почти цял ден преди да се сетя, че съм тръгнал на това пътуване със задачата да убия един принц.

Подобни мисли обикновено ме спохождаха, когато се будех през нощта. Небето на Фароу изглеждаше много по-богато на звезди, отколкото това на Бъкип, и докато лежах и им се любувах, обмислях различни планове за премахването на Руриск. Имаше още едно сандъче, много по-малко, скрито на дъното на торбата, в която държах личните си вещи. Бях го опаковал изключително грижливо и с много тревоги. Защото тази задача трябваше да бъде изпълнена безпогрешно, без да бъде предизвикано и най-малкото подозрение. Много важно бе да се подбере най-подходящият момент. Принцът не биваше да умира, докато ние сме още в Джаампе. Не биваше да издъхне и преди края на церемонията в Бъкип, за да не хвърли сянка на зла поличба върху бракосъчетанието и договора между двете кралства. Това допълнително усложняваше нещата.

Понякога се питах защо кралят я повери на мен, а не на Сенч. Дали това бе поредното изпитание и ако се проваля, ме очакваше смърт? Или Сенч беше твърде стар и ценен, за да бъде рискуван по този начин? Докато подобни въпроси терзаеха ума ми, се питах дали да използвам прахчетата, които щяха да разпалят допълнително тлеещата в гърдите на Руриск болест и да породят кашлица, която да го задави до смърт. Бих могъл да посипя с тях завивките и възглавницата му например. Или да му предложа цяр за постоянните болки, към който да привикне дотолкова, че накрая да издъхне в съня си? Имах един чай за разреждане на кръвта. Ако кървенето от дробовете му продължаваше, той също можеше да свърши работа. Носех също отрова, бърза и смъртоносна и безвкусна като водата, но трябваше само да измисля как да я получи, когато всичко приключи. Подобни мисли естествено прогонваха желанието за сън, но за щастие свежият въздух и постоянните физически усилия ме държаха бодър през деня.

Когато най-сетне доближихме Синьото езеро, го помислихме за някакво чудодейно видение. Не бях очаквал, че видът на неговата гладка водна повърхност може да ми се стори толкова привлекателен и освежаващ. Дори животните напънаха мускули, за да стигнат по-скоро до брега. Местността ставаше все по-зелена и вече имаше достатъчно паша за конете.

Посрещна ни цяла флотилия от търговски ладии с разпънати разноцветни платна. Селищата на търговците бяха построени върху наколни жилища по крайбрежието на езерото. В наша чест бяха докарали прясна риба, каквато опитвах за пръв път през живота си, и вода от планинските ручеи. Вечерта край огъня ни се появи цяло семейство, въоръжено с мънички барабани и тамбури. Членовете му се заеха да ни изпълняват странни и причудливи мелодии, едно зеленооко момиче пееше. Децата ни наобиколиха с весели крясъци и скоро настъпи такава радостна суматоха, че съвсем забравих мрачните си мисли за принц Руриск и отредената му участ.

Пътят ни продължаваше първо на запад, а после право на север, но преди това се натоварихме на многобройни лодки, с които да пресечем продълговатата част на езерото. На другия бряг се озовахме в гориста страна и горещите дни на Фароу останаха само бързочезнещ спомен. Потънахме в гигантски кедрови гори, сред които се мяркаха белезникавите стебла на ниски брези и тъмните петна на опустошените от планински пожари участъци. Видяхме непознати птици, а веднъж зърнах елен с цвят на козината, какъвто не бях виждал никога. Тревата не беше подходяща за паша на конете и ги хранехме с овес от запасите. Нощем палехме огън и се приютявахме в палатката на Хендс.

Скоро започнахме да изкачваме първия дълъг склон. За никого вече нямаше съмнение, че наближаваме планините. Един следобед срещнахме пратеници от Джаампе, дошли да ни приветстват и да ни показват пътя. След това поехме още по-бодро, а всяка вечер ни забавляваха поети и жонгльори и ни глезеха с непознати деликатеси. Полагаха се огромни старания, за да почувстваме, че ни се оказва голяма чест. Но за мен много от това, което ставаше, изглеждаше странно, дори страшно, заради откровените различия от представите ми. Все по-често си спомнях разказите на Сенч и Бърич, посветени на странния живот на планинците.

Повечето от тях бяха типични чуйрдейци — високи, бледолики, със светли коси и сини очи, някои с червеникави коси като лисича козина. Всички — и мъжете, и жените — носеха лъкове или прашки и се чувстваха по-добре пешком, отколкото на седлото. Обличаха се с вълнени и кожени дрехи, каквито в Бъкип щяха да се ценят особено високо. Обикновено пееха, докато вървяха — дълги протяжни песни на странен древен език: приличаха на погребални химни, ако не бяха прекъсвани от войнствени крясъци или възторжени викове. По-късно узнах, че възпявали пред нас героичната си история, за да си дадем сметка с какви хора ни предстои да се съюзим. Предполагах, че са ни пратили все певци, менестрели и поети, привикнали към подобен род „задължения“.

След още няколко дни пътят се разшири, защото преди Джаампе в него взеха да се вливат нови пътища. На места дори беше павиран с плочи от бял камък. Колкото повече наближавахме Джаампе, толкова по-многолюдна ставаше процесията ни, тъй като към нас се присъединяваха пратеници от различни села и племена, тръгнали да видят как едничката им принцеса ще се сгодява за богатия и могъщ принц от далечните земи. Гледката беше наистина незабравима, защото тук освен конете за товарни животни се използваха козите и дори кучетата.