Робин Хоб
Тайните на занаята (12)

12
Търпение

Пиратите от алените кораби били бедствие и нещастие за своя народ много преди да започнат да тероризират крайбрежието на Шестте херцогства. От последователи на тъмен култ, чрез безскрупулни действия те израстват доста бързо до религиозна и политическа сила. Главатарите и вождовете, които отказват да им се подчинят и да приемат вярата им, стават жертви на това, което по-късно хората от Херцогствата започват да наричат „претопяване“ — в памет на първите жертви на пиратите от селцето Фордж. Островитяните се славят като коравосърдечни и свирепи люде, но те също така са по своему благородни и наказват сурово онези, които дръзнат да изменят на роднинската връзка. Представете си гнева и отчаянието на бащата, чийто син е бил „претопен“. Той или трябва да крие злодеянията на сина си, когато последният започне да лъже, краде и да насилва жените, или да го изложи на ударите на справедливия закон, като понесе последствията като изгубен наследник и чест. Заплахата от „претопяване“ била могъщо средство срещу евентуалните противници на кликата на пиратите от алените кораби.

По времето, когато пиратите от алените кораби започнаха да нападат масирано нашите брегове, те вече бяха потиснали всякаква опозиция във Външните острови. Най-яростните им привърженици сред островитяните или бяха избити, или избягаха. Останалите трябваше макар и с неохота да склонят да плащат наложените им данъци. Но мнозина с радост се присъединяваха към култа, боядисваха корпусите на корабите си в алено и нито веднъж не подлагаха на съмнение праведността на онова, което вършеха. Най-вероятно тези новоизлюпени привърженици да са произхождали предимно от по-бедни семейства, които никога преди това не са получавали възможността за бързо издигане в обществото. Но главатарите на братството нехаеха за мотивите на своите последователи, стига да можеха да разчитат на безпределната им вярност.

Общо два пъти срещах благородната дама преди да науча коя е. Втория път беше на следващата вечер, горе-долу по същото време. Моли беше заета в работилницата и аз отидох в една малка кръчмичка заедно с Кери и Дирк. Изглежда, бях пийнал една-две чаши повече от необходимото. Не бях пиян, нито се чувствах зле, но все пак стъпвах внимателно, защото вече се бях спънал в една дупка на пътя.

Непосредствено зад дворчето на кухнята има малка градина, заобиколена от жив плет. Наричат я Женската градина, не защото е само женско царство, а заради грижите, които жените полагат непрестанно за нея. Това е наистина приятно местенце, с малко езеро в средата, много лехи с ароматни и красиви цветя, няколко плодни дръвчета и затревени алеи. Реших, че в състоянието, в което съм, ще е наистина по-добре, ако не си лягам веднага. Инак току-виж почувствам как леглото ми започва да се люлее, което пък щеше да ми докара неприятности със стомаха. Ето защо реших да се поразтъпча на свеж въздух в Женската градина.

В един от ъглите на градината, между затоплената от слънцето стена и малкото езеро, растяха няколко разновидности на мащерка. В горещ ден уханието им може да предизвика световъртеж, но сега, когато нощта тъкмо се бе спуснала, то сякаш имаше успокояващ ефект. Наплисках лицето си в езерцето, след това се облегнах на още топлата зидана стена. Заслушах се в крякането на жабите и сведох поглед към гладката водна повърхност, за да успокоя главата си.

Стъпки. Сетне нисък женски глас:

— Да не си пиян?

— Не съвсем — отвърнах приветливо, мислейки, че е Тили, момичето, което се грижеше за цветята. — Нямах достатъчно време, нито пари.

— Бърич те е научил на това. Този човек е покварен и развратен и насажда същите черти у теб. Дори честни хора се подлъгват по ума му.

Горчивината, която долових в това изказване, ме накара да вдигна глава. Присвих очи, опитвайки се да разпозная в здрача лицето на моята събеседница. Оказа се, че е дамата от предишната вечер. Застанала на алеята, облечена отново със скромна и непретенциозна рокля, тя приличаше по-скоро на момиче, отколкото на знатна дама. Беше стройна, но по-ниска от мен, макар да не бях твърде висок за четиринайсетте си години. Но лицето й беше женствено, а устата й бе изкривена в укорителна гримаса, която се допълваше от бръчките край присвитите й очи. Косата й беше черна и къдрава и макар че се опитваше да я прибира назад, няколко немирни къдрици бяха избягали и се полюшваха над ушите и челото й.

Не че бях готов на всяка цена да защитавам Бърич, просто той нямаше никаква вина за сегашното ми състояние. Ето защо отвърнах нещо в смисъл, че той е на много мили оттук, в съвсем друг град, и че едва ли може да е отговорен за онова, което доброволно съм решил да наливам в стомаха си.

Жената бавно пристъпи към мен.

— Затова пък не те научи на нищо по-добро, нали? И нито веднъж не ти каза колко лошо е да се пие!

В Южните земи хората обичат да казват: „във виното е истината“. Сигурно същото важеше и за бирата. Онази нощ нямах проблеми със склонността да говоря правдиво.

— Всъщност, милейди, ако той знаеше в какво състояние съм сега, щеше здравата да ми се накара. И най-вече затова, че не станах, за да ви се поклоня, в момента, в който ме заговорихте. — При тези думи се надигнах и бавно се поклоних. — След това щеше да последва дълга и обстойна лекция за достойнствата, които носи в себе си всеки, в чиито жили тече кръвта на принцовете. Пък макар и да няма право на официалната титла. — Успях да се поклоня криво-ляво и се зарадвах, че мракът скрива руменината по лицето ми. — И така, добър вечер, красива госпожо от градината. А сега ви желая и лека нощ, тъй като възнамерявам да ви лиша от досадното си присъствие.

Вече крачех по алеята към изхода, когато ме застигна разтревоженият й глас:

— Почакай!

Усещах нарастващо напрежение в стомаха и реших, че ще е най-добре, ако се престоря, че не я чувам. Тя не ме последва, но аз бях сигурен, че ме наблюдава, така че продължих с гордо вдигната глава, докато не излязох от градината. Върнах се в преддверието на конюшните, където облекчих стомаха си, и накрая легнах да спя в сеното, тъй като стълбите към стаята на Бърич ми се сториха твърде стръмни.

Но младостта е изумително жилава, особено когато усеща заплаха. Станах рано на следващата сутрин, защото знаех, че Бърич трябва да се върне същия следобед. Измих се с две кофи вода, после реших, че куртката, която нося от три дни, има нужда от смяна. Тъкмо я бях свалил и я оглеждах, когато непознатата дама застана пред вратата на конюшнята и ме повика.

— Смени си ризата — нареди ми тя. А след това добави: — И с тези гамаши приличаш на щъркел. Кажи на госпожа Чевръстка, че имат нужда от подновяване.

— Добро утро, госпожо — рекох аз. Това беше единственото, което можах да измисля в объркването си. Вече започвах да си мисля, че и тя е някоя ексцентрична натура като лейди Дайми. Очаквах след тази кратка размяна на реплики да се обърне и да си тръгне, но тя продължаваше да ме гледа право в очите. После ме попита:

— Свириш ли на някакъв музикален инструмент? Поклатих мълчаливо глава.

— Може би пееш тогава?

— Не, госпожо.

— В такъв случай — продължи тя леко разтревожена, — вероятно са те учили да рецитираш Епопеите, строфите на познанието или поне напътствията за билколечение и ориентация… поне нещичко от тези?

— Само онези, които имат отношение към грижите за конете, ловните соколи и кучетата — отвърнах и това бе почти цялата истина. Бърич ме бе накарал да ги науча. От Сенч знаех рецепти за отрови и противоотрови, но сметнах, че ще е по-добре, ако го запазя за себе си.

— Но сигурно танцуваш? И са те учили как да стихоплетстваш?

Бях съвсем объркан.

— Госпожо, струва ми се, че ме бъркате с някой друг. Дали пък не ме смятате за Август, кралския племенник. Той е почти на моята възраст и…

— С никого не те бъркам. Отговори на въпроса ми! — прекъсна ме тя почти пискливо.

— Не, госпожо. Уроците, които споменахте, са… за знатното съсловие. Аз не съм един от тях.

Лицето й стана още по-загрижено. Тя сви устни и ме погледна замислено.

— Няма да позволя подобно нещо! — заяви твърдо непознатата дама, обърна се рязко и се отдалечи през двора. Постоях малко, загледан след нея, после се върнах в стаята и си смених ризата и гамашите, както ме беше посъветвала. Опитах се да я прокудя от мислите си и да се съсредоточа върху ежедневните си задачи.

Следобед, когато Бърич се върна, валеше дъжд. Срещнах го пред конюшните и хванах юздите на коня му, докато той слизаше вдървено от седлото.

— Фиц, пораснал си — бяха първите му думи, докато ме оглеждаше с критичен поглед, сякаш бях многообещаващ кон или ловно куче. Отвори уста да добави още нещо, но после поклати глава и само изсумтя: — Е?

Имаше предвид доклада ми.

Беше отсъствал точно месец и сигурно искаше да узнае за всички промени до най-дребните подробности. Поведох коня, а той закрачи редом с мен, заслушан в онова, което му казвах.

Понякога ме изненадваше колко много прилича на Сенч. И двамата искаха от мен да предавам всичко в детайли и да си спомням съвсем точно събития отпреди седмица, или две. Не беше трудно да се науча да докладвам на Сенч, главно заради усилията, които бях полагал преди това по настояване на Бърич. Години по-късно осъзнах, че са ме учили да докладвам така, както войникът докладва на своя началник.

Друг на мястото на Бърич сигурно щеше да се отправи към кухнята или банята, но той настоя да отидем в конюшнята, където огледа всичко и спря да размени по няколко думи с всеки от конярите. Когато стигна до коня на непознатата дама, видимо се стъписа. Разглежда го мълчаливо няколко минути и накрая каза:

— Този кон аз съм го обучавал. — Конят извърна глава към него, сякаш беше познал гласа му. — Копринен — каза тихо Бърич и конят наостри уши. Бърич въздъхна. — Виждам, че лейди Търпение е тук. Видяхте ли се вече?

Ето един труден въпрос. В главата ми вече се гонеха безброй объркани мисли. Лейди Търпение, жената на моя баща и според мнозина едничката причина той да се откаже от престола и от мен. Значи с нея бях разговарял в кухнята, както и следващата вечер, когато ме срещна подпийнал в градината! Тя ме бе разпитвала тази сутрин за моето образование.

— Не официално — отвърнах. — Но се срещнахме.

За моя изненада той се разсмя.

— Лицето ти е жива картина, Фиц. По твоята реакция съдя, че тя не се е променила много. Първия път, когато я видях, беше в овощните градини на баща ти. Беше се покатерила на едно дръвче. Поиска да извадя трънче от обувката й, която свали, както си седеше там горе. А дори нямаше представа кой съм. Нито пък аз коя е тя. Предполагам, че тогава не е била много по-голяма от теб. — Той спря, чертите му се смекчиха. — Имаше едно малко досадно кученце, което винаги носеше в някаква кошница. Все скимтеше и повръщаше. Викаше му Прахосъбирачка. — Той помълча малко, все така замечтано усмихнат. — Как можах да си го спомня след всички тези години!

— Тя хареса ли те, когато се срещнахте за първи път? — попитах доста нетактично.

Бърич ме погледна, но в мислите си беше далеч във времето.

— Повече, отколкото сега — отвърна неочаквано. — Но това няма значение. Казвай, Фиц. Какво мисли тя за теб?

Не знаех какво да отговоря и взех да му описвам нашите две срещи с всички подробности. Бях някъде към средата на срещата в градината, когато Бърич вдигна ръка и каза:

— Спри.

Млъкнах и го погледнах.

— Когато спестяваш по малко от истината, за да скриеш какъв глупак си бил, изглеждаш дваж по-голям глупак. А сега да започнем отначало.

Така и направих и този път не скрих нищо нито от поведението си, нито от коментарите на дамата. А когато свърших, зачаках присъдата. За моя изненада той се пресегна и погали коня по муцуната.

— Някои неща се променят с времето, Фиц — замислено каза той и въздъхна. — А други не. Е, Фиц, изглежда, си се представил точно на хората, които е трябвало най-много да избягваш. Сигурен съм, че това ще има своите последствия, но нямам ни най-малка представа какви ще са те. Което пък от своя страна означава, че няма за какво да се притесняваме. Я да видим как са малките кученца. Колко каза, че били — шест ли?

— И всичките живи — отвърнах гордо, защото раждането не беше никак лесно.

— Дано да е тъй и за нас — промърмори той, докато крачехме към другия край на конюшните. Погледнах го и разбрах, че говори на себе си.

— Смятах, че ще имаш благоразумието да я избягваш — беше свадливият коментар на Сенч.

Не очаквах подобно посрещане особено след като толкова време не бях викан в стаята му.

— Но аз дори не знаех, че тя е лейди Търпение. Изненадан съм, че никой не говореше за нейното пристигане.

— Защото тя предпочита да пази идването си в тайна, в която са посветени само ограничен кръг хора — каза Сенч. Седеше край запаления в огнището огън. Стаите му бяха хладни, а той беше чувствителен към студа. Тази нощ изглеждаше уморен, вероятно от това, с което се бе занимавал през последните седмици. Той сръбна от чашата с вино и продължи:

— Трябва да знаеш, че тя владее най-различни и доста ексцентрични способи да се справя с онези, които обичат да говорят зад гърба й. Ужасно държи на уединението си — дори по времето, когато живееше с Рицарин. Той никога не е възразявал. Беше се оженил по любов, а не от политически подбуди. Мисля, че това бе първото голямо разочарование за баща му. След него като че ли нищо вече не можеше да зарадва краля.

Седях неподвижно като уплашена мишка. Дотича Слинк и се покатери на рамото ми. Рядко заварвах Сенч в бъбриво настроение, особено по въпроси, засягащи кралското семейство. Не смеех да помръдна, за да не го прекъсна.

— Понякога си мисля, че в нея е имало нещо, което Рицарин инстинктивно е търсел. Той беше сериозен човек, обичаше реда, винаги коректен в маниерите си, внимателен към онова, което става около него. Беше истински рицар, като името, което му бяха дали, повярвай ми, момче — най-добрият приятел на света! Никога не се поддаваше на чувствата си, нито на дребнави импулси, а това означаваше, че си налагаше постоянен самоконтрол. Ето защо онези, които не го познаваха добре, го смятаха за студен и надменен.

— А след това срещна това момиче… тя наистина беше още момиче — продължи Сенч. — Езикът й мислите й скачаха от едно на друго без никаква видима връзка. Изтощавах се дори само като я слушам. Но Рицарин се усмихваше и не сваляше очи от нея. Не зная как го заплете в мрежите си. Може би защото не изпитваше никакво благоговение пред него. Или понеже не показваше никакво намерение да го спечели. Ала сред толкова много партии, всяка по-привлекателна от другите, той избра тъкмо лейди Търпение. Дори още не му беше време за годявка, когато я поиска за жена, да не говорим за това, че хлопна резето пред дузина възможности за изгодни съюзи, които други жени можеха да му донесат. Нямаше никаква причина да избързва с този брак. Абсолютно никаква.

— Освен че го е искал — рекох аз и едва не прехапах език. Защото Сенч кимна, откъсна очи от пламъците и ме погледна.

— Добре. Стига за това. Няма да те питам какво впечатление си й направил, нито защо е променила мнението си за теб. Но миналата седмица тя отишла при краля и настояла да бъдеш официално признат за син на Рицарин и за негов наследник, след което да получиш образование, подобаващо на един истински принц.

Погледнах го смаяно. Дали тапетите по стените се движеха, или ми изневеряваше зрението?

— Той, разбира се, отказал — продължи безжалостно Сенч. — Опитал се да й обясни защо подобно нещо е невъзможно. Но тя не преставала да повтаря: „Вие сте кралят. Нима за вас има невъзможни неща?“ „Благородниците никога няма да допуснат подобно нещо. Ще избухне гражданска война. Помислете си само какво би означавало това за едно неподготвено момче“ — ей такива неща й наговорил в отговор кралят.

— Уф — въздъхнах изплашено. Не помня какво съм чувствал в този момент. Въодушевление? Гняв? Страх? Но всичко това отдавна е отминало.

— Търпение, разбира се, не се предава толкова лесно. „Нека получи тази възможност — рекла тя на краля. — А когато бъде готов, отсъдете сами.“ Само лейди Търпение е в състояние да поиска такова нещо, при това пред Искрен и Славен. Искрен я слушал мълчаливо, защото знае как ще свърши подобно нещо, но Славен бил направо морав от яд. Той никак не може да се сдържа. Затова пък знае как да удря в гърба. Тъй или инак, накрая кралят склонил за някои неща, най-вече за да й затвори устата.

— За някои неща? — попитах аз.

— Някои за наше добро, други — не чак толкова. По-скоро ще бъдат неприятна пречка. Надявам се, че ще намираш време за почивка през деня, момчето ми, защото не смятам да жертвам плановете си за теб. Лейди Търпение настоява да получиш образование според новото ти положение. При това е пожелала лично да се заеме с това. Музика, поезия, танци, песни, маниери… дано ти понасят по-добре, отколкото на мен. На Рицарин те му бяха от полза. Понякога дори знаеше как да извлича предимства от тях. Но както казах, денят ти ще е още по-запълнен. Ще трябва да намалиш малко упражненията по фехтовка. И Бърич ще си намери друг помощник в конюшнята.

Не съжалявах за фехтовката, защото, както неведнъж бе отбелязвал Сенч, на ловкия убиец не му трябва сабя. Ако научех занаята си добре, можех никога да не ми се наложи да се дуелирам. Но времето с Бърич — отново не знаех какво да мисля за това. Понякога мразех всяка минута, прекарана с него. Понякога. Той искаше да съм безгрешен, а същевременно никога не ме възнаграждаваше за усилията. Но беше прям и непосредствен и вярваше, че мога да постигна онова, което иска от мен… — Сигурно се питаш какво сме спечелили двамата с теб от тази работа — продължаваше Сенч. Долових вълнение в гласа му. — Това е нещо, което опитвах да получа вече на два пъти и все получавах отказ. Но лейди Търпение продължила да упорства, докато накрая кралят се предал. Става дума за Умението, момчето ми. Ще те обучават на Умението.

— Умението значи — повторих, без да разбирам смисъла на думите си. Всичко се случваше твърде бързо.

— Да.

— Бърич ми разказва за него веднъж. Беше много отдавна. — Изведнъж си спомних темата на разговора. След като Носльо неволно ме бе издал. Тогава Бърич ме закле никога да не споделям ума си с животни. Помня, че имах подобно усещане, когато се пресягах към умовете на „претопените“ нещастници от Фордж. Дали обучението щеше да ме освободи от предразсъдъците? Спомних си близостта, която се бе установявала между мен и животните, когато Бърич не беше наблизо. Топлината, която бях изпитвал към Носльо, радвайки се на взаимност. Никога не съм бил толкова близък с друго живо същество. Но дали това ново обучение в Умението нямаше да ми го отнеме?

— Какво има, момче? — попита ме загрижено Сенч.

— Не зная — измънках.

Дори пред Сенч не смеех да разкрия своите страхове.

— Нищо.

— Сигурно си слушал някои стари истории за обучението — предположи той напълно погрешно. — Не се безпокой, не е толкова страшно. Рицарин също мина през това, както и Искрен. Заради заплахата от нови нападения на пиратите с алените кораби, кралят реши да възстанови някои забравени традиции и да даде възможност за подготовка на всички перспективни кандидати. Той иска котерия, или дори две, които да разширят възможностите им за взаимодействие. Гален не е никак ентусиазиран, но лично аз смятам идеята за добра. Но нали съм копеле и навремето не ми позволиха да получа необходимото обучение. Тъй че нямам точна представа по какъв начин Умението може да се използва в защита на кралството.

— Копеле ли каза? — възкликнах изумено. Изведнъж цялото ми внимание бе съсредоточено върху този въпрос. Сенч ме погледна, не по-малко изненадан от мен.

— Разбира се. Мислех, че си се сетил отдавна. Наистина е чудно за схватливо момче като теб.

Гледах го така, сякаш го виждах за пръв път. Белезите го бяха скрили, но сходството беше там, на лицето. Веждите, начинът, по който бяха разположени ушите му, линията на долната устна.

— Ти си… син на краля? — казах, но още преди да затворя уста, осъзнах колко глупаво е предположението ми.

— Син ли? — Сенч мрачно се засмя. — Как ще се намръщи, ако те чуе да го казваш! Но истината често го кара да гримасничи. Не, момче, той е мой по-малък брат по бащина линия, макар че е бил заченат в легло с копринени чаршафи, а аз по време на една военна кампания близо до Сандседж. Майка ми е била войник. Върнала се у дома, за да ме износи, а по-късно се омъжила за грънчар. Когато умря, грънчарят ме качи на едно магаре, сложи ми огърлицата, която тя носеше, и ми каза да я отнеса на краля. Бях на десет години. В онези дни пътят от Уолкот до Бъкип бе доста дълъг.

Не знаех какво да кажа.

— Но стига за това — рече Сенч и се изправи. — Гален ще те запознае с Умението. Кралят му заповяда да се заеме с обучението ти. В началото Гален се опъваше, изглежда, е на друго мнение. Настоява никой да не се занимава с учениците му по време на подготовката. За съжаление не мога да направя нищо по този въпрос. Познаваш Гален, нали?

— Малко — признах. — Само по приказките на другите.

— А ти какво знаеш?

Въздъхнах и се съсредоточих.

— Че яде сам. Никога не съм го виждал на общата маса, нито при войниците във фехтовалната зала. Не съм го мяркал да се разхожда из двора, нито да разговаря с някого. Все бърза за някъде. Държи се лошо с животните. Кучетата не го обичат, а към конете е прекалено груб. Предполагам, че е на годините на Бърич. Облича се добре, почти префърцунено, като Славен. Говорят, че бил от хората на кралицата.

— Защо? — попита Сенч.

— А, това беше доста отдавна. Каза го един ратник — Гейдж. Една вечер се прибраха двамата с Бърич. Бяха пияни. Изглежда, се бяха посдърпали с Гален, а после дойдоха да си ближат раните. Седнаха да пият още и по едно време чух Гейдж да казва на Бърич, че Славен бил два пъти по-благороден от Рицарин и Искрен и че било глупаво, дето не му предлагат да седне на трона. Та Гален казал, че майката на Славен е от по-добро потекло, отколкото първата кралица на Умен. Което и без това е известно на всички. Това, което ядосало Гейдж достатъчно, за да се сдърпа с Гален, било, че според Гален кралица Желана стои по-високо дори от крал Умен, защото в жилите й течала кръвта на Пророците и по двете линии, докато Умен я наследил само от баща си. За тези думи Гейдж понечил да го удари, но Гален отстъпил и на свой ред го халосал с нещо по главата.

Спрях.

— После? — подкани ме Сенч.

— Това е. Гален е поддръжник на Славен и противник на Искрен. И Славен го знае добре. Затова се държи приятелски с него и го демонстрира пред всички. Изглежда, дори се съветва с него, защото на няколко пъти съм ги виждал заедно. Смешно е да ги гледаш двамата, сякаш Гален копира от Славен дрехите и маниерите. Понякога са си лика-прилика.

— Така ли? — попита Сенч и се наклони към мен. — Какво друго си забелязал?

— Ами май това е всичко.

— Той някога заговарял ли те е?

— Не.

— Ясно. От всичко това как го преценяваш? Какво очакваш от него?

— Той е от Фароу. От вътрешността на материка. Семейството му е дошло в Бъкип заедно с втората кралица. Чух, че го било страх от водата, не обичал морето и не можел да плува. Бърич го уважава, но не го харесва. Казва, че е човек, който си знае работата и я върши добре, но изглежда, не може да го понася заради отношението му към животните, дори и да се дължи на невежество. Работниците от кухнята също не го обичат. Непрестанно ги дразни и ядосва. Обвинява момичетата, че му пускали косми в яденето или че не са си измили ръцете, а за момчетата казва, че били мързеливи и не знаели как се поднася. Готвачът също не може да го търпи заради забележките му. — Сенч продължаваше да ме гледа очаквателно, сякаш така и не бях казал най-важното. Претършувах мозъка си за още информация.

— Той носи верига с три камъка на нея. Има я от кралица Желана, заради някаква специална услуга. Хъм. Шутът го мрази. Веднъж ми призна, че когато останали насаме, Гален започнал да го обижда и да го замеря с разни неща.

Веждите на Сенч подскочиха. Толкова беше изненадан, че едва не изпусна чашата.

— Шутът говори ли с теб?

— Понякога — признах предпазливо. — Но не много често. Само когато има настроение. Появява се изневиделица и започва да ми казва разни неща.

— Какви неща?

Едва сега осъзнах, че така и не бях разказал на Сенч за онази история с „фиц-фаворизира-финеса“. Беше твърдо объркана, за да се връщам сега към нея.

— Уф, странни неща. Преди два месеца ме спря и ми каза, че идната утрин нямало да е подходяща за лов. А денят се оказа чудесен. Бърич удари един доста едър елен. Сигурно си спомняш. Беше същият ден, когато се натъкнахме на вълчицата. Разкъса няколко от кучетата ни.

— Да, добре си спомням — замислено каза Сенч. — Тогава тя едва не докопа и теб.

Свих рамене.

— Бърич я повали. След това ми се ядоса, сякаш аз бях виновен, и ми заяви, че щял да ме спука от бой, ако вълчицата била наранила Сажда. Сякаш можех да зная, че ще се нахвърли върху мен… — Спрях разколебано. — Сенч, зная, че шутът е малко странен. Но аз обичам да разговарям с него. Вярно, че ми говори в гатанки и понякога ме ругае или ми се подиграва. Друг път ме съветва — да си измия косата или да не нося жълто… но…

— Какво? — подкани ме той.

— Аз го харесвам. Може и да ми се подиграва, но го прави с добри чувства. Той ме кара да се чувствам… някак важен. Дори само с това, че е избрал да говори с мен.

Сенч вдигна ръка, за да прикрие усмивката си. Не разбирах какво го е развеселило.

— Довери се на инстинкта си — рече ми той. — И помни всички съвети, които ти дава. Освен това гледай никой да не разбере, че идва при теб и ти говори. Някой може да не погледне с добро око на това.

— Кой?

— Крал Умен например. В края на краищата шутът е негов. Той го е купил.

Поне дузина въпроси изникнаха в главата ми. Сенч забеляза изражението ми и вдигна ръка.

— Не сега. И без това ти казах предостатъчно. Ще ти призная, че бях изненадан от някои от твоите разкрития. Аз например не обичам да споделям нито мои, нито чужди тайни. Но щом шутът иска да разговаря с теб, това си е негова работа. Друг обаче бе тема на този разговор. Гален.

Въздъхнах и продължих:

— Гален. Държи се лошо с онези, които не смеят да му възразяват, облича се добре и се храни сам. Какво друго трябва да зная, Сенч? Имал съм строги учители, имал съм и неприятни. Смятам, че ще успея да се справя с него.

— Дано — неуверено каза Сенч. — Защото той те мрази.

Мрази те повече, отколкото обичаше баща ти. А почти го боготвореше. Никой друг не е бил така сляпо привързан към него. Но когато се появи ти, Гален съсредоточи върху теб цялата си омраза. И това ме плаши.

Нещо в гласа му накара сърцето ми да се свие.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Казал го е на краля, когато Умен му наредил да те включи в групата. Заявил, че си копеле и че трябва да си знаеш мястото. А след това отказал да те обучава.

— Отказал ли?

— Нали ти казах. Но кралят не се предавал. А той все пак е крал и Гален трябва да му се подчини — макар и да е човек на кралицата. Накрая склонил и обещал да направи опит. Започват точно след един месец. Дотогава принадлежиш изцяло на лейди Търпение.

— Къде?

— Има една кула, която наричат Кралската градина. Ще те отведат там, когато му дойде времето. — Той млъкна и ме погледна внимателно. — Но бъди внимателен. Аз нямам власт зад стените на кулата. Там съм сляп и глух.

Странно предупреждение, на което погледнах сериозно.