Атанас Сейков
Япония в моя живот (27)

ДЕКОРЪТ

Трябваше да отида в Япония. Есента е малкото, което ни остава.

Пловдив. Млечният бар. Идеята да се пребоядисват фасадите на къщите в България с ярки цветове дойде от главната улица, на която се намираше барът. Хората забелязаха, че сградите са били красиви, но го е нямало свежия цвят, за да ги очертае, да открие лицата им. Каменните плочи, с които е покрита улицата, станаха мокри от дъжда и есенната влага. Чадърите пред бара се прибраха в очакване на следващото лято. Времето течеше. Листата на календара в заведението се преобръщаха с шум, сякаш от повея на вентилатора.

Върху стената над нашата постоянна маса имаше метална плоча с образа на художника Златю Бояджиев. Тази маса почти винаги беше малка за многото приятели и познати, които се събирахме край нея. Разговаряхме за Япония и японците понякога колкото да се намираме на приказки. Не бързахме да обобщаваме красивата тема, а и като че се пазехме да направим това. Беше ни приятно да живеем.

Разговорът ни вървеше без предварителна схема.

Имитирахме природата. Разказвах спомените си на четири големи вдишвания (четири глави) — колкото са големите острови на Япония. Най-малката глава беше като остров Шикоку, най-голямата — като остров Хоншу. А другите две глави напомняха големината на островите Кюшу и Хоккайдо — в сравнение с останалите големи острови.

Идеята — лава на вулкан. Мисълта — пореден земетръс. Удължавах текста с коментар, изтеглях го с пряка реч не само за да се запомни. Етюдът се превръщаше в събитие. Пряката реч с японци бележех с чертичка в началото, а диалога между българи заграждах в кавички. Графичният израз трудно се забелязва от неподготвено око, но се чувства подчертаването на разлики. Българинът:

„Не! Не, не, не!…“

Японецът:

— Да, да… Тази работа няма да стане.

Двамата изразяват една и съща отрицателна мисъл, но по различен начин, което разкрива и тяхната относителна същност. Възнамерявах в този мой труд да побера мисли, по възможност поне колкото са островите в Страната на изгряващото слънце. Всичко идваше от реквизита на Япония. Бушуващите вълни на морето се разбиваха без звук. Мълчеше онова, което се чуваше. Илюзорното свиреше край ушите. Бучащото подводно течение на мислите напомняше родни картини. Търсех своя остров в островна Япония.

Докосвахме се и до невидими сфери. В бара се появи въображаем човек. Японец. Той се установи в съзнанието ни като плод на натрупана информация. Беше станал толкова осезателен за чувствителните ни сетива, че ми идеше да кресна: „Сядай, бе! Какво стърчиш!“ Пушехме въображаеми цигари с кафето. Докато разказвах, държах в ръката си въображаема хризантема.

Всеки ден беше хубав ден.

В Пловдив имаше международен мострен панаир, който служеше и за измерване на извървения път, показваше докъде е стигнала държавата в сравнение с останалия свят. Панаирът действаше като еталон — най-точното измерително средство от областта на измерването, признато със споразумение. Международните прояви в стария град — с над тридесет имена в миналото — поощряваха моите съграждани да искат още и още, което да покачва градуса на самочувствието им. Стараеха се да покажат на света, че си имат и пътешественик на ниво. Всред познатите нямах завистници. В Млечния бар, край масата, ме смятаха за пътешественик, равен на Марко Поло, Николай Рьорих, Синдбад Моряка и Ибн Батута.

Нуждата отново ме беше родила. Започнаха да ме дърпат по многолюдни събрания, за да разказвам впечатления. Събираха публика, като лепяха по града афиши. Радио „Пловдив“ излъчваше в емисиите си впечатления от пътуванията ми в далечната, непозната и поради това екзотична Япония. В печата се появиха мои материали по темата. В допълнение към вниманието името ми поникна в кръстословици — водоравно и отвесно, наравно със стари гръцки мислители.

В мен бягаше някакво конче. Япония ме караше да размислям, щом се доближавах до нещо японско и аз започнах да „прищраквам“, което се изразяваше в мисловни отклонения. Непрекъснато преживявах своеобразно душевно телепортиране ту в България, ту в Япония.

Тънки наблюдатели в бара се питаха: „Какво всъщност прави този човек? Есета ли, разкази ли, очерци ли, импресии ли или пътеписи?!“ Моите прищраквания ги смущаваха. И навярно си мислеха, че без да искам, прилагам тези изразни форми. Наблюдателите многозначително търсеха да видят дали наистина в мен не бяга някакво „конче“ — такова, каквото те го разбираха. Жертва на реалистични хрумвания, тогава още не можех да разбера, че именно от това еднокопитно щеше да падне подковата: символът на щастието в българската митология.

Блюстител на реда се цупеше на сравненията. Казваше: „А то ние сами можем да си сравняваме.“ И като рече Н и е!… сякаш всички ние край масата не знаехме, че това е само той. Всеки колективист, който имаше що-годе мислене, се смяташе за нещо изключително. А това говореше лошо за средното ниво.

По наше време Азът не беше на мода. Той се смяташе за самоизтъкване, парадиране, липса на скромност. Пътувах сам. Не можех да се изразявам като глупак и когато ме попитат къде съм бил, да отговарям: „В Токио отидох… ние?!“ — та чрез отказ от азът да избегна самопоказността?! Аз, разбира се, съм бил там. Аз съм отговорен и за последствията от това мое пътуване. При самотните ми странствания не съществуваше колектив, зад който да се крия. Имаше нещо объркващо в „наро-допсихологията“ ни, когато ставаше дума за лично местоимение. Азът е преди всичко декларация за отговорност. Каквито и да са вкусовите промени, за по-къс или по-дълъг период от време, Азът — добре овладян — ще си остане модерен в документалистиката, тъй като поднася разказ на участник. Или — на свидетел. Те са най-достойните да говорят от свое име за събитие, в което са участвали или са го наблюдавали непосредствено.

В езика си японците разполагат с над двадесет местоимения за първо лице единствено число. Това се среща и в други азиатски езици. Мозъкът на японеца е гара с двадесет коловоза.

Минчо Панайотов рисуваше своята Япония. Аз описвах моята Страна на изгряващото слънце. Формите и цветовете, които приятелят ми владееше, и прищракващите ми мисли, с отклоненията след започнатото, се обединяваха в обща картина. Макар че и в една точка да се взирахме, все това: почти винаги виждахме онази държава различно — поради различния ни опит.

Бога ми, има нещо зад реалното! Здравко Томов — правнукът на Тома Иконописеца (Фералията) — започна живописно творчество. Той нарисува по нашите разговори в бара тридесет и шест платна с японски мотиви. Мисля, че в историята на страната ни няма подобно по мащабите и оригиналността си културно явление, причинено от „пътеписен“ факт. Изглеждахме сериозни. Седяхме край масата, пиехме кафе и риторично се питахме кой принцип е функционален при създаването на държава — псевдоагитационният или научният.

Открихме черти на пуританство. Лафкадио Хърн (Коидзуми Якумо) от 1890 г. престана да ни респектира с думите: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ Помислихме си дали не е говорил нарочно така, за да изглежда интересен. И наивно си рекохме: „Начело на всяка префектура ще сложим пуритан! Няма как!“ Мечтаехме в нашата въображаема държава във всеки окръг да има начело поне по един пуритан. А ако искаш да създадеш страна като Япония и за кмет на всяко село трябва да избереш пуритан. Не варварин, който може да опорочи добра идея още в зародиш. Започнахме да търсим. След като се огледахме внимателно около себе си, разбрахме, че японци няма да станем.

Разговорите за Страната на изгряващото слънце ни пленяваха. Те раздухваха желанието ни да създадем (край масата) една макар и малка въображаема идеална държава, където да живеем по-добре.

Държава би могла да се изгради в течение на време, с желанието и труда на преобладаващото мнозинство. А страна като Япония — буквално от всички японци. И в столицата ни донякъде се увлякоха по нашата идея. Искаха да построят малка Япония в парк, но, изглежда, увлечението им беше прекалено силно, защото от четиридесетте вишневи дръвчета, подарени ни от Япония, останаха седем. Изкрадоха ги, за да уредят японски градинки в домовете си — за самочувствие.

Случваше се да пропеем и на погребение.

Моята съпротива срещу цифрите осезателно се чувстваше, когато трябваше да разказвам или описвам спомени от пътешествията ми в Япония. По наше време обаче допускаха фактологически неточности, когато говореха или пишеха за тази… добре — за онази страна. Това ни вбесяваше и ние — искахме или не — протягахме ръка и към сухата фактология.

Идеята ни за усъвършенствана държава се облягаше на реално съществуващата Япония. Излагахме истински цифри и факти за Страната на изгряващото слънце. Нравствено импотентни хора в бара казваха „знам“. Можеха да съобщят на друг, че и той да научи. И спираха. Вместо да кажат „свърших“ (тази работа), много често се измъкваха с израза „съдействах“ (друг да свърши работата). Всичко така беше направено, че да не работиш. Самоинициативните подлежаха на наблюдение. Те бяха смутители на реда. Ние се ядосвахме… И се насочихме към фактологията, вместо да се придържаме към художествения образ.

В разговорите прибавихме декор от цифри. Стремяхме се да оставим документ за Япония, тъй като хората се лутаха най-вече в легенди за нея. При това прибавихме към спомена точни цифри и факти. Не исках, като ме зърнат познати по улицата, да казват: „Вижте го! Оня минава!“ Човек трябва да живее честно. Фактологията за съвременна Япония нямаше да изкриви творчеството със сухотата си. Пък и „пътепис“ беше това — миришеше на земя и приличаше на цифра.

Някои хора нямаха точна представа за Япония, допускаха характерна грешка: бъркаха времето. Приписваха на японеца качества от епохата на шогунството, като пренасяха във въображението си страната и народа й далеч назад в историята. След прочит на няколко книги за дълбоката японска древност, след като хвърли око на няколко вестникарски статии и като изгледа по телевизията две-три серии от многосерийния филм „Шогун“, човек си създаваше погрешна представа за съвременния японец.

Има хора, които смятат, че самураите в Япония са живи и се радват на добро здраве.

Разбрахме, че ако изчерпим темата за Япония, можехме да станем уязвими с половинчата информация за страна, която непрекъснато се движи, да пресушим извор на удовлетворение. Тогава самите ние нямаше да имаме право на удовлетвореност. Увлякохме се в употреба на цифри и факти, сякаш се готвехме да полагаме изпит по география. Разговорите ни имаха познавателен характер. Тази форма на изразяване беше компромис от моя страна — за сметка на изяществото. Така е, когато те ядосат. И ето какво следцифрово напрежение се получаваше понякога:

Страната е устремена от север на югозапад. Северният голям остров Хоккайдо е на по-малко от 45 километра от Корея. Площта на Япония е 377 728 квадратни километра. Архипелагът прилича на водно конче, гледано върху географската карта. „Дъгата“ е дълга три хиляди и осемстотин километра от север на юг… колкото е и от юг на север, нали?

На най-големия остров Хоншу се намират основните големи градове на Япония. Там е Токио. Йокохама е главно пристанище. ОсакаКобе е важен търговски и индустриален център. Най-известният връх е Фуджи. „Планината Фуджи“ и „Фуджияма“ е едно и също. „Яма“ означава планина. Върхът е висок 3776 метра. Срещал съм го записан като по-нисък и съм се озадачавал. Върховете не трябва да се подценяват.

По едно време страшно се нервирах на моите слушатели, които с въпросите си ме приковаваха макар и към относителна сухота. Повечето цифри непрекъснато се променяха. Казах:

„Абе, я си вземете справочници! И сами прочетете цифрите и фактите!“

Но те рекоха:

„А, а, а!…“

Една голяма част от насядалите предпочитаха сухи цифри и голи факти пред всяко талантливо изображение. Без реални данни за Япония едва ли можехме компетентно и успешно да изградим нашата въображаема държава — край масата в Млечния бар. Цифрите и фактите се превърнаха в научен подход към материала, с който боравехме. Любопитния ми каза сърдито: „Пък пътеписец си в края на краищата!“ Влиянието на нравите, обичаите, психиката и социалната етика на японците върху нас — доколкото ги имаше обобщени — беше поразително. И добре че енергийният източник излъчваше далеч — докато лъчението стигнеше в Млечния бар, губеше по пътя част от себе си.

Ние почти бяхме създали във въображението си държава. Настаниха се в разговорите, в една или друга степен и форма, общественият транспорт, търговията, правото, музейното дело, строителството, съобщенията, санитарията, образованието, околната среда. Създали бяхме в увлечението си и министерство за съкращаване на усилията. Бяхме подредили същинска икебана от „министерства“.

Намеренията ни бяха добри, а увлечението ни — красиво. Струваше ми се, че се докосвам до психологично откритие: чувствах как се движа в миналото. Срещал съм хора, които не могат да се откъснат от спомена за Балканската, Първата или Втората световна война. Други не можеха да преодолеят силата на първата любов. Но всички те живееха с мисли за миналото, докато — след пътуването ми в Япония — аз вече се улавях, че дишам и крача в него. Днес беше станало вчера. И странно, но утре пак щеше да бъде вчера за мен — човека, надникнал в Страната на изгряващото слънце. Това, което ме обграждаше у нас като форма и цвят, съществуваше някъде назад — сякаш в отминалото столетие.

Виждах ръката на бай Злати да рисува илюстрации с японски мотиви. А когато вдигнех глава, събуждах се и разбирах, че всъщност това беше ръката на някои от споменатите вече млади художници в пловдивската бохема. Светът се променяше.

Идеята за въображаема идеална държава беше хрумване на първото ни въодушевление. Реализирането й искаше усилия, постоянство и време. Тогава дойдоха предварително изградени препятствия: закони, наредби, правила, нормативни документи от най-различно естество…Откъм небето и земята тръгваха духове, чиито намерения бяха да ограничат първия порив. Те пречеха и разваляха идеята. Превръщаха я в разочарование. Осъществява намерението си онзи, който е постоянен и има въображение. Користолюбивите се провалят. Втурвайте се! Ако срещу вас се втурнат, не се плашете! Не се ужасявайте от зиналата уста, от блясъка на зъбите! Действайте! Възможността за успех, която имате, може би ще се повтори едва след сто години.

Нямахме достатъчни познания за правителството на Япония. Липсваха ни данни за икономиката, земеделието, риболова, индустрията, външната търговия, науката и техниката, образованието, дома, здравето и благосъстоянието, изкуствата, религията, спорта. Бяхме слаби без валидни сведения.

Самолетът летеше над загасналия кратер на вулкана Асо върху остров Кюшу. Сянката му лазеше по земята. Асо привличаше с цвета и формата си. Наоколо — зеленина. Към кратера на вулкана зеленото постепенно прерастваше в кафяво и сиво. По ландшафта сякаш с четка бяха нанесени бели петна. Цветовете се връзваха естествено. Пред нас лежеше живописна природна картина. Кратерът на угасналия вулкан дишаше. Облак бяла мъгла изпълваше чашата му някъде до върха. Опитвах се да открия момент, какъвто вулканът беше пропуснал след първото си въодушевено изригване.

Ресторант „Балкан“ в Токио вече не съществуваше. Уважаемият Кьоно сан се беше увлякъл по автомобилизъм. Историята за голямата любов на първата омъжена за японец българка се оказа приказна — в подробностите. Към нея хората прибавяха невероятни щрихи. Тя се превръщаше в легенда — очите на Сийка Макрелова се удължаваха повече, отколкото са били. Нейната интелигентност в действителност се е очертавала по-голяма от онази, която легендата разказваше, за да я приобщи към себе си. И това дивно село в планината! Макрелови са живели там до 1936 година — педантичен факт. Чокманово и да не съществуваше в 1942 г., когато японецът и българката се влюбват, пак можех да го измисля. Така повеляваше легендата. Бях почти дете. Разменихме погледи със Сийка Макрелова при нейно поредно гостуване в България. Главната улица срещу Млечния бар. Тя вървеше сама по посока към „Джумаята“. Очите й предадоха всичко, което искаше да ми каже — за цяла вечност напред.

Нашият интерес към Япония беше процес, който изобщо не трябваше да почва, ако искаше бързо да спре.