Атанас Сейков
Япония в моя живот (20)

НА КАКВО СЕ СМЕЯТ ЯПОНЦИТЕ

В бара спрях да разказвам за японците и реших, че ще е по-добре да говорим за друго и да си живеем като хората. Точно тогава обаче наш държавен ръководител се завърна от посещение в Япония и заяви, че ние, българите, трябва да изучим опита й. Помислих, че има предвид опита в икономиката, и реших да посветя времето си на тема… „На какво се смеят японците?“.

Преди да тръгна за Страната на изгряващото слънце, Любопитния ме беше посъветвал да не зяпам много-много там по витрините, а да се озъртам наоколо, ако трябва и на маймуна да се правя, но да разбера на какво се смеят японците. Той очакваше да чуе впечатленията ми и по радиото, чиито предавания имаха голям отзвук сред населението. Гледах сериозно на хумора и почти винаги в края на хумористично предаване по радиото ме избиваше на сълзи. А виждах и други хора да плачат. Най-напред избухваха в смях, после се разреваваха над същото и бършеха сълзите си с кърпи за лице.

Когато съм искал да узная нещо повече за даден човек, изхождал съм от поведението му, от неговите реакции. Чувствителни по природа, моите приятели в бара се смееха или се просълзяваха от умиление и аз по това разбирах какво впечатление са направили думите ми. Хуморът както и да се дели, показва емоционално състояние.

В Млечния бар не позволяваха нито да се пуши, нито да се пие. Историята в бирарията „Соколчето“, която се случи с мен вечерта, преди да тръгна за Япония, е всъщност една смешна история. Човек би трябвало да бъде психически подготвен за път. Каквото и да е положението на производството, науката, изкуството или нравите, можем да изглеждаме по-оптимистично настроени, да бъдем с по-голямо самочувствие, повече да се усмихваме… Пътят на историята ни е възход и упадък. Често именно хуморът ни е спасявал. От човек се иска съвсем малко, за да бъде в настроение. Малко фантазия е нужна, за да бъдеш щастлив. Понякога една усмивка е достатъчна. В Млечния бар отъждествяваха оптимизма с настроението. Те смятаха за оптимистична и маската на тъпа засмяна муцуна. Питах се може ли да се вярва в човек на настроенията. И мисля, че не можеш да се довериш на онова, което върши или казва дори умен и уравновесен човек, когато е в настроение. Емоциите са смърт за логиката. В опиянено състояние — да! Но трябва ли да се рисува картина, да се пишат стихове, да се композира песен, болт да се завива, когато си пиян? На другия ден дали няма да се срамуваш, като видиш с трезви очи какво си надробил? Настроението и човекът на настроенията са дантела марка, променливи. Не можеш да разчиташ на такъв. Самочувствието на „нашия“ човек по света е ниско. Този гипс не се преглъща лесно.

Подозрителен е, който прекалено много хвали родината си. Не намирам самохвалкото за голям патриот. Можех да разговарям с всякакъв „-фил“, стига да е умен и уравновесен човек.

В онези години хората сякаш по-лесно изпадаха под чуждо влияние: източно, западно, северно и южно. Народът в Млечния бар беше нарекъл такива „гъзари“. И аз приемах определението, като делях определени индивиди на западен гъзар, източен гъзар, южен, северен…

Лекарят не ми позволяваше да прекалявам. Не трябваше да пия повече от литър ракия на едно сядане. (По-рано литър люта ракия пиех само за да я опитам.) Лютивото ми беше сладко. Смучех направо от шишето. Не признавах чашата за инструмент. Вие трудно ще ме разберете, ако не познавате това състояние на духа. Пазех се от предварителна информация за Япония, защото какви ли не хора имаше по света! Лъжат. Липсата на информация за мен донякъде означаваше гаранция за достоверност на фактите.

Чух за саке. Бяха ми казали, че онази оризова ракия е много слаба за нашите представи. Японците пиели предимно чай. Помислих си дали няма да я карам трудно там. И влязох в „Соколчето“. Трябваше да подсигуря на психиката си, ако не и на организма, някакъв баланс. Нарочно пих гроздова ракия — хем е силна, хем мирише отвратително! И се напих! На другия ден сутринта трябваше да тръгна за високоразвитата индустриално, технически, автоматично, електронно… но слаборазвита алкохолно Япония. Чувствах, че ще ми бъде трудно — бях закърмен в Брестовица, единственото село в България, което е гасило пожар… с вино.

Бирарията „Соколчето“ в Пловдив се намираше съвсем близо до дома ми, срещу стадиона до жп линията. Чуден беше моят дом! Имаше асмалък над балкона и над прозорците. Градинка, в която садях магданоз, домати и кромид лук. Бях свикнал с тракането на влака. Ако в два часа след полунощ не минеше по разписание — събуждах се. Ех, беше!… Съдба. (Хората обикновено се вълнуват, преди да тръгнат на дълъг път.) Градинката пред дома ми изглеждаше по японски малка, само че аз садях в нея не цветя, както правят японците, а зарзават. Позволявах на съседите да си берат от нея… („Цветя“ ли казах? Хм! Цветя в японска градинка?! Там е работата, че японската градинка пред дома се създава по съвсем различен принцип. Елементите й са: цъфтящи треви, храсти, дървета, камъни и вода. Може да е езерце, където плуват няколко рибки. Езерцето — колкото половин маса. Цвете в японска градинка почти не съществува. То е пренесено в дома.)

В бирарията срещнах този по своему достоен човек, от когото успях все пак да получа някаква предварителна информация. Индустриалец. Бил е в миналото пионер на индустриалното ни развитие. Казваше се бай Илия, от Добрич. Ние, като пийнем с непознат, и ставаме „гъсти“ — почваме да тупаме човека по рамото, да му казваме „приятелю“.

Бай Илия ми се стори хубав човек! Ако трябваше да му правя характеристика, щях деликатно да пиша в нея: „Пие, но с отвращение.“ Защото той се мръщеше, когато отпиваше от лютата ракия. Независимо от цветовете, с които беше боядисан от времето „другарят“, а преди и после — „господинът“ (поради разместването на всевъзможни пластове), той в миналото е бил голяма индустриална фигура. Виждането му за света беше различно.

С държанието си бай Илия показваше, че нашата промишленост се е развивала от уверени в себе си хора, хора със самочувствие.

„Говорят, че японците били голяма работа!“ — казвам аз.

„Нека говорят това на старата ми шапка — обажда се той. И добавя: — Е, японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“

През 1940 г. бай Илия, заедно със свой приятел — унгарец, пръв в България завърта производство на акумулатори. Преди да надзърна в заводите за автомобили „Тойота“ в Япония, където, като мигнеш, и една кола излиза (ако не мигнеш — пак излиза), преди да цъкам с език на това, че компанията „Амадзаки“ произвежда електронни мозъци, които извършват физическа работа, преди да видя с очите си чудесата в онази страна, аз имах рядката възможност и удоволствие да разговарям с този пионер в икономическото ни развитие — на чаша. Бил е пръв. И имаше самочувствие. На индустриалците издигат паметници! Алкохолът прави малкото да изглежда голямо. След като презполовихме шишето с гроздова ракия, почувствах конкурентната мисъл на бай Илия спрямо японците. И не защото Япония е била негов конкурент в производството на акумулатори. Външната търговия на България в миналото се е крепяла само на яйцето.

„Виновни са правителството, полицията и граничните власти! — протестираше бай Илия. — Те ми попречиха. Каква работа падаше. За една година натрупах печалба от дванадесет милиона лева. Но на мене не ми пука! Човек трябва да дава пари за здраве, здраве за пари — никога! Над шестдесет години съм сега, а на оня стол там и стойка мога да ти направя! Искаш ли?“

Той говореше за здравето си. И за своите удоволствия, което интуитивно ми подсказваше, че мисленето му не ще да е японско. За здраве и удоволствие нашият индустриалец навремето, когато печелел от акумулаторите, дал пари на един готвач да си отреже ухото. И да приготви от него мезе. В края на нашата среща той почти крещеше: „Японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“

Те с Варта Миклош…

Нашият индустриалец е държал на физическото начало. Накрая той пропя.

„Да впрягаме ли?“ — чух да пита бай Илия. Канеше се да си отиваме по домовете, след като се бяхме наговорили. И шишето беше вече празно.

По пътя за в къщи в плен на настроението, което ме беше обхванало, си мислех: „Готов съм! Мога да потегля за Япония!“ В миналото не сме спали! Сигурно е важно да влезеш в Япония със самочувствие, защото, ако го нямаш, онази страна може съвсем да те отчае. Родоначалникът на българската индустрия Добри Желязков — Фабрикаджията (1800–1865) в Сливен е носил юнашки мустаци. На портрет бащите на нашата индустрия изглеждали здрави, добре сложени физически хора, които са могли да се изправят и на две ръце по столовете във всяка кръчма. И какви лица са имали! Бузите им били червени.

Могат ли тези японци да накарат който и да е готвач в Япония да си отреже ухото и да го сготви?

Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да видя на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка… Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците виждаха демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи.) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме гледаше този човек?! „На какво се смеем ние, японците ли?! — учуден питаше той. — Ами че… на каквото се смеят всички.“

Моите експерименти бяха поставени на научна основа. Водил съм се по книгата „Смешното“ на големия български философ Исак Паси, с когото се познаваме отдавна. Той е културен гигант. Смешно „момче“. Веднъж го срещам на площад „Славейков“ в София и го питам:

„Паси, къде живееш? Не живееш ли над смесеното българо-японско сдружение «София — Мицу-коши»?“

„Защо?“ — пита той.

„Ами че… искам да дойда у вас да ми хвърлиш един автограф на книгата ти «Смешното». Може ли?“

„Е! — усмихва се Паси. — Та то ако е за автограф, аз у вас ще дойда, бе!“…

Икономиката се прави с весело сърце, така се и управлява. Много от онези, които пъшкат, когато работят, са артисти. В Япония съм се смял до припадък… като си мислех какво става у нас. Случва се — нямаш работа, ама никаква работа! А от напрежение ще ти се пръсне главата. Работното място — театрален декор. Инфарктна ситуация на бездействието. Лицето — маска: плаче и се смее.

Водех разговор с млада японка, докато я изпращах до дома й в Осака. Момичето ми каза: „Това, което се вижда по лицата ни, е възпитание. То е усвоено после — след раждането.“ Нейната майка й втълпявала, че трябва да бъде непроницаема. Да не личи скръб, никой да не забележи сълза. „А моята душа, както и вашата, плаче и се смее“ — бяха думите на японката.

В Токио съм се смял с началника на полицията. Полицаите са сериозни хора. Този японец беше любезен. Закачаше се. На пристанището, до кораба, той ми подари 1 йена. Практически с една йена нищо не можеш да купиш. Чаша кокакола струваше 200 йени. Държавата пуска обаче в обращение и по една йена. Монетата се подарява за щастие. Петдесет йени представлява монета с дупка в средата, връчва се с пожелание за нова среща. Началникът на полицията ми даде и двете монети — една йена и петдесет йени — да се чувствам щастлив и пак да се срещнем. Каза ми, когато подаваше монетите: „Надявам се, да останете с добри впечатления от Япония. Предайте на българите, че ние искаме да живеем в мир с тях. Бъдете спокоен в Токио. Ако обаче се случи нещо неприятно с вас, ето ви този телефонен номер. Монета няма да пускате в телефонния апарат. Номер 119 е «Бърза помощ». Откъдето и да позвъните в Токио, най-много след петнадесет минути ще бъдат при вас.“ Учудих се:

— След петнадесет минути?! В Токио най-много след петнадесет минути?!…

Японската столица беше цяла държава.

— Позвънете на телефон 110, ако имате нужда от мен. Той е на полицията.

— И след колко минути ще пристигнете? — любопитствах аз.

— Най-много след десет минути, където и да се намирате.

— Благодаря ви — рекох. — Ще звъня на журналистите в случай на нужда. Щом в Токио „Бърза помощ“ идва най-много след петнадесет минути, полицията — след десет минути, вярвам, че журналистите ще бъдат на местопроизшествието след минута, минута и половина.

— Така е — рече началникът на полицията. И се развесели.

Двамата се смеехме. Той — не мога да зная точно за какво, а аз… На практика се случваше „Бърза помощ“, полицията или журналистите в Токио да бъдат след секунди на мястото на повикването. Петнадесет и десет минути бяха за лекарите и полицаите нормативи, които навярно им показваха в какъв случай да си направят харакири. Разбирах, че в бързината „японците са като нас“. И се смеех. (Не зная дали се чувства, че думата харакири не е на място. Така е по простонародному. На някого му се е чуло на сеппуко да казват харакири и то се е разнесло по света.)

Осака. Нощ.

Връщах се на кораба от разходка с кола. Бях с няколко японци. Фаровете осветиха полицай. Той вдигна ръка. Приканваше ни да спрем. Поиска документите за правоуправление. До него стоеше цивилен млад човек — от полицията.

Разговорихме се. Цивилният полицай ме попита:

— Щастливи ли сте в Япония?

Интересуваше се дали съм доволен от посещението. Ние как задаваме на чужденците въпроса: харесва ли ви България? На кръста на тези хора не висеше самурайски меч, лицата им бяха съвременни. Усмихваха се с разбиране.

Приятелите ми японци обясняваха на полицая откъде се познаваме — на японски език. Споменаха и думата есперанто. Единият от моите приятели в колата каза на полицая: „Ви естас полицисто!“ — за да му стане по-ясно какъв ще да е езикът есперанто. И — нищо. После се обърна и към цивилния, и на него рече: „Ви естас полицисто!“ Но онзи се намръщи, погледна накриво приятеля ми и му отвърна на есперанто: „Ми не естас полицисто. Ми естас полициста инспекторо!“ Човекът се беше обидил, че го наричат полицай, а той бил полицейски инспектор. И като го почна на есперанто!… Езикът се говори по света от относително малко хора. Полицейският инспектор го владееше добре. Той би могъл да бъде и преподавател по есперанто. Рекох си: „Ето! Истински лингвист!“ Бях го чул да говори английски език. Разделихме се.

На тръгване поисках да се здрависам с инспектора. Той ми стисна ръката и ми се поклони. Колата тръгна и аз се провикнах:

— Гуд бай!

Чух отговора на полицейския инспектор след себе си:

— Довиждане.

Едва когато слизах от колата на пристанището и се разделях с приятелите си, разбрах, че полицейският инспектор беше казал „довиждане“… на български. Толкова неочаквано беше това! Моите японски приятели се произнесоха за познанията му по български език: „Ами, ако е бил в България…“

На остров Мияджима срещнах млад японец. Разговорихме се.

— Зная българска дума! — похвали ми се той.

Полюбопитствах коя е думата и японецът, като се усмихна безконфликтно, рече:

— Няма.

Никога не съм мислил, че с еднаединствена дума понякога може да се обрисува относително добре цяла държава.

Населението там реагира на хумора по Исак Паси. Японците се смеят по правилата на смешното… може би и на мен, като разбираха колко съм отнесен, за да хабя енергия в разучаването на толкова ясен проблем. Новото, което успях да схвана в онази страна, беше стара истина. Японците са майстори в производството на качествени стоки за широко потребление — леки коли, радиоапарати, телевизори, подкови за бълхи… И едва ли е случайно, че именно там можах да проумея по японски тънкото разстояние между веселия смях и сълзата.

София. Резиденцията на посланика на Япония. Поканен съм на обяд от Негово превъзходителство г-н Такаши Тажима и съпругата му, очарователната Хироко Тажима. Тримата водим светски разговор край маса, покрита с чиста бяла покривка. Върху коленете ни лежи чиста бяла кърпа. Споменаваме безсмъртния български художник Златю Бояджиев. Учудва ме, че японците знаят толкова много за бай Златю. Мислех, че някои подробности от живота му са известни само на мен — неговия шофьор. Говорим и за песа на художника — Тъпи. „Кучето на големия човек е голямо куче“ — тази моя мисъл прозвучава като афоризъм и предизвиква всеобщо одобрение. Наричам посланика „мой приятелю“ и имам сериозни основания за това. Г-жа Хироко Тажима казва, че в Киото, когато благодарят, произнасят „оокини“. Японският народ произлиза от смесица на етнически групи. В древни времена местното население на японските острови се събира да живее заедно с хора, идващи от континентална Азия и от острови в Тихия океан. Японският език и култура, така както ги познаваме днес, се развиват от това смесване. Като пътува по Япония, човек забелязва регионални различия, включително и местни диалекти. Например в Токио казват „аригато“ за „благодаря“. Но в Киото, както твърди и гжа Хироко Тажима, тази дума е „оокини“. Споменаването на популярната дума „аригато“ дава възможност на посланика да разкаже стар анекдот, докато пием кафе в края на обяда: чужденец посетил Япония и чул японците да казват „аригато“. Той се помъчил да запомни думата и я сравнил с „алигатор“ — основен вид крокодил, с каквито Северна Америка е пълна. Когато по-късно този чужденец дошъл в Япония и поискал любезно да благодари на японски език, опитал да си спомни „аригато“, което много му приличало на крокодила алигатор. Поразмислил се, понапънал се и вместо „благодаря“ рекъл:

— Крокодил.